Катрин Тейлър
Решението (40)

39.

Бентлито пътуваше плавно по шосето за магистралата, на което вече имаше табела за летището. Откакто бяха напуснали Източна Англия, небето беше сиво, забулено с облаци и от време на време се изсипваше проливен дъжд.

Къркби шофираше, без да продума, но Бен току улавяше погледа му в огледалото за обратно виждане.

Чувстваше се странно, задето го караше друг. Той самият предпочиташе да седи зад кормилото, а разходките с тази аристократична лимузина из близките шосета дори му доставяха удоволствие. За миг се запита каква ли ще е съдбата на бентлито. Сър Рупърт сигурно щеше да го продаде по принуда, както и редица други вещи. Дори скоро, защото банката беше дала срок за погасяване на кредита и времето неумолимо изтичаше…

Бен тръсна глава, защото не желаеше отново да се задълбочава в проблемите на Камдънови, и благодари на Бога, че в този момент телефонът му иззвъня.

— На летището ли си вече? — запита Питър.

— Не, още не. Но скоро ще пристигна.

Питър въздъхна.

— И този път ще се качиш на самолета?

Гласът му прозвуча скептично и това ядоса Бен.

— Да, разбира се, че ще се кача. Щях да го направя още снощи, но… трябваше да се обсъдят някои неща.

Загледа се през страничния прозорец, видя как капките на започналия дъжд се стичаха по стъклото, увлечени от попътния вятър. Би предпочел да си спести втория разговор със сър Рупърт и Тимъти, но сърце не му даде да откаже на стареца, който изглеждаше толкова отчаян. Не че не искаше да си тръгне. Напротив. Идваше му да замине на секундата, веднага след като Кейт си тръгна и го остави сам.

— … не е ли супер?

— Кое? — подпита Бен, понеже не беше чул началото на изречението, а Питър простена.

— Бен, човече, съобщавам ти нещо изключително радостно, а ти не ме слушаш! — повиши тон, но казаното не помрачи доброто му настроение. — Сделката е наша. Станфорд току-що ми се обади, приема офертата.

Бен смръщи чело. В Ню Йорк беше много рано — а днес беше неделя. Типично за нервака Станфорд да не спазва нормалното работно време.

— Не е ли откачено? — продължи весело Питър. — Съгласи се с всичко, което му представихме, с допълнителните разходи и условията. Работата ни е в кърпа вързана!

— Страхотно, Пийт! — каза Бен с облекчение, но и известно учудване.

Партньорът му обикновено клинчеше от заключителните преговори, затова Бен предполагаше, че утре директно ще се включи в последните разговори. Вярно, Питър му съобщи, че възнамерява да поеме повече управленски задължения, но това, че прие толкова сериозно задачата си, пък и че я изпълни толкова успешно, беше истинска изненада.

— Звучиш така, все едно вече нямаш нужда от мен!

— Ха-ха, много смешно — реагира Питър, но Бен долови гордостта в гласа му. След това обаче приятелят му отново стана сериозен. — Дано не говориш сериозно! Връщаш се, нали?

— Естествено, че се връщам… кажи-речи вече съм в самолета — отвърна Бен и се ядоса на себе си. Изобщо не биваше да намеква за такава вероятност. В края на краищата се радваше, че най-накрая ще се махне от този дъждовен остров. Вече нищо не го задържаше тук.

След като затвори телефона, се вторачи пред себе си и погледът му падна върху Къркби, който се взираше невъзмутимо в пътното платно. Икономът сигурно бе чул разговора. Навярно чуваше и горе-долу всичко, ставащо в замъка. Знаеше много за Камдънови, но бе олицетворение на дискретността и Бен изведнъж се запита защо ли е толкова предан на семейството и най-вече на сър Рупърт.

— Всъщност на колко години сте, Къркби? — наруши мълчанието в колата.

Личният въпрос като че ли учуди мълчаливия иконом.

— През декември ще навърша петдесет и осем — отвърна след кратко колебание.

— А откога работите за Камдънови?

Отговорът дойде по-бързо.

— От тридесет и пет години.

Леле, рече си Бен. Значи е дошъл в Дарингам Хол на двадесет и една-две. Доста време.

— И работата винаги ви е задоволявала, така ли? Никога ли не сте пожелавали нещо друго?

За пръв път, откакто го познаваше, Къркби повдигна ъгълчето на устата си.

— Не.

— Защо?

Къркби въздъхна, понеже тези въпроси очевидно не му се нравеха, и пусна мигач, последва обозначението към терминала за заминаващи пътници, който почти бяха стигнали.

— Защото сър Рупърт ми даде шанс в момент, в който друг не го направи — каза, когато Бен вече се бе простил с надеждата, че ще получи отговор. — Никога няма да забравя това.

Бен замълча, изненадан от интонацията му и нескритата симпатия, която се долавяше в думите на иконома. Неволно се запита какво ли е извършил Къркби преди идването си в Дарингам Хол. И внезапно си даде сметка за още нещо. Щом икономът работеше толкова време за Камдънови, значи…

— Познавахте ли майка ми?

Къркби кимна, но не каза нищо повече и Бен го наруга наум заради неразговорливостта му. Трябваше да му вади всяка дума с ченгел от устата.

— Знаехте ли, че лейди Илайза я е отпратила?

Този път Къркби поклати глава.

— Научих само, че си е тръгнала неочаквано — каза. — Тогава точно бях започнал работа в Дарингам Хол и не си позволявах да давам оценки на господарите. Но…

— Но какво? — не го остави на мира Бен.

Къркби пак забави отговора си, първо спря автомобила пред терминала. После се обърна към Бен.

— Майка ви изглеждаше много щастлива с мистър Ралф — рече. — А и той беше много влюбен в нея. Когато тя внезапно изчезна, мистър Ралф беше смазан от мъка. И мина доста време, преди да си намери друга жена.

Бен го изгледа с изненада.

— Значи не е имал друга приятелка между майка ми и Оливия?

Къркби поклати глава и слезе, отиде до багажника, за да свали куфара на Бен. Бен обаче не го последва, а остана на мястото си, за да асимилира чутото.

Тринадесет години, каза си. Никога не се беше замислял дали на Ралф му е било трудно да преодолее загубата на Джейн и сега почувства как представата, която си бе създал за баща си, отново претърпя промяна. Може би Ралф наистина бе повярвал, че тя го е напуснала, и се беше ядосал. Разочаровал. Бе проявявал непредпазливост да подари сърцето си на жена. Може би затова не я беше потърсил.

Бен преглътна. А ако го беше направил? Ако бе осуетил плановете на лейди Илайза и бе върнал майка му в имението?

Тогава щеше да отраснеш тук и имението щеше да бъде мястото, към което принадлежиш. Тогава нямаше да ми задаваш този въпрос, а щеше да се бориш с всички сили, за да спасиш Дарингам Хол.

През вътрешния му взор изплува образът на Кейт. Не я беше виждал след снощната им кавга и полагаше усилия да не мисли за това. Не желаеше да си припомня колко тъжна бе тя. Колко отчаяна. Нито думите й.

Колко ли години щяха да изминат, докато превъзмогне раздялата с нея?

Пое си дъх, но усети остра болка в гърдите си.

— Мистър Стърлинг? — Къркби бе отворил вратата и стоеше до нея с куфара му в ръка, чакаше го да слезе. — Идвате ли?