Том Фокс
Dominus (7)

7

12:17 часът

Над Рим

Праго Лазари надничаше през извития плексигласов прозорец на новинарския хеликоптер на Радиотелевизионе Италиана RAI2 и разглеждаше територията долу през визьора на своята камера ARRI Amira. Мъжът никога не се изморяваше от невероятните пейзажи и гледките от въздуха, на които малко хора имаха привилегията да се наслаждават. Драго приемаше своя пост на въздушен оператор като един от най-добрите, той познаваше до болка всяко едно ъгълче на Рим. Поне отгоре.

Римският хоризонт винаги изглеждаше величествен, като се имаше предвид, че само няколко подобни гледки можеха да се сравняват с онази от известните седем хълма^[1] на Вечния град. Но от въздуха всичко изглеждаше по коренно различен начин: вълнуващо се море от старинна зидария и старинни пътища, осеяни от куполи и кули, които блестяха в оранжево под огромното средиземноморско слънце. Приличаше на картина от миналото, прекрасно платно, нарисувано от ръцете на един от ренесансовите творци, които Рим беше приютявал. Маранята на изпълнилите улиците автомобили създаваше едно сияние, което караше големия град да изглежда още повече като декор от сън.

Но не тази прелест беше привлякла вниманието на Драго днес. Той се беше съсредоточил изцяло на едно-единствено, тясно парче земя: 440-декаровата площ на най-малкия град държава в света.

Ватиканът се беше изолирал преди по-малко от час, след като в базиликата „Сан Пиетро“ се появи онзи мъж, когото хората вече наричаха „странникът“. Светът беше видял чудо и после вратите бяха затворени. По-скоро бяха затръшнати. Представителите на Църквата не дадоха никакво обяснение за действията си. Те, изглежда, желаеха да държат обществеността на тъмно за онова, което се случваше зад стените им, за необяснимата трансформация на светия отец. И за самоличността на мъжа, който я донесе. С няколко малки изключения Ватиканът се справяше много добре с пазенето на тайни и изолирането на обществото, когато решеше да го стори.

За щастие, не можеха да запечатат и небесата.

Драго разгледа затворената сграда през мощните лещи на камерата си. Пилотът на хеликоптера се придържаше в законово позволеното въздушно пространство над Ватикана, което означаваше, че не може да прелети вертикално над него, а това създаваше трудности за Лазари — налагаше му се да снима под ъгъл. Самият той нямаше проблем с това. Драго беше работил в подобни условия и преди.

Операторът местеше камерата от един двор към друг, всяка спирка на визьора представляваше гледка, принтирана на милиони пощенски картички, които се продаваха в магазините долу. Ватиканът беше толкова малък, че всяко едно негово ъгълче беше добре познато на целия свят. Въпреки малката му площ, почти половината от вътрешното му пространство беше затворена за обществеността, малко хора от кръговете на Църквата, които заемаха високи позиции, имаха достъп до тях. Онова, което беше скрито, беше също толкова хубаво, колкото и онова, което беше открито. Зад порти и стени се намираха тесни павирани пътеки, които минаваха покрай добре поддържани градини и водеха до дворци и кабинети, приютявали едни от най-великите религиозни фигури на Европа.

Драго обърна камерата наляво. Някакво раздвижване на балкона близо до Апостолския дворец привлече вниманието му, но когато увеличи мащаба, видя, че това е някакъв работник по поддръжката, който почистваше прах и мръсотия от портокаловата повърхност.

На няколко десетки метра надясно едно голямо дърво се поклащаше на вятъра. Пазари бавно се обърна към него, сетивата му работеха на пълни обороти.

Тогава го видя. Това, което търсеше — и нещо много повече от онова, на което се беше надявал.

Градината „Санта Анна“ беше малка, едва ли не съставена само от една пейка и парче добре напоена трева, заобиколени от цветя и миниатюрен, по-скоро декоративен фонтан. Тя представляваше лично кътче за отдих в един личен свят. В този миг това място беше най-прекрасното от всички за Драго. То се пазеше от много повече швейцарски гвардейци от нормално — те бяха разположени на всеки изход, дори и до стените. Най-странното беше, че всички те бяха насочили погледи към градината — не бяха толкова заинтересувани кой можеше да пристъпи в тези скромни владения, а по-скоро държаха под око онези, които вече се намираха в тях.

Самият папа беше седнал на единствената пейка в центъра на двора. Белите му одежди и папалина го правеха ясно различим дори и от въздуха.

До него стоеше мъжът, когото Драго разпозна като странника.

Двамата бяха унесени в разговор в това интимно кътче, единственото, което съществуваше за тях в този момент.

И точно тогава — с помощта на блажения късмет на божественото провидение, когато Лазари беше натиснал бутона за запис — папата се наведе и целуна ръката на другия мъж.

* * *

Кожата на госта беше мека под устните на Григорий. Католик по рождение, той беше целувал хиляди пъти ръце на епископи и кардинали, но откакто се изкачи на трона на Свети Петър, това се беше променило. Но днес, в този момент, подобен жест на обич и смирение му се струваше правилен.

Мъжът, който стоеше до него на пейката, излъчваше топлина, която нямаше нищо общо с греещото обедно слънце. В отговор странникът хвана ръката на папата и се усмихна. Стражите в далечината настръхнаха при този жест. Светият отец обаче ги беше предупредил да не прекъсват разговора му с непознатия.

— Осъзнаваш — заговори нежно странникът въпреки тътнещия шум, идващ отгоре, — че светът ти ще се промени главоломно.

Папа Григорий въздъхна. Не от раздразнение, а от примирение.

— Така да бъде. — Не беше сигурен защо се чувстваше толкова спокоен с приемането на онова, което му предстоеше. Имаше повече въпроси, отколкото един разум можеше да побере. Съмнения. Тревоги. Страхове. Въпреки всичко някак си той се доверяваше безрезервно на мъжа.

— Готов ли си да се изправиш пред буря?

Григорий отвърна с мълчание.

— Моят предшественик на този пост — най-накрая отговори той, като се взираше във ведрия пейзаж, — първият папа, веднъж бил призован да слезе от лодката и да върви по бурно море.

Странникът се усмихна нежно.

— Какво искаш да кажеш, Ваше Светейшество?

— Искам да кажа, че е трябвало да стъпи във водата, независимо дали е бил готов, или не.

— Свети Петър е разполагал с помощ — отбеляза непознатият.

Папата се извърна и погледна към госта си. Погледите им се сключиха за доста дълго време. Накрая Григорий отговори:

— Както и аз.

* * *

Безумието, което настана в Рим само двайсет минути по-късно, погълна целия град. Обикновено древната столица не изглеждаше особено заинтересувана от заниманията на църквата, разположена на малка площ земя в сърцето й, но нямаше нищо по-хубаво от тези редки случаи, когато две хиляди години традиция се сблъскваха с един рядък момент на порочност и странният живот на духовенството изведнъж заемаше централна роля в ежедневието на хората.

Когато RAI 2 излъчи репортаж как Негово Светейшество папа Григорий целува ръката на мъжа, който само преди няколко часа се беше изправил пред олтара на базиликата „Сан Пиетро“ и както изглеждаше, го изцери, ненаситното за сензации общество експлодира в буря от интерес. Материалът на Драго Лазари влезе в обедните новини и се предаде по десетки хиляди телевизии. Само след няколко минути се превърна в най-гледаното видео в YouTube в Италия.

След още няколко минути привлече интерес и по света.

След около час се превърна в най-гледания онлайн клип в целия свят.