Синтия Идън
Полунощни грехове (11)

Глава 11

Ръцете на Смит все още трепереха, когато детективите и тяхната гостенка напуснаха Криптата.

Гостенка.

Демон.

Боже, те бяха навсякъде! И всичко сочеше, че някъде там, по улиците на града, се разхожда поредният психопат, подобен на онзи, който я нападна неотдавна. Само че този път убиецът съблазняваше и убиваше, вместо да разкъсва гърлото на жертвите си.

Тя се облегна на бюрото и закри лицето си с ръце. Тихите звуци на джаза я обгръщаха; музиката, която някога й помагаше да се отпусне. И точно тя звучеше, когато онзи изрод я хвана. Той влезе в моргата, усмихна се… и й се нахвърли.

Смит видя зъбите му. Прекалено остри. После — ноктите.

А след това тъмнината я обгърна.

И се събуди в кошмар.

Раменете й се отпуснаха. Всеки, с когото се срещнеше — с абсолютно всеки — тя си задаваше въпроса: Човек? Демон? Шифтър? Вампир? Или нещо по-лошо?

Телата, докарани в моргата; труповете, които винаги старателно изучаваше… Припомни си, че имаше случаи, когато някои от тях се „пренасочваха“ към други „експерти“. Сякаш морга й беше препълнена.

Дали това не са били трупове на свръхестествени същества? Може би са ги премествали, за да не може тя да забележи различията в генетиката им?

Подозираше, че е било точно това.

Вратата се отвори с проскърцване.

Смит се задъха, обърна се и видя, че в рамката й стоеше Дени МакНийл.

Бързо се изправи и настоятелно попита:

— Какво ти е нужно, капитане?

Личните им отношения бяха останали в миналото. По негово решение. Точно той, преди около шест месеца сложи край на най-хубавото нещо, което й се беше случвало в живота. Без никакви обяснения. Просто реши и я заряза.

Казано направо, и двамата изобщо не трябваше да започват тази връзка. Те работеха заедно. Той е капитан с блестящо бъдеще, за което всички говореха, а тя — съдебен патолог, изследващ мъртъвци.

И той я желаеше.

Късно една вечер тя влезе в кабинета му, за да му даде доклада си. И точно тази вечер най-накрая взаимно признаха чувствата си.

Страстта между тях горя в продължение на шест месеца.

А след това МакНийл взе, че прекрати всичко.

Копеле!

Най-лошото беше, че разби сърцето й.

Не, че тя му го призна.

Смит вирна брадичка, когато Дени прекрачи навътре.

— Трябват ти материалите по делото ли?

МакНийл обходи стаята с поглед и едва след това го насочи към нея. В сивите му очи бушуваше пламък.

— Трябва да говоря с теб.

— Ако не става въпрос за някое от онези тела — и тя махна по посока на хладилните камери, — то няма какво повече да си кажем. — Може би отговорът й беше детински, но не й пукаше.

Последните няколко месеца бяха истински ад за нея и сега изобщо не й се искаше да изслушва поредната тирада на МакНийл. Освен това се досещаше за какво щяха да разговарят.

След нападението на онзи маниак Дени започна да гледа на нея някак… странно.

С прекалено внимателни очи. Без да отмества поглед дори за секунда.

Този задник, изглежда, изпитваше някакво чувство на вина, след като я разкара. Чудесно. Така и трябваше да бъде. Той…

— Трябва да знаеш нещо за мен — каза МакНийл и започна едва ли не крадешком да се приближава към нея.

Смит се опита да го огледа безпристрастно. Наистина, нейните приятелки и досега не можеха да разберат какво откри тя в този мъж. Първо, беше бял, а жени като нея никога не се срещаха с бели. Освен това, беше по-възрастен и то с цели девет години.

И плешив.

Но при него, всичките му недостатъци — плешивост, възраст и цвят на кожата, вършеха работа.

В МакНийл имаше някаква твърдост, сила. Това се виждаше от добре очертаната му брадичка, от очите. Освен това, около него витаеше аура на властност, което винаги я бе привличало…

Негодник!

— И какво трябва да зная? — отряза го тя. — Че си задник? Аз и без това го зная. Съжаляваш, че онова копеле ме хвана? Аха, това също го зная.

— Нямам това предвид. — МакНийл определено се чувстваше неудобно. — Исках да кажа…

Сърцето й затуптя по-бързо.

— Какво? Че се срещаш с някоя? Страхотно. — В действителност, не мислеше така; затова болката, сковала гърдите й само при мисълта, че това е възможно, беше нейно потвърждение.

— Слушай, нямам време за това. Трябва да завърша доклада по делото Монро, а с всички тези чудовища, мотаещи се насам-натам…

— Аз съм един от тях, Наталия.

Кръвта застина в тялото й.

— Един от… к-какво? — Но тя разбра, какво искаше да й каже той. Разбра го.

— Аз не съм съвсем човек.

Коленете й едва я удържаха.

— Сега нямам нужда от такива признания, Дени.

МакНийл пристъпи към нея.

Тя инстинктивно отстъпи назад и се блъсна в бюрото зад гърба си.

— Боже, успокой се, скъпа! Знаеш, че никога не бих те наранил.

„Но го направи!“

— Кой си ти? — „Моля те, само не демон или шифтър, моля те само не…“

Около челюстта му нервно затрепкаха мускулчета.

— Аз съм заклинател.

— Как? И какво, по дяволите, означава това? — Това беше просто някакъв кошмар. Определено. Тя спеше и сънуваше удивително реалистичен кошмар…

— Ние…

Те?

— … притежаваме способност да общуваме с определени животни.

Очите на Смит станаха огромни.

— В твоя дом… Онази дяволска змия…

МакНийл се изкашля.

— Ами… той… всъщност, змията принадлежи на майка ми.

Ставаше от лошо — по-лошо.

— Твоята майка разговаря със змии?

Той кимна.

Не беше възможно. Не, това нямаше как да бъде възможно. Но тя знаеше, че е истина.

— А ти с кого?

— С котките.

— С кои? Милите котенца, които…

— С тигрите.

Ама, разбира се! Пухкавите и дружелюбни котки нямаше как да бъдат в неговия стил.

— Аз осъществих връзка с Шаман, белия тигър, който обитаваше тукашния зоопарк още когато бях дете.

Мъжът разговаряше с тигри! Главата толкова силно и внезапно я заболя, че за момент Смит се притесни да не изгуби съзнание, което естествено не искаше да прави в негово присъствие.

— Махай се, МакНийл.

Той направи още една крачка към нея. Застана така, че тя да се окаже в обсега му и тогава я докосна.

— Ние не всички сме лоши, скъпа.

Тя застина, почувствала нежният му допир. Толкова й се искаше да се притисне в него.

— Аз не мога да се занимавам с това… — „с теб“ — … точно сега.

В погледа му пробяга болка.

— Проклятие, толкова съжалявам за онова, което се случи с теб. Никога не съм искал някой някога да ти причини болка…

— Аха, ти и мен не искаше, нали? — Думите, които толкова дълго се опитваше да сдържи, най-накрая бяха произнесени и тя дори се зарадва. Беше й омръзнало да се преструва, че всичко е наред и че е достатъчно безсърдечна да не усеща болката от раздялата им.

Защото тя беше човек, дори той да не беше такъв.

Най-тъжната усмивка, виждана някога от нея, докосна устните на капитана.

— Не, скъпа, изобщо не беше така.

„Лъжец!“ Тя знаеше, че точно тази дума можеше да прочете той в очите й, дори устните й да не я изрекоха.

— Страхувах се, че ако узнаеш истината, няма да пожелаеш да останеш с мен — отвърна той и мрачно я погледна с присвити очи.

Смит усети, че едва не потръпна ужасена. Отдръпна се от него, колкото се може по-надалеч, с треперещите си крака.

— И мисля, че съм бил прав.

МакНийл свали ръка, отстъпи, обърна се и се отдалечи.

Преди тя отново да възвърне дар-словото си, вратата зад гърба му се затвори и Смит остана сама със спомените си и горчивия вкус на страха върху езика си.

 

 

— Брукс.

Грубият възглас на Колин спря Тод по пътя му към „Корвет“-а. Той напрегнато следеше приближаването му. Не беше в настроение за поредното състезание от серията „кой е по-велик“.

Но Колин се поколеба, когато застана до него. Пъхна ръце в джобовете на якето си и хвърли поглед на празния паркинг.

— Какво има, Гит? — Може би бяха изплували нови факти по делото, или за Кара, или…

Синият поглед на партньора му бавно се спря върху него.

— Не можех да ти кажа. — Никакво извъртане.

Тод мълчаливо изчакваше продължението.

— Когато бях в Илинойс, моят партньор… Разбра истината за мен. — Пауза. — И се опита да ме убие.

Ах, по дяволите!

— Не исках отново да рискувам. Не исках да изгубя още един партньор, като му кажа истината.

Да, Тод беше наясно, че един такъв опит за убийство определено щеше да те накара да се поколебаеш.

— Аз не съм предишният ти партньор. И нямам намерение да посягам към пистолета си само защото ти… си различен. — Прекалено слаба дума за шифтър.

— Радвам се да го чуя. — Колин настоятелно се вгледа в очите му. — Защо не каза нищо, след като си видял как…

Защото отначало имаше чувството, че някой го беше ударил по главата. После се опитваше да се убеди сам, че всичко му се е привидяло. След което дойде яростта и…

— Исках сам да ми кажеш.

Но сега, след като научи какво беше направил предишният му партньор в Илинойс, Тод разбра защо на Колин му е било трудно да каже каквото и да е. Досети се, че Гит вероятно щеше да си мълчи до последно.

„И се опита да ме убие!“

Проклятие! Не беше за учудване, че на Колин му беше тежко да му се довери напълно.

Гит въздъхна.

— И сега какво? Ще продължим ли да работим заедно, или…

— Проклятие, разбира се, че ще продължим.

Сякаш му се искаше да се занимава с друг партньор. Освен това, Колин беше страхотен полицай.

Е, с някои особености. Които преди няколко седмици направо го шокираха, но сега просто… Добре де, той все още беше в шок. Но се справи със ситуацията, или, в крайна сметка, поне се опита.

Тод присви очи.

— Само че, повече никакви тайни. Ти се доверяваш на мен, аз — на теб.

Толкова просто?

Колин кимна, леко намръщен.

— Съгласен съм — и протегна ръка.

Ръкостискането беше твърдо и силно.

— А сега изчезвай оттук — изрече Тод, посочвайки с пръст към джипа му. — Нали не искаш твоята секси-докторка да те чака прекалено дълго?

Колин най-накрая се усмихна.

— Не, човече, разбира се, че не искам… Тя не е от онези, които могат да чакат търпеливо. — Той тръгна, но отново се поколеба. След секунда се обърна, но без усмивка върху лицето. — Внимавай с твоята приятелка, Тод. Жена като нея е пълна с тайни.

Да, и той го знаеше. Но смяташе, че тези тайни изобщо няма да повлияят на чувствата му. Той желаеше Кара… и смяташе да я получи.

Тод се канеше да си вземе душ, когато го спря тихото почукване по входната врата. Хвърли бърз поглед към часовника. Полунощ.

Стъпките му бяха забързани, когато излезе от спалнята. Знаеше коя е посетителката му, още преди да отвори.

Беше усетил аромата й.

Кара стоеше на прага му, облечена цялата в черно и с коса, завъртяна в някаква стилна прическа. Очите й бяха гримирани с тъмни сенки, а устните — очертани с кървавочервено червило.

— Пропусна моето първо излизане на сцената тази вечер — каза тя и пристъпи напред.

Брукс се отмести, за да я пропусне. Желаеше Кара в дома си. Изпитваше необходимост да я види в него.

— Все още е рано. Нима не трябва да си в „Парадайз Фаунд“?

Обикновено Кара имаше по три излизания на сцената за цялата нощ.

— Казах на Найл, че тази вечер имам работа.

— Работа? — тихо повтори Тод. — Това ли съм аз за теб?

Кара бавно поклати глава.

— Търсих те в тълпата. Но не те открих.

Имаше нещо в гласа й…

— Скуча по мен, така ли?

Между веждите й се образува лека бръчка.

— Да. Всъщност, мисля, че беше точно така.

Еха! Брукс не очакваше от нея такава честност.

— Тод, трябва да поговорим и… — погледът й попадна на нещо зад гърба му. Видя разхвърляните върху дивана книги и повдигна русите си вежди. — Развличаш се с леко четиво ли?

По дяволите!

— Просто купих няколко книги пътьом. Нищо важно.

Но Кара вече беше минала покрай него, насочвайки се към дивана. Ръцете й се протегнаха към дебелата книга и…

— „Демонология. Самоучител за ловци“. — Взе другата.

— „Да свалим маската на демона“ — Кара се протегна към третата; онази, която Брукс не беше затворил и за което сега много съжаляваше. От устните й се отрони конвулсивна въздишка. — А това, какво по дяволите, е?

Тод дори нямаше нужда да поглежда, за да разбере защо Кара се ядоса толкова. Помнеше картинката до най-малките подробности. На едната страница беше изобразена прекрасна гола жена с къдрави дълги коси, спускащи се по раменете й, и примамлива усмивка.

На другата, художникът беше нарисувал „истинската“ сукуба. Демон с дълга и заострена в края опашка, с тяло — покрито с люспи и с лице, наподобяващо кучешка муцуна, от чиято паст стърчаха дълги и остри зъби.

— А, Кара…

Тя хвърли книгата към главата му и пропусна само с няколко сантиметра.

— Ти смяташ, че аз съм такава?

С цялата си душа Тод се надяваше, че не е.

— Ти разправяше, че демоните правят магия.

— Използвам я, за да скрия цвета на очите си, а не да замаскирам факта, че приличам на уродлива вещица — и Кара се изчерви. — Авторът на тази книга е пълен глупак, също като и ти, ако купуваш подобни глупости. Сукубата изглежда като… ами погледни ме, по дяволите! Като истинска жена!

Прекрасна. Съблазнителна. Идеална.

Брукс протегна ръка към нея.

— Аз мисля, че ти изглеждаш точно така, както трябва да изглеждаш.

Тя погледна към него с подозрение.

— И как точно?

— Като жената, която желая.

Главата му все още се въртеше от новите знания, но беше абсолютно уверен в едно — имаше нужда от нея.

Изражението на лицето й се смекчи.

— Защо дойде тук тази вечер? — попита я Тод, стремейки се с всичка сила да не отмества поглед от очите й, макар че страстта ненаситно го теглеше да погледне към тялото й. Към гърдите й; толкова идеално подхождащи към размера на дланите му… и точно толкова вкусни и сладки в устата му.

А краката й… Брукс жадуваше те да се обвият около кръста му. И да го стискат силно, докато се движеше в нея.

— Аз не просто вземах енергията ти, Тод. За мен ти не си жертва. — Тя отново се приближи към него. — Искам да го разбереш. — Повдигна ръка към гърдите му и я притисна там, където биеше сърцето му.

От нейното докосване членът на Тод се възбуди и започна да нараства.

— Смятах, че си принудена да го правиш. Да вземаш от силата.

— Ние можем както да вземаме, така и да даваме. — Горещината от дланта й направо го изгаряше през тънката материя на тениската му. — Кажи ми, как се почувства, след като правихме любов?

Толкова добре, както никога през последните седмици. Дори месеци.

— Никак лошо — внимателно отвърна той.

Усмивката докосна устните й.

— Това го направихме ние. Енергията премина през телата ни и ни обнови… направи и двама ни по-силни.

Какво пък, звучеше просто страхотно.

— Значи, съвсем не е задължително, всичко да е така… както става обикновено?

Изобщо не му се искаше да пита за другите мъже в живота й.

Усмивката й се стопи.

— В повечето случаи ние вземаме онова, което ни е нужно. Хората получават удоволствие, но телата им отслабват. Силите им се възстановяват след няколко часа, а понякога и дни.

— Защо не направи същото с мен?

— Не зная. — Съвършено искрено.

Отново пълна откровеност, която Брукс не очакваше. Устните й бяха съвсем близо до неговите, а очите й — бездънни сини езера. Лъжа! А Тод се беше уморил от лъжите.

— Покажи ми очите си.

Кара бавно наведе клепачи, а когато отново го погледна, очите й бяха по-черни от самата нощ. Той бавно вдигна ръка и прокара пръст под окото й.

— Красиво — прошепна той искрено. Черните очи на Найл дяволски плашеха, но Кара си оставаше все така привлекателна, както и по-рано. Дори още по красива. В нея се беше появило нещо мистично, нещо необуздано.

— Желая те. — В нея нямаше грам притеснение. — Гол. И в мен.

Точно там, където искаше да бъде и той.

— Не искам нищо да ни дели. Болестите на смъртните не се предават върху нас и аз мога да контролирам процеса на забременяване по собствено желание.

Удобно.

— Желая те, плът до плът.

Тя можеше и да не продължава — той вече се беше съгласил веднага след думата „гол“.

Тод наклони глава и я целуна много бавно, сякаш опитвайки се да я вкуси. Когато Кара не успя да сдържи стона, изплъзнал се от гърлото й, всеки нерв в тялото му се напрегна.

Но тя се отдръпна и облиза червените си устни.

— Само че отначало, искам аз да те опитам.

Наситеният й аромат го обгърна. Секс. Жена. Магия. Когато Кара се отпусна на колене пред него, главата му за секунди се замая.

— Ти няма нужда…

Но тя вече се бореше с копчето на дънките му, свали ципа и ги избута надолу заедно с боксерите му. Членът му, рязко освободен от плена на дрехите, се появи пред погледа й. Беше напрегнат до крайност, а на върха му блестеше капка. Кара обхвана в длани цялото това великолепие. Стисна леко. Погали го.

Удоволствието се разби в него.

— Отпусни се — тихо прошепна тя и Брукс разбра, че е заръмжал в очакване. — Искам само да ти е приятно.

И в този момент тя го целуна. Нежните й устни обвиха твърдата плът, докато езикът й галеше върха му.

Тод обхвана с ръце главата й и зарови пръсти в меките къдрици на косата й.

Мощен поток от енергия премина по тялото му. Устата й беше Рая. Всяко движение на устните й сякаш го отправяше към небесата. Но имаше и още нещо; нещо, което той никога досега не беше изпитвал.

Емоциите бушуваха в него все по-силно и подобно на спирала преминаваха през всяка нервна клетка на тялото му, докато удоволствието пулсираше в него.

Кара продължаваше да гали члена му. Устните й обхождаха цялата му дължина. Пръстите й бяха сключени в основата му и се движеха в такт с движенията на устните и езика й.

Карайки. Го. Да. Губи. Ума. Си.

Под умелите докосвания на Кара членът на Тод се напрегна още повече. Той стисна конвулсивно юмруци в косата й. Всяко движение на устните й буквално го заставяше да моли за продължение. В един момент тя се отдръпна. С лекота се отскубна от пръстите му, отмести се назад и опря длани на пода. После вдигна очи към него.

Не, проклето да е всичко, не сега, когато…

— Твоят вкус ми харесва, Тод. Много.

Той изруга и буквално дочу трясъка, с който се скъса нишката на самоконтрола му. Падна на колене до нея. Ръцете му трепереха, кръвта бучеше в ушите му, а в гърлото му вибрираше едва сдържано ръмжене. Червената пелена на желанието буквално покриваше очите му, когато той се протегна към нея с ръце, които му се струваха прекалено груби и прекалено силни за нейната деликатна кожа.

Кара страстно се хвърли към него, борейки се с ръцете му, в старанието си колкото се може по-бързо да се избави от блузата си. И да оголи гърдите си, които Тод толкова харесваше. Той махна сутиена й. Обхвана със зъби едното й зърно и обви ръка около другото. Главозамайващият й аромат сякаш се сгъсти във въздуха.

Започна да смуче, жадно поемайки в уста нежната й плът, след което отново се връщаше към връхчето. Боже, тази жена имаше великолепни гърди. С розови връхчета. Приятна и възбуждаща при докосване. Не прекалено голяма. Идеално създадена за неговите устни.

Тод прокара пръсти надолу по тялото й. Удаде му се, макар и с малко помощ от нейна страна, да смъкне панталона й, който тя с едно рязко движение, свали заедно с обувките си.

Облизвайки зърното за пореден път, Брукс повдигна глава. Върху тялото й бяха останали само черните бикини — малко парченце плат, което едва прикриваше лоното й. Пръстите му обхванаха бедрата й, а очите му се впиха в съблазнителния участък.

Тя искаше да има власт над тялото му. Какво пък, щеше да бъде честно, ако й отвърнеше със същото.

— Разтвори крака! — заповяда й той с дрезгав глас.

Кара му се усмихна — истинско изкушение — и разтвори дългите си и стройни крака.

Той се разположи между тях и наклони глава към малкото парченце плат на бикините й. Ноздрите му трепнаха, когато долови аромата на възбудата й. Обещание за страстен секс.

Нейното обещание.

Устните му се притиснаха към нежната коприна в решителна целувка. Тя се изви, плъзгайки се по-плътно към тях.

Там, където я искаше и Тод.

През бикините й усети нежната плът на клитора й. Прокара няколко пъти език по чувствителното местенце, наслаждавайки се как с всяко негово докосване Кара въздишаше името му.

Не му беше достатъчно.

С пръстите на дясната си ръка хвана коприната, дръпна я и скъса тънката тъкан, оголвайки плътта. Толкова открита и готова за ласките му.

Отначало я намери с устни. И започна да я изследва. Движеше се толкова бавно, сякаш искаше да изучи всеки милиметър от нея, за да разбере какво й харесва; какво я кара да стене, да се извива, и да трепери…

След това Брукс започна да я гали с език, прониквайки между нежните й гънки и да я засмуква, дарявайки й наслаждение. Поглъщаше я жадно. Опитваше я. Влизаше с език навътре. Дълбоко. Отново и отново…

Тод усети как затрепери Кара, когато оргазмът я заля.

Той пиеше от ароматната й влага, вкарвайки езика си все по-надълбоко. И се наслаждаване на стоновете й. Харесваше му как ноктите й се забиваха в раменете му.

Когато и последните вълни на оргазма й стихнаха, Тод повдигна глава, но едва с няколко милиметра. Облиза се, прокара пръсти по лоното й и започна да гали клитора й. О, проклятие, Кара беше толкова влажна и много повече от готова за него. С възбудена топла плът, жадуваща да бъде взета. От него.

Вкара два пръста в нея.

Усети как тя се напрегна от обхваналото я удоволствие. Неговата сукуба искаше отново да свърши за него. Плътта й се напрегна около пръстите му; знак, който Брукс не можеше да пренебрегне. Затова ги извади, отдръпна се леко, придвижи се нагоре по тялото й и притисна пениса си към влажния й вход. О, нейната топла и възбудена плът, копринена кожа… Той стисна зъби и леко се тласна напред.

Кара вдигна ръка и я притисна върху сърцето му. За секунда Тод застина.

После я погледна в черните очите. Тъмни и дълбоки.

Устните й трепнаха в усмивка.

Покри ръката й и я притисна по-здраво към гърдите си. Усети как въздухът около тях сякаш започна да искри и да пулсира.

След което, с едно рязко движение, нахлу в нея, потъвайки целия.

И започна да се движи. Навътре. Навън. Навътре. Кара го обви с крака и се изви срещу него.

Започна слабо да свети. Отвътре. Едва забележим полъх премина по лицето му, а после и по тялото му. Ръката на Кара, топла и уверена, оставаше притисната към гърдите му.

Движенията му станаха бързи. Дълбоки.

— Искам да усетя как свършваш — едва успя да изрече Тод. Нямаше търпение да усети освобождението й, да види удоволствието, изписано върху лицето й.

— Значи ще стане така — прошепна Кара, след което се задъха, отметна глава назад и още по-здраво обви краката си около тялото му.

Усещанията го завладяха — вълни от удоволствие, което не беше неговото. Съкрушителен екстаз, който танцуваше по кожата му.

Нейният екстаз.

Тод не разбираше как е възможно, но той наистина усещаше оргазма й. Отдаде се на воля на нейната наслада, продължавайки да се движи в тялото й.

— Ах Тод! Целуни ме!

Той пое с устните си нейните. И нахлу с език в устата й.

И още по напористо задвижи бедрата си.

След миг свърши и той. Мощният пик на кулминацията му яростно се понесе по тялото му.

Когато Кара застина под него и простена в устата му, Брукс разбра, че тя също го е усетила.

Обмяна. Не само да получиш, но и да дадеш.

Взаимно, един на друг.

Тод я притисна по-силно. Продължаваше да се движи, стараейки се да изцеди това чувствено удовлетворение до последно. Кожата му стана хлъзгава от пот, мускулите му трепереха, но Брукс не искаше да спира.

Никога.

Затова, дори когато утихнаха вълните на оргазма, той продължи да се плъзга във влажната й дълбина. Пенисът му си остана твърд. Тя все още го стискаше с крака и не отместваше от него полунощните си очи.

Магията ги заобикаляше. Напираше във въздуха. Танцуваше по кожата им. Кара сияеше от получената енергия.

Той също.

Тод беше препълнен със сила и издръжливост, което не му се беше случвало никога по-рано. Във всеки случай не толкова бързо…

Затова продължаваше да се движи. Удивителната връзка между тях стана по-силна. Тод знаеше какво иска Кара. Знаеше къде точно да я докосне и къде да я целуне, без да е необходимо тя да му казва. Дишането им се учести, сърцата им туптяха в безумен ритъм, докато неистовата потребност от ново освобождение отново не закипя в телата им.

Толкова силно и толкова всепоглъщащо, че Тод имаше усещането, че успя да докосне душата й.

Когато отново свършиха, го направиха заедно. Устни до устни и тяло до тяло.

Душа до душа.

Демон и мъж.

Не, жена и мъж.

Идеалната двойка.

Тод я държеше в ръцете си, наясно, че ако трябва, би отишъл дори в Ада заради нея.

Отрезвяваща мисъл за човек, които вече веднъж се беше спречкал с дявола — белегът му го доказваше.

— Зная, че ти не си убила Хаус. — Огънят на страстта беше потушен, но магията все още сгряваше кръвта им, когато Брукс заговори. — Както и останалите.

Двамата с Кара лежаха в леглото му. Голи. Той се беше обвил около нея, сложил дясната си ръка върху гърдите й, докато нейната глава лежеше върху лявото му рамо.

Тя се обърна към него и го погледна в очите.

— Ти сериозно ли?

— Да. — Той успя да се докосне до нея така, както нито един мъж преди него. Не, не физически. Докосна сърцето й. Душата й. Тод усети същността й. В Кара не се таеше зло. — Ти не си убийца.

Той вече й го беше казал в участъка, но искаше да го повтори отново. Точно сега, когато тя лежеше в ръцете му, а кожата му беше попила аромата й.

Кара преглътна.

— Още от самото начало ти казах, че не съм убила Майкъл. — В гласа й звучеше болка, когато произнесе името му.

Явно Кара имаше чувства към Хаус, може би дори го беше обичала. Тод усещаше страданието й. И макар че змията на ревността се размърда в сърцето му, той го споделяше.

Но Хаус беше мъртъв. Не че заслужаваше такава смърт.

Брукс възнамеряваше да намери убиеца му… Първо — защото това беше неговият дълг и второ — харесваше му да си мисли, че по този начин връщаше покоя в душите на жертвите.

Тод бавно галеше тялото й.

— Кара, животът с мен няма да е лек. Работата ми е най-важна. Истински важното. Да защитя тези, които не могат да го направят сами. И аз се отнасям към това изключително сериозно. — Дълги години полицейската значка беше центърът на неговия свят и освен нея, нищо друго нямаше значение. Тод много искаше Кара да го разбере. И да приеме тъмата, царяща в душата му. Мрак, който тя нямаше как да не е почувствала.

Притискайки се към рамото му, тя го погледна в очите.

— Защо си станал полицай?

Тод отново си спомни за майка си.

— Моят старец беше полицай. Осемнадесет години работи в полицейското управление на Атланта.

За повечето тази информация беше достатъчна, за да си направят извода, че момчето е нямало търпение да порасне и да тръгне по стъпките на баща си.

Какво пък — донякъде бяха прави; донякъде не.

— Но защо ти си станал полицай? — Черните й очи, обърнати към него, сякаш виждаха прекалено много.

И изведнъж Брукс се усети, че й разказва история, която не беше разказвал никому. Дори на дядо си, на когото му се наложи да се грижи за него.

— Баща ми работеше под прикритие. Внедряваше се надълбоко. Понякога не се завръщаше с месеци, а когато изведнъж се появеше, беше съвсем друг човек.

Силен, невъзпитан непознат, миришещ на алкохол и цигари. Със студени очи и сериозно лице.

— Той беше страхотен полицай. Всички го казваха. — В стаята му имаше невероятно количество почетни знаци и медали. Всяка седмица майка му ги лъскаше, усмихвайки се със същата тъжна усмивка, с която после ги прибираше. — Дори не зная колко негодници е изпратил зад решетките за всичките години. Наркотърговци. Крадци. Убийци. Така се сдоби с врагове. От онези, които не забравят и не прощават на тези, които ги предават.

Кара мълчеше. И не отместваше очи от него.

— Веднъж, един от тях излезе на свобода. Тони Коста. Баща ми някога е бил внедрен в бандата му. И го арестувал за продажба на кокаин и убийството на две проститутки.

— И все пак са го пуснали? — удивено попита Кара.

Да, тя явно не беше наясно със системата на правосъдието при хората.

— Явно, някои високопоставени личности са му били длъжници. Осъдили са го за непредумишлено убийство и седем години затвор. — Тод въздъхна дълбоко. Това беше нещо, за което не обичаше да си спомня. — Бях станал на четиринадесет, когато Коста беше освободен предсрочно… Помня, защото това беше денят на моя рожден ден. По този случай мама беше поръчала торта и ние тъкмо излизахме, за да отидем и да я вземем. — Брукс искаше да организира парти около басейна за приятелите си. Канеха се да вземат тортата и да се върнат обратно, преди да дойдат гостите му. — Коста ни чакаше на алеята пред къщата. С пистолет в ръката.

— Тод…

— Накара ни да влезем обратно. Заповяда на майка ми да се обади на баща ми. Каза: „Нека това копеле да дойде и да гледа!“ Но баща ми отново изпълняваше някъде поредната задача и майка ми не можа да се свърже с него. Затова предложи на Коста да позвъни на капитана му, но… — В гърлото му сякаш заседна камъче, което му попречи да продължи веднага. — Но Коста знаеше, че ако тя позвъни на капитана, полицаите веднага щяха да дойдат. Затова й се усмихна и я уби. Копелето я простреля в сърцето.

Кара прегърна Тод и зарови лице във врата му.

— Толкова съжалявам.

На Брукс му стана студено. Дори топлината на тялото й, притиснато в неговото, не го спасяваше от проклетия студ.

— След това насочи пистолета си към мен.

Кара замръзна. В стаята се разнесе полъх, който се плъзна по тялото му и раздвижи завесите на прозореца.

Тя повдигна глава.

— Той е стрелял по теб?

Тод взе ръката й и я притисна към стария, заздравял белег на левия си хълбок.

— Аз побягнах, но той все пак ме улучи. — Когато изгарящата болка прониза тялото му, той си помисли, че ще умре. Агонията беше толкова силна, че не можеше да диша. А после видя и кръвта. Толкова много кръв. Неговата. На майка му. Навсякъде. — Остави ме там, кървящ на пода, на няколко крачки от тялото на майка ми. — Той все още имаше кошмари за този ден. Понякога, все още се будеше облян в студена пот, съжалявайки, че не беше успял да направи нищо, за да спаси майка си; и с желание да не усеща миризмата на кръв по кожата си…

— Но ти си оцелял — и Кара прокара пръсти по избледнелия белег. — Измъкнал си се от онзи кошмар. Останал си жив.

— Един съсед чул изстрелите и позвънил на 911. Събудих се в болницата. Бяха ми зашили раната, а до леглото стоеше дядо ми.

— А къде е бил баща ти? — Тод долови в гласа й гневни нотки, както и… слабото ехо на съчувствието й.

— Преследваше Коста. Един път все пак дойде в болницата. Прегърна ме и каза, че съжалява за много от нещата, които е вършил през живота си. — Баща ми беше все същият непознат, но в него имаше и… отчаяние. Беше започнал отново да носи венчалната си халка — нещо, което Тод никога не го беше забелязвал да прави. — Освен това ми каза: „Ако прекалено дълго живееш в света на дявола, и в твоята душа ще цари само мрак.“ Това беше последното, което чух от него.

— Той заловил ли е човека, който е стрелял по теб? — Тихите думи на Кара се отрониха от устните й, но лицето й придоби убийствено изражение.

Прозорците в стаята все още бяха затворени. Магическият вятър се беше успокоил, но във въздуха се усещаше напрежение.

— Да, заловил го. Дори не се опитал да го арестува. Баща ми го застрелял в главата и в сърцето. След което насочил пистолета към себе си. — Работил осемнадесет години в полицията, неговият баща беше приключил живота си със самоубийство. Беше го изоставил.

— Ненавиждах го за това, че постъпи така. Дълги години не можех да разбера защо го беше направил…

— Смятал е, че всичко се е случило по негова вина — тихо и меко каза Кара. — Хората… понякога правят налудничави неща, когато чувството за вина ги разяжда отвътре.

Да, това беше нещо, за което той не искаше да мисли.

— Кара, аз го обвинявах. За смъртта на мама. За моята рана. Ако той си беше вкъщи, ако се грижеше за семейството си, както би трябвало да бъде, това никога нямаше да се случи. — Тези думи принадлежаха на момчето, което той беше някога. Мъжът, в който се беше превърнал, мислеше по друг начин.

Във всеки случай, Брукс сам се беше убедил в това.

— Когато се събудих и разбрах, че мама я няма, от цялата си душа желаех вместо нея да беше умрял баща ми. — И продължаваше да го мисли дори след като баща му го посети в болницата. Мечтаеше си за това, докато… — Няколко дни след като ме изписаха, капитанът на баща ми ни посети. Тогава живеех при дядо си.

Бащата на майка му беше саможив човек и водеше затворен начин на живот. Беше богат и живееше в най-старата и най-уважавана част на Атланта. Старецът така и не беше простил на дъщеря си за това, че се е омъжила за полицай. И тъкмо се канеше да започне да се бори за правото на опека над Тод, когато капитанът донесе ужасните новини.

— Какво почувства, когато разбра за случилото се? — Кара се притискаше към голото му тяло и този контакт, кожа до кожа, някак си го успокояваше. Тя продължаваше да гали белега му, нежно и леко… В загадъчните й очи нямаше осъждане. Само състрадание. И топлинна.

Топлина сред мрака.

Тялото му не беше толкова студено отвън, но отвътре… Брукс усещаше, че сърцето му все още е сковано в лед.

— Боже…, аз бях толкова щастлив, че Тони Коста е мъртъв. Толкова щастлив.

Кара го целуна по гърдите. Точно там, където туптеше сърцето му.

— А какво почувства към баща си?

Дива ярост.

— Кара, той не трябваше да умира. Можеше да направи всичко друго, но не трябваше да умира.

— Може би му се е струвало, че това е единственият изход.

— Да, само че постъпи грешно. — Беше постъпил като страхливец. Беше избрал по-лесния начин.

— Той може би си е помислил, че е подвел и теб, и майка ти.

— Човек, който е прекарал целия си живот, защитавайки другите… — Струва ми се, че хич не му е било лесно да се помири с факта, че не е могъл да защити най-скъпите си и близки хора.

Аха, и онези психолози твърдяха нещо подобно. Говореха, че баща му много тежко е изживял всичко и че след убийството на жена му е загубил способността си да разсъждава трезво.

Но истината беше, че баща му сам бе избрал да се самоубие, като сложи пистолета в устата си.

Той самият беше пожелал да напусне този свят и… сина си.

Ето това Брукс не можеше да му прости. И до сега.

Някъде дълбоко в душата му обидата бе все още жива.

— Ти го ненавиждаш, нали? — Отново никакво порицание. Или осъждане. Просто тих въпрос. И внимателен поглед.

— Дълго време беше така. Аз и досега съм му дяволски ядосан, но… — Истината ли? — Ненавистта отнема много сили. Бих искал баща ми да е друг човек. Бих искал аз да съм друг; но омразата към един мъртвец няма да направи живота ми по-добър.

— А обвинението, ще го направи ли?

Брукс трепна, чул въпроса. Внезапно му се прииска да стане от леглото и да се озове колкото се може по-далеч от Кара. И в същото време искаше да я прегърне още по-силно.

— Скъпа, това ми помага да заспивам всяка нощ.

— Не, не мисля — и тя го целуна по устните. Не страстно, а лекичко. С почти неусетни, но успокояващи докосвания. — Нищо не може да облекчи болката от загубата. Нищо.

В гласа й прозираше убеденост и съжаление, което намекваше за лична загуба.

Тод отметна назад косите й и се запита каква ли е причината за нейната тъга, почти толкова дълбока, колкото неговата.

Искаше му се да я попита. Той й беше разказал за баща си, защото искаше Кара да му се довери така, както той го беше направил.

Но не беше удобно сега да я разпитва и Тод го разбираше прекрасно. Може би затова, защото й беше открил прекалено много от себе си. И прекалено бързо.

— Ако го обвиняваш, защо си станал полицай?

Тод реши, че ще й каже истината.

— Защото исках да докажа, че не е бил прав.

А освен това и защото искаше да помага на хората — така, както не можа да помогне на майка си. Но това не й го каза.

— В какво?

— Да бъдеш добър полицай не значи да престанеш да бъдеш човек. Можеш да се бориш с убийци, чудо… — Тод спря по средата на думата. Не му се искаше да изрича точно нея. — Със злото. За това не е необходимо самият ти да преминеш на тъмната страна.

— А освен това ти се искаше да посветиш тази работа на майка си, нали? Това няма никакво отношение към баща ти.

Проницателен демон.

Умна жена.

— Да, и това също. — Брукс я прегърна по-силно. Миналото беше твърде голяма тежест за него. Той само открехна неговата врата, а я гледай колко неща изпълзяха от там. — Стига толкова, Кара. Късно е. Ние сме тук, а мъртвите отдавна лежат в своите гробове.

— Само че понякога не искат да си останат там — прошепна тя.

— Какво?

Кара поклати глава и още веднъж докосна устните му.

— Нищо.

Ръцете й го прегърнаха и тя силно се притисна към него.

За пръв път от много години Тод се почувства успокоен.

Затвори очи и вдъхна сладкия й аромат.

 

 

Сюзан Добс крачеше насам-натам пред телефонната кабина. Беше дяволски нервна, но трябваше да позвъни.

Бързаше да изчезне от града. В Атланта той имаше прекалено много приятели — шпиони — и тя се боеше, че някой от тях може да я види, докато звънеше. По дяволите, дори се замисли дали да не си купи някакъв евтин телефон с предплатена карта и да позвъни от него. Но в онези два магазина, в които влезе, такива нямаха.

Ама че шибан късмет!

Всъщност, нямаше значение. Дори така беше по-добре. Този телефон се използваше от доста хора всеки ден, така че нямаше как някой да проследи, че беше звъняла точно тя. Освен това, след като поставеше слушалката, щеше да поеме по тази тъмна улица и никой в Атланта нямаше да я види повече.

Дланите й се изпотиха, а сърцето й толкова силно се разтуптя, че я заболяха гърдите.

Той не знаеше какво направи тя. Последното убийство не влизаше в плановете им. И когато разбереше, щеше да е направо бесен.

Но, проклятие, нима нямаше право малко да се позабавлява?

Задържайки дишането си, Сюзан посегна към телефона. Кичур руса коса падна над очите й и тя го отметна назад с лявата си ръка.

След това набра номера на онова ченге. Номер, който беше запомнила още преди няколко дни.