Р. Л. Стайн
Нощта, в която куклата оживя (16)

16.

Няколко дни по-късно Крис се прибираше след училище с Коуди. Беше горещ, влажен следобед. Дърветата бяха неподвижни и хвърляха малка сянка върху тротоара. Въздухът над асфалта трептеше в жегата.

— Де да имахме басейн — измърмори Крис, докато сваляше раницата от рамото си.

— Нямаше да е зле — рече Коуди и избърса челото си с ръкава на червената си тениска.

— Искам да цамбурна в един огромен басейн, пълен със студен чай — каза Крис, — като в телевизионната реклама. Винаги ми се е струвало суперосвежаващо.

Коуди се намръщи.

— Да плуваш в студен чай? С ледени кубчета и лимончета?

— Оф, забрави — промърмори Крис.

Те пресякоха улицата. Две познати деца минаха покрай тях с велосипедите си. Двама мъже в бели униформи се бяха качили на стълби, облегнати на стената на къщата на ъгъла, и боядисваха улуците.

— Бас ловя, че едва дишат от жега — отбеляза Коуди.

— Да сменим темата — предложи Крис.

— Как вървят нещата с Мистър Як? — попита приятелят й.

— Не е зле — отвърна Крис. — Мисля, че съм подготвила някои доста хубави номера. Готова съм за концерта утре вечер.

Те се спряха на ъгъла и проследиха с поглед един голям син микробус, който изтрополи покрай тях.

— Сдобрихте ли се със сестра ти? — попита Коуди, докато пресичаха улицата. Русата му коса проблясваше на ярката слънчева светлина.

— Горе-долу — навъси се Крис. — Говоря й, но не съм й простила.

— Много тъп номер ти спретна — рече Коуди съчувствено и отново забърса чело с ръкава на тениската си.

— Накара ме да се почувствам като пълна глупачка — призна Крис. — Имам предвид — наистина се хванах и повярвах, че Мистър Як върши онези неща — Крис поклати глава. Обземаше я срам само като си помислеше за случката.

След малко къщата им се показа. Близначката разкопча ципа на задния джоб на раницата си и затърси ключовете си.

— Каза ли на майка си за шегичката на Линди? — попита Коуди.

Крис поклати глава.

— Мама е тотално отвратена от нас. Не ни е позволено да споменаваме куклите пред нея. Снощи татко се върна от Портланд и мама му разказа какво се е случило. Така че сега и пред него не ни е позволено да говорим за куклите! — Тя намери ключовете и се запъти по алеята. — Благодаря, че ме изпрати до къщи.

— Разбира се. — Коуди й помаха лекичко и продължи към своята къща нагоре по улицата.

Крис пъхна ключа в ключалката на входната врата. Чуваше как Барки подскача и джафка развълнувано от другата страна на вратата.

— Идвам, Барки — провикна се тя. — Задръж малко.

Тя бутна отключената врата. Барки взе да скача върху й и заскимтя, сякаш я бе нямало с месеци.

— Добре, добре! — извика тя през смях.

Отне й няколко минути да успокои кучето. После си взе закуска от кухнята и се запъти към стаята си, за да се упражнява с Мистър Як.

Крис вдигна от стола куклата, която бе прекарала там деня редом до куклата на Линди. С кока-кола в едната ръка и с куклата през рамо, тя отиде до тоалетката и седна пред огледалото.

Според Крис това бе най-удобното време от деня за репетиции. Беше сама вкъщи. Родителите й бяха на работа, а Линди бе на някакво следучилищно занимание.

Тя нагласи Мистър Як върху скута си.

— Да се захващаме на работа — преправи гласа си Крис, като пъхна ръка зад гърба му, за да задвижи устните му. След това размърда и очите му наляво-надясно.

Едно копче върху карираната му риза беше разкопчано. Крис го наклони към тоалетката и започна да го закопчава.

Нещо привлече погледа й. Нещо жълто в джоба.

— Странно — каза на глас Крис. — Никога не съм забелязвала, че тук има нещо.

Пъхна двата си пръста в тесния джоб и измъкна сгънато пожълтяло листче хартия.

Вероятно е касовата бележка — помисли си Крис.

Тя разгъна листчето и го вдигна пред очите си, за да го разчете.

Не беше касова бележка. Листчето съдържаше едно-единствено изречение, написано с черно мастило на ръка, с изключително четлив почерк. Беше на език, който не бе познат на Крис.

— Да не би някой да ти е пратил любовно писмо, Мистър Як? — попита го тя.

Куклата се взираше безжизнено в нея.

Крис сведе поглед към листчето и прочете странното изречение на глас:

— Карру марри одонна лома молону каррано.

Що за език е това? — зачуди се Крис.

Тя погледна към куклата и изпищя от изненада.

Мистър Як сякаш мигна.

Но това не бе възможно — нали така?

Крис си пое дълбоко въздух и бавно издиша.

Куклата я гледаше, а нарисуваните й очи бяха опулени както обикновено.

Да не се паникьосваме — скара се на себе си Крис.

— На работа, Мистър Як! — каза му тя, сгъна листчето пожълтяла хартия и го пъхна в джоба на ризата му. После го нагласи да седне и затърси с ръка контролните механизми за очите и устата.

— Как са нещата около твоята къща, Мистър Як?

— Не са добре, Крис. Имам термити. Имам нужда от термити толкова, колкото от още една дупка в главата! Ха-ха!

 

 

— Линди! Крис! Може ли да слезете? — извика господин Пауъл от долния край на стълбището.

Беше след вечеря и близначките бяха в стаята си. Линди се бе проснала по корем върху леглото и четеше някаква книга за училище. Крис седеше пред огледалото на тоалетката и репетираше тихичко с Мистър Як за училищния концерт на следващата вечер.

— Какво има, татко? — извика Линди, като завъртя очи.

— Малко сме заети — извика и Крис, като премести куклата в скута си.

— Семейство Милър са тук и много искат да видят номерата ви с куклите — провикна се баща им от долния етаж.

И Линди, и Крис изпухтяха. Семейство Милър бяха възрастната двойка, която живееше в съседната къща. Те бяха много мили хорица, но и много досадни.

Близначките чуха стъпките на баща си по стълбите. След няколко секунди той подаде глава в стаята им.

— Хайде, момичета. Няма ли да изнесете едно кратко представление за семейство Милър? Дойдоха на кафе и ние им разказахме за куклите ви.

— Но аз трябва да репетирам за утре вечер — заяви Крис.

— Репетирай пред тях — предложи баща й. — Хайде де. Само пет минутки. Много ще им хареса.

Момичетата се съгласиха след няколко шумни въздишки на недоволство. Преметнаха куклите си през рамо и последваха баща си във всекидневната.

Господин и госпожа Милър седяха един до друг на дивана, а на масичката пред тях бяха чашите им е кафе. Те се усмихнаха при появата на момичетата и ги поздравиха радостно.

Крис винаги се изненадваше от удивителната прилика между двамата Милър. Те имаха слаби розови лица и меки бели коси. И двамата носеха очила със сребърни рамки, които се плъзгаха надолу по почти идентичните им заострени носове. И усмивките им си приличаха. Господин Милър имаше малки сиви мустачки. Линди обичаше да се шегува, че си ги е пуснал, за да могат да се различават кой кой е.

Това ли се случва с всички двойки, които са женени от дълго време? — замисли се Крис. — Започват да изглеждат по абсолютно еднакъв начин?

Съпрузите Милър дори бяха облечени с еднакви дрехи — широки къси бермуди и бели памучни спортни тениски.

— Линди и Крис се запалиха по вентрилоквизъм преди няколко седмици — обясни госпожа Пауъл и се наведе напред, за да вижда момичетата от фотьойла. Тя им посочи да застанат в средата на стаята. — А изглежда, че и двете имат талант за това.

— Момичета, чували ли сте за Берген и Макарти^[1]? — усмихна им се госпожа Милър.

— Кои? — попитаха едновременно Линди и Крис.

— Тогава не сте били родени — изкиска се господин Милър. — Навремето правеха вентрилоквистко шоу.

— Може ли да ни представите нещо? — помоли госпожа Милър, като взе чашата си с кафе и я постави в скута си.

Господин Пауъл дръпна един стол от столовата и го постави в средата на стаята.

— Ето. Линди, защо не почнеш първа? — предложи той и се обърна към семейство Милър. — Много са добри. Ще видите.

Линди седна и настани Шляпи в скута си. Семейство Милър изръкопляскаха. Госпожа Милър за малко да разлее кафето си, но успя да задържи чашата.

— Не пляскайте — просто хвърляйте пари! — обади се Шляпи.

Всички се засмяха, сякаш никога не го бяха чували.

Крис наблюдаваше от стълбището краткия номер на сестра си. Линди наистина беше много добра, трябваше да й го признае. Много умела. Съпрузите Милър се смееха толкова бурно, че лицата им бяха станали яркочервени. Еднакво яркочервени. Госпожа Милър не спираше да стиска коляното на съпруга си, докато се смееше.

Линди завърши скеча и бе възнаградена с бурни аплодисменти. Семейство Милър възторжено хвалеше чудесната й изява. Линди им разказа за телевизионното предаване, в което можеше да участва, и те обещаха да го гледат на всяка цена.

— Даже ще го запишем — обеща господин Милър.

Крис зае мястото на стола и нагласи Мистър Як в ръката си.

— Това е Мистър Як — обяви тя. — Двамата с него ще сме водещи на пролетния концерт в училище утре вечер. Така че сега ще ви изиграем част от представлението ни.

— Много хубава кукла — отбеляза тихо госпожа Милър.

— И ти си хубава кукла! — заяви Мистър Як с дрезгав ръмжащ глас.

Майката на Крис се сепна. Усмивките на двамата Милър увиснаха.

Мистър Як се приведе напред в скута на Крис и се втренчи в господин Милър.

— Това мустак ли е, или в момента ядеш плъх? — попита злобно той.

Господин Милър погледна с неудобство съпругата си, след което се насили да се засмее. И двамата се засмяха.

— Не се смейте толкова силно, да не ви паднат изкуствените ченета! — извика Мистър Як. — А как сте получили този отвратителен жълт цвят на зъбите си? Да не би да ги оцветявате със смрадливия си дъх?

— Крис! — извика госпожа Пауъл. — Стига толкова!

Лицата на двамата Милър бяха яркочервени, а израженията им — смутени.

— Това не е смешно. Извини се на семейство Милър — настоя господин Пауъл, като прекоси стаята и застана над Крис.

— Аз… не съм изричала тези думи! — заекна Крис. — Наистина, аз…

— Крис — извини се! — нареди баща й ядосано.

Мистър Як се обърна към семейство Милър:

— Съжалявам — изграчи той. — Съжалявам, че сте толкова грозни! И толкова дърти и тъпи също!

Съпрузите Милър се спогледаха недоволно.

— Не схващам хумора — оплака се госпожа Милър.

— Това са грубиянски обиди — отвърна тихичко господин Милър.

— Крис — какво ти става? — недоумяваше майка й. Тя също бе прекосила стаята и бе застанала до съпруга си. — Веднага се извини на хората! Не мога да повярвам на ушите си!

— Аз… аз… — Крис се изправи, като сграбчи здраво Мистър Як около кръста. — Аз… аз… — Тя се опита да изкаже някакво извинение, но никакви думи не излязоха от устата й. — Извинете! — успя да изпищи най-накрая. После се разплака засрамена, обърна се и хукна нагоре по стълбите със стичащи се по лицето сълзи.