Том Фокс
Dominus (28)

28

8:30 часът

Офисът на Института за религиозни дейности, Ватиканът

— Това е праг, който никога не съм смятал, че ще пристъпя — прошепна Александър на Габриела, когато двамата минаха през вратата, водеща до лобито на Ватиканската банка.

Нямаше нищо в главните офиси на Института за религиозни дейности, което предполагаше усещане за гостоприемство и уют. Кръглата кула, която се намираше в края на Апостолския дворец, беше едно от малкото места във Ватикана, което не беше напълно изолирано за външния свят, откакто се появи странникът в базиликата „Сан Пиетро“ вчера сутринта. Постройката се издигаше като изпушена цигара от едната страна на двореца, гледаше навън и беше достъпна извън територията на Ватикана през една малка черна врата, която се намираше на Виа ди Порта Анджелика — разбира се, беше достъпна, ако човек имаше достъп до нея. По-голямата част от хилядите туристи, които минаваха покрай сградата всеки ден по пътя си за Пиаца Сан Пиетро, нямаха представа какво се крие зад нея.

Но знанието, замисли се Александър, невинаги прогонваше страха. Мъжът забеляза отблъскващата каменна зидария, която се издигаше поне три етажа над земното равнище, първият ред с прозорци с решетки, които опасваха кулата, беше доста нависоко и бе невъзможно да се погледне през тях. Цялата постройка беше напълно непробиваема, в каквато я беше превърнал Ватиканът през последните няколко десетилетия.

Въпреки всичко Трекио се намираше вътре. Дойдоха направо тук от къщата на лелята на Габриела, като по пътя спряха единствено за да си купят нови телефони. Инспекторката си взе обикновен сгъваем апарат тип „мида“, докато Александър се снабди с модерен LG G2 — същият, какъвто имаше до снощи. Беше свикнал с него, ползваше го като миниатюрно средство за проучване, колкото и да оплюваше модерните технологии. Този път и двамата си осигуриха предплатени карти, като дадоха фалшиви имена на и бездруго незаинтересувания продавач. По-добре да внимаваха, отколкото после да съжаляват.

— Толкова мистериозно ли е тук, колкото си го представяше? — попита го Габриела и посочи към кръглата сграда пред тях. Бяха подкарали стария, но добре поддържан опел на леля й по най-краткия възможен път до Апостолския дворец.

— Долу-горе — отвърна Александър. — Репутацията му изглежда заслужена.

— Ако това ще те успокои — обясни Фиеро, — нямаше никакъв проблем да организирам тази среща, въпреки всичко, което се случва във Ватикана.

— Успяла си благодарение на значката си. Но това съвсем не важи за простосмъртните.

— Дори когато си бил един от тях?

Александър поклати глава, докато пристъпваха през тесния вход на приемната.

— Свещениците не се допускат дори да припарят до ИОР. През кратката ми служба в курията заедно с вуйчо ми, мисля, че е ставало въпрос за нея само два пъти. Всички се държат така, все едно това място не съществува.

Когато влязоха в помещението, Александър и Габриела се сблъскаха с приемна, която не бяха виждали в никоя друга позната им банка. Малката стая беше с бели варосани стени. Монотонен бежов килим покриваше пода. Три тапицирани в кремаво обикновени стола бяха оставени до една от стените, които лесно можеха да минат за заети от лобито на някой хотел. Срещу тях имаше малко дървено бюро. Единственото украшение в помещението беше едно разпятие над бялата врата, която водеше навътре в сградата, и снимка на папата, която висеше над бюрото. Отгоре му беше оставена стъклена ваза с виолетова лилия в нея, която придаваше някакъв цвят на тази безлична стая.

— Не е точно разкошът, който очаквах — промърмори Габриела. В помещението нямаше никакви помпозни декорации. Нито пък компютри на бюрото или камери по стените. Единствената технология в стаята беше остарял телефон, украсен с месинг, до който се намираше тетрадка със спирала.

— Не се заблуждавай — предупреди я Александър. — Властта невинаги е бляскава.

Само след секунда бялата врата в другия край на помещението се отвори и Фиеро се изненада за втори път тази сутрин. В приемната на едно от най-концентрираните владения на силата, в един изключително мъжки свят, какъвто беше Ватиканът, влезе жена. Тя беше на трийсет и няколко години, с професионален външен вид. Приближи се към тях, напълно уверена в онова, което прави.

— Казвам се Беатрис Пинар — съобщи жената със силен френски акцент и протегна ръка. — Аз съм официалният представител на Институто пер ле Опере ди Релиджионе. Удоволствие е за мен да се запознаем.

Александър се ръкува с нея, Габриела последва примера му.

— Останах с впечатлението, че имаме среща с президента на ИОР — каза Трекио, раздразнението в гласа му беше явно.

Жената се усмихна.

— Имате. Не се безпокойте, не са ви прехвърлили на някой дребен чиновник. За съжаление, със затварянето на Ватикана персоналът ни беше намален. — Представителката на банката погледна Трекио право в очите, след което продължи с не особено добре прикрита гордост: — Обикновено аз не играя ролята на посрещач.

— Благодарни сме за помощта ви. — Габриела се опита да прикрие гафа на Александър. — Както и за съгласието ви да организирате тази среща толкова бързо.

— Господин Холцман, президентът на Борда на надзора, ще се радва да ви приеме. Самият той се съгласи да се срещне с вас.

Александър се опули насреща й. Фактът, че някой от висшите служители на Ватиканската банка иска да разговаря с репортер и инспектор, беше труден за приемане.

Домакинята им забеляза учуденото му изражение.

— Нещо друго ли очаквахте, господин Трекио? Може би трябва да се появя отново, да ви предупредя, че не трябва да задавате въпроси и демонстративно да ви отпратя? Мога да си сложа черни очила и тихичко да ви прошепна, че някои неща не бива никога да се дискутират или споменават?

Габриела не успя да потисне смеха си. Александър смени червенината на лицето си с нови нюанси.

— Не се безпокойте — успокои го Беатрис Пинар. — Не за първи път се сблъсквам с подобна реакция. Но ИОР не е задължена да следва предубежденията на другите хора. — Жената се усмихна нежно, след което посочи към столовете до стената. — Моля, седнете. Ще уведомя президента, че сте тук, и ще се върна да ви повикам.

Александър и Габриела седнаха на предложените им места, а госпожица Пинар се плъзна през бялата врата и ги остави сами.

— Това определено мина много добре — констатира Фиеро и заби лакът в ребрата на Трекио. — Искаш ли да ги ядосаш още повече дори преди да сме им обяснили защо сме тук?

Александър отвори уста, но бързо прехапа езика си. Габриела не можеше да го разбере какво чувства — нещо, което дори хуморът на Пинар не можеше да смекчи. Това беше горчивият опит на миналото. Той знаеше как работеха Църквата и нейните институции. Определено не и по този начин.

Трекио извади новия си телефон, отвори приложението за изпращане на съобщения и въведе номер, който знаеше наизуст. Вуйчо му беше единственият човек, на когото се доверяваше напълно.

Написа само едно изречение.

Няма да повярваш къде се намирам.