Катрин Тейлър
Решението (18)

17.

Тили сложи и последните чинии в шкафа и го затвори с въздишка. Кухнята най-сетне бе в задоволително състояние — всичките опаковки от замразена храна и пластмасови кутии, които цял ден лежаха разхвърляни върху плотовете, бяха изчезнали, тенджерите и тиганите бяха измити и прибрани, плоскостите и подовете блестяха. Само дето усещаше във всяка костица последиците от положените физически усилия.

— Майко мила, винаги ли е толкова уморително? — изпъшка Питър, който в същия момент влезе в кухнята с метла в ръка. Беше измел голямото помещение, след като си бяха тръгнали и последните гости. Обвинително погледна часовника над вратата. — Вече е почти дванадесет, все си мислех, че в Англия има нещо като нормирано работно време!

— Отмениха го преди няколко години — отвърна Тили. — А полунощ си е направо хуманно. Случвало се е да остана и по-дълго.

— Хуманно ли? — Питър повдигна вежди и я изгледа, все едно се беше побъркала. — Това тук изобщо не беше хуманно, а кажи-речи граничеше с експлоатация! Не може да се повтаря всеки ден!

Тили се усмихна. Не, помисли си, докато окачваше мокрите кърпи за съдове. Но пък и токът не спираше всеки ден за часове. А беше сколасала единствено защото Питър й помогна. Самичка нямаше да се справи с бъркотията, но заедно с него работата й се видя дори донякъде забавна.

Оказа се изненадващо сръчен. Явно беше наблюдателен, понеже се прояви като факир в сипването на напитките — ако се изключеше фактът, че имаше какво още да се желае относно любезността му към клиентите. А след това и разтреби заедно с нея.

— Благодаря, Питър — каза пак Тили, макар че в течение на вечерта със сигурност го беше споменавала хиляда пъти. Но просто трябваше да го повтори още веднъж. — Ти си моят герой! Без теб нямаше да смогна!

— Няма защо — измърмори той с леко смутено изражение. — В края на краищата и ти ни помогна.

Бяха преминали на „ти“. Стана някак естествено, понеже често се налагаше да си подвикват, а обръщенията „мистър Адамс“ и „мис Флечър“ бяха твърде дълги. Пък и според Тили си беше в реда на нещата, защото вече се познаваха много по-добре. Питър беше арогантен и понякога ужасно невъзпитан. Ала онова, което се криеше под грубата и корава обвивка, й харесваше все повече и повече.

— Готови сме — обяви тя с леко съжаление, че общата им вечер е приключила. — Така че поемам към къщи.

Питър посочи голямата пластмасова торба на масата, в която имаше две големи форми за печене и най-различни готварски принадлежности.

— Ами тези неща?

— Те са мои — отвърна Тили. — Попаднах на тях, докато подреждах. Съвсем бях забравила, че съм ги домъкнала тук.

Всъщност това беше само малка част от нещата, които в течение на годините — по всевъзможни причини — беше носила в „Трите корони“. Или липсваха в кръчмата, или бяха просто по-удобни за работа от наличните в кухнята. Едгар Мур, бащата на Джаз и собственик на заведението, отдавна настояваше Тили да прибере вещите си и да купи всичко, от което имаше нужда. Но тя така и не се накани. Днес обаче прерови шкафовете, докато търсеше подходящи купи за многобройните ястия, приготвени от размразените продукти. Случайно се натъкна на някои от нещата си, които щяха да й влязат в употреба при подготовката за кулинарното състезание, и спонтанно ги пъхна в торбата. А сега се почувства неловко, защото след репликата на Питър за хобито й гледаше да избягва темата в негово присъствие.

Само че той не изкоментира формите за печене, а вдигна торбата, сякаш за да провери колко е тежка. Тили свали тънкото си манто от закачалката зад вратата и го облече. Сетне посегна да вземе торбата от Питър, но той не й позволи.

— Аз ще я нося — каза и виждайки смаяната физиономия на Тили, добави: — Току-що се сетих, че съм забравил у вас някои документи. Важни са, затова по-добре да ги взема.

— Мога да ти ги дам утре сутринта — предложи тя. — Сигурно си уморен.

Питър поклати глава.

— Напротив, аз съм нощна птица. Не заспивам преди два, така че ще ударя с един куршум два заека.

— Окей.

Тили сви рамене и не му възрази, макар че според нея Питър имаше много уморен вид. В крайна сметка беше на крак поне толкова часове, колкото и тя, а за разлика от нея не беше свикнал да стои цяла вечер зад тезгяха. Но щом настояваше, тя нямаше нищо против да я придружи. Честно казано, дори се радваше.

И изобщо беше доста стряскащо, че неочаквано се чувстваше толкова щастлива в компанията на този навъсен американец, когото преди броени седмици бе смятала за ужасен човек.

Не би могла да определи кога Питър се превърна в нещо повече от доста неприятен клиент, но знаеше кога го усети: завчера на гроздобера, като й съобщи, че с Бен трябва да се върнат в Ню Йорк. Все още й беше трудно да приеме мисълта, че няма повече да седи на тезгяха пред нея и да й къса нервите със забележките си. Денят на заминаването му обаче наближаваше и Питър сто на сто щеше да я забрави на бърза ръка. И тогава тя щеше да си остане за него спомен от скапания му престой в затънтената английска провинция, която толкова ненавиждаше. Ето защо Тили се мъчеше да разсъждава реалистично и да не се унася в блянове.

И все пак не можа да спре сърцебиенето си, когато минути по-късно отключи вратата на дома си и Питър влезе подир нея. Не помнеше кога за последен път се бе прибирала вечер с мъж. Отдавна беше и затова се почувства странно. Някак развълнувана.

О, я престани, рече си Тили. Просто ще вземе нещо, което е забравил, и ще си тръгне.

За щастие днес вече беше идвал тук и познаваше къщата — малка и положително не толкова изискано и модерно обзаведена като нюйоркския му апартамент, който й беше описал. Тя беше по-скоро в… рустикален стил, доколкото бе запозната Тили. Класическа английска къща. Но Питър — за разлика от друг път — не каза нищо негативно за обстановката, така че може би не я намираше чак толкова лоша.

— И къде са документите? — запита тя и се озърна във всекидневната, която предобед бе предоставила като временен офис на Бен и Питър. Стаята обаче си изглеждаше постарому — явно и двамата се бяха постарали да приведат всичко в изряден вид. Наистина всичко, понеже никъде не откри купчината копия, за която бе споменал Питър.

Погледна го въпросително, но той се почеса безпомощно по главата.

— Чудна работа. Готов съм да се закълна, че ги оставих на масата.

Тили се запита дали да му вярва. Одеве, когато й донесе ключа, дума не обели, че е забравил нещо. Нямаше обаче начин да е претекст, понеже това би означавало, че му е било приятно да я придружи. Не, абсурд — а тя моментално трябваше да престане да тълкува държането на Питър както й изнасяше. Той със сигурност не проявяваше интерес към тесногръда англичанка като нея, за капак и пет години по-възрастна от него. Във всеки случай не и романтичен интерес. Може би просто беше капнал от дългия и напрегнат ден и се беше объркал.

Тили замълча за миг, не знаейки как да постъпи. След това прояви инициатива.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита. — Тогава поне няма да си бил целия път напразно.

Той се прозя почти незабележимо и сви рамене.

— Защо не?

— Окей, тогава като начало седни. — Тили посочи удобния диван със собственоръчно ушити възглавници. — Ей сега се връщам.

Бързо отиде в кухнята и сложи водата да кипне. Едва когато водата завря, се сети, че дори не е попитала Питър дали изобщо иска чай, или предпочита нещо друго. Очевидно денят се беше отразил и на нейния разсъдък. Веднага се върна във всекидневната.

— А какво ти се пие? Мога…

Но млъкна насред изречението и не изброи какво може да предложи на Питър. Защото нямаше смисъл — той беше седнал накриво, облегнал глава назад и спеше.

Дотук с твърдението „не съм уморен“, рече си Тили и се загледа в него, докато обмисляше какво да направи при тези обстоятелства. Изглеждаше толкова спокоен, че й дожаля да го събуди. В края на краищата беше грохнал заради нея.

— Питър? — прошепна и го раздруса леко за рамото. Той отвори едва-едва очи и измърмори нещо. После пак ги затвори и главата му клюмна настрани.

Навярно щеше да се събуди, ако го беше разтърсила по-силно и бе повишила глас, но сърце не й даде да го стори. Вместо това сложи възглавница върху подлакътника и нежно докосна рамото на Питър. Той без съпротива се отпусна на една страна, изтегна се на дивана и въздъхна, когато намести главата си върху възглавницата. Тили внимателно събу обувките му, взе вълненото одеяло от облегалката на фотьойла и го зави. Налегна я прозявка и тя внезапно почувства, че едва държи очите си отворени.

За миг се поколеба, сетне се запъти тихо към вратата и загаси лампата. Ако Питър се събудеше, можеше просто да си тръгне. А ако не се събудеше, на сутринта щеше да му измайстори такава закуска, че да си оближе пръстите.

С тези мисли в главата и усмивка на уста Тили се качи в спалнята си.