Синтия Идън
Полунощни грехове (9)

Глава 9

Настъпи пълна тишина.

А след това…

— И от кога знаеш? — Въпросът дойде от МакНийл.

Колин не го изпускаше от очи. Лицето на Брукс оставаше абсолютно непроницаемо.

— От онази нощ, в която взеха Смит за заложник. Последвах Колин и видях как той се трансформира.

Гит трепна, сякаш някой го удари.

Тод хвърли поглед към капитана.

— После ти позвъни и настоя да се върна в участъка.

— По дяволите! — МакНийл разтри върха на лъскавата си плешива глава. — Знаех си, че обезателно ще се повлечеш след него, но дори не подозирах, че ще успееш да се добереш толкова близо. — После погледна към Колин. — Как така не си усетил миризмата му? Нали при вас, шифтърите, всичките ви чувства трябва да са обострени до крайност?

— Така си е. — Последва утвърдително ръмжене.

— Наблюдавах от прилично разстояние. Имах бинокъл с функции за нощно виждане.

— Миризмата му вече е била върху мен — след секунда се досети и Колин. — И онази нощ ме занимаваха други проблеми.

МакНийл хвърли поглед към Брукс изпод намръщените си вежди.

— Е, и какво знаеш?

„Не толкова много.“

— Ами зная например че върколаците съществуват…

— Върколаци? — Изръмжа МакНийл. — Проклети позьори.

Колин се откашля.

— Хм, всъщност сме шифтъри…

— … а също и демони. Зная, че онзи клуб — „Парадайз Фаунд“ — е мястото, където се събират. — И главата му все още се въртеше от тези глупости. Защото беше започнал да си задава въпроса… колко престъпници от тези, които беше арестувал, колко от хората, с които се беше срещал, в действителност са били истински хора? И колко от тях са били… нещо повече?

— Значи си наясно относно новата си приятелка, така ли? — разтегли предизвикателно думите си Колин.

Тод разкрачи крака, за да има по-стабилна опора просто за всеки случай.

— Не ме притискай, човече. Не съм впечатлен, че можеш да си отглеждаш козина. И изобщо не ме вълнува колко са остри ноктите ти. Ще те победя. — Той не се боеше от големия лош вълк. Вече не се страхуваше. Първите няколко седмици… о, да. Почти се беше подмокрил от страх. Но скоро страхът му се беше превърнал в гняв. Защото партньорът му отдавна трябваше да му разкаже цялата истина.

— Ти? Ще ме победиш? — Колин поклати глава. — Моят предишен партньор се опита да го направи. Само че точно той сега е мъртъв, а аз продължавам да се разхождам по тази грешна земя.

„Какво?“

— Брукс, и как си… знаейки всичко? — МакНийл се изправи и се приближи към детективите. — Смяташ ли, че шифтърите са зли? А демоните — отвратителни, и трябва да бъдат изтрити от лицето на земята?

Нима можеше да нарече Кара отвратителна? Тя беше красива и сексапилна и го караше да се чувства толкова добре, както никога досега.

Никога.

А неговият партньор, свястно копеле, също не беше превъплъщение на злото… Само понякога „сладък пухчо“.

— Имам чувството, че някой е дръпнал завесата пред очите ми и аз най-накрая виждам всичко отчетливо и ясно. — Видяното може и да не му харесваше много, но той трябваше да го знае. Добро. Лошо. Човек. Шифтър. Демон.

— На практика, в света има много повече същества, отколкото можеш да си представиш. Една цяла паралелна вселена от… „Други“. — МакНийл се приближи и спря на крачка от Брукс. — Вампири. Чувал си за такива, нали? Ами, те съществуват. И могат да убият човек с ухапването си. И демоните… Мислиш, че знаеш всичко за тях? Налагало ли ти се е да се срещнеш с демон десето ниво? Такива могат да съборят здание просто като примигнат с черните си очи. И знаеш ли, че достигналите десето ниво на практика са безсмъртни? Колкото по-стари стават, толкова по-трудно могат да бъдат убити. Проклятие, някои дори не могат да бъдат убити с оръжията на хората.

— Което превръща такива като тях в истински задници — мрачно добави Колин.

МакНийл по-скоро искаше да сплаши Брукс, но ефектът се оказа обратен — само раздразни любопитството му. Тод се стараеше с всички сили да не мисли за Кара по време на обсъждането на случая, но сега, когато всички карти бяха на масата… Стига толкова преструвки.

Ставаше дума за създания, бродещи из града точно под носа на хората. Кара беше една от тях. И на Тод му се искаше да узнае колкото се може повече за този неизвестен свят, както и за нея.

— Е, и кой още се мотае в нашия град?

Кара не беше десето ниво. Тя сама си беше признала, че не е особено силна. Да, можеше да сътвори огън. Освен това спомена, че можеше и да хипнотизира смъртните… Не, не него, а другите.

— О, те са толкова, колкото и сам можеш да си представиш отвърна МакНийл, без да го изпуска от очи. — Спомни си кошмарите, които са те мъчили по нощите и са те карали да се будиш, облян в студена пот. Та това са направо цветенца в сравнение с тези, които се крият в тъмнината и причакват хората… те са много по-страшни от най-страшния ти сън. Хиляди пъти по-страшни.

— Джинове — тихо започна да изрежда Колин, — вещици, магьосници…

Уповавайки се на инстинкта си, Брукс се обърна към МакНийл. Имаше нещо в гласа на Дени, в погледа му…

— Капитане, а ти всъщност, кой си?

МакНийл дори не трепна.

— Аз съм шибан полицай, затрупан с работа, който дори не можеше да си представи, че толкова скоро пак ще му се наложи да се сблъска с подобна мерзост.

Не такъв отговор очакваше Брукс. Той усети прилива на адреналин в кръвта си, очакването, подобно на онова, което изпитваше, когато беше близо до разкриване на престъплението. И сега нямаше търпение да разкрие капитана.

— Ти не си човек.

Преди изобщо нямаше да му дойде наум да подложи на съмнение човешката му същност. Но това беше преди… преди да види, че Колин се трансформира. Преди да целуне демон и да усети вкуса на Рая, който дори не знаеше, че съществува.

— О, аз съм човек. Само че с малко допълнителни… опции. — МакНийл хвърли поглед към затворената врата. — По дяволите всичко! Ако искаш да се хвърлиш в света на „Другите“, ще сложа всички карти на масата.

— Капитане? — Колин не успя да скрие удивлението си.

— Гит, той и така вече знае. Няма смисъл да отричаме повече. Освен това, ако ситуацията в нашия град с „Другите“ излезе извън контрол, ти ще имаш нужда от прикритие при разследването на това шибано дело… а дори вълците не могат да ловуват самостоятелно.

— Но ще бъде ли рамо до рамо с мен? — Гит зададе въпроса на МакНийл, но гледаше към Брукс.

И затова Тод му отговори.

— Аз винаги съм го правил, не е ли така?

— Така беше преди — тихо отговори Колин.

— Аха, и обилната косматост на задника ти не променя нещата. — Пауза. — Аз все още прикривам гърба ти. И очаквам същото от теб.

Гит кимна.

— И стига толкова тайни. До гуша ми е дошло.

— Брукс… — Сега вече капитанът не се чувстваше удобно в кожата си. — Не са толкова много хората, готови да приемат самото съществуване на свръхестествените. Ти не можеш просто така да излезеш и да започнеш да говориш за тях на всеки ъгъл…

Ама че работа! На челото му да не би да беше изписано „идиот“!

— Засега само изучавам правилата на играта и това явно ще отнеме време — и невероятно търпение, — но аз се уча. И разбирам, че обикновените хора, такива, какъвто бях аз по-рано… те нямат представа какво става. И че повечето от тях ще предпочетат да си останат в неведение.

— Радвам се, че го разбираш.

— Хм. И кой си ти капитане? Демон? Умееш ли да правиш онзи страхотен фокус с черните очи?

— Вампирите също го могат — вмъкна Колин. — Разбира се, за разлика от демоните не целите им очи стават черни. И това се случва, когато вампът си търси плячка.

Полезна информация.

— Аз съм заклинател — най-накрая отвърна МакНийл.

— Какво?

— Заклинател. Това означава, че мога да разговарям с определени… животни.

— Хм. И какви животни?

Капитанът отново се усмихна. Също като акула.

— Хайде да се поразходим двамата, детектив, и аз с радост ще ти покажа.

Да, Брукс смяташе да го сложи в бъдещите си планове. Веднага след като заловеше убиеца.

— Някой друг път, капитане — и Тод посочи към папката, лежаща на бюрото. — Така че, какво имаме там за нашия убиец? С какво си имаме работа?

Колин разтри челото си.

— Емили има няколко идеи.

„Емили? И тя ли криеше нещо?“

Изглежда МакНийл се досети за какво си мислеше и отговори на неизречения му въпрос.

— Доктор Дрейк няма какво да крие от теб, Брукс. Тя е човек. И просто притежава дар.

— Тя е екстрасенс — допълни Гит.

Тод се напрегна.

— Истината е, че тя може да чете мислите само на „Другите“, затова клиентите й са основно…

„Свръхестествени същества“. Дори нямаше нужда капитанът да довършва изречението си.

— Разбрах.

— Добре — и МакНийл отмести намръщения си поглед върху Колин. — И така… с какво си имаме работа?

Партньорът му се забави с няколко секунди, преди да продължи.

— Ако вярваме на Ем, преди всичко нашият заподозрян е демон. Основавайки се на това, как изглеждаше тялото на местопрестъплението, тя смята, че това може да е работа на сукуба.

Сукуба. Тод беше чувал тази дума. Нея и другата, за мъжкото й превъплъщение — инкуб. Беше чел за тях в колежа по „История на Средновековието“, специалност, която избра, за да може с лекота да получи поредната отлична оценка. Само че на изпита успя да се провали с гръм и трясък.

Сукубите бяха… секс-демони.

Пред очите му изникна образът на Кара и леденото копие на осъзнаването просто прониза сърцето му.

„Ах, проклятие! Не може тя да е…“

— Сукуба — подсвирна МакНийл. — Срещнах такава веднъж, преди десет години. Най-сексапилната мадама от всички, които някога бях виждал. — Той се изкашля. — Е… почти.

Кара, дяволите да я вземат, беше най-сексапилната жена от всички, които Брукс беше срещал, но това все още не означава, че…

— Аз поразпитах за сукубите — продължи Колин, гледайки право в Тод. — Поговорих с Ем, поогледах се в местните окултни магазинчета на път за участъка… — Гит криво се усмихна. — Тези места работят денонощно… специфика на клиентите, ако ме разбирате.

Тод си отбеляза да направи същото. И да попрочете още нещо на тази тема — просто за разширяване на кръгозора.

— И както разбрах, сукубите много ревностно се отнасят към личното си пространство — много добре охраняват собствената си територия. В един и същи град изключително рядко могат да живеят две сукуби.

— А ние знаем ли коя сукуба живее сега в Атланта? — поинтересува се МакНийл.

Колин гледаше към Тод. Прекалено много тайни се криеха в погледа му.

„Не!“

— Попитах известно ли ни е коя от сукубите е в Атланта? — повтори капитанът, повишил глас.

Сърцето на Тод се сви още повече и в него сякаш се заби нож, когато Колин отговори:

— Да, знаем. Казва се Кара Малоун. За извършването на тези убийства в началото заподозряхме точно нея.

Гореща вълна обля лицето на Тод, а след нея ледени иглички пронизаха всеки милиметър от кожата му. Секс-демон.

— Тогава я доведи тук за разпит. И то веднага! — Устните на МакНийл се присвиха. — Бъди внимателен, чувал съм всякакви истории… Сукубите могат да накарат един мъж да си изгуби ума и да полудее от желание… и да го убият, докато той се моли за едно докосване.

Предупреждението на капитана дойде прекалено късно за Брукс. Той почувства как гневът се надига в него и извика:

— Кара не е убийца!

— Не ми пука. — Думата даваше мрачна оценка на ситуацията. — Брукс… какво, майка му стара, си сторил с моето разследване?

Тод издържа погледа на капитана, без да трепне.

— Кара не е убийца. Алибито й беше потвърдено и…

— Ако алибито й е било потвърдено от хора, то не струва и стотинка! По дяволите, Брукс, тя е демон, не можеш да й се довериш…

Но Тод искаше.

— Видях реакцията й на съобщението за смъртта на Хаус. Тя страдаше. Кара не е убийца. — И това го усещаше с цялото си тяло.

— Мислиш с члена си! — отряза го МакНийл.

Тод се напрегна и пристъпи към него.

МакНийл му хвърли изпепеляващ поглед.

— Гит — изкомандва той, без да сваля очи от Тод, — доведи я тук.

Тод по-скоро усети, отколкото видя как партньорът му застина нерешително.

— Капитане, ние я проверихме. Алибито й беше потвърдено от демони и вещица, а не от смъртни.

— Сякаш демоните и вещиците не лъжат — и МакНийл поклати глава. — Госпожица Малоун ми трябва тук и то-до-края-на-деня, да го вземат дяволите!

Брукс изведнъж усети, че ръцете му са свити в юмруци.

— Губиш си времето!

— Гит, изчезвай — излая заповедта си МакНийл, след което изгледа Тод заплашително. — Брукс, съветвам те да ми кажеш всичко. И то бързо. Обясни ми защо съм длъжен да те оставя да водиш това разследване? Ако Кара е виновна…

— Тя не е. — Душа, нюх, инстинкт — нямаше значение каква беше разликата между тях — те му подсказваха, а направо крещяха за невинността й.

Да, тя наистина го излъга. Секс-демон. По дяволите! Кара трябваше да му каже истината…

— В твой интерес е да се докаже, че тя не е свързана с тези убийства… Убеди ме или твоята ненагледна няма да усети кога задникът й ще се окаже зад решетките.

 

 

И ето, тя отново беше в участъка. В същата тази мизерна стаичка за разпит. Седи зад същата надраскана маса и върху същия стол, извъртян малко надясно.

Кара не беше на себе си от гняв.

— Защо не присъства детектив Брукс? — попита тя с настоятелен глас партньора му, който седеше пред нея с каменно лице.

Гит присви рамене.

— Защото само аз имам въпроси към теб.

„Я върви на… със своите въпроси!“

— Той наясно ли е, какво направи? Извлече ме от дома ми…

— Учтиво те съпроводих…

— Сложи ми белезници…

— Загрижен за твоята безопасност…

— Отскубна косми от моята коса…

— Ти се съгласи доброволно да дадеш образец за анализ…

— И ме напъха в тази шибана стая…

Гит се прокашля.

— Стаята за разпити не трябва да е уютна.

Кара потропа с пръсти по масата.

— Поправи ме, ако греша, но останах с впечатлението, че този танц май го играхме. Алибито ми е потвърдено, нали не си забравил? Твоят партньор дори произнесе много мила реч с извинения.

— Миналият път ти премълча няколко факта. — Гит придърпа другия стол, завъртя го и седна срещу Кара.

Тя се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Ами, например, не каза, че си демон. Тази малка подробност просто я пропусна.

„Той беше издал тайната й!“

— Тод… е обсъждал това с теб? — Сърцето я заболя. Същото онова сърце, което, според другите, тя не притежаваше. Самата мисъл, че Тод се е втурнал от леглото й право в участъка, за да разкаже на приятелите си за това, каква грешка на природата е тя…

Кара изправи рамене.

— Искам да го видя.

— Не мисля, че това е добра идея — промърмори Колин.

Сякаш й дремеше какво мислеше той. Тя впи ноктите си в напуканото дърво на масата.

— Слушай, шифтър…

Около челюстта на Гит започнаха да потрепват мускулчета.

— Откъде…

— Искам да видя Тод. И докато това не стане, няма да кажа нито дума. Омръзна ми да бъда съвестна гражданка и да търпя цялата тази простотия. — Трябваше да позвъни на Найл. Той щеше да накара ченгетата да съжаляват за това, че дори са си помислили за повторния й разпит. — Не те съветвам да ме притискаш. Имам приятели… Дори не можеш да си представиш колко силни. Не си виждал такива и в най-страшния си сън.

Гит се наведе напред.

— Ти заплашваш ли ме?

Кара присви рамене. Беше казала всичко. Продължението на разговора ставаше възможно едва след като се появеше Тод.

— А той те наблюдаваше — и Гит посочи с пръст към двустранното огледало. — Слушаше какво говориш.

Каква новина! Кара усещаше погледа на Брукс. Още откакто я вкараха тук, той постоянно влизаше и излизаше от стаята зад огледалото. Наистина, тя не искаше Гит да го узнае и затова задаваше онези въпроси…

И с всяка секунда все повече се ядосваше.

„Тод трябваше да довлече задника си тук. Каква игра играеше? Защо…“

— Ако той искаше да говори с теб, щеше да дойде…

Вратата се отвори, преди Гит да е довършил изречението си, и с грохот се удари в стената. В отвора й, с блеснали очи и зачервено лице стоеше Брукс, явно изпаднал в ярост. Напрегнат. С ръце, свити в юмруци.

Е, и Кара се чувстваше по същия начин.

— Разправял си наляво и надясно, а Тод? — тихо попита тя и леко вирна брадичка. Болеше я само от вида му. Страстта й по него не беше потушена. Тя все още гореше, макар че Брукс се оказа предател.

Понякога Кара можеше да бъде такава идиотка.

— Не ми се наложи да му казвам. Гит сам разбра всичко. — Той затръшна вратата с крак и се насочи към нея.

„Аха — и тя отново погледна към Колин. — Носът на шифтъра.“

— А ти как разбра кой съм аз? — поинтересува се Гит.

Кара сви рамене. Всъщност, нямаше защо да крие.

— Подушвайки феромоните ми, ти отстъпи. Демони, смъртни, вампири — всички пристъпват по-близо.

Дочу се тихо ръмжене, но не от страна на шифтъра, а на Тод.

— Така значи, ти имаш невероятен опит в… примамването на мъжете, а?

На Кара изобщо не й хареса тонът му. Ни. Най. Малко.

— Но ти си секс-демон, нали? Така че да изчукаш мъжете, да ги изцедиш и дори да убиеш — това е точно по твоята част, така ли?

Какво, по дяволите, ставаше? Някаква игра на лошото и още по-лошото ченге, излязла направо от нощен кошмар? Какво стана с моя нежен любовник?

„Той изчезна, когато разбра коя съм аз всъщност“.

Въздухът в стаята сякаш се сгъсти.

— Не ми харесва определението „секс-демон“ — и тя наклони глава. — Според мен понамирисва на оскърбление. — Както и всичко друго, което каза Брукс досега. Миналата нощ правиха любов. И това не беше сухо и безлично чукане.

Кара най-накрая отпусна ръце. Върху повърхността на масата бяха останаха дълбоки драскотини; явно заради страхотния й маникюр. Издържа на настоятелния поглед на Тод.

— Не, аз няма да се извинявам за това, което съм. — Беше се родила демон и не можеше да промени нищо. Да, при достигане на една определена възраст й беше необходима определена енергия, за да продължи да живее. Но тя нямаше никаква вина за това. Това беше просто пръстът на съдбата.

— Няма да се извиняваш за това, че си станала убийца? — перифразира Гит. — Много смело заявление от твоя страна.

Ето сега трябваше да бъде наистина внимателна.

— И кого, според теб, съм убила? Колко пъти да ти повтарям, че нямам нищо общо със смъртта на Майкъл и другите мъже и…

— Но не спомена за това, че Саймън Батъл често се е навъртал в „Парадайз Фаунд“ заради твоето пеене. — Тод се спря до стола й. Всичко в позата му издаваше напрежение: свитите юмруци, намръщените вежди, силно стиснатата челюст.

— Какво? Кой?

— Саймън Батъл — и Гит й протегна снимката. — Жертва номер едно, в случай че си забравила.

Кара бегло погледна към снимката и рязко си пое дъх.

— Не го познавам.

— Но той те е познавал — изрече Тод. — И ако се вярва на думите на приятелите му, той е имал традиция да посещава твоите изпълнения минимум един път в седмицата.

— Но аз пея в „Парадайз Фаунд“ малко повече от два месеца…

— И той е бил там всяка седмица.

Кара внимателно погледна снимката, опитвайки се да блокира пронизителната болка. Очите на мъжа бяха затворени. Нямаше нищо познато у него. Симпатичен, със силно лице и лека трапчинка на брадата. Косите му бяха отметнати назад над високото чело.

Толкова симпатичен, мъртъв мъж. Когото тя не познаваше. Кара отмести поглед към Брукс.

— Ти беше в „Парадайз Фаунд“, когато пях.

Гит изруга.

Тя не му обърна внимание и продължи:

— Видя колко народ имаше там. Светлината на прожекторите е насочена към сцената, така че аз не мога да виждам лицата в тълпата.

— Но те могат да те виждат.

— И какво от това?

Тод отвори уста и започна да отговаря:

— Това, че ти…

— Как толкова лесно човек може да влезе в „Парадайз Фаунд“? — прекъсна Гит гневната тирада на партньора си.

Кара въздъхна.

— Хора там се мотаят постоянно. Тези, които знаят за нашето съществуване, обичат понякога да си погъделичкат нервите.

— И Найл го позволява?

— Дотогава, докато в клуба всичко е спокойно и няма пострадали, Найл разрешава абсолютно всичко.

— Явно добре го познаваш — гласът на Тод беше равен. Прекалено равен.

Кара кимна.

— Той е същият като теб, нали?

— Не точно. — Найл не беше инкуб. А просто чистокръвен, смъртоносно опасен воин… а по стечение на обстоятелствата и демон от десето ниво.

Освен това, беше любовник на сестра й. Преди много години.

— А този? — Гит сложи пред Кара още една снимка.

Разглеждането на снимките на мъртвите мъже изобщо не я радваше. Тя хвърли бърз поглед върху застиналите черти на поредния симпатичен мъж и усети в сърцето си пробождането на съжалението.

— Него също ли трябва да го познавам?

— Травис Уолтърс. До неотдавна е живял в съседство с теб. Сменил е местожителството си преди пет месеца.

— Аз се нанесох само преди четири месеца. — Искаше й се да скочи и да се разкрещи на Брукс. Как можеше да го допусне? Нима наистина беше повярвал, че тя е убила онези нещастни мъже? Как той можеше, дяволите да го вземат, първо да прави с нея любов, а после… да се отнася с нея така, сякаш е основната заподозряна?

Искаше й се да го удари.

Да се разкрещи.

По дяволите, дори усети в очите си нежеланите сълзи.

Ама че гадост!

— Кажи ми, Кара… — гласът на Брукс можеше да разреже стъкло. — Сукубите наистина ли могат да убиват по време на секс?

— Ти си още жив, нали? — взриви се тя, доведена до крайност. Още малко, още съвсем малко, само още един ехиден коментар от Тод и тя…

— Могат ли сукубите да убиват?

Кара скочи на крака.

— Всеки може да убие! — Той поне трябваше да е наясно. В края на краищата, нали сам й беше признал, че е убивал.

— Но така, че да не остави следи по тялото? Без да нарани кожата? — попита Гит.

Кара не отместваше поглед от Тод.

— Аз какво съм? Главната ви заподозряна или експерт по демоните?

Брукс стисна зъби и премести погледа си върху устните й. Тя видя проблесналата в очите му страст. Желание. Гняв.

— И едното и другото.

— А ти си просто един задник.

Защо тя постоянно се влюбваше в погрешните мъже? Проклятие… тези въпроси… Сърцето на Кара трепна, когато разбра, че работата не е в това, че подозират нея. Тод и Гит мислеха, че убийцата е сукуба.

И знаеха, че тя принадлежи към техния вид.

По дяволите!

— Истина ли е, че сукубите ревностно охраняват територията си? И че само една или две могат да живеят в един и същи град? — Гит продължаваше да я засипва с въпроси. Един след друг.

И Кара най-накрая разбра всичко. Брукс беше дошъл само за отвличане на вниманието. Основната заплаха идваше от Гит. Той се опитваше да узнае всичките й тайни.

Чудесно! Ако искаха да разберат няколко тайни, тя щеше да им ги каже. Нещо незначително, разбира се. Но…

— Ами да. Ние сме групичка жадни кучки — и Кара леко сви рамене. — Обикновено една или две в цял град…

— И колко такива има сега в Атланта?

Кара се замисли. Да, истината нямаше да е в нейна полза, но тя не смяташе да ги лъже.

— Доколкото зная… аз съм единствената.

Мъжете си размениха мрачни погледи.

Проклятие!

„Боже, Кара, защо просто не помолиш своя любовник да те затвори зад решетките и да хвърли ключа по-надалеч?“

— Доколко знаеш… — тихо повтори Тод. — Значи ли това, че в този момент в града може да има и друга сукуба?

— Има вероятност — призна тя.

— Вие се усещате една друга, нали? — въпросът на Гит не беше от леките.

— Точно по същия начин, по който ти можеш да определиш, че пред теб стои шифтър. — Кара отметна косите си, паднали върху очите й. — Възможно е в Атланта да има и друга сукуба… Ако тя се държи на прилично разстояние от мен, аз дори няма да зная за съществуването й и ще живея с пълната увереност, че…

— А мъжете? — тихо попита Тод.

Кара се намръщи.

— Нима друг…

— Имам предвид инкубите.

О! Тя повдигна рамене.

— Да, в Атланта живеят няколко.

Инкуби имаше девет пъти повече, отколкото сукуби и затова те отдавна се бяха научили да живеят в тясна близост един с друг. Отначало това, разбира се, си беше истинска война. Прекалено много мъже. Прекалено много бушуваща кръв и високи нива на тестостерон.

Кара нарочно призивно се усмихна на Тод и пусна феромоните си на воля.

Шифтърът изруга.

— Внимателно, партньоре!

Прекалено късно. Съблазнителният аромат на Кара се разнесе във въздуха и тя видя как потрепнаха ноздрите на Брукс.

Притисна ръка към гърдите му, също както направи миналата нощ, само че тогава от плътта му не я деляха дрехи. Усети, колко неистово бие сърцето му. И то не само от гняв. Имаше и желание — издаваха го лицето и очите му.

— Бедничкият детектив. Толкова силно да желаеш онова, което ненавиждаш.

Ръката на Тод се вдигна и пръстите му се обвиха около китката й в железен захват.

— Не те ненавиждам, Кара.

— Но се страхуваш. — И съдейки по всичко, отново я подозираше в убийство. Проклето да е! Не можеше ли поне веднъж да стане така, както искаше тя?

— Не, сладка, не се страхувам — и той се приближи. — Дяволски съм ядосан… Ти трябваше да ми кажеш истината; цялата истина, по дяволите, за себе си.

„А, той имаше предвид онази малка част, че не съм просто демон, а сукуба?“

— Щях да ти кажа… Но ти толкова бързо избяга, че просто не успях…

— Не съм избягал! Аз все още имам работа, която трябва да свърша по това шибано разследване. Възнамерявах да се върна вечерта… Но тогава изведнъж се изясни, че в града се мотае убийца-сукуба… И, познай, какво съвпадение! Моята приятелка също се оказва сукуба…

Неговата приятелка ли? Добре, засега нямаше да обръща внимание на тази част.

— Тод… Защо мислиш, че убиецът е сукуба? Ние не убиваме. — От много отдавна. — Ние съществуваме със смъртните, не им причиняваме…

— Да, но някой убива и това е ясно като бял ден — промърмори Гит.

— Кажи ми, че това не си била ти? — Гласът на Тод беше рязък и напрегнат, а думите му потъваха в нея по-добре от удари с нож.

Той наистина ли мислеше, че тя в някакъв сексуален унес е убила онези мъже?

Усети топлината на тялото му. Ароматът на Брукс й напомняше за удоволствието, споделено с него. Но в очите му се бяха появили тайни и… подозрения?

Да върви на…

— Значи всичко е било игра? — Думите се изтръгнаха от нея, когато яростта й взе връх над болката. — Твоите визити в „Парадайз Фаунд“, танцът ти с мен, идването ти вкъщи… всичко е било някаква уловка от твоя страна, така ли? Ти все още си мислиш, че аз съм убийца и…

— Мисля, че си секс-демон…

— Сукуба.

— И ти току-що потвърди факта, че не търпите особено конкуренцията в рамките на един град.

— Аз. Не. Съм. Ги. Убила. — Но те знаеха, че в това е замесена сукуба. — И знаеш ли какво, детектив? Струва ми се, че някой те снабдява с информация за моя вид. Имаш някакъв договор? И персонален експерт по демоните? — Кара погледна към огледалната стена. — Дори точно тук?

— Може би — дочу се ръмжене от страна на Гит.

Кара отново погледна към Тод. Той я гледаше; толкова красив и толкова зъл.

В него имаше прекалено много от човека. А хората бяха царе на подозренията. И винаги бързаха да съдят.

Търпението й свърши.

— Или ме арестувай, или ме остави да си вървя.

— Няма да те пусна — поклати глава Тод.

— Какво пък тогава, по дяволите, за теб ще е по-добре…

Той явно се опитваше да намери правилните думи.

— Аз… Кара, аз ти вярвам.

— Какво? — извика Гит. — Брукс, ти си си загубил ума…

— Тя не е убийца — Ръмженето на Тод се оказа по-силно. — Проклето да е всичко, аз вече ти казах, както и на МакНийл…

Устните й се разтвориха: Какво?

— Тя е тук само заради това, че е такава процедурата. Но алибито на Кара е потвърдено и тя ни сътрудничи. И така, или иначе тя не е убийца!

От такова нещо сърцето на една жена можеше просто да се разтопи.

— Ако ти си знаел, че съм невинна, защо ме накара да мина през всичките тези глупости?

Брукс посочи с пръст към огледалото:

— За да може онзи там също да се убеди в това.

Кара примигна:

— А…

Тод застана пред стъклената стена.

— Искаше да видиш реакцията й, нали, капитане? Искаше да видиш точно това! Е, видя я! Аз я смятам за невинна. Но ако ти все още си мислиш, че тя е убийцата, то влез сега!

„Не влизай!“ — не спираше да си повтаряше Кара наум.

Тишина.

След което Гит изруга за пореден път.

— Шибан инат!

Тод промърмори нещо и се обърна към Кара:

— Аз трябва да си върша работата. Винаги! Не го забравяй!

Тя се опита бързо да оцени ситуацията. Изглежда, той я беше разпитвал под давлението на капитана. И все още вярваше в нейната невинност.

Само че… ако съдеше по изражението на лицето му, Тод й беше страшно ядосан.

„Защото не му казах, че съм не просто демон, а сукуба.“

По дяволите!

— Кара, трябваше да те разпитаме — заговори Брукс по-спокойно. — И ти трябваше да дойдеш, защото… по дяволите, Кара, наистина ми е нужна помощта ти. — Хвърли поглед към Гит и се коригира: — На нас ни трябва помощта ти.

Тя усети как коленете й се разтрепериха.

— Какво искаш от мен? — Гневът й затихна и на негово място се появиха обърканост, страх и куп други емоции, които тя не искаше да анализира точно сега.

Тод въздъхна. Съдейки по всичко, нямаше никак да й се понрави онова, което щеше да последва.

— Ами… като начало, трябва да огледаш тялото.

Да, определено нямаше как да й хареса!

Вбесяваше го това, че трябваше да й зададе всичките тези въпроси. И беше ядосан, наблюдавайки смяната на емоциите върху лицето й.

В един момент тя се оказа напълно сломена. Но след това гневът й, не — яростта й се измъкна навън.

И всичко говореше за това, че Кара много силно искаше да го изрита отзад.

Убийците не се държаха по този начин. Брукс силно се надяваше, че МакНийл го е разбрал и ще прибере Дамоклевият си меч.

Капитанът искаше да отстрани Тод от делото веднага, след като разбра, че той е прекарал нощта с нея. Повече от час му се наложи да спори с МакНийл, изреждайки по пет пъти всичките си основания в полза на това, че Кара не е търсената убийца.

По дяволите, надяваше се, че не е сбъркал!

Интуицията му говореше, че може да й вярва.

Сърцето му шепнеше, че е затънал до ушите…

А неговият член искаше отново да я овладее.

Брукс рискуваше много, държейки се по този начин с капитана. Търпението на МакНийл можеше да свърши всеки момент, но… фактите си бяха факти. Ако Кара не беше убийцата, това означаваше, че в града се подвизава и друга сукуба. А в тази ситуация те нямаха друг избор, освен да опрат до помощ от страна на Кара.

Ако, разбира се, тя изобщо се съгласеше да помогне на закона.

— Искам да видиш нещо върху тялото — тихо каза Тод, опитвайки се да обуздае гнева си, който все още бушуваше в него.

Гняв, защото тя го излъга… Боже, Господи! Шибан секс-демон! И на този свят сигурно не съществуваше мъж, който да не я желае.

А Брукс не обичаше да дели.

И още колко мъже беше оплела в мрежите си? И той ли беше просто още едно име в дългия й списък? За него тя беше… добре де, нещо много повече.

— Какво? — възкликна Кара. — Аз не зная какво смяташ ти за приятно прекарване на времето, Тод, но…

— Ти много добре знаеш как точно обичам да си прекарвам времето. — Толкова я желаеше, че направо го болеше.

И тя все още изглеждаше дяволски разярена.

О, да! Той определено имаше пръст в прецакването на нещата.

Но нямаше избор.

Сега най-важното беше да докаже невинността й.

Но следващата точка в списъка му за деня щеше да бъде да разкара всички онези копелета, на които им течаха лигите по нея.

Кара леко раздели чувствените си устни и дълбоко въздъхна. И ако наоколо не стърчеше Гит, Тод щеше да се наклони напред и да я целуне.

— Дори не си го помисляй — отряза го тя.

Но той въпреки всичко се наклони малко по-напред. Разделяха ги едва няколко милиметра. Никога досега Брукс не беше виждал толкова изкушаващи устни. Освен това знаеше, че вкусът им оправдаваше очакванията му. Не можа да се сдържи и подля масло в огъня:

— Нима не за това изпращаш този твой сладък аромат към мен? Защото искаш, аз да… те желая?

И това сработи. Не му пукаше, че е опасна. И че цялата беше загадка. Той. Я. Желаеше. И. Точка.

А когато това разследване приключеше, планираше да си вземе няколко дни отпуска и да ги прекара с нея в безумно сексуално пиршество.

При условие че тя не го извадеше от кожата му преждевременно.

— Аз… проклятие!

Брукс наблюдаваше как се движеха устните й, докато тя произнасяше думите и се наслаждаваше на вида им.

Толкова сексуален демон.

Секс-демон.

— Аз наистина много се нуждая от помощта ти, Кара — повтори той, опитвайки се да прогони мислите си за това, с какво би трябвало да се занимава един секс-демон. Не му се искаше да мисли, че в живота й можеше да има друг мъж. Или мъже.

Самият той не беше девственик. Партньорките в живота му бяха много, така че не очакваше Кара да бъде чиста като първия сняг.

Но Тод не искаше да си мисли за другите мъже, с които тя е била. Дори за една шибана секунда.

— Укроти феромоните си — Той усили думите си, като здраво сключи пръстите си около тънката й китка. — Не искам всички ченгета в участъка да изгубят ума си.

— Дори не можеш да си представиш до какво мога да ги докарам — отвърна му тя язвително.

О, не, той вече беше започнал да го разбира.

— Последната жертва — Томас Монро. Него са го убили с нож. — Резките думи на Колин върнаха мислите на Тод към разследването.

Кара примигна.

— Но в това няма абсолютно никакъв смисъл. Особено ако подозирате за тези убийства сукуба.

Но пък и двамата бяха дяволски сигурни, че знаят кой стоеше зад тях.

— Подобна смърт — продължи Кара — няма да донесе на сукубата дори грам енергия.

Тод задържа дъха си.

— Обясни ми го, моля те, бавно и разбираемо.

Той изобщо не разбираше за какво става дума, но усещаше, че обяснението никак няма да му хареса.

— Слушай, убийствата изобщо не са характерни за нас — усмихна се Кара. — Във всеки случай от много отдавна. От незапомнени времена…

— И откога това? — поиска да уточни Гит.

— От времената на Средновековието.

По дяволите! Кара с лекота можеше да прочете мислите му.

— Лично аз не съм присъствала, но демоните са живели и тогава. Свиквай с фактите, Тод. Ще ти олекне, след като свикнеш с мисълта, че светът е много по-богат, отколкото си си го представял.

Може би. Но можеше да стане пет пъти по-сложно.

Брукс беше готов да заложи собствената си заплата за вариант номер две.

— Много демони тогава са убивали. Сукубите дори са си заработили определена репутация.

Той вече беше успял да прочете за това. Веднага след като капитанът едва не го сдъвка с парцалите, Тод се озова в окултното магазинче, на две преки от участъка.

— Огромен брой невинни хора бяха екзекутирани за престъпления, извършени от демоните. Освен това престъпленията привлякоха вниманието към „Другите“. А не това беше нещото, което искаше моят вид.

— И затова демоните са решили да престанат да убиват за известно време? — Направо да не повярваш!

— По онова време са съществували древни демони; такива, които са живеели на Земята още от самото начало. Сега те не ни управляват, но тогава… Може да се каже, че са следили за реда — и Кара захапа долната си устна. — Аз много отдавна не съм чувала нищо за тях. Дори не зная дали все още съществуват.

Страхотно! Ако големите клечки вече не контролираха по-младите, това означаваше, че вероятно щяха продължават периодично да се появяват демони, жадни за убийства.

— Но тогава, много отдавна, те пуснаха по цялото наше братство Казадорес дел алма.

Гит направи крачка напред.

— Чувал съм за тях.

— Аха, а пък аз не! — Тод усети, че все още стиска китката на Кара и я гали с палец.

Веднага я пусна и леко се отдръпна.

— Те са Ловци на души. Родени от връзката на вещица и демон, тези сладури притежават невероятна сила. И почти нямат уязвими места. Точно те са чудовищата, които идват за „Другите“, когато ситуацията излезе извън контрол.

— А тези чудовища дали някога са преследвали хора? — с напрегнат глас попита Гит.

— Не съм чувала за такова нещо. Макар че на този свят няма нищо невъзможно.

Тод се опита да вникне в чутото, колкото се може по-бързо.

— Така, дай да проверим дали съм разбрал правилно. Сукубите са спрели да си организират смъртоносни вечеринки още в Средновековието, защото след тях са тръгнали тези казадорес дел алма?

— Накратко казано, да.

— И ти твърдиш, че оттогава никой от твоя вид не е убивал?

— Трудно можеше да го повярва.

Кара се обърка за секунда.

— Искам да кажа, че обикновено сукубите не убиват. Просто не го правят. Те нямат нужда от това. Съвременното общество се отнася много по-спокойно към въпросите на секса. И нравите са по-свободни. Проклятие, та ние можем да поемем малко енергия дори като просто погледнем в някой бар…

Най-накрая Брукс разбра.

— Или пеейки пред разгорещената тълпа.

— Ако в нея има хора, то да — отвърна Кара и страните й леко порозовяха. — Ако има само Други, то този метод не работи. Енергията на демоните не може да ни подхранва. — Тя погледна към Гит. — С шифтърите това работи, но резултатът е много по-слаб.

Главата на Брукс направо се цепеше. Слепоочията му пулсираха. И той си мислеше, че му се е налагало да разследва сложни дела?

— По дяволите, всичко това! Отиваме да огледаме телата.

Кара поклати глава и къдрици й се разпиляха.

— Аз казах, че не искам…

— Кара, нужна ми е помощта ти. Така ще помогнеш и на Хаус… Просто ги погледни, става ли? Не бих те молил, ако не беше толкова дяволски важно.

Дори мисълта да я заведе в Криптата, беше нарушение на правилата, но той бе отчаян. С всяка произнесена от Кара дума Тод все повече се убеждаваше, че по улиците на Атланта броди сукуба, която убиваше. А за да хване този секс-демон, щеше да се наложи да се възползва от помощта на друг… секс-демон.

Знанията, които би могла да сподели, можеха да са безценни, затова Брукс не смяташе да й разреши да остане встрани. Не и тогава, когато имаше такава нужда от нея.

За да завърши разследването.

И… по дяволите, тя просто му беше нужна.

— Тод… — преглътна Кара.

— Кара, моля те.

Погледите им се срещнаха. Мина секунда. Втора. Трета…

— Е, добре.

Тод облекчено въздъхна.

Смит беше споменала, че иска някой с много „по-експертни знания“ да огледа тялото на Хаус.

Изглежда, че току-що беше получила най-добрия.

— Какво мислиш? — тихо попита МакНийл доктор Дрейк, докато наблюдаваха троицата в стаята за разпити.

Емили не откъсваше поглед от стъклото.

— Мисля, че няма да мога да ви помогна с това разследване. — Дланите й бяха потни, но гласът й не трепваше.

— Може ли тази жена — Кара Малоун — да се окаже убийцата?

Да!

— Не мога да отговоря на този въпрос. — Гърбът на Емили беше напрегнат, когато се обърна към него. — Извинявай.

Между веждите на МакНийл се появи бръчка.

— Какво? Защо не можеш…

— Нямам право да разгласявам лекарска тайна — тихо отвърна тя.

Очите на капитана се разшириха от учудване, но след това той се взе в ръце.

— Мамка му!

Много мила формулировка, но МакНийл винаги се е отличавал с таланта си при избора на думи.

— Ти не влезе вътре — тихо констатира Емили. Когато Тод извика капитана, тя усети как Дени се напрегна.

— Засега нямам доказателства, че тя е съпричастна към убийствата — проръмжа МакНийл. И след известна пауза добави: — И Брукс никога досега не е грешил.

Но той никога не беше водил подобно разследване.

Емили се обърна през рамо и видя как зад гърба на Колин вратата се затвори. Проклятие, случаят вземаше лош обрат. Кара беше прекрасна жена. Умна. И безспорно красива.

Но тъжна. Много тъжна.

И макар че Емили не можеше да го каже на МакНийл, Кара беше повече от способна на убийство. Беше го разбрала на сеансите преди няколко месеца… когато тя й разказа за това, как е била убита сестра й… както и последвалата смърт на любовника й.

Емили стисна юмруци. От все сърце се надяваше, че Брукс знае какво прави. Колин нямаше да сбърка. Той винаги щеше да бъде нащрек около тази жена. Както и около всяка друга.

Но Емили беше свикнала да наблюдава хората и да следи за емоциите им. И когато наблюдаваше Тод, забеляза страстта в очите му. Както и желанието му към Кара.

Потребност, която можеше да се окаже много, много опасна.

Желание, което за някого вече се бе оказало смъртоносно.