Том Фокс
Dominus (76)

76

20:26 часът

Папа Григорий се върна в библиотеката, при падналото тяло на верния му главнокомандващ на Швейцарската гвардия, и извади чифт белезници от колана на мъжа. Прекръсти се над тялото на Кристоф Рабер и произнесе мълчалива молитва за душата му. Щеше да има много погребения в следващите дни, много молитви. Това на коменданта щеше да е едно от най-тежките. Мъжът беше сторил онова, в което се беше врекъл под брокатените знамена, където беше целунал папския пръстен на двора „Сан Домазо“ и беше произнесъл древната клетва: Кълна се, че смирено, лоялно и почтено ще служа на Върховния понтифик и ще се отдам нему с цялата си сила, и ако се налага, ще жертвам себе си, за да го защитя. В това се кълна! Нека Бог и всички светии да ме напътстват!

И те го напътстваха. Папата беше в безопасност, макар това да беше отнело живота на Рабер.

Григорий се изправи и напусна помещението, вървеше изправен и уверен. Работата на Кристоф трябваше да се довърши. Първосвещеникът отиде до падналото тяло на Катерина Амато и окова едната й ръка с белезниците, а другия кръг постави на една от тръбите за отоплението, които минаваха по стената. Не беше най-доброто средство за възпиране, но жената беше обезоръжена и тежко ранена. В тази ситуация директорката на „Глобал Капитал Италия“ изглеждаше стара и посърнала.

Папата обмисли положението им още малко, след което се върна в библиотеката и взе радиото от рамото на Рабер. Устройството беше лесно за употреба и той успя да повика помощ без проблем. Всеки останал жив член на гвардията щеше да дойде при тях всеки момент.

Но нямаше какво да се направи срещу мъката, която раздираше сърцето на понтифика. Едно беше да скърбиш за загубата на човек, който всеки ден е бил готов да даде живота си в акт като този, но онова, което изпитваше папа Григорий, сега беше…

Александър Трекио отново беше застанал до проснатото по лице тяло на Габриела Фиеро. Първосвещеникът беше разбрал, че жената е била набожна католичка и по време на младостта си е обмисляла възможността да стане монахиня. Днес тя загина в опит да предпази живота му. И не само неговия, но и на Църквата, приятеля си и един човек, когото дори не познаваше. Господ щеше да й осигури спокойствие в дома на праведните, понтификът беше напълно сигурен в това. Странникът вече беше коленичил на пода и стоеше близо до нея. Той, много по-добре от Григорий, можеше да предложи успокоителни думи.

Мъката, която струеше от Александър Трекио, беше премазваща. Някога мъжът бе бил свещеник, припомни си папата. Той беше племенник на кардинал Риналдо, един от най-близките приятели на първосвещеника — още една загуба, която нямаше време да обмисли, но за която щеше да тъжи в предстоящите дни. Александър беше изгубил вярата си и търсеше онова, което го беше крепяло в младостта му. Какво щеше да му причини всичко това? Каква вяра би оцеляла след подобна трагедия и печал?

За първи път в своя живот, наблюдавайки този пречупен човек и слушайки агонизиращите му викове, които ехтяха по дългите древни коридори на Апостолския дворец, папата се почувства напълно безпомощен.

* * *

Александър се беше привел над тялото на Габриела. Той се пресегна и внимателно го преобърна. Знаеше, че така ще открие ужасната рана в гърдите й, но искаше да види лицето й. Трябваше да погледне очите й.

Постави я съвсем нежно по гръб. Очите й все още бяха отворени. Не можеше да се насили да ги затвори. Не можеше да понесе мисълта, че те вече бяха видели последните си картини, че тази силна и изпълнена с надежда жена…

Тихите хлипове на Александър заплашваха да го задавят. Той беше човек, напълно неподготвен за емоциите, които изпитваше в момента.

И тогава, без да усети пристигането му, го почувства до себе си. Затворените му очи не позволяваха на сълзите му да потекат, затова не ги отвори, но някак си знаеше, че до него е странникът, който постави началото на всичко това.

— Знаеш ли — попита нежно мъжът и гласът му беше като море на спокойствието, макар и много по-колеблив, отколкото бе бил досега — коя беше любимата й строфа? Едно-единствено изречение, което си повтаряше отново и отново, което й даваше сили да продължава напред?

Александър не можеше да отговори. Не знаеше. Габриела никога не му беше споделила това. Нямаха достатъчно време.

— Било е момент от историята, случил се доста отдавна — продължи странникът. Гласът му беше дрезгав, фразите кратки, но говореше със същото спокойствие както и преди. — Един човек имал син, който бил обладан от демон. Съществото го измъчвало и момчето припадало, беснеело, наранявало се, не можело да говори. Нищо не можело да се направи за него. Било изгубена кауза.

Александър искаше мъжът да замълчи. Нямаше нужда от истории точно сега. Не ги желаеше в този момент. Но когато най-накрая отвори очи и ги вдигна нагоре, онова, което видя, го хвана неподготвен. Странникът стоеше до него, но не клекнал в благочестивата поза на състраданието. Беше се подпрял до тялото на Габриела, собствената му риза беше подгизнала от кръв. Трекио забеляза червена розетка в лявата част на гърдите на непознатия. Много по-голяма рана покриваше дясната му страна, ставаше все по-тъмна, а гъста кръв потичаше към дънките на човека.

Всеки мускул в тялото на Александър се напрегна. Първият изстрел, предупреждението, което Катерина беше изстреляла близо до него като акт на садистично мъчение преди екзекуцията… В този момент Трекио осъзна, че въобще не е бил предупредителен изстрел. Куршумът й беше уцелил странника, който не беше показал раната си по никакъв начин. И сега, когато кръвта му се стичаше в количества, които бяха достатъчно красноречиви, че нараняването е фатално, мъжът се беше добрал до Габриела и предлагаше утешителни слова.

Александър се опита да остави жената и да отиде при непознатия, но той само вдигна ръка и му направи знак с глава да не го прави.

Не търсеше утеха за болката си, а само възможност да доразкаже историята си.

— Синът бил изгубена кауза — продължи мъжът и Трекио забеляза кръвта, която се появи в ъгълчетата на устата му, — но бащата на обладаното дете го отвел при Бог и го помолил да го изцери. Помолил го да стори невъзможното. Тогава Господ му отвърнал: „Всичко е възможно за онези, които вярват“.

Очите на Александър се напълниха със сълзи, които потекоха надолу към опръсканото му с кръв лице. Репортерът погледна право към спокойното изражение на странника, погледът му сияеше още по-ярко на фона на пребледнялата му кожа. Ръката на мъжа се намести нежно върху разкъсаните гърди на Габриела.

— Това ли е? — попита Трекио. — Това ли е любимата й строфа?

Странникът се закашля, още кръв се появи на устните му, гърдите му започнаха да треперят, но усмивката не слезе от лицето му.

— Не, Александър. Любимата й строфа беше отговорът на бащата. — Мъжът се пресегна с другата си ръка и затвори очите на Трекио отново. Без да знае защо, репортерът остави ръката на непознатия да покрие лицето му. Можеше да почувства кръвта, която знаеше, че е на странника, тя беше топла и лепкава върху клепачите му.

— Скърбящият баща се провикнал към Бога от дъното на душата си: О, Боже, аз вярвам. Помогни ми да изгоня неверието си. И това, Александър… — Мъжът млъкна. — … Това са думите, които Габриела повтаряше всеки божи ден.

Най-накрая сърцето на Трекио беше напълно разбито. Едва когато приятелката му умря, той разбра, че и нейната вяра е била също толкова крехка, колкото и неговата. Само сега, тук, покрит в кръв, на пода на Апостолския дворец, той осъзна, че вярва, независимо от всичко — но вярата му не можеше да се поддържа сама. Тя се нуждаеше от вуйчо му. Донякъде се нуждаеше и от Габриела. И сега, сега се нуждаеше…

Контактът между Александър и странника продължи още няколко секунди, очите му продължаваха да са затворени под дланта му. И тогава чу остро вдишване и дълго, финално издишване, гъргорещо и затихващо, което знаеше, че е последният дъх на човека. Чуваше звука, когато духът напуска тялото и животът си отива. Очите му продължиха да са затворени, когато усети как ръката на странника падна от лицето му и чу приглушеното свличане на тялото му на пода.

Александър продължи да държи очите си затворени, пръстите му стискаха нежно ръката на Габриела, когато прошепна любимата й строфа за последен път — за нея и за него, и дори за странника.

О, Боже, аз вярвам. Помогни ми да изгоня неверието си.