Том Фокс
Dominus (9)

9

14:48 часът

Седалището на „Глобал Капитал Италия“, Рим

Двамата убийци влязоха в дирекцията безнаказано, това беше право, запазено за малцина. Никоя от трите секретарки по пътя до офиса, който се намираше в края, не промълви и дума, третата само натисна един малък червен бутон на бюрото си и в помещението отсреща светна светлина, която предупреди човека в него, че ще има посетители.

— Закъсняхте.

Думите бяха изговорени с хладен, почти роботизиран тон. Директорът не вдигна поглед към братята, когато те влязоха в офиса му. Умберто и Томазо, когото всички наричаха Мазо и имаше сервилния навик да нарича брат си „шефе“, бяха познати лица.

— Дойдохме веднага след като приключихме със задачата. Салваторе Този е вън от картината. Както и другият.

Двамата мъже стояха прави пред огромното бюро от стъкло в изключително модерния офис, но — както винаги по време на тези срещи — говореше само Умберто. Той, също като Мазо, беше облечен в лъскав черен костюм „Армани“, гладко избръснат и спретнат до съвършенство. Брадичката му беше голяма, но не толкова, че да е натрапчива, и придаваше на лицето му ъгловатите пропорции на съветска статуя — дръзка и лъскава и някак си смущаваща. Миглите му бяха толкова дебели, че приличаха на изкуствени, а зад тях се криеха сини очи, които като че ли лъщяха, дори и на слабото осветление на офиса.

— Не всичко приключва с учените — отвърна директорът. — Списъкът, който ви дадохме, е само началото.

— Съобразяваме се с вашите инструкции. Ще се доберем до останалите имена и ще добавим и нови, ако сметнем, че могат да създадат проблеми.

— Колко останаха?

— Четирима — отвърна Умберто. — Но Този и другият бяха най-големите заплахи. Останалите, в най-лошия случай, не представляват кой знае каква опасност.

Последва дълга пауза. Директорът беше забил поглед надолу.

— Въпреки това не отлагайте. И не се връщайте да докладвате, докато всички не са вън от играта. Ако ви трябват още хора, просто ми кажете.

— Ще се оправим сами. — В гласа на Умберто се усети раздразнение. Той и Мазо бяха смятани за едни от най-елитните убийци в Италия; те бяха добре известни дори и извън границите на този странен, сенчест и незаконен кръг от хора, които бяха наясно с тези неща. В момента братята работеха единствено за този нов за тях работодател вече над четири години, но тяхната максима да не намесват други в своята работа така и не се беше загнездила в главата на шефа им.

Най-накрая директорът вдигна погледа си нагоре и стрелна Умберто с него. Очите му бяха нещо средно между синьо и лешник, но мъжът все не успяваше да ги огледа достатъчно добре, за да прецени дали наистина е така. Въпреки всичките години на служба и всичката кръв, с която бяха изцапани ръцете му, Умберто се чувстваше неудобно от втренчения поглед на работодателя си и бързо отмести очи. Знаеше каква брутална слава се криеше зад него.

— Надявам се всичко да е ясно — изрече бавно директорът, — репутацията на този Месия трябва да се запази на всяка цена. Сега, когато всичко стартира, нищо не трябва да застане на пътя на тази директива.

— Разбрано.

Последва нова дълга пауза, след което погледът на директора се заби отново в книжата на бюрото му.

— Няма какво повече да говорим. Вървете и си свършете работата.

* * *

Умберто напусна офиса, Мазо вървеше след него със смесица от емоции, които винаги изпитваше, когато си тръгваше от тук. Имаха задача, която трябваше да се свърши, но първо се налагаше да звъннат на своя човек в градската полиция, за да разберат дали работата им от тази сутрин е останала незабелязана от властите. Връзките на работодателя им бяха осигурили на Умберто могъщи приятели, а той си умираше от кеф да упражнява властта си над тях.

Имаше някакво особено предчувствие относно тази работа. Беше работил с брат си през целия си живот и макар Мазо да беше с осем години по-малък и по-скоро грубиян, отколкото с изтънчени маниери като него, и двамата вършеха задълженията си с отдаденост. Но този проект беше нещо специално. Можеше да усети чудесата в него. Задачата им беше, както им бяха обяснили, да създават такива. Не всеки ден подобно изречение биваше изговаряно в техния бизнес.

Но имаше и неща, които отвращаваха Умберто — и го дразнеха — въпреки удоволствието и вдъхновението, които изпитваше. Дори и след четири години съвместна работа с фирмата и редица изпълнени поръчения в цяла Италия и Европа, той все още ненавиждаше срещите си с директора. Нещо около тях никога не му се струваше редно.

Не беше добре за мъж с неговото положение, с неговите цели да приема заповеди от жена.

* * *

Когато двамата мъже най-накрая си тръгнаха, Катерина Амато се изпъна в креслото си и скръсти ръце. Фирмата, управлявана от нея, се беше превърнала в империя, която самата тя беше изградила от нищото. Директорското място на всяка голяма корпорация вървеше в комплект с власт, но директорката на „Глобал Капитал Италия“ разполагаше с такава, каквато малцина можеха да си представят.

Като всяка една империя, и тази имаше повече дейности, отколкото публичното пространство подозираше. За външните хора компанията й представляваше мултинационален конгломерат, който се занимаваше с капиталови вложения и финанси, точно както и стотици други в Италия. Деветдесет и девет процента от служителите на „Глобал Капитал Италия“ вършеха задълженията си, без да знаят за мрака, който се криеше под обвивката — те бяха легитимни бизнесмени и бизнес дами, които си вършеха работата.

Амато искаше да бъдат точно такива. Тя беше научила колко е важно да прикриваш пороците си зад стабилната завеса на законността от своите родители още през ранните години на своето детство. Те й бяха дали нагледен пример. Криеха собствените си недостатъци — като склонността си да контролират и доминират над всяко действие, което тя и брат й Давид осъществяваха — като си придаваха вид на изключително културни хора, принадлежащи към високите класи на обществото.

Баща й едва ги забелязваше. Майка й, силно раздразнителна и пламенна жена, чийто вътрешен огън биваше подхранван от ревностната й вяра, ги искаше наоколо само докато си създаде репутацията на добра майка сред приятелите си от висшето общество. Катерина и Давид бяха изпратени в интернат веднага след като подобен образ беше изграден — тя беше на единайсет, а брат й на петнайсет.

— Както би сторил всеки добър родител на тяхно място.

Може и да не бяха най-добрите майка и баща на света, но Катерина научи много ценен урок от тях: човек можеше да прави каквото си пожелае, докато показваше на света, че е примерен гражданин, добре образован и облечен в лъскавите дрешки на законността.

Деветдесет и девет процента от „Глобал Капитал Италия“ беше именно лъскавите дрешки на Катерина Амато: еквивалентът на членството в социалния клуб, в който членуваше майка й, за да скрие факта, че когато не беше сред приятелите си в него, хвърляше винени бутилки по децата си и крадеше пари от благотворителните събития, които организираше.

Прикритие.

Като се изключеше то, оставаше онзи един процент от компанията. Истинските колеги на Катерина. Всички бяха мъже — винаги се чувстваше по-спокойна в мъжка компания — които разполагаха с ресурсите и властта да правят и да вземат онова, което желаеха. А те винаги искаха пари: невъобразими количества пари, винаги повече, независимо колко големи бяха цифрите. Някои биха ги нарекли алчни, други — обсебени. На Катерина въобще не й пукаше какви епитети им лепваха. Парите бяха власт, а властта беше като наркотик. Тя беше пристрастена към този наркотик, но това не я притесняваше. Разбира се, че беше — разбира се, че щеше да бъде. Така се случваше, когато наркотикът беше толкова добър. Тя притежаваше властта да вземе каквото си иска и да привлече други да правят онова, което тя искаше да правят. Можеше да влияе на политици, да си купи полицаи. Можеше да си наеме цяла частна армия бодигардове. Всички бяха на нейно разположение. Всички бяха нейни.

Със силата идваха и враговете и ако компанията на Катерина беше империя, то тогава нейните врагове биваха наказвани с брутална бързина. Пълно унищожение. Опустошена и посипана със сол земя и кости, оставени да гният по улиците. Намираш враг и го пречупваш. И докато някои от тях не можеха да бъдат елиминирани по традиционния начин, всеки зложелател трябваше да се срещне със съдбата си.

И този урок научи от родителите си. Майка й щеше да направи и невъзможното, за да отстрани от пътя си онези, които представляваха заплаха за нейния начин на живот, както правеше и Катерина. Кой да е враг. Всеки враг.

Дори и онези, които носеха бяла папалина.

Катерина Амато се облегна в коженото си кресло, завъртя се и погледна навън към римския пейзаж под нея. В далечината, над покривите на къщите се издигаше масивният купол на базиликата „Сан Пиетро“, който се стремеше към небосвода от векове насам.

Само като я погледнеше, в устата й се надигаше добре познатият горчив вкус на жлъчка. Храмът беше монумент на нейната най-голяма омраза — по-голяма и от онази, която таеше към родителите си, които бяха починали отдавна. Катерина се беше научила да манипулира, да управлява от своята майка. Но от Църквата се беше научила да бъде зла. Благодарение на нея беше преживяла злото. Никога нямаше да забрави какво стори тази свята институция на брат й, на смирения му дух…

Жената отпъди спомените. Омразата беше автоматичен рефлекс, който се надигаше в нея, когато погледнеше към древната базилика с всичките й пристроени дворци и зали. Ако нейната компания беше империя, а офисите й неин замък, то Ватиканът беше противниковият палат на другия хълм: онзи, чието съществуване беше трън в очите й.

Но днес, за пръв път в живота й базиликата „Сан Пиетро“ не я отврати. Днес Катерина беше напълно сигурна, че е открила път към нея.

Дори човек с ресурсите и властта на Амато не можеше просто да влезе там и да убие папата — подход, който беше използвала при много други в миналото. Той не беше противник, с когото да се разправи по този начин.

Но понякога съществуваха по-добри начини да се отървеш от враг.