Том Фокс
Dominus (44)

44

12:07 часът

Централен Рим

Разговорът по телефона на Александър с вуйчо му беше кратък: предупреждение, последвано от молба за среща и практическите уговорки около нея като място и време. Нищо неприсъщо или емоционално. Репортерът затвори няколко секунди по-късно.

Габриела беше чула всичко и вече кимаше в знак на потвърждение, когато Трекио погледна към нея. Мъжът посегна към запалването на опела, ключът се намираше между пръстите му. Внезапно инспекторката сграбчи ръката му и я издърпа грубо назад.

— Алекс, спри! — провикна се тя.

Репортерът се обърна към нея напълно объркан.

— Габриела, какво правиш?

— Какво е това? — попита тя и посочи обезпокоена към цилиндъра на запалването. Очите й бяха толкова ококорени, че Александър сам се разтревожи.

Мъжът погледна към мястото за ключа. Всичко му се струваше напълно нормално: метална ключалка, инсталирана в пластмасата на кормилната уредба, няколко драскотини около нея.

— Това е запалването — отвърна Трекио, изумен от глупавия въпрос. — Габи, какво става?

Инспекторката клатеше енергично глава.

— Около него. Драскотините. — Дишането й се беше учестило.

Александър огледа отново, но нямаше абсолютно нищо обезпокоително.

— Всяка кола ги има — обясни той. — Моята изобилства от тях. Невинаги човек успява да уцели запалката. Винилът се драска.

— Не, не и в тази кола. — Габриела все още клатеше главата си. — Леля ми е обсебена от манията да поддържа вътрешността й перфектна. Огледай се, Алекс, няма да видиш нито едно петънце или драскотина тук.

Трекио разгледа внимателно за първи път автомобила и осъзна наистина колко чисто е в тази непретенциозна кола. Но въпреки това все още не можеше да разбере причината за паниката на спътницата си.

— Габриела, какво се опитваш да кажеш?

— Тези драскотини не бяха там, когато пристигнахме — обясни тя и вдигна поглед към него. — Иначе щях да ги забележа. — Жената хвърли няколко бързи погледа. Веднага си спомни някои неща. — Вратата ми беше отключена. А твоята… скърцането от пантите. — Инспекторката го погледна право в очите. — Алекс, някой е влизал в колата.

* * *

Умберто наблюдаваше своите жертви на разстояние от около осемдесет метра надолу по улицата от противоположната страна. Той и Мазо стояха един до друг в своя хечбек и чакаха неизбежното да се случи.

От една страна, беше разочароващо, че тези цели не представляваха по-голямо предизвикателство. Бяха достатъчно умни да се отърват от мобилните си телефони, които той и брат му използваха, за да ги проследят до апартамента на Трекио предната вечер. Но явно такъв беше максимумът на техните предпазни мерки. Това беше незадоволително. За един репортер и едно ченге. Никой от двамата ли не помисли, че преследвачите им ще проверят за близки в района? Че съществуването на лелята на Фиеро няма да остане скрито от тях? Или видът и номерът на колата й? Или офисът, в който Трекио работеше и вероятността да се върне в него?

Жалко. Преследването винаги беше много по-забавно, когато плячката беше малко по-кадърна. Но това нямаше значение. Поне работата беше свършена. Огнената топка, която беше на път да погълне двете жертви, нямаше да остави почти нищо за следователите.

* * *

По настояване на Габриела Александър бавно се наведе на една страна и надникна под кормилната колонка.

Отне му само един миг, за да осъзнае, че страховете й са напълно обосновани. За запалителната система беше захваната малка сребърна кутийка, очевидно нова придобивка за интериора и също толкова очевидно — детонатор. Зад нея се намираше някаква буца, която приличаше на маджун, но Александър знаеше, че това е някакъв вид експлозив.

— Бомба е — потвърди той. Изведнъж започна да се страхува да се движи. Беше виждал бомби само по филмите.

— Александър, изправи се — нареди Габриела, думите й бяха станали тихи и заповеднически. Хвана го за рамото. — Бавно.

Трекио се подчини и внимателно избегна контакт с експлозива, който се намираше точно над дясното му коляно.

— Ако това е било сложено, докато сме били вътре — започна Фиеро, — работата е била свършена бързо, само преди няколко минути. Който го е направил все още е наоколо и чака за потвърждение, че това устройство… ще свърши онова, за което е предназначено.

Александър започна да извива врат надясно, към улицата и околността, за да огледа.

— Не! — Габриела стисна коляното му, забивайки пръстите си силно в него. — Недей. Продължавай да гледаш напред или към мен. Дръж се нормално. Усмихни се.

Трекио се обърна бавно към нея. На лицето й играеше насилена усмивка, но очите й бяха сериозни.

— Ако онези наистина са навън и ни наблюдават, то тогава трябва да ги убедим, че просто си говорим. Не можем да си позволим да издадем, че знаем за бомбата.

— Мислиш ли, че са същите мъже от предната вечер?

— Точно сега единственият въпрос, който ни интересува, е как да се измъкнем от тук. Ако онези са някъде навън, не можем просто да тръгнем по улицата. — Очите на инспекторката се стрелкаха напред-назад, умът й търсеше решение.

— Надолу по стълбите — отвърна неочаквано Александър. Габриела го погледна въпросително. — Мазето на сградата на вестника — продължи той — води право към станцията на метрото. Ако успеем да се върнем вътре и да слезем по стълбите, можем да хванем коя да е от трите линии, които вървят там.

Фиеро погледна през прозореца към сградата, която току-що бяха напуснали. Намираше се поне на четиридесет метра от тях. Дори да ги погнеха, дори да стреляха по тях, пак щяха да имат шанс за успех. Нямаше да е особено голям, особено ако бяха намесени оръжия, но все пак си беше някакъв шанс.

— Това трябва да проработи — отвърна жената. Тя отново стисна коляното на Александър, но този път, за да му даде кураж. — Готов ли си?

Трекио я дари с насилена, колеблива усмивка.

— Тъй като не виждам какви други опции имаме, готов съм.

Габриела му се усмихна в отговор.

— На три.

* * *

Умберто започваше да се тревожи. Досега всичко трябваше да е свършило. Какво правеха тези двамата?

Експлозията, която чакаше, така и не дойде. В един момент наемникът осъзна, че няма и да дойде.

Внезапно, в пълен синхрон, шофьорската и пътническата врата на оранжевия опел се отвориха, плячката им излезе навън и тръгна към сградата, от която беше дошла.

— Мамка му! — изруга Умберто.

Само след миг той и Мазо излязоха от колата си и тръгнаха след жертвите си пеша.

* * *

В паважа не започнаха да се врязват куршуми, което си беше добър знак. Габриела очакваше и двамата да бъдат застреляни веднага щом излязат от колата. Но докато тя и Александър бягаха към стъкления вход на сградата на „Ла Република“, във въздуха не проехтяха изстрели.

Въпреки това жената беше наясно, че съвсем не са в безопасност. С ръба на периферното си зрение забеляза, че двама мъже се появиха в далечината. За разлика от останалите в тълпата, тези тичаха — също толкова бързо и устремено, колкото тя и Трекио, а и се бяха насочили право към тях.

Фиеро разпозна лицето на по-високия от двамата.

— Вътре! — изкрещя тя на Александър. Минаха през двойката врати и мъжът започна да забавя крачка, но Габриела го забута. — Това са те. Заведи ни в метростанцията, веднага!

* * *

Умберто стовари цялата тежест на тялото си в стъклените врати, когато стигна входа на сградата. Една жена от другата страна беше ударена от ръба на вратата и падна на пода, но мъжът въобще не я забеляза.

Наемникът огледа фоайето. Трекио и Фиеро не бяха там.

Отиде до бюрото на охраната. Наетият охранител вече се изправяше на крака, готов да скастри нарушителя за грубото му нахлуване тук. Умберто бързо охлади страстите му, като извади своя глок и го насочи в лицето на човека. Може и да не искаше да открива огън по двете си жертви в средата на оживена улица, посред бял ден, но със сигурност нямаше никакви задръжки да използва оръжието си, за да си проправи път тук.

— Двамата, които влязоха тук преди нас — мъж и жена. Видя ли ги?

Охранителят изглеждаше ужасен, онемял, замръзнал.

— Отговори! — изкрещя Умберто и навря дулото на пистолета си в челото на мъжа.

— Д-да! — най-накрай отговори охранителят. — Тръгнаха натам. — Човекът посочи към стълбите. — Водят надолу.

— Надолу?

— Към метростанцията. Две стълбища!

Умберто не разбра дали онзи каза още нещо. Той веднага хукна към стълбите, Мазо го следваше по петите.

* * *

На края на стълбите тълпа от хора се беше разположила на малка платформа, покрита с индустриални плочки и осветена от бяла флуоресцентна светлина. Миришеше на неповторима смес от масло и рециклиран въздух, характерният аромат на подземните станции по целия свят.

Имаше го и този звук — звук, който накара стомаха на Умберто да се свие, когато заобиколи ъгъла и се озова на платформата за единствената активна в момента линия.

Звук от метални колела, стържещи по релсите. Звук от влак в движение.

— Проклятие! — изруга той и направи знак на Мазо. — Намери ги!

Двамата се спуснаха по платформата, като разблъскваха чакащите пътници от пътя си в опит да стигнат до вагоните. Но влакът вече беше потеглил, вратите му бяха затворени, а вътрешността му беше пълна до пръсване. Скоростта му започна да се увеличава. Нямаше как да бъде спрян.

Умберто слезе от платформата, потъна в мрака на тунела и започна да ругае звучно.

В най-крайния прозорец видя как мишените му се опитват да стигнат до средата на претъпкания вагон. Живи.