Том Фокс
Dominus (73)

73

19:52 часът

Коридорите зад кабинета на папата

— Оттук, Ваше Светейшество. Внимавайте къде стъпвате. Малко е стръмно.

Рабер съпровождаше понтифика през древния коридор, който водеше от папския кабинет към една малка библиотека един етаж по-надолу. Зад тях ги следваше странникът, заедно с Габриела и Александър. Комендантът беше наредил на последните си останали гвардейци да застанат на пост в прохода, тъй като беше сигурен, че липсата им щеше да бъде забелязана изключително бързо.

— Добре ли си? — обърна се Григорий към непознатия, който се намираше точно зад него.

Човекът не беше загубил изключителното си спокойствие от момента, в който за първи път се изправи пред папата. Дори хаосът от последните няколко минути не беше способен да промени този факт.

— Добре съм — отвърна мъжът и дари първосвещеника с нежна, окуражителна усмивка, видима дори и на слабото осветление.

— Какво се случи там? — попита Александър зад тях. — Какво накара тези хора да ни оставят да се измъкнем?

Габриела го потупа по рамото.

— Просто приеми, че успяхме да го сторим — прошепна тя. — Имай малко вяра.

Трекио се въздържа от отговор. Това не беше най-подходящият момент да обсъждат вярата си. И все пак, каквото и да беше разсеяло похитителите им, каквото и да беше задържало погледите им другаде, докато се измъкваха, беше далеч от онова, което можеше да възприеме. Или да обясни.

Беше нещо близко до чуд…

— Тук трябва да завием наляво — съобщи Рабер, когато стигнаха до разклонение във формата на вилица.

Групата го последва.

Изстрели нарушиха тишината зад тях. Първо се разнесе стрелба от лишените от заглушители оръжия на гвардейците, след което заглъхналото свистене от тези на мъжете с Амато. Престрелката трая само няколко секунди и отново налегна тишина.

— Всичко свърши — нежно каза странникът. — Ваше Светейшество, хората ти са мъртви.

Папата се прекръсти върху гърдите си и продължи напред. Войниците зад тях бяха последната им отбранителна линия. Бяха останали съвсем сами.

* * *

— Накъде тръгнаха? — попита един от мъжете с Катерина, когато стигнаха до разклонението във формата на вилица. Нито една от възможностите не носеше някакви отличителни знаци — просто каменни стени, които се виеха напред.

— Половината от вас надясно, другата половина с мен наляво — нареди Амато.

Остави хората си да се разделят на две и да поемат по коридорите, преди да се насочи след тримата, които хукнаха в левия. Счупи токчетата на обувките си, за да може да поддържа същото темпо като тях. Мъжът точно пред нея беше Умберто, оцелелият от двамата братя наемни убийци. Това не можеше да облекчи презрението, което Катерина изпитваше към човека, който я беше провалил няколко пъти през последните два дни. Ако не беше неговата некомпетентност, сега нямаше да се намират в подобно положение. Поне неговият брат идиот, Мазо, лежеше мъртъв в коридора зад тях. Преди вечерта да изтече, по един или друг начин, щеше да се увери, че и Умберто ще го последва.

— Пред нас има светлина — съобщи с тих глас мъжът, който водеше отряда им.

Всички забавиха крачка, светлината от електрическа лампа пронизваше мрака в тунела.

— Дръжте оръжията си готови за стрелба — нареди Катерина. — Ако това е изход, искам да направите онова, което се изисква от вас, когато стигнем от другата страна.

* * *

Рабер издърпа папата от коридора в малката библиотека, до която водеше той, след което помогна на странника и двамата си спътници. След секунди всички се озоваха в лъскавото помещение от махагон и кожа.

— Отдръпнете се от лавицата — нареди комендантът и бутна напред рафта, който служеше като скрита в тунела врата. — Напътстващите светлини, които видяхме от другата страна, ще доведат преследвачите ни до този изход, а той може да се заключва само от вътрешната страна.

— Но това е много глупаво — оплака се Александър.

— Проектиран е, за да не пуска хора вътре — отвърна Рабер, — а смисълът на самия тунел е да осигури на папата път за бягство, а не да го държи заключен вътре.

Габриела бързо огледа стаята. Единствената врата се намираше на противоположната стена и беше затворена.

— От тук — каза тя и посочи към нея.

— Чакайте — предупреди комендантът и вдигна длан в знак да изчакат малко. — Там, където завихме наляво, хората след нас може да са завили надясно. Ако наистина са поели натам, ще се озоват на няколко десетки метра в коридора отвън. Минем ли през тази врата, може да се натъкнем право на тях.

— Какво да правим тогава? — попита Александър.

— Дай ми секунда, за да…

Рабер не успя да довърши изречението си. От тунела зад тях се разнесе автоматична стрелба и лавицата, която играеше ролята на тайна врата, избухна в облак от скъсана хартия и дърво.

Комендантът извади оръжието си, застана в един от ъглите и се прицели към вратата. Бръкна зад себе си и извади втори пистолет, който подаде на Габриела.

— Вече нямаме право на избор! — провикна се той. — Вървете. Ще ги задържа колкото се може повече.

Александър хвана папата за раменете и го избута към вратата. Фиеро прибра оръжието в джоба си, сграбчи странника за ръката и бързо се насочиха към изхода. Трекио изрита вратата и надникна отвън. Нямаше никого наоколо.

— Хайде.

Алекс се обърна към Рабер и му кимна и преди да успее да изведе папата, главнокомандващият на Швейцарската гвардия се наведе към кобура на глезена си, извади ново оръжие оттам и го хвърли към репортера. Моментната размяна на погледи свърза двамата мъже, лицето на Рабер излъчваше една-единствена команда: Пази го. След като се увери, че Габриела и странникът са зад него, Александър поведе групата и затръшна вратата след себе си.

Отвътре Кристоф насочи пистолета си към бързо разпадащата се лавица. Стрелбата секна и комендантът на Швейцарската гвардия използва моментната тишина, за да направи онова, което не беше правил от доста време. Да каже молитва.

Бог да пази Негово Светейшество и да ни освободи от злото.

Когато вратата към тунела се отвори, той започна да стреля.