Том Фокс
Dominus (55)

55

17:00 часът

„Таверна Дуе Алпини“, на северозапад от Ватикана

Когато времето за срещата им наближи, слънцето беше започнало да залязва. Светлините на града, винаги изглеждащи някак си древни и от друг свят, започнаха да покафеняват по краищата си, превръщайки слънчевите лъчи, поели по свой път към здрача, в оранжеви. Понякога изглеждаше романтично, друг път — призрачно. Тук, както и при много други неща, всичко зависеше от перспективата.

„Таверна Дуе Алпини“ се намираше на оживената Виа Анджело Емо, само на няколко пресечки от северозападната част на великата стена, която обгръщаше Ватикана. Александър стоеше отвън, беше в същите дрехи, които носеше и вчера. Помисли си да се преоблече, но споменът от отминалите нападения беше прекалено пресен, за да се върне отново в апартамента си. Единствената промяна беше в това, че заряза сакото на костюма си някъде между офиса си и кафенето, в което се срещна с вуйчо си. Не искаше да е допълнително обременен с каквото и да било за работата, която им предстоеше.

Александър се беше прикрил, доколкото това му беше възможно, на ъгъла на улицата — под няколко дървета близо до една улична лампа. Очите му постоянно оглеждаха наоколо. Откакто се разделиха с Габриела, постоянно имаше усещането, че го следят. Знаеше, че мъжете, които се опитаха да ги убият два пъти, можеше да се намират зад всеки ъгъл.

Инспекторката се появи, пристъпваше с бърза крачка към него. Тя също изглеждаше изключително внимателна къде върви. Едното й рамо беше винаги близо до сградите, движеше се така, че да може да използва по най-добрия начин периферното си зрение, както и да хвърля погледи назад от време на време. Очите й опипваха абсолютно всичко около нея.

Въпреки обстоятелствата, Александър се зарадва, когато я видя да приближава. След всичко случило се през последните двайсет и четири часа, инспекторката беше единственото нещо, което му носеше някаква утеха. Габриела Фиеро, жената, която беше до него по времето, когато напусна духовенството. Жената, която смяташе, че отдавна е останала някъде в миналото. Само спомен — тревожен и объркан. Раздялата им изглеждаше толкова категорична.

През последните два дни двамата отново се събраха. Срещата им не беше онова, за което Александър се беше надявал. Бомби в колата и снимки на плаващи трупове бяха далеч от предишните им прекарани заедно моменти. Но едно нещо не го изненада, колкото и да искаше да го отрече: чувствата му към Габриела, които изпитваше някога, не си бяха отишли. Макар да бяха минали четири години. Животът му на свещеник отдавна беше приключил. Беше се променил. Сърцето му изпитваше…

Фиеро тръгна към него, най-накрая беше стигнала до предната част на таверната.

— Изглеждаш ми замислен — нежно констатира тя с усмивка на лицето, въпреки вътрешните й терзания.

Александър я погледна сърдечно. Дали се беше изгубил, попита се, или всъщност се беше открил?

Репортерът забеляза папка с листове, затъкната под мишницата на Габриела.

— Успя ли да откриеш нещо полезно? — попита я той, излизайки от унеса си.

— Повече, отколкото очаквах — отвърна жената. — Срещнах се с Тито извън участъка. Това беше единственият начин, за да се съгласи да ме види. Но в крайна сметка ми даде каквото исках.

— Хлапето си е паднало по теб.

— Правя каквото се изисква от мен — отвърна инспекторката с дяволито пламъче в очите си. Тя почука по папката. — Пълни подробности около тялото. Искаш ли да ги прочетеш?

— Дай ми само същественото.

— Казва се Бенедето Динаполи. Идентифициран е по пръстовите отпечатъци от родилните регистри в малката болница в Портичи, близо до Неапол. — Габриела явно беше прехвърлила тази информация безброй пъти в главата си. — Роден е на 25 март 1982 година. Учил е в родния си град до завършването на основното си образование. След това е започнал работа във фабриката на местен производител на консерви.

Жената млъкна, но от блясъка в очите й Александър можеше да разбере, че това не е всичко.

— И? — попита я той нетърпеливо.

— И той е единият от двойка идентични близнаци — малко по-младият. По-големият му брат се казва Отавио и двамата са толкова еднакви, че докторите в града казват, че никога не са виждали подобна прилика. В тази папка има снимка на мъжете един до друг, която би се заклел, че е дубликат на една и съща фотография.

— Къде е брат му?

— В това е разковничето. Отавио винаги е бил по-буйният от двамата и е напуснал родния дом малко след като е завършил училище. Появявал се е тук и там през годините, обикновено за да проси пари от семейството. Но основно е бил в неизвестност през последните осем години. Няма трудови записи. Нито здравни осигуровки. Нищо. Просто… е скитал.

Габриела приключи с доклада си и за момент Александър потъна в мълчание.

— Никой ли не знае къде се намира сега? — попита той най-накрая.

— Никой не го е виждал поне от шест месеца.

Трекио бавно се завъртя и погледна към стената на Ватикана, която се издигаше пред погледа му.

— Мисля, че не е точно така — отвърна репортерът. — Нашата задача е да накараме папата да осъзнае с кого си има работа.