Том Фокс
Dominus (51)

51

14:01 часът

Централен Рим

Повечето хора живееха в неведение колко лесно можеше да се проследи всяко едно движение, да се определи местонахождението им, да се разчете всяко тяхно намерение. Не само от правителства и от големи корпорации: това беше възможно да се извърши и от хора с достатъчно знания, постоянство и от време на време пари.

На Умберто му отне точно тринайсет минути, за да открие местонахождението на Александър Трекио и Габриела Фиеро, след като двамата с Мазо напуснаха офиса на Катерина. Двете цели бяха изхвърлили първите си телефони, така че този метод за проследяване беше отпаднал, докато братята не откриеха новите им номера. Но Трекио все още носеше лаптопа си, а на него беше задействана опцията за безжична геолокация. Дори когато компютърът беше в режим SLEEP, той се свързваше към близките Wi-Fi мрежи, за да тегли необходимите си ъпдейти — една от новостите на съвременните машинки. И такава, която позволяваше тези устройства да бъдат проследими.

Умберто беше намерил MAC адреса на служебния лаптоп на Трекио изключително лесно — отне му само едно телефонно обаждане до техническия офис на „Ла Република“, където обясни на напълно незаинтересувания техник, който явно никога не се беше срещал с един от хилядите репортери, че той е Трекио и му трябва този адрес, „за да мога да регистрирам лаптопа на личната ми мрежа у дома“. Получи го няколко секунди по-късно. След това проследи последните стационарни координати и просто ги въведе в Google Maps на своя телефон с Android. Нямаше нужда от свръхмодерен софтуер за проследяване или за скъпа навигационна програма. Само след няколко мига вече разглеждаше улицата и запаметяваше тентата и прозорците на кафенето, където двойката се намираше в момента. Уебсайтът на заведението му предложи разположението на вътрешността му и с малко допълнителен финес и точност успя да определи, че жертвите му се намират в едно от трите сепарета на кафенето — най-вероятно в средното.

Часът беше 13:14, когато Катерина Амато му нареди да открият и да отстранят ефективно двата тръна в задниците им. До 13:32 вече беше установил местонахождението им. Сега, половин час по-късно, той и Мазо бяха позиционирани пред „Кафе Барберини“ и очакваха плячката си. Първо трябваше да се справят с двамата размирници, а след това и с кардинала. Такива бяха инструкциите им.

Мазо се беше разположил на малка кръгла маса на единствения изход на кафенето, отпиваше бавно от еспресото си, на главата си беше килнал кожена шапка, която частично прикриваше лицето му. В ръцете си държеше сутрешния вестник, перфектния помощник в шпионирането. Под него мъжът умело беше прикрил малък микрофон, сигналът от който отиваше право в неговата и тази на Умберто слушалка.

Брат му от своя страна беше седнал на една пейка от другата страна на улицата. Изглеждаше напълно нормално в своето стилно облекло в чувствителния на тема мода Рим, стискаше букет от наскоро откъснати цветя, закупени от близкия павилион, и се оглеждаше доволно наоколо. Приличаше на любовник, който очаква възлюбената си.

Умберто нареди на Мазо да улови разговора на Александър и Габриела веднага след като напуснат заведението. Искаше да разбере накъде са се запътили. Тъй като не желаеше за пореден път да се провалят, а опцията да застрелят целите си по средата на оживено кафене въобще не беше на дневен ред, трябваше да разберат тази информация. Щяха да проследят репортера и полицайката и да ги убият някъде на по-усамотено място. Тогава щяха да приключат с тях.

Не се наложи да чакат много, за да започне операцията им.

Първа от заведението излезе Габриела Фиеро, а веднага след нея вървеше Александър Трекио. Двамата примижаха на слънчевата светлина. Устните им се движеха.

— Можеш ли да ги прихванеш? — попита Умберто в скрития си микрофон.

— Един момент, шефе.

Мазо си поигра с контролите. В началото устройството предаваше единствено тишина, а след това статичен шум. Най-накрая се чуха и гласове.

— Смяташ ли, че наистина е възможно? — попита Габриела. Мазо пипна още някои настройки, за да изчисти гласа на жената и да премахне страничния шум. — Цялото място е изолирано. Никой не е допускан нито да влиза, нито да излиза.

— Това не означава, че няма начин да се преодолеят препятствията — долетя гласът на мъжа.

Умберто нямаше представа за какво разговарят и това го изгаряше.

— Площад „Сан Пиетро“ е вън от картинката — продължи жената. — Видях кордон от офицери, които са го оградили. А просто няма толкова много входове. Главният портал е само за курията и за персонала, а и той е денонощно охраняван дори и при нормални обстоятелства.

Темата на разговора започна да се изяснява за Умберто. Говорят за Ватикана. Но защо?

Гласът на Трекио се завърна отново в обхвата на микрофона на Мазо.

— Мислиш също като чужденец.

— Живея тук през целия си живот, Алекс, но благодаря за доверието.

— Но никога не си живяла вътре. А аз съм.

Умберто се напрегна на пейката, на която стоеше, в опит да си припомни информацията, с която се беше снабдил за Александър Трекио. Племенник на кардинал, прекарал кратко време в курията на Ватикана. Човекът разполагаше с вътрешна информация.

— Това, което мога да ти кажа за живота вътре във Ватикана — продължи Трекио, — е, че докато си там, научаваш някои тайни.

— Например? — попита Фиеро.

— Например как да се измъкнеш, без да те забележат.

— Като начина, който вуйчо ти използва днес.

— И също толкова важно, как да се върнеш обратно.

Умберто едва не изтърва цветята си. Трекио и Фиеро планираха да влязат във Ватикана. Това беше грандиозна проява на смелост, независимо от мотивацията, която ги караше да го сторят. А и Трекио беше прав: ако някой знаеше как да влезе там, навярно този някой беше именно той.

Мотивацията им нямаше значение за Умберто. Тази нова информация означаваше само едно нещо за него: можеше да ги използва. Той и Мазо трябваше да се промъкнат във Ватикана, за да изпълнят втората част от заповедите на Амато: да убият кардинал Риналдо. Но те не бяха вътрешни и като се изключеше откритото нападение, Умберто все още не беше намерил начин как да проникне през стените на най-охраняваната държава в целия свят.

Но вече знаеше.