Том Фокс
Dominus (4)

4

9:42 часът

Рим

Сутрешното слънце промъкваше златиста светлина през прозореца на офиса на един ниско заплатен и застаряващ професор, на име Салваторе Този. Блясъкът отскачаше по кожените гърбове на книгите, по ръчно направените рамки за снимки и мебелите на мъж, на когото му оставаха по-малко от десет минути живот.

Двете фигури, които преди две минути влязоха в офиса на Този, без предварителна среща и със сигурност неканени, знаеха, че трупът от тази сутрин ще е първият от много. Смъртта пристигаше при всеки човек в един или друг момент — този факт нямаше как да се промени. Те просто й помагаха, когато се наложеше. Работата беше важна, дори свещена по свой си начин, и те я вършеха с отдаденост.

Задачата от тази сутрин им се възложи внезапно, те предположиха, че в нея се съдържа потенциал за доста работа, макар да не бяха наясно нито с подробности около нея, нито с крайната й цел. Рядко им се осигуряваше такава информация — по принцип им се даваше само толкова, колкото беше необходима за отстраняване на проблема.

Съобщиха им, че целта е да се подготви почвата за „появата на чудо“.

— Вече ти казахме — рече единият от мъжете на треперещия и здраво завързан за дървения му стол Салваторе, — че мълчанието ще ти донесе само болка. Кажи ни какво знаеш. Кажи ни всичко, което планираше да разкриеш за Месията. — Терминът беше странен, но им беше обяснено, че в момента е актуален. — Колкото по-бързо ни споделиш, толкова по-безболезнено ще е това за теб.

Завързаните ръце на Салваторе вече кървяха. Слабите му мишници бяха плувнали в пот, сълзи замъгляваха очите му, които той местеше от единия към другия натрапник. Странното им хладнокръвие имаше за цел да го смути и до момента постигаше целта си.

— Казах ви вече, нищо не знам! — проплака професорът, от устата му се разлетя слюнка, когато панираните му думи излязоха от гърлото му. — Нямам представа защо сте дошли при мен!

— Лъжите, Салваторе, няма да ти донесат нищо добро. С тях ще си спечелиш още болка. Само истината може да те избави от нея.

Професор Този пребледня.

— Не лъжа! Не познавам никакъв Месия. Нямам представа за какво говорите! Моля ви!

— Щом не искаш да сътрудничиш, тогава нещата ще… станат грозни — каза вторият мъж. Блясъкът в очите му подсказваше, че няма да позволи да остане разочарован.

Салваторе се замоли.

— Кажете ми какво искате. Мога да ви бъда полезен. Вземете каквото си харесате! — Професорът кимна отчаяно с глава към намиращото се в офиса му. Малката академична стая разполагаше с колекция от артефакти, които като че ли струваха прилична сума — помещението представляваше отражение на един сравнително успешен професионален живот. В него имаше някаква малка и както изглеждаше, древна скулптура. Дялани статуетки. Няколко оригинални произведения на изкуството.

Стоическото хладнокръвие на двамата нападатели беше непоклатимо. Очевидно те не се интересуваха от неговите дрънкулки.

— Кои сте вие? — попита Салваторе, изпаднал в състояние на пълен страх.

— Ще се изненадаш да разбереш колко много хора ни задават този въпрос — отговори първият натрапник, — но дали наистина има някакво значение? Може би сме хора или демони, или ангели. Има ли отговор, който би те накарал да се успокоиш? — Ъгълчето на устата на мъжа леко се изкриви. Усмивка ли беше това? Дали хората като тези двамата се усмихваха въобще? — Ще отговоря на този въпрос — добави иронично насилникът, — това досега не е успокоило никого друг.

На лицето на професор Този беше изписана паника, но при думите на нападателя му той се изпълни с яд. Мъжът беше обидил неговата, па макар и не особено голяма набожност. Салваторе усети как гневът му нараства.

— Ангелите не идват с въжета и заплахи, и… ножове. — Професорът се опита да не поглежда към запасаното на левия хълбок на мъжа острие.

— Чувал съм, че приемат много форми. — Отговорът на нападателя беше напълно лишен от емоция. — Но все пак не съм теолог.

Мъжът сключи поглед с този на Салваторе и чрез него предаде посланието си в това изпълнено с напрежение и воня на пот помещение.

Натрапникът отмести очи от жертвата си, посегна към ножа и го освободи от кожения му калъф.

— Харесва ми подобна представа. Ангелите са божиите вестители — каза той. — Изглеждаш ми религиозен мъж. Може би тази мисъл ще ти бъде утеха. — Нападателят бързо пристъпи към тресящия се от страх Салваторе, а острието на ножа му се опря в гърдите на професора. Той се наведе над него и прошепна в лицето му: — Защото в името на Бог тези вестители ще те накарат да проговориш.