Р. Л. Стайн
Нощта, в която куклата оживя (2)

2.

Дете?

Крис затаи дъх, докато гледаше с ужас как Линди го вади от казана.

Виждаше лицето му, замръзнало в ококорено изражение. На върха на главата му имаше твърда кафява коса. Беше облечено в нещо като сив костюм.

Ръцете и краката му се клатушкаха безжизнени.

— Линди! — извика Крис с пресъхнало от страх гърло. — Това нещо… то… живо ли е?

С разтуптяно сърце Крис се затича към сестра си. Линди бе гушнала горкото същество.

— Живо ли е? — повтори задъхано Крис.

Сестра й се засмя.

— Не. Не е живо! — обяви весело Линди.

И тогава Крис разбра, че все пак това не беше дете.

— Кукла! — изписка тя.

Линди я изправи.

— Кукла за вентрилоквизъм^[1] — обясни. — Някой я е изхвърлил. Представяш ли си? В перфектна форма.

Линди най-после забеляза, че сестра й едва диша, а лицето й е яркочервено.

— Крис, какво ти става? Оу, леле. Да не си помисли, че е истинско дете? — изсмя се подигравателно Линди.

— Много ясно, че не — отрече Крис.

Линди повдигна куклата и разгледа гърба й, за да види откъде се управлява устата й.

— Аз съм истинско дете! — процеди пискливо през зъби, като се опитваше да не мърда устните си.

— Тъпо — завъртя очи Крис.

— Аз не съм тъп. Ти си тъпа! — продължи с креслив глас Линди от името на куклата. Когато дръпна връвта на гърба й, тя успя да задвижи нагоре-надолу дървените устни и те изщракаха. Линди плъзна ръка по гърба на куклата и разбра как да управлява боядисаните очи, за да се местят наляво-надясно.

— Вероятно е пълен с буболечки — предположи Крис с отвратена физиономия. — Хвърли го, Линди.

— Как ли пък не — възпротиви се Линди и нежно потърка с ръка дървената коса на куклата. — Вземам го.

— Тя ме взема — каза куклата с гласа на Линди.

Крис впери подозрителен поглед в дървеното човече. Кафявата му коса бе нарисувана върху главата. Сините му очи можеха да се движат само на двете страни, без да мигат. Устните му бяха боядисани в яркочервено и извити в зловеща усмивка. Долната устна беше нащърбена от едната страна, така че не съответстваше напълно на горната.

Куклата бе облечена в сив двуреден костюм. Отдолу се виждаше бяла яка, но тя не бе прикрепена към риза. Вместо това дървените гърди на куклата бяха боядисани в бяло. В края на тънките увиснали крака бяха закрепени големи кафяви кожени обувки.

— Казвам се Шляпи — преправи гласа си Линди, като раздвижи нагоре-надолу ухилената му уста.

— Тъпо — повтори Крис и поклати глава. — Защо пък точно Шляпи?

— Ела насам и ще те шляпна! — изписука Линди, опитвайки се да не мърда устните си.

Крис изпъшка.

— Линди, ще ходим ли да караме на игрището, или не?

— Боиш се да не липсваш на горкичкия Роби? — попита Линди в ролята на Шляпи.

— Разкарай тази грозотия — отвърна нетърпеливо Крис.

— Не съм грозотия — възропта Шляпи с пискливия глас на Линди, като плъзна очи наляво-надясно.

— Ти си грозотия!

— Устните ти се мърдат — съобщи Крис на Линди. — Не ставаш за вентрилоквист.

— Ще задобрея — настоя Линди.

— Искаш да кажеш, че наистина смяташ да задържиш куклата?

— Шляпи ми харесва. Сладък е — рече Линди и го притисна към тениската си. — Сладък съм — накара го да каже. — А ти си грозна.

— Млъквай — сопна се Крис на куклата.

— Ти млъквай! — отвърна Шляпи с пискливия глас на Линди.

— Защо искаш да го задържиш? — попита Крис, след като последва сестра си към улицата.

— Винаги съм си падала по кукли — напомни й Линди. — Забрави ли онези марионетки, които имах? Играех си с тях часове наред. Измислях си разни дълги сценки с тях.

— Аз също си играех с марионетките — спомни си Крис.

— Ти постоянно им заплиташе конците — намръщи се Линди. — Въобще не те биваше.

— Но какво ще я правиш тази кукла?

— Не знам. Може да измисля някой номер — замисли се Линди, като премести Шляпи в другата си ръка. — Като нищо може и пари да си докарвам с него. Нали се сещаш — може да участваме в детски рождени дни, да изнасяме представления.

— Честит рожден ден! — размърда тя устата на Шляпи. — Дайте насам паричките!

Крис не се засмя.

Двете момичета минаха по улицата пред къщата си. Линди притискаше Шляпи към гърдите си, сложила едната си ръка на гърба му.

— Смятам, че е противен — заяви Крис и подритна един голям камък през улицата. — По-добре да го хвърлиш пак в казана.

— Не става — възпротиви се Линди. — Не става — повтори тя от името на Шляпи, който заклати глава и размърда очите си наляво-надясно. — Теб ще хвърля в казана!

— Шляпи наистина е гадняр — намръщи се Крис.

Линди се засмя.

— Не гледай мен — подразни я тя. — Оплачи се на Шляпи.

Крис продължи да се муси.

— Завиждаш — отбеляза Линди. — Защото го намерих аз, а не ти.

Сестра й започна да отрича, но тогава и двете дочуха гласове. Крис вдигна поглед и видя двете деца на семейство Маршал от долната пресечка да бягат към тях. Те бяха сладки червенокоси хлапета, за които Линди и Крис понякога се грижеха.

— Какво е това? — попита Ейми Маршал, като посочи Шляпи.

— Говори ли? — попита по-малкото й братче Бен, като стоеше малко настрани, с неуверено изражение на луничавото си личице.

— Здрасти, аз съм Шляпи! — извика Линди, като изправи с ръка куклата, чиито крака се размятаха във въздуха.

— Откъде го взехте? — попита Ейми.

— Очите му мърдат ли се? — попита Бен, който все още не смееше да се приближи.

— А твоите очи мърдат ли се? — обърна се Шляпи към Бен.

И двете деца Маршал се засмяха. Бен се отпусна, пристъпи напред и хвана ръката на Шляпи.

— Оох! Не толкова силно! — изписка Шляпи.

Бен се стресна и пусна ръката. А после заедно с Ейми избухнаха в смях.

— Ха-ха-ха-ха-ха! — Линди накара Шляпи да се разсмее, като наклони назад главата му и отвори широко устата му.

Двете деца изпаднаха във възторг и се засмяха още по-силно.

Доволна от реакциите им, Линди хвърли поглед на сестра си. Крис седеше на бордюра, подпряла главата си с ръце и с унило изражение. Ревнува — осъзна Линди. — Крис вижда, че децата харесват Шляпи и че аз съм център на внимание. И се пука от яд. Определено ще задържа Шляпи! — каза си Линди, като тайничко се радваше на триумфа си.

Тя се вгледа в яркосините очи на куклата. За нейна изненада Шляпи сякаш отвърна на погледа й, в очите му проблесна слънчев лъч, а усмивката му бе широка и лукава.