Том Фокс
Dominus (2)

2

9:28 часът

Редакцията на вестник „Ла Република“, Рим

Сребърен дим се виеше нагоре, пипалата му се кривяха и се откъсваха от общото цяло, за да се разтворят бавно в застоялия въздух. Онези, които се гърчеха надолу, галеха върха на пръстите и кокалчетата, и кожата, милваха плътта и оставяха своя непогрешим знак върху нея: бледожълтия намек за катран и пушек.

Проблемът, до който водеше страстното пушене, бяха проклетите жълти пръсти.

През годините Александър Трекио изпробваше най-различни пози на ръцете си, докато пушеше любимите си MS^[1] с филтър, за да избегне цигарения дим и напластяващата се жълта обвивка, която неизменно се натрупваше по пръстите му, но нищо не помогна. Неговият доктор му повтаряше повече пъти, отколкото можеше да преброи, че пожълтялата кожа е най-малкият му проблем. Но Трекио беше човек, който базираше действията си — и особено навиците си — на непоклатими факти. Рисковете за емфизем^[2] и намаляване продължителността на живота бяха плашещи, но също така и хипотетични. А фактът, че пръстите му бяха жълти, беше неопровержим.

Мъжът си дръпна дълбоко и някак си сковано от тънката хартия с натъпкан в нея тютюн, очите му бяха затворени. Той си представи как червеното пламъче дълбаеше в стърготините от сушени листа, а димът си проправяше път по малката тръбичка към него. Когато добре познатият аромат се намести върху рецепторите на езика и навлезе в дробовете му, Александър осъзна, че в крайна сметка не му пука особено за всички неудобства, които тютюнопушенето създаваше, не му пукаше даже и за жълтите пръсти. Лошият му навик беше едно от малкото неща, които му носеха утеха и спокойствие, когато нищо друго не го правеше. Нямаше намерение да се отказва от него.

— Закъсня миналата седмица.

Като стана въпрос за неща, които не носеха утеха и спокойствие.

Дразнещият, подобен на лай на чихуахуа глас на редактора на Александър наруши спокойствието му. Той задържа дима в дробовете си повече от обикновено, като се надяваше, че с издишването му ще накара другия мъж да изчезне. Но тази сутрин Александър Трекио не можеше да разчита на подобен късмет. Неделите носеха щастие и спокойствие за някои, но не и за репортерите във вестниците, които подготвяха изданието за понеделник сутрин.

— Знаеш крайните срокове за подаване на материалите. Намираш се на десет метра от офиса ми — каза Антонио Латерца, като продължаваше да прилича на лаещ плъх.

Александър отвори очите си и се вторачи в него.

Латерца беше среден на ръст, с добро телосложение, с гладко лице и с всички признаци, че е напълно обсебен от външния си вид. Кестенявата му коса се спускаше сресана към врата му, въртелите й бяха изгладени с лак за коса, а краищата й бяха изсветлени така, че да има ярък контраст между светлата и тъмната част както на открито, така и на закрито. Костюмът, който носеше, компенсираше често срещаното му телосложение с нещо повече от често срещан стил: той беше безупречен монумент на съвременното шивачество, ушит от светлокафява коприна, акцентиран от колан и подходящи за него обувки — надценени мемориали на алигатора, от който бяха направени.

Всички двайсет и седем годишни паралии, с амбиции и абонамент за списание GQ, увити в маркови дрешки и напудрени, щяха да изглеждат точно като Антонио Латерца.

— Нямаш никакво извинение, Александър — отбеляза изтънченият мъж. Изражението и тонът му бяха неодобрителни, приличаше на мъмрещ родител, независимо от факта, че беше по-млад с десетилетие и половина от Трекио.

— Наложи се да проверя някои факти.

— Точно затова ти дадохме седем дни. Не пишеш ежедневната колонка, coglione^[3]. Какво, по дяволите, прави цяла седмица?

Александър си дръпна отново от повяхващата си цигара и издуха дима демонстративно към Латерца, като не обърна внимание на преексплоатираната италианска обида. Бяха го наричали с по-лоши неща и от тестиси на бик. Истината беше, че Трекио нямаше представа какво бе правил цяла седмица. Говори с един свещеник по телефона? Проверяваше финансите на една или друга енория? Пресяваше като някакъв обсебен преследвач Фейсбук стената на маловажен младеж? Може би прави едно от тези неща. Може би ги прави всичките. Беше му все тая и беше толкова скучно.

— Трябваше да потвърдя информацията с някои от източниците ми — промърмори най-накрая, изсмуквайки от пръсти някакво достоверно оправдание. Годините практически опит го бяха направили добър в това. Все още имаше достатъчно материал и занапред. — Запознат си с обичайните ни практики.

— Глупости. — Латерца надвисна като буреносен облак срещу него.

Александър знаеше, че мъжът няма да се върже на това оправдание, но също така знаеше, че прекалено амбициозният и изключително напарфюмиран редактор не може да го уволни. Местните църковни афери не бяха част от вестника, за която репортерите се прескачаха един друг, за да спечелят няколко сантиметровата колонка на страница единайсет, която вървеше с работата. А Александър имаше две ключови предимства: разнищи голям случай преди няколко години, с което доказа, че не е напълно безполезен, и също така беше стар приятел на собственика на „Ла Република“ — Николо Маре. Работата му беше достатъчно опечена.

— Станал си мързелив — продължи Латерца.

Имаше нещо на лицето на мъжа, което приличаше на посттийнейджърско озлобление, и Александър се зачуди, както напоследък често му се случваше да прави, дали двайсет и няколко годишните се подмладяваха, или той ставаше по-скучен. На четиридесет и четири не беше толкова стар, но близо до Латерца Трекио изглеждаше праисторически.

— Нямаш никаква амбиция, работата ти е банална — изпръхтя Антонио.

— Въпреки това я публикуваш всяка седмица. Рим не е Рим без Църквата, а солта на един римски вестник е именно няколко сантиметрова колонка със скандалите във Ватикана. Особено що се отнася за „Ла Република“.

Чувството беше добро. Да се развика малко на неуважителното лайно, да го накара да изглежда глупаво, че не знае собствената си територия. Още откакто Еудженио Скалфари основа вестника през 1976 година, той си създаде репутацията на строг критик на Католическата църква. „Ла Република“ не беше от този вид издания, които щяха да се откажат от религиозните материали, колкото и банални да бяха те.

— Онази история, за която ни кара да тръпнем в очакване миналата седмица — отвърна подигравателно Латерца. — В нея се разказваше за две енории, които надвишили бюджета си за ремонт. Надвишили бюджета си. Мислиш ли, че това е ватикански скандал? Мислиш ли, че на читателите ни им дреме за подобни глупости?

Редакторът жестикулираше енергично, докато говореше, беше повишил гласа си до добре тренирано полувикане. Ясно беше, че желаеше смъмрянето да бъде чуто наоколо, макар малко от присъстващите да обръщаха внимание на разправията.

Александър въздъхна, отпусна се в стола си и придърпа пепелника с цигарата си по-близо. Щеше да е много по-ентусиазиран да спори, да отвръща на нападките със свои, ако вътрешно не се съгласяваше с критиките на хлапето. На никого не му пукаше за тези статии, най-малко пък на него. Трекио си беше спечелил място във вестника не заради усърдието си, а поради самия факт, че просто беше на разположение. Един мъж, който наближаваше четиридесет, с две дипломи по теология и кратка кариера като енорийски свещеник в джоба си, не беше от най-търсените специалисти през двайсет и първи век. Когато най-накрая захвърли кучешката си каишка настрани и напусна живота, за който се беше подготвял от дете — разочарован от несъвместимостта между институцията, която се предполагаше, че е свята, и хората, които я управляваха, които много често бяха всичко друго, но не и светци — се видя в безизходица. Не беше програмист, който зарязваше „Епъл“ за „Гугъл“. Беше свещеник, оставил вярата заради свят, който с всяка изминала година се отчуждаваше от църквата и започваше да живее с мисълта, че тя е нещо остаряло, недостижимо и без никакво значение.

Но Александър винаги таеше в себе си добри заложби за репортер. Стига да не се целеше в атрактивните и конкурентни области на журналистиката — онзи тип, за който се бореха двайсет и няколко годишните, а старите кучета стискаха като кокали — можеше да си намери добра работа; такава му беше предложена от вестника. Като се добавеше и журналистически секси факта, че беше бивш духовник, разгневен от старата си месторабота, Трекио беше перфектен за „Ла Република“ и религиозната й колонка, която се състоеше предимно от слухове за онова, което можеше да се изрови от мрачните дълбини на съвременните църковни афери.

Това беше положението. Три години той опипва почвата какво би привлякло човешкото внимание. Да, от време на време изникваха сексскандали, а и изборите за нов папа, последните от които се проведоха само преди единайсет месеца, винаги будеха интерес и вълнение. Но през останалата част от времето… през останалото време „сравнително интересно“ беше планината, която се надяваше да изкачи. През повечето дни му идеше да седне в подножието на тази планина и да пропусне тази колонка, както правеха повечето от читателите на вестника.

Александър вдигна поглед от бюрото си. За съжаление, редакторът му все още беше тук. Той зачака продължението на хореографираното назидание, но почервенялото лице на Латерца беше започнало да придобива нормалния си цвят. За един момент мъжът заприлича на дете, чиито родители са му казали, че трябва да направи нещо добро за съседското момче, макар вместо това желанието му да беше да го завърже за някой стълб и да му открадне колелото.

— Ще ти дам случай, по който да работиш, Трекио. — Латерца изрече думите по странен начин, все едно го отвращаваха.

Александър се изуми. Мениджмънтът по принцип нямаше проблеми той сам да си търси историите.

— Какъв точно случай?

Антонио се намръщи.

— Имало е някакво оживление в „Сан Пиетро“… нещо от рода, че сакатият се е излекувал. Доста се шуми онлайн от тазсутрешната литургия насам. Сигурен съм, че си чул?

— Онлайн шуменето не ми е в ресора — отвърна Александър. — Говорим за бастион от идиоти и клюкари.

— Същите тези идиоти и клюкари са изключително активни през последните два часа, а и шумотевицата се разпространява доста бързо. — Латерца го изгледа състрадателно. — Някои от тях разполагат с видеозаписи. Сигурен съм, че дори ти можеш да напишеш статия от това.

* * *

9:31 часът

Ватиканът

— Запечатай вратите. Направи го сега.

Гласът на държавния секретар^[4] кардинал Донато Витери беше плътен и благозвучен. Той заемаше този пост — най-високия във Ватикана след самия понтифик — вече двайсет и три години, а през това време се бяха сменили трима различни папи. Високият широкоплещест мъж не беше известен нито със своето дружелюбие, нито със своята многословност: той беше от типа възрастни духовници, които всеки, който познаваше добре Ватикана, считаше за хора от старата школа и който тълпите почти никога не виждаха. Витери беше човек, чиято духовност се помещаваше някъде вътре в него, никога не излизаше на повърхността и не се проявяваше в открита набожност или явна почит — прелатът се чувстваше на мястото си по-скоро зад бюрото, отколкото зад олтара, той се молеше със същия тон в гласа си, с който провеждаше срещите си или съблюдаваше политическите дела. Неговата любов към Църквата, както често обичаше да казва той, се изразяваше в непоколебимата му и неуморна бдителност над всички дейности, които се осъществяваха в нея. Той не даваше проповеди, а заповеди и когато говореше, очакваше другите да му се подчиняват.

— Кои врати? — попита Кристоф Рабер, комендантът на Швейцарската гвардия, който стоеше до него, все още облечен в своите пъстроцветни церемониални одежди, които носеше на литургията, завършила само преди няколко минути. Мъжът заемаше поста oberst, полковник, най-високия и единствен военен чин в рамките на папството. Рабер беше грамаден офицер със здрави мускули над тежък кокал, които дори широките му дрехи не можеха да прикрият. В йерархията на Ватикана само папата и кардинал Витери имаха властта да му нареждат.

— Всичките — довърши заповедта си кардиналът.

Последва пауза — дълга и странна. Но тогава Рабер си каза наум, че всичко тази сутрин беше странно. Необяснимо. Въпреки дългите си години опит, комендантът все още не се беше взел в ръце след литургията.

— Всичките? — учуди се той.

Витери повтори заповедта си, гласът му беше непреклонен, подсказваше, че няма да търпи повече въпроси. Изгледа строго Рабер със старите си очи. В този момент те не бяха здравите прозорци към невъзмутимата душа, която всички смятаха, че носи. В кафявите очи на кардинала се четеше тревога, те се бяха разширили толкова много, все едно дадената команда не беше афектирала само върху онзи, който трябваше да я изпълни, но и върху този, който я даде.

Изражението на оберст Рабер издаде изненадата му само за частица от секундата. Мъжът беше прекарал много години в служба, за да й позволи да се разхожда по лицето му за по-дълго. Но вътрешно тя го изгаряше. През всичките му десетилетия на служба подобна заповед не беше издавана никога.

— Цялата базилика?

„Сан Пиетро“ беше огромна сграда. Тя беше построена по стандартите на папа, който нехайно подкрепяше протестантската Реформация^[5], като търсеше финансиране чрез индулгенции^[6], давани на масите. Строежът беше разгърнат на повече от пет акра земя, което се равняваше на над двайсет хиляди квадратни метра подово пространство и представляваше една от най-големите сгради за поклонение на планетата, където пътеката от централните порти до иконостаса беше около двеста метра под високите, позлатени тавани. Макар в определени моменти някои части от нея да бяха затворени за посещение от туристи и по-нисши духовници, досега не се беше чуло целият комплекс да бъде отрязан от света. „Сан Пиетро“ представляваше сърцето на християнството, седалището на Господа Бога на земята, което се предполагаше, че ще затвори врати само ако настъпеше краят на света.

— Не — отвърна кардинал Витери, — не базиликата.

Рабер влагаше неимоверни усилия, за да издържи стоически на този разговор, но въпреки това усети как чертите на лицето му се изкривиха. Дори легендарната швейцарска невъзмутимост си имаше своите граници. Щом държавният секретар нямаше предвид „Сан Пиетро“, то тогава можеше да става въпрос само за едно.

— Ваше Преосвещенство, имате предвид…

Рабер млъкна.

— Всяка порта. Всяка улица. Всяка една вратичка — потвърди кардинал Витери.

Духовникът постави старческата си ръка върху рамото на коменданта, златният му епископски пръстен блестеше на оранжевата светлина на базиликата. Хватката на мъжа беше твърда като погледа му.

— Изведи всички хора от тук — каза Витери и посочи към богомолците и туристите, които все още се разхождаха наоколо, — след което запечатай Ватикана.