Том Фокс
Dominus (52)

52

14:18 часът

— Осъзнаваш, че независимо че си бил вътрешен човек някога, никой няма просто да ни пусне в Апостолския дворец — възпротиви се Габриела, докато двамата с Александър си проправяха път през оживената римска улица. Местни и туристи се бяха смесили в обичайните за това място тълпи, тротоарите представляваха контрастиращи потоци от хора и постоянно изникващи препятствия.

— Наясно съм — отвърна мъжът, — но има повече от една точка за влизане. Мястото с огромно. Над сто акра, заобиколени от стена, в която има входове за персонала, за спешни случаи, за доставки, връзки с някогашни сгради. Може и да прилича на крепост, но стените му са пълни с дупки.

— Въпреки това не съм уверена, че ще успеем да…

— Остави влизането вътре на мен — прекъсна я Алекс. Лицето му беше строго, непоколебимо. — По-важното е да разработим стратегията си за момента, в който влезем.

— Съмнявам се някой да изгаря от желание да ни чуе.

— Всичко ще зависи от подготовката ни. Теориите ни трябва да бъдат подкрепени от доказателства — доказателства, които да носим с нас. Материали, които да не оставят никакво място за съмнение.

— Но на кого точно ще ги покажем?

— Ако успеем да стигнем до офиса на вуйчо ми, ще ги предложим на него. Той вече разполага с основната идея, а и ще може да ни вкара при светия отец.

Габриела преглътна трудно. Никога досега не се беше срещала с папата. Беше виждала предшественика му веднъж, на масовото сборище на Пиаца Сан Пиетро след някакъв празник. Той беше малка бяла точна на висок прозорец, която можеше да види през морето от тела. И ето я сега, обмисляше нахлуване в дома на първосвещеника.

— Смяташ, че ще ни повярва? — попита инспекторката. — Папата?

— Ще повярва на онова, което виждат очите му — отвърна Александър. — Ето защо ще е от изключителна важност да изпипаме всяка една подробност. Доказателствата за компаниите. ИОР. Медицинските проучвания. И най-важното — тялото.

— Засега, единственото, което имаме за него, е снимката — отбеляза Габриела. — Не мисля, че това ще е достатъчно.

Александър се съгласи с нея.

— Може би ще си в състояние да поправиш това. Можеш ли да се свържеш с младшия офицер, който ни изпрати файла? Навярно той ще ни помогне. По-добре да го попиташ лично, а не по телефона. Нуждаем се от всичко, което може да ни осигури: кой е този мъж, откъде е, как е умрял. И кога.

Габриела беше уверена, че ще успее да се възползва от хлътналия по нея асистент Тонти и да получи поне част от материалите, които Трекио искаше, въпреки отстраняването й.

— Ще се нуждаем и от пълните данни за медицинските фирми, свързани с всичко това. Кой ги управлява, какви проучвания са правили — продължи Александър. — Мога да се справя с тази задача. Няма как да се върна обратно в офиса, но нашият английски стажант се смята за разследващ журналист. Може би ще успея да измъкна малко информация от него, както ти от Тонти.

Двамата потънаха в мълчание, докато вървяха. На улицата пред тях се намираше високо, тънко дърво, под което бяха застанали няколко модерно облечени жени и пушеха цигари. На Трекио му се прииска да запали. Постави нежно ръка върху рамото на Габриела и я накара да спре.

— Трябва да се разделим. Има прекалено много работа и ако сме заедно, няма да успеем да се справим с нея.

— Твърдо не. — Инспекторката поклати глава. — Не и след онова, което преживяхме. — В очите й се забелязваше нещо повече от обикновена загриженост. Блестеше някаква емоция. Притеснение.

— Двамата ще бъдем нащрек — настоя Александър, ръката му продължи да стои на рамото на жената, — а и ще сме разделени само за няколко часа. Сигурен съм, че можеш да се справиш.

Последвалият отговор на Габриела не съдържаше и частичка самохвалство:

— Не за себе си се тревожа.

— Ще внимавам, обещавам ти. Както вече ти споменах, знам някои спокойни местенца в Рим. Единственото, от което ще имам нужда, е тихо кътче, където да има интернет връзка и достъп до принтер.

Фиеро продължаваше да клати глава, но Трекио я стисна нежно за рамото, за да отбележи, че така трябваше да действат.

— Това е единственият начин. Без тези материали всичко ще е за нищо.

Мъжът се загледа за дълго в очите й, опитваше се както да я успокои, така и да й подчертае необходимостта от подобен начин на работа.

— Можеш ли да се справиш? Можем ли ние да се справим?

Габриела си пое дълбоко въздух и отвърна решително:

— Искам да си постоянно до телефона си. Искам да ми се обаждаш редовно, докато сме разделени. Искам да знам през цялото време, че си добре.

Александър въздъхна от облекчение. Този план не му харесваше. Не искаше да се отделя от спътницата си дори и за миг. Но нямаха друг избор.

— Можем да се срещнем в пет вечерта — каза Трекио. — Ще ти стигне ли времето?

— Ако въобще успея да накарам Тито да ми помогне, мисля, че ще ми стигне.

— В такъв случай ще се чакаме пред „Таверна Дуе Алпини“, точно срещу северозападната стена на Ватикана.

Габриела се вторачи в очите му. В този момент като че ли и двамата си спомниха за престрелката, преследването, бомбата. Да се разделят, беше риск. Фактът, че можеше никога вече да не се видят, не беше лесен за преглъщане, макар че четиридесет и осем часа преди настоящия момент никой от двамата не предполагаше, че отново ще стане част от живота на другия.

— Ако въобще успеем да влезем, Алекс — внезапно добави Фиеро. — Наистина ли смяташ, че това е най-добрата ни възможност? — Инспекторката се подвоуми, след което зададе същинския въпрос, който я тревожеше. — Наистина ли искаш да продължим с всичко това?

Александър си припомни безжизненото лице на близнака на странника.

— Не мисля, че имаме избор.

* * *

От другата страна на улицата Умберто повика Мазо при себе си. Те бяха изслушали целия разговор между Трекио и Фиеро и той само потвърди, че са постъпили много мъдро, като са променили плана си в движение.

— Мазо, ти следвай жената — нареди наемникът. Брат му като че ли се разочарова, но бързо изтри тази емоция от лицето си. — Увери се, че ще получи всичко, от което се нуждае. И я пази. Не трябва да бъде наранена. Искаме двамата да стигнат невредими до мястото на срещата си, за да могат да ни вкарат във Ватикана.

Мазо кимна и без да пророни дума, тръгна да изпълнява задачата си.

Умберто не се притесняваше за Трекио. Каквото и да откриеше по време на малкото си проучване, то можеше само да бъде от полза за тях.

Сега всичко, от което имаше нужда, беше да сподели новите си планове с Амато и да се подготви да проследи плячката си в Апостолския дворец.