Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Dominus (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dominus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Том Фокс

Заглавие: Dominus

Преводач: Коста Сивов

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 03.11.2015

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-135-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5169

История

  1. — Добавяне

8

13:18 часът

Редакцията на вестник „Ла Република“

Една статия се създава чрез проучване. Проучването изисква източници. Да си намира източници, е качество, което всеки репортер, колкото и слаб да е той, трябва да владее до съвършенство.

Когато клипът, който показваше как папата целува ръката на странника във ватиканската градина, започна да се върти по всички телевизии в Рим, на Александър му стана ясно, че трябва да превключи на доста по-висока скорост от онази, с която беше свикнал да работи обикновено. Нуждаеше се от източници, с които да говори, и се нуждаеше от тях веднага. Малката статия, която му беше възложена, бързо се превръщаше в една от най-големите новини в съвременната история.

Засега никой нямаше желанието да проговори.

Странник във Ватикана беше нещо интересно. Изцеряването на папата — впечатляващо. Актът на уважение от страна на понтифика към друг човек беше необичайно. Все още никой от сериозните източници — хората с правомощия, които можеха да предложат съществена информация, която вестниците и редакторите смятаха за правдива и впоследствие отпечатваха — не желаеше да се докосва до тази тема. Защото тя беше сензационна.

Когато дойдеше времето конклавът да избира нов папа, учени и политици се избиваха да предлагат експертните си мнения за исторически факти, възможните бъдещи пътеки на морала, по които трябваше да се поеме, или някои други въпроси, макар и несвързани с темата, които можеха да им осигурят публикуване на имената им в пресата като специалисти и критици.

Но в ситуация, в която интернет обществото наричаше някой човек „божествения пратеник“, защото е направил необяснимо чудо и е излекувал неизлечимото, и то не къде да е, а в църква, тези същите експерти не искаха и да припарят до тази история. Дискусиите за Господ и за чудеса може и да бяха обект на внимание за религиозните, но за реномираните коментатори да обсъждат тази тема беше равносилно на докосване до прокажен.

В изблик на безсилие, Александър запали нова цигара. През последните двайсет минути проведе над десет разговора и всеки един от тях завърши разочароващо. Така нямаше да стигне доникъде.

Пред него Туитър се обновяваше с такава скорост, каквато никога досега не беше виждал. Иронично. Никой от хората, с които искаше да разговаря, не се мяркаха наоколо, но като че ли всички останали го правеха.

* * *

14:04 часът

„Санта Мария ин Трастевер“, Рим

Какво означава наистина да вярваш? Да не се съмняваш, че Си тук, да знаеш, че не Си далеч от мен? О, Боже, аз вярвам. Помогни ми да изгоня неверието си.

Габриела Фиеро шепнеше тихичко молитвите си от обичайното си място в края на пейката на шестия ред в базиликата „Санта Мария ин Трастевере“. Обедната й почивка най-накрая беше настъпила — цели два часа от следобеда, в които беше решила да посети най-любимото си място в цял Рим. Най-накрая беше съумяла да избяга от лапите на шефа си, заради когото беше останала напълно незапозната с причината за шумотевицата, която се беше разразила пред вратата на офиса й тази сутрин. Дойде в храма с намерението да го прокълне, но това не й се удаде. Спешно се нуждаеше от някаква промяна в живота. От духовна сила. Д’Антонио нямаше място в подобни стремежи.

Габриела беше открила църквата „Санта Мария ин Трастевере“ в младежките си години и оттогава тя се беше превърнала в нейно лично убежище — с изключение на онзи случай преди две години, който беше нарушил спокойствието в храма. Престрелките и смъртта трудно се изтриваха от ума на човек, но жената не им беше позволила да я отчуждят от единственото място, на което намираше утеха.

Гънките на бежовия й панталон се спускаха в прави линии надолу по краката й, върху които беше скръстила ръце. Лешниковите й очи бяха отворени и се взираха в блестящата мозайка, която покриваше апсидата[1] зад олтара. Фиеро знаеше, че повечето хора се молят със затворени очи, но за какво бяха всичките тези величествени произведения на изкуството, ако не за да те доближат до Бог? С начина си на живот — една самотната борба за израстване — подобна близост беше точно онова, което тя търсеше. Ако не можеше да я намери у друго човешко същество, щеше да я открие при Господ.

По един или друг начин, Габриела винаги беше вярвала в Бог. Това се отнасяше дори и за дългите години на трудното й детство, преди семейството й да открие Църквата. Тогава не знаеше как да я нарече и какво да прави с нея. Но след това тя и родителите й преминаха през един вид семейна трансформация и навлизането им в лоното на католическата вяра се прие най-сериозно от нея. За известно време, в края на тийнейджърските си години, дори обмисляше възможността да стане монахиня. Прекара цяло лято като послушница в манастира „Дева Мария“, живееше със сестрите и очакваше Господ да я призове да остане. Този призив така и не дойде.

Габриела беше разочарована, но това не повлия на нейната набожност. Сега като се замислеше за своите трийсет и една години, вярата й никога не я беше напускала — което, като се съпоставеше с всичките й премеждия досега, си беше причина за утеха.

Не че така живееше по-леко. Колкото повече вкусваше от живота, толкова по-лично приемаше странните библейски писания. Боже, аз вярвам. Помогни ми да изгоня неверието си. Каква странна загадка — човешкото сърце можеше да таи в себе си както вяра, така и неверие в едни и същи количества. Можеше да се страхува от онова, което беше способно да премахне страха.

Пречупената оранжева светлина, която се прокрадваше през високите прозорци на църквата, се отразяваше в цветната мозайка от тринайсети век. Христос стоеше на своя трон от мрамор, облечен в бяло и злато. Дева Мария беше от дясната му страна, а около тях се бяха събрали апостоли и епископи в благочестив съвет. Под краката на Христа се намираха стадо овце, умело направени от бял камък, с погледи, насочени към техния пастир. Високо над тях се стелеха сини и бели лъчи, извиращи от Светия Дух, изрисуван като малък гълъб.

Габриела дълго се взира в изображението. Картината беше перфектна. Тя представляваше видение за хармония и мир, които рядко се срещаха в света навън.

Сякаш напук, малката „Нокиа“ в джоба на гърдите й започна да вибрира. За първи път, откакто стъпи тук, Фиеро затвори очи и се насили да не се ядосва на това нарушение на личното й пространство. Работата нямаше край. Така или иначе, очакваше да бъде прекъсната, а навярно шефът й просто се беше погрижил това да стане по-рано.

Инспекторката отвори очи, прекръсти се и се промъкна от мястото си на старата пейка към централния кораб. Коленичи за кратко пред олтара, изправи се и тръгна към изхода. С всяка следваща крачка набожната скромна жена се превръщаше в професионалистката Габриела Фиеро, която живееше извън рамките на тези стени.

Когато доближи до вратите, бръкна в джоба на якето си и извади от там малкия вибриращ телефон. Беше останала на спокойствие за почти четиридесет и пет минути. Много повече, отколкото обикновено й се позволяваше. Навярно чудеса наистина се случваха.

Тя отвори апарата. Добре познатият номер на управлението беше изписан на дисплея.

Габриела махна тънкия копринен шал на цветя от главата си, прибра го в чантата и разпусна златисторусата си коса. Мина през вратите на църквата и се озова в портика[2], който водеше към Пиаца ди Санта Мария. В следобедните часове този известен квартал беше пренаселен, както обикновено, с младежи, облечени по последен вик на модата, които бяха изпълнили разхвърляните по цялата улица кафенета.

Жената вдиша от свежия въздух. Почивката й беше свършила. Телефонът се беше озовал на ухото й, тя заговори в опит да надвика околната гълчава:

— Ало, тук е инспектор Фиеро.

От другата страна на линията прозвуча друг женски глас. Agente Флора Костанцо беше една от малкото в XVI полицейски участък на Монтеверде, които Габриела считаше за близка приятелка. Колежка жена, която си проправяше път в една мъжка професия, в една мъжка вселена, под същия задушаващ натиск от мъжа, който двете наричаха „шеф“. А Флора все още се намираше няколко стъпала под нея, горката.

— Габриела, къде си? — попита тя.

— Къде съм винаги по това време?

— В църквата? Майка му стара, вярно, че е неделя. Забравих.

Фиеро настръхна при непочтителните думи на приятелката си. Флора не беше вярваща, но се съобразяваше с Габриела и третираше църковните теми с достатъчно уважение. Което всъщност не беше кой знае колко много.

Следващите й думи не бяха толкова непочтителни, но за сметка на това бяха озадачаващи.

— Предполагам, че си чула?

Фиеро забави крачка пред стъпалата на масивния фонтан в центъра на пиацата.

— Какво да чуя?

— Господи, Габриела! Точно ти, от всички хора! Смятах, че в крайна сметка се молиш на него!

Инспекторката отново настръхна, но този път беше по-скоро объркана.

— Флора, за кого говориш? Какво говориш?

— Папата! — провикна се приятелката й от другата страна на линията. — Вашият върховен водач или превъзходен светия, или както там го наричате.

Раменете на Фиеро се стегнаха.

— Какво за него? — поиска да разбере колкото се може по-скоро.

— Бил е изцерен. Пред очите на целия проклет свят! Габриела, няма да повярваш кой го е направил според хорското мнение.

Бележки

[1] Апсида — така в архитектурата се наричат полукръгла или многоъгълна издатина на сградите и сводестите куполообразни части в нея. В християнските храмове в апсидата се намират олтарът и презвитериумът. — Б.пр.

[2] Портик — пристройка към вход в сграда, чийто покрив обикновено е подпрян с колони. — Б.пр.