Р. Л. Стайн
Нощта, в която куклата оживя (1)

1.

— Ммммм! Мммм! Ммммм!

Крис Пауъл се мъчеше да привлече вниманието на своята сестра близначка.

Линди Пауъл вдигна поглед от книгата, която четеше, за да разбере какъв е проблемът. Вместо красивото лице на сестра си, Линди видя кръгъл розов балон от дъвка, голям колкото главата на Крис.

— Браво — отбеляза Линди без особен ентусиазъм и с рязко движение бучна балона и го пукна.

— Хей! — възнегодува Крис, щом розовият балон пльокна върху бузите и брадичката й.

Линди се изсмя.

— Майтапче!

Ядосана, Крис грабна книжката на Линди и я затвори със замах.

— Опа — изгуби си страницата! — възкликна тя. Знаеше колко сестра й мрази да губи страницата, до която е стигнала.

Линди се намръщи и се пресегна да си върне книгата. Крис се зае да изтърка розовата дъвка от лицето си.

— Това беше най-големият балон, който някога съм правила — каза сърдито. Дъвката не се махаше от брадичката й.

— Аз съм правила много по-големи — отбеляза Линди с надменна усмивка.

— Не мога да повярвам — измърмори майка им, която тъкмо бе влязла в стаята, и остави купчина сгънато пране в края на леглото на Крис. — Заради дъвки ли се карате?

— Не се караме — измънка Линди. Тя отметна русата си конска опашка и отново прикова очи в книгата си.

И двете момичета имаха прави руси коси. Но тази на Линди беше дълга и тя обикновено я връзваше на тила или отстрани на конска опашка. А Крис подстригваше своята много късо.

Прическите помагаха на хората да ги различават, защото останалите им черти бяха почти напълно еднакви. И двете имаха широки чела и кръгли сини очи. Щом се усмихнеха, по бузите и на двете се появяваха трапчинки. И двете се изчервяваха лесно и тогава по бледите им страни се разливаха големи розови кръгове.

И двете смятаха, че носовете им са малко по-широки от нормалното. И на двете им се искаше да са малко по-високи. Най-добрата приятелка на Линди, Алис, беше по-висока от тях с почти седем сантиметра, а още не бе навършила дванадесет години.

— Всичко ли махнах? — попита Крис, търкайки брадичката си, която беше зачервена и лепкава.

— Не — отвърна Линди, като я погледна. — Има малко в косата ти.

— О, страхотно — измърмори Крис. Хвана се за косата, но не откри остатъци от дъвка.

— Пак се хвана — засмя се Линди. — Много си лесна!

Крис изръмжа сърдито.

— Защо винаги си такава гаднярка?

— Аз? Гаднярка? — Линди се ококори невинно. — Аз съм ангелче. Питай когото искаш.

Крис се вбеси и се обърна към майка си, която пъхаше чорапи в чекмеджето на скрина им.

— Мамо, кога ще имам собствена стая?

— На куково лято — отвърна със смях госпожа Пауъл.

Крис изсумтя.

— Винаги това казваш.

Майка й вдигна рамене.

— Знаеш, че нямаме и един свободен милиметър, Крис. — Тя се обърна към прозореца на спалнята. През прозрачните завеси струеше ярка слънчева светлина. — Денят е прекрасен. Какво правите тук вътре вие двете?

— Мамо, не сме малки момиченца — завъртя очи Линди. — На дванадесет сме. Вече сме големички да си играем навън.

— Имам ли още? — попита отново Крис, като продължаваше да остъргва остатъци от дъвка от брадичката си.

— Стига си се мъчила. Така повече ти отива — обади се Линди.

— Не може ли да сте по-мили една с друга! — въздъхна майка им.

Изведнъж дочуха пронизителен лай от долния етаж.

— Сега пък какво му става на Барки? — разтревожи се госпожа Пауъл. Малкият черен териер все лаеше заради нещо. — Защо не изведете кучето на разходка?

— Точно сега ли? — измърмори Линди, забила нос в книгата си.

— А какво ще кажете за красивите нови велосипеди, които получихте за рождения си ден? — попита майка им с ръце на хълбоците. — Онези велосипеди, без които уж не можехте да живеете. Нали се сещате — ония, дето си стоят в мазето, откакто ви ги подарихме.

— Добре де, добре. Няма нужда от сарказъм, мамо — заяви Линди и затвори книгата си. Стана, протегна се и я захвърли върху леглото си.

— Искаш ли? — обърна се Крис към Линди.

— Какво да искам?

— Да покараме колела. Може да отидем до игрището, да проверим дали има някого в училище.

— Просто искаш да видиш дали Роби е там — направи физиономия Линди.

— Е, и? — изчерви се Крис.

— Хайде, момичета. Излезте на свеж въздух — пришпори ги госпожа Пауъл. — Ще се видим по-късно. Отивам до супермаркета.

Крис се огледа в огледалото на тоалетката. Беше махнала по-голямата част от дъвката. Заглади късата си коса назад с две ръце.

— Хайде. Да излизаме — каза. — Който остане последен, е загубеняк. — Тя се стрелна към вратата и изпревари сестра си с половин крачка.

Когато изфучаха през задната врата с Барки, джафкащ пронизително зад тях, следобедното слънце грееше високо в безоблачното небе. Въздухът бе неподвижен и сух. Сякаш беше лято, а не пролет.

И двете момичета бяха облечени с шорти и потници. Линди се наведе, за да вдигне вратата на гаража, но се спря. Съседната къща привлече погледа й.

— Виж — построили са стените — каза на Крис, като посочи към къщата до техния двор.

— Много бързо я строят. Чак не е за вярване — отбеляза Крис, проследявайки погледа на сестра си.

Строителите бяха съборили старата къща през зимата. Новите бетонни основи бяха положени през март. Линди и Крис се разхождаха по тях, когато нямаше работници, и се опитваха да разберат разположението на различните стаи.

А ето че и стените вече бяха издигнати. Строежът изведнъж бе започнал да прилича на истинска къща, издигаща се насред високи купчини дървесина, една голяма могила от червено-кафява пръст, една камара бетонни тухли и разнообразен набор от моторни триони, инструменти и машини.

— Днес няма работници — отбеляза Линди.

Те направиха няколко крачки по посока на новата къща.

— Според теб кой ще се нанесе в нея? — зачуди се Крис. — Може би някой страхотен тип на нашата възраст. Или пък двама такива — близнаци!

— Гадост! — Линди направи отвратена физиономия. — Близнаци? По-сладникаво не можа ли да го измислиш? Не мога да повярвам, че двете с теб сме от едно семейство.

Крис бе свикнала на сарказма на Линди. И двете момичета едновременно обичаха и мразеха факта, че са близначки. Тъй като деляха почти всичко помежду си — външността, дрехите, стаята — бяха по-близки, отколкото повечето сестри.

Но понеже толкова много си приличаха, те също така успяваха да си лазят по нервите доста често.

— Няма никого наоколо. Хайде да разгледаме новата къща — предложи Линди.

Крис я последва през двора. Една катеричка, покатерила се до половината на широкото стъбло на клена, ги наблюдаваше внимателно.

Те се провряха през един отвор между ниските храсти, разделящи двата двора. Минаха покрай купчините дървен материал и високата могила пръст, след което се качиха на бетонната веранда.

На мястото на входната врата имаше закована пластмасова плоскост. Крис повдигна единия й край и те се вмъкнаха в къщата.

Вътре беше тъмно и хладно и миришеше на прясна дървесина. Стените бяха измазани, но не бяха боядисани.

— Внимателно — предупреди Линди. — Има пирони. — Тя посочи към големите пирони, разпръснати по пода. — Ако настъпиш някой, ще хванеш тетанус и ще умреш.

— Как пък не — не й повярва Крис.

— Не че искам да умираш — добави Линди. — Само да хванеш тетанус. — Тя се изкикоти.

— Много смешно — отбеляза саркастично Крис.

— Това трябва да е всекидневната — предположи тя, докато се придвижваше внимателно през стаята към камината, разположена на задната стена.

— Катедрален таван — установи Линди, като огледа тъмните открити дървени греди над главите им.

— Готино.

— Тази стая е по-голяма от нашата всекидневна — отбеляза Крис, докато надничаше през големия прозорец, който гледаше към улицата.

— Мирише върховно. — Линди вдиша дълбоко. — Заради дървените стърготини. Ухае на борова гора.

Те минаха през коридора и огледаха кухнята.

— Тези жици дали са включени към тока? — попита Крис, посочвайки сноп черни електрически жици, които висяха от гредите на тавана.

— Защо не пипнеш някоя, за да разберем? — предложи Линди.

— Първо ти — изстреля в отговор Крис.

— Кухнята не е много голяма — каза Линди, като се наведе, за да разгледа дупките, където щяха да бъдат закрепени кухненските шкафове.

Тя се изправи и тъкмо се канеше да предложи да разгледат горния етаж, когато чу звук.

— Ъ? — Очите й се разшириха от изненада. — Има ли някого тук?

Крис застина по средата на кухнята.

И двете се заслушаха.

Тишина.

После чуха тихи, бързи стъпки. Наблизо. В къщата.

— Да се махаме! — прошепна Линди.

Крис вече се промушваше под пластмасата през отвора за вратата. Тя скочи от задната веранда и се затича към техния двор.

Линди се спря в края на верандата и се обърна към новата къща.

— Хей, виж! — извика тя.

Една катеричка изскочи от страничния прозорец. Животинчето се приземи върху пръстта на четирите си крачета и заподскача към кленовото дърво в двора на семейство Пауъл.

Линди се засмя.

— Само някаква тъпа катерица.

Крис спря близо до ниските храсти.

— Сигурна ли си? — Тя се поколеба, наблюдавайки прозорците на новата къща. — Много шумна катерица беше.

Когато се обърна отново към къщата, с изненада откри, че Линди е изчезнала.

— Хей, къде се дяна?

— Тук съм — извика Линди. — Открих нещо!

На Крис й отне известно време, докато намери сестра си. Линди бе полускрита зад голям черен казан за боклук в далечния край на двора.

Крис засенчи очите си с една ръка, за да вижда по-добре. Сестра й се бе навела отстрани над казана и изглежда ровичкаше в някакъв боклук.

— Какво има там? — провикна се Крис.

Линди подмяташе разни неща наоколо и не даде вид, че я чува.

— Какво е това? — извика отново Крис и с нежелание направи няколко крачки към казана.

Сестра й не отвърна.

След малко тя бавно измъкна нещо и го повдигна нагоре. Ръцете и краката на нещото се поклащаха, увиснали. Крис различи глава с кафява коса.

Глава? Ръце и крака?

— О, не! — изпищя от ужас Крис и закри лицето си е ръце.