Катрин Тейлър
Решението (29)

28.

Питър седеше на мястото, което си беше заплюл в „Трите корони“, и едва се сдържаше да не посегне за пореден път към телефона. Вместо това се озърна в кръчмата, която сега, в ранния съботен следобед, не беше кой знае колко пълна. Вече познаваше повечето гости, въпреки че все още не се беше поинтересувал как се казват и с какво се занимават.

Спря поглед на Тили, която подсушаваше чаша, докато си приказваше с клиент в другия край на тезгяха. Единствено с нея беше установил що-годе някакви взаимоотношения в тази затънтена дупка и образът й се бе запечатал в мозъка му, така че го виждаше дори със затворени очи. Нищо чудно, в края на краищата от седмици пред погледа му не се изправяше почти нищо друго.

В този момент Тили обърна глава в неговата посока и Питър на бърза ръка й даде гръб и все пак посегна към телефона си, плъзна сърдито пръст по екрана, за да го деблокира, и се вторачи в него. Нямаше съобщение. Разбира се, че нямаше. Нали иначе щеше да чуе звуковия сигнал.

Провери кога е изпратил есемеса на Бен. В десет и половина. Сега беше вече два без нещо. По дяволите, цели три часа и половина, а тоя кретен не бе отделил две минути, за да му отговори! А пък Питър попита само как да процедират със Станфорд, който въпреки че беше почивен ден, очакваше известие от тях. Сделката беше пред сключване и работата не търпеше отлагане — нима имаше прекомерни изисквания, настоявайки за малко повече активност отстрана на Бен?

Простена от нерви и върна телефона на тезгяха, после отпи от колата, която му сервира Тили, и едва не се задави, когато прозвуча сигналът за тъй дългоочаквания есемес. Моментално грабна смартфона, само че съобщението беше не от Бен, а пак от Станфорд. Питаше защо не му отговарят.

Защото и на мен не ми отговарят, идиот такъв, рече си вбесено Питър и реши, че е проявил достатъчно търпение. Припряно извика менюто за бързо набиране и потърси новия номер на Бен, тъкмо щеше да натисне клавиша, когато чу гласа на Тили.

— Недей!

Тонът й беше толкова строг, че Питър застина. Тили се беше върнала в неговия край на тезгяха и сега стоеше, опряла лява ръка на хълбока си, което според него винаги бе някак… секси. Лицето й обаче беше много сериозно.

— Не му се обаждай.

Питър не беше сигурен дали да се ядоса на това опекунство, или да се почувства като заловен на местопрестъплението.

— Че ти изобщо не знаеш на кого искам да се обадя.

— Естествено, че зная — отвърна тя и остави настрана кърпата за съдове, която държеше в другата си ръка. — Искаш да се обадиш на Бен, понеже не е реагирал на есемеса ти.

Заловен на местопрестъплението. Категорично.

— Е, и? Да не е наказуемо? Трябва ми отговор на служебен въпрос, а този кретен пак ме заряза.

Тя въздъхна, все едно Питър бе твърде глупав, за да схване ситуацията.

— Питър, баща му е в болница. И доколкото разбрах, не е някаква дреболия. Така че кретенът си има други грижи в момента.

Питър изсумтя.

— Ами моите грижи? Че аз не очаквам от него да зареже всичко останало. Но все може да намери пет минути. Не изисквам чак толкова много.

— Напротив, много е — каза Тили и поклати глава. — И да ти кажа ли още нещо?

— Не, но предполагам, че въпреки това ще го направиш — отговори саркастично той. Това беше повече от сигурно.

Тя се надвеси над тезгяха, очите й проблеснаха предизвикателно.

— Бен не те изоставя. Точно обратното е: ти го изоставяш, и то през цялото време.

— Що за нелепост — защити се той, обаче Тили помете възражението му.

— Не е нелепост, а истината. Уж си тук да го подкрепяш, но в действителност ти се нуждаеш от подкрепата му. Непрекъснато изискваш от него да намира решения на всички проблеми, макар да знаеш, че в момента е зает с други неща. А фирмата е и твоя. Ти си негов партньор и ако излезе от форма, просто трябва да поемеш ръководството. Ти обаче не го правиш. Не, вече седмици наред седиш тук на тезгяха и хленчиш, че нямал време — вместо сам да се погрижиш за проблемите. Така би му помогнал и би се проявил като истински приятел. А с вечното си мрънкане само го натоварваш допълнително.

Питър се взираше в нея. Думите й попаднаха право в целта и за пръв път от доста години насам той загуби дар слово. Не успя дори да намери убежище в гнева както винаги когато някой го спипаше неподготвен. Вместо това погледна истината в очите — и тя никак не му хареса.

— Просто не мога — продума едва доловимо и завъртя чашата с кока-кола.

Не го беше признал на никого досега, обаче Тили очевидно и бездруго беше разгадала душата му, тъй че май нямаше смисъл да лъже. А някак си му подейства добре да го изрече.

— Не съм като Бен, не ме бива да водя преговори. Без него няма да се справя, особено пък със Станфорд.

Тили изпръхтя, но изражението й се беше променило и сега бе много по-приветливо.

— Разбира се, че ще се справиш. Който в петък вечер може да излезе наглава с клиентите в „Трите корони“, ще успее във всичко, повярвай ми. — Сетне се усмихна и на Питър изведнъж му стана по-леко на душата. — Не, сериозно, защо да не се справиш? Познаваш фактите не по-зле от Бен, а това е важно.

— Важно е и да умееш да се усмихваш подкупващо — възрази Питър. — Бен е много по-добър от мен. Това просто не е моят стил.

— А може би не полагаш достатъчно усилия — настоя Тили. — Лично аз намирам усмивката ти за подкупваща, когато от време на време превъзмогваш чепатия си характер.

В следващия миг се извърна, защото вратата зад нея внезапно се отвори и в помещението влезе момичето с лилавата коса. Питър не я познаваше добре, но дори той забеляза, че направо не е на себе си.

— Джаз, какво се е случило? — попита загрижено Тили и се приближи до нея.

При тези думи момичето се огледа предпазливо наоколо и избухна в сълзи.

— Хей, миличка!

Тили я прегърна и я отведе до една от ъгловите маси, после се върна за носни кърпички.

— Ей сега идвам — каза и отиде пак при Джаз, която бе закрила лицето си с длани и не спираше да плаче.

Питър видя как двете се заприказваха тихо и за момент усети лека ревност, задето момичето му бе отнело вниманието на Тили. После обаче се овладя — и сам се учуди на себе си.

Но какво му ставаше? Ако някой в нюйоркския офис му беше казал това, което току-що му наговори Тили, най-вероятно щеше да се сбогува с работата си — или поне доста дълго щеше да се съвзема от пороя ругатни, който Питър щеше да излее върху него. Но на тази англичанка позволяваше да му трие сол на главата доброволно, без грам съпротива!

Може би защото всъщност отдавна и сам знаеше онова, в което го упрекваше тя. Само дето не му беше ясно как да разреши проблема.

Замисли се за последната реплика на Тили. Дали наистина смяташе, че усмивката му е подкупваща? Не помнеше някой някога да му го е казвал. По всяка вероятност не беше. Обаче това неочаквано му вдъхна кураж. Ако беше вярно, тогава… може пък да и не беше толкова трудно, колкото му се струваше.

— … но при всички положения ми кажи, ако имаш нужда от нещо, окей? — чу гласа на Тили, която тъкмо се сбогуваше с въпросната Джаз.

Момичето кимна и хвърли плах поглед на Питър. После се измуши през кухненската врата, откъдето бе дошла, и изчезна.

Тили се върна зад тезгяха със замислено лице.

— Е? Сълзите изсъхнаха ли? — поинтересува се Питър.

Тя поклати глава.

— Не зная, за момента, да. Но явно си има сериозни проблеми.

— И какво толкова се е случило?

— Не успях да изкопча кой знае колко от нея — отвърна разстроено Тили. — Изглежда, приятелките й имат огромни неприятности и тя сега се страхува, че ще замесят и нея. Какво точно е станало, не пожела да сподели, но не е дреболия. — И въздъхна. — Е, като начало поне разговаря с мен.

Питър повдигна вежди.

— Май е трябвало да станеш психоложка — каза полу на шега, полу на сериозно.

Тили само се ухили в отговор.

— Аз съм кръчмарка, а това е горе-долу същото, повярвай ми.

След това взе парцала и избърса тезгяха, въпреки че нямаше какво да му се чисти. Но движението явно й беше в кръвта и това подейства някак успокояващо на Питър.

— Е? — попита тя. — Как ще постъпиш?

Той изпи колата си и енергично постави чашата върху подложката.

— Както ме посъветва моята кръчмарска терапевтка — каза. — Ще се изправя безстрашно срещу врага и ще спася каквото има за спасяване.

Произнесе го е ироничен тон, обаче се усмихна — както се надяваше, подкупващо.

— Добра идея — съгласи се с намигване Тили и прибра празната чаша. — Просто за момент забрави, че мразиш всички хора, и всичко ще ти се получи съвсем лесно.

Но аз не мразя хората, рече си Питър и за миг-два се загледа в Тили. После се опомни и се сбогува, за да се качи в стаята си и да събере мислите си за предстоящото телефонно обаждане. Ако всичко минеше добре, Станфорд евентуално щеше да се съгласи на още една видеоконференция. А ако не, Питър щеше да резервира самолетен билет и в краен случай да се върне сам в Ню Йорк, за да оправи нещата на място.