Синтия Идън
Полунощни грехове (15)

Глава 15

— Знаеш ли, няма нужда от оръжие — измърмори Найл, без дори да си направи труд да се изправи от стола; седеше по средата на бара и се усмихваше. Черните очила скриваха очите му. — Бързо се върна.

Брукс игнорира нападката и реши първо да се огледа наоколо.

— Къде е Камерън? — попита Кара.

Усмивката на Найл стана малко напрегната.

— Не е тук.

Всичко изглеждаше така, сякаш тук нямаше никого.

— Къде е той, по дяволите? — Гит сигурно беше успял да изпрати в дома на инкуба няколко полицаи и той вероятно беше вече в участъка, но Тод все пак беше длъжен да зададе този въпрос.

— Не зная — и Найл повдигна рамене. — А и всъщност не ми пука.

— Найл. — В гласа на Кара прозвуча предупреждение и тя заобиколи Тод. Проклятие, не й ли каза да стои зад него? Заради собствената й безопасност.

А вместо това тя тръгна към Найл.

Брукс я хвана за ръката.

— Не го приближавай прекалено много. — Може с този демон да бяха стари приятели, но по-скоро Адът щеше да замръзне, отколкото той да се довери на това копеле. Погледна напрегнато към него. — Тук съм по работа, Найл, затова смятам да се държа учтиво и да попитам още веднъж: Къде е Камерън?

— А защо ти е? — Найл наклони глава. В гласа му се долови любопитство.

— Защото тук на свобода се разхожда инкуб, който вече е убил трима мъже.

Демонът вдигна ръка, свали очилата си и погледна към него с черните си очи.

— Инкуб значи? Аз мислех, че вие, момчета в синьо, търсите сукуба.

— Обстоятелствата се промениха. — Това беше цялата информация, която Тод беше готов да сподели с демона. — Къде е той?

Тъмният поглед на Найл се премести върху Кара.

— Ти смяташ, че убиецът е Камерън?

Брукс видя колебанието й. И отговори преди нея:

— Трябва да проверим всички.

— Хм — недоволно проточи Найл. — Ама, разбира се — Той присви рамене. — Не зная къде е Камерън. Неговата смяна започва едва в осем вечерта.

— Но беше тук, нали?

Още едно присвиване на раменете, показващо колко не му пука за никой.

— Той… заедно с още двама бармани, работещи за мен.

— Найл…

— Камерън дойде за заплатата си, ясно ли е, детектив? Каза, че не се чувства добре и след това си тръгна.

Тод прибра пистолета в кобура си.

— Знаеш ли, не изглеждаш много развълнуван от факта, че твоят барман може да се окаже убиец.

Устните на Найл трепнаха в усмивка.

— Камерън не е от онези, на които им стиска. Стомахът му е чувствителен.

— Сигурен ли си в това? Може би, когато гледаш към него, виждаш точно това, което той иска да виждаш? — и Тод погледна към Кара. — Може би и двамата виждате само фасадата?

Очите на Найл леко се присвиха.

— Камерън живее на Корингтън Плейс 55. Давай, арестувай го и го затвори в твоя участък, ако искаш.

Върху лицето на демона нямаше никаква емоция. В гласа му — също. Кара притихна. Тод, настръхнал, тръгна към него. Може би трябваше да му даде още малко информация, за да види реакцията му?

— Инкубът, който стои за тези убийства… Той се опита да ги припише на Кара.

Черните очи си оставаха все така безучастни.

— Ти чу ли ме? Кара беше права — настояваше той — натопили са я и го е направил този негодник! Ето, сега знаеш… и какво? Не ти пука? Мислех, че държиш на нея! Така ли смяташ да продължаваш да седиш тук, докато…

— Тод — и по-бърза от светкавица Кара се хвърли към Брукс и застана между него и Найл. Добра тактика, защото на Тод много му се искаше да му откъсне глава.

Сигурно това беше единственият начин да го довърши.

— Наистина много държа на Кара — изрече най-накрая Найл и бавно се надигна от стола. Цялото му тяло излъчваше опасност. — И няма да позволя някой да я нарани. — Измери Брукс с поглед. — Нито демон, нито… човек.

Ама той — какво? — това трябваше да е някакво страшно предупреждение ли? Ами, жалко, че щеше да разочарова негодника, но Брукс изобщо не се страхуваше.

— Кой от инкубите е сега в града?

Найл вече искрено се учуди.

— Нима Кара не ти каза?

— Аз питам теб.

Поредното присвиване на раменете.

— Помощникът на прокурора. Репортерът. И очевидно, ти знаеш, че Камерън също е инкуб.

— Има ли други? — попита Брукс, без да скрива нетърпението си. — Давай, Найл, ти знаеш всичко, което става в този град. Кажи ми с какво си имам работа, за да мога да защитя Кара.

Черните очи на демона леко се разшириха в много кратка демонстрация на изненада. Най-накрая някаква емоция у него!

— Тя не ти е безразлична.

Проклятие, разбира се, че не му беше безразлична! Брукс не беше идиот. Но пък и нямаше намерение да се изповядва пред този негодник.

— Върша си работата. Залавям убийците и защитавам невинните.

— Много благородно от твоя страна. — Емоциите отново напуснаха лицето му. Отново се завърна впечатлението, че демонът изобщо не го бе грижа за никой.

Кара стисна устни.

— Кой още ловува в града?

Найл погледна към нея.

— Трябва да ти кажа, че малко ме разочарова, Кара. Свърза се с човек… И то с такъв като него… Той не те заслужава.

Да, от известно време Тод беше наясно, че не е съвсем подходящ за Кара, но да го чуе от демон… Думите му го вбесиха. Кара беше истинска богиня, а той само детектив, борещ се със злото по улиците на този град.

— Ти не я заслужаваш — отряза Найл. — Ти не си достатъчно силен…

Тод се хвърли върху него. За част от секундата заобиколи Кара и го изблъска в бара. Сграбчи с едната си ръка тениската му, а с другата замахна, възнамерявайки да стовари юмрука си в лицето му.

— Майната ти, Найл! Ще я защитавам до последния си дъх. — Да, спор нямаше. Той не беше машина за убийство от десето ниво. Но не смяташе да подминава обидите му.

В плановете му не влизаше някой, или нещо, което можеше да нарани неговата жена.

Не и когато току-що я бе открил.

— И какво си готов да направиш за нея, ченге? — Гласът на Найл звучеше приглушено, но в черните ледени дълбини на очите му не проблясваше дори намек за страх или безпокойство. — Ще можеш ли да излъжеш? И да престъпиш така почитания от теб закон? — След което демонът продължи едва чуто: — Ще убиеш ли заради нея? Ще умреш ли заради нея?

— За нея съм готов на всичко. — Думите, почти безпомощно, сами се отрониха от устните му, докато Тод не отместваше поглед от мрачната тъмнина на очите му все едно беше хванат в капан.

„Това е добре! Правилен отговор, човече!“ — Думите прозвучаха в главата му, но той знаеше, че Найл не ги е произнасял. Във всеки случай на глас.

По дяволите!

— Не го наранявай! — рязко настоя Кара.

Но за кого се отнасяше това? За Тод или за Найл?

Демонът се усмихна.

— Ченге, сега трябва да ме пуснеш.

Но Брукс не искаше. Изгаряше от нетърпение да стовари юмрук в надменната му усмивка, но… Отстъпи и го пусна.

— Имаш доста силни парапсихични способности — промърмори Найл, — но с мен не можеш да се мериш.

Чашите зад гърба му започнаха да звънтят. Леко.

— Престани! — заповяда му Кара. — Изобщо не съм в настроение за глупостите ти, Найл.

Брукс също не можеше да се похвали с достатъчно силен запас от търпение.

— Просто ни кажи имената…

— На секс-демоните ли?

— На инкубите — изръмжа Тод.

— Аха. — Устните на демона потрепнаха в опит да скрие усмивката си. — Мисля, че има няколко заблудени инкуба, които се мотаят в града. Трябва да попитам източниците си…

— Искаш да кажеш, че не знаеш?

— Ще зная до довечера — абсолютно уверено отвърна Найл. — Тогава се върни, детектив, и аз ще ти кажа къде в Атланта се намира всеки инкуб.

Явно нямаше друг избор.

— Ще дойда. — Брукс почти изпепели демона с поглед. — И по-добре да разполагаш с информация. — После зададе въпроса, който беше на езика му почти през цялото време, откакто бяха влезли в клуба: — И къде, по дяволите, са всички?

Найл отново се скри зад маската си от безразличие и отговори едва след минута:

— Търсят твоя секс-демон, разбира се.

— Какво? — Нямаше начин това да е…

— Точно така си е, детектив. Аз наистина знаех, че имаш намерение да наминеш насам. — Той отново повдигна рамене. — Довечера, както вече казах, моите хора ще се върнат и ние ще узнаем кой е твоят убиец.

Хм, Брукс сериозно подозираше, че безпринципният убиец стои точно пред него, но…

И защо Кара харесваше този мъж? Нима не виждаше, че душата му беше студена като лед?

Тод намести якето си и усети успокояващата тежест на кобура на кръста си.

— Да тръгваме — обърна се той към Кара.

А тя не сваляше очи от демона.

В душата на Тод ревността отново се размърда. Между тези двамата… между тях имаше някаква връзка, магия, която Брукс не можеше да долови. Нима Найл я разбираше по-добре от него? Много по-добре, отколкото Тод щеше да бъде в състояние някога да я разбере?

— Ти правиш същата грешка като нея — каза Найл на Кара. Гласът му беше накъсан, сякаш думите едва-едва се промъкваха през гърлото му.

Леко трептене премина през пода на помещението.

Кара просто го гледаше в очите.

— Мислиш ли?

— На смъртните не може да се вярва, Кара. Ти видя какво се случи с Нина.

Е, не! Щеше да бъде по-добре за копелето да не намеква, че той прилича на онзи изрод, убил сестра й!

— Внимавай какво говориш, демон!

За нищо на света нямаше да причини болка на любимата си.

— Не са ми необходими предупрежденията ти — едновременно с Тод заговори Кара. — И аз изобщо не приличам на сестра си.

— Не, любов моя. — В гласа на Найл се дочу леко съжаление, а в черните му очи проблесна лека тъга. Не приличаш. След това примигна и Тод, гледайки в безучастното му лице, се замисли, дали всичките тези емоции не му се бяха привидели. — Но също като нея, и ти мечтаеш за онова, което на демоните… рядко им се отдава да изпитат.

Кара хвърли бърз поглед към Тод и той видя в очите й тъгата по нещо недостижимо.

По него? Нима тя не знаеше, че той напълно й принадлежи? Целият, без остатък?

— Никога не се доверявай на хората. Не и живота си. — Найл се върна към бара и вдигна очилата си. — А аз… аз ще ти прикривам гърба. Както винаги досега.

Да, Тод определено възнамеряваше да се заеме със същото. Гръб, гърди… Всеки милиметър от тялото й.

— Никой няма да може да я нарани — отсече Тод. В случай че досега страшният демон все още не го бе разбрал.

— Това е така — утвърдително кимна Найл. — Ти ме защитаваше и аз ще ти отвърна със същото.

— Тези думи бяха предназначени за Кара.

Тя леко кимна.

Найл мина покрай Брукс.

— Знаеш къде е изходът, детектив.

— Да. — Както и входът на това леговище.

Брукс възнамеряваше да се върне довечера, след залез-слънце и… И щеше да бъде по-добре, ако демонът беше подготвен за тази визита.

 

 

Лицето на водещия на Дванайсти канал беше зачервено.

— Какво, по дяволите, правя тук? — настояваше той за отговор.

Колин се облегна на стола и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Имаме няколко въпроса към теб.

Удивително, но бузите на Трей Баркър почервеняха още повече.

— Аз съм шибаното лице на Дванайсти канал! Ние имаме най-голямата аудитория в този град. Аз съм Дванайсти канал! Вие не можете да ме привиквате, сякаш съм някой от улицата, разбра ли, детектив? Нямате право да изпращате полицаи в кабинета ми и…

Колин слушаше надутата тирада на мъжа, извил вежда. Да, този приличаше на инкуб. Изглеждаше прекалено добре… е, щеше да изглежда прекалено добре, ако точно сега не се случваше нещо с кожата на лицето му — явно заради някакво странно нервно разстройство. Големи сини очи. Трапчинки на бузите.

Идеална външност. Но ароматът го издаваше. Силен. Неотразим. Инкуб.

— В този шибан град аз съм звезда! — викаше Трей, оглеждайки стаята за разпити. — И ще направя така, че ти отново да патрулираш по улиците и да пишеш глоби за неправилно паркиране, аз…

Колин въздъхна.

— Аз прекрасно зная кой си, Трей. Кой си ти в действителност.

Тези думи най-накрая прекъснаха словесния му водопад. Колин забеляза, как потръпна адамовата му ябълка. След което Трей измърмори:

— Аз… аз не разбирам за какво говориш.

— Разбира се, че разбираш. — И защо този префърцунен паун трябваше да хаби време и да отрича очевидното? Ти си инкуб.

Трей трепна, след което успя да се изсмее приглушено.

— Не ставай глупак, аз не…

— Ти използва аромата си върху жената-полицай, която те съпроводи за разпита. — И това вбеси Гит. — Аз заповядах да бъдеш доведен в участъка изключително и само придружен от мъже. Но трябваше да проконтролирам, че няма да срещнеш нито една жена по пътя си.

— Аз не съм…

— Шибани глупости — спокойно го прекъсна Колин. — Ти разпръскваше своя дяволски аромат по пътя си, опитвайки се по този начин да я накараш да ти разкаже за случая и Гит кимна към папките с документи, разпръснати пред него върху масата.

— Не ми прочетоха правата! Не ме попитаха дали искам да присъства тук с мен юрист…

„Точно един такъв стои в съседната стая за разпит.“ Колин щеше да се заеме с него след това.

— Ти наистина ли искаш ченгетата да разтръбят из целия участък, че си демон? И че са те докарали тук по подозрение, че може да си замесен в серия от убийства на сексуална почва?

Мъжът направо се сдуха. Раменете му увиснаха, главата му се наведе.

Да, обикновено така се получаваше. Онези, които крещяха най-високо от всички, най-бързо се пречупваха.

— И така… — Колин разтегна думите, усещайки върху себе си погледа на капитана и на Емили. — Ти признаваш, че си инкуб? — МакНийл беше повикал Емили веднага, след като доведоха тримата инкуби в участъка. Той искаше тя да ги прецени от професионалната си гледна точка. Затова се отправи с нея към стаята за наблюдение, откъдето тя можеше да следи за реакциите им на въпросите на Колин.

А и на Колин му беше много интересно да узнае мнението на Докторката за мъжете. Неговата Емили притежаваше таланта да „чува“ мислите на Другите.

— Признаваш ли го? — отново попита Гит, опитвайки се гласът му да звучи равно и спокойно.

Трей рязко кимна с глава и отчаяният му поглед се насочи към двустранното огледало.

„Той знае, че го наблюдават!“ Също както и Кара в началото. Да, демоните винаги му усложняваха работата!

— Как… как разбра? — попита Трей.

— Няма значение.

— Ти… смяташ ли да разкажеш на всички? — Ужас. И в гласа и върху лицето му.

— Това зависи от…

Адамовата му ябълка отново подскочи.

— От какво?

Колин се наведе над масата. Отвори папката и му показа една снимка.

— От това, дали ти си убиецът.

 

 

— Не е той — произнесе присъдата си Емили, докато Трей Баркър повръщаше в коша за боклук.

— Сигурна ли си? Може това да е някаква лъжлива реакция. Той знае, че сме тук и…

— Не! Не! Не съм го направил аз! — гласът на Трей прекъсна думите на капитана.

Колин започна да изброява датите на убийствата.

— Не! Послушай… По дяволите, чуй ме! — Той изблъска снимките настрани. Изглеждаше така, сякаш отново се готвеше да повърне. — Не съм го направил аз! Проклятие!

— Тогава ми дай алиби. И ме накарай да повярвам в него. — Колин започна да разказва за първата жертва, кога е била намерена и…

— Бях в Бостън! — Очите на Трей светнаха от облекчение. — Имах събеседване за работа. Позвънете им! Канал Седем. Аз летях до там и…

МакНийл се наклони и намали звука на тонколоните, от които се чуваше гласът на Баркър и пресрещна погледа й.

— Не е той! — повтори Емили и капитанът, съгласявайки се, кимна.

— Давай да видим демон номер две.

— Аз не съм Госпожата-Убийца — произнесе Джоди Рейн на секундата, в която Колин влезе във втората стая за разпит.

Гит примигна. Този демон направо хвана бика за рогата.

Джоди повдигна рамене.

— Аз не съм идиот, Гит. Ти знаеш кой съм аз… — усмихна се той, — и аз знам, че ти не си човек. Но, да го вземат дяволите, това е всичко, което ми е известно.

Колин се отпусна на стола срещу него. Джоди Рейн беше висок. Имаше силно, мускулесто тяло и златист загар. Върху лицето му нямаше нито една бръчка, затова беше трудно да се предположи истинската му възраст.

— Аз не бих казал, че това е всичко, което знаеш — промърмори Колин, наясно, че с помощник-прокурора трябваше да бъде много внимателен. Джоди беше умен. Твърд орех, който не търпеше глупаци. — В края на краищата, знаеш за Госпожата-Убийца.

Рейн повдигна вежда.

— Имам си свои източници на информация.

Колин също не понасяше тарикатите.

— Или това е така, защото ти си убивал мъжете в града? — Гит преднамерено направи пауза. — Ако си убивал нещастните жертви, тогава, както разбирам, ти от първа ръка ще знаеш за какво става дума.

Инкубът се изсмя.

— Аз не съм убиец. — Усмивката не слезе от лицето му, когато Джоди продължи. — И зная за това разследване, защото за него знае моят шеф… а той не умее да си държи устата затворена.

Да, това беше вярно.

Всички знаеха, че окръжният прокурор не можеше да си държи езика зад зъбите.

— Послушай, детектив, давай да приключваме с всичките тези глупости. Аз зная кога са станали убийствата и мога да ти дам алиби за тези дати. — Веждата на Колин така и не се отпусна надолу, когато Рейн едва ли не изгука: — Готов ли си да слушаш?

— Проклятие! — успя само да произнесе МакНийл в отговор на безкрайното изреждане на дати, места и… безумно количество имена. Прекалено много хора биха могли да потвърдят алибито на Джоди.

Емили мълчаливо наблюдаваше помощника на окръжния прокурор. И усещаше енергията, пулсиращата в него.

Този беше опасен. Много по-силен от първия инкуб.

Тя трябваше да спомене за този факт.

— Знаеш, че демоните са отлични лъжци, нали? И че могат да накарат хората да излъжат заради себе си. Искам просто да кажа, че има вероятност… той да ги е хипнотизирал и… тогава жените ще потвърдят алибито му дори изобщо да не познават Рейн лично.

— Как зацикли това разследване — промърмори МакНийл, прекарвайки уморено ръка през лицето си. — И да, Док, наясно съм, че силните демони могат да накарат целия свят да излъже заради тях.

Колин продължи да мъчи Джоди с въпроси относно алибито му, но Рейн отговаряше, без дори да се изпоти.

— По дяволите! — заскърца със зъби МакНийл. — Къде е последният негодник?

Камерън Комак лениво се беше отпуснал на стола. Но ако не се вземеше под внимание позата на тялото му, върху чертите на лицето му се четеше гняв, а очите му — приковани в Колин — бяха присвити.

— Къде е партньорът ти? — попита инкубът.

— Не е важно къде е. — Гит пресече стаята. — Днес ще си имаш работа с мен.

Камерън се наклони напред, оглеждайки го с преценяващ поглед, и след секунда широка, насмешлива усмивка освети лицето му.

— Това е добре. Че нещо се уморих от тези шибани смъртни напоследък…

Върху лицето на Колин не трепна нито едно мускулче.

— Може ли да повториш, какво каза току-що?

Демонът завъртя очи.

— Я стига, наясно съм, че ти не си един от тях. Зная го още от онази нощ, когато нахлу в клуба с твоята секси приятелка Доктор Чудовище — и той кимна по посока на огледалото. Тя ме наблюдава, нали? Усещам я.

Звярът, живеещ у Колин се събуди. Стисна ръце в опит да обуздае порива си да му разбие лицето.

От устните на Камерън се отрони кискане. Гадно, скърцащо.

— Е, я стига. Ти… знаеш кой съм аз, нали? Ако не знаеше, нямаше да си с мен сега в една стая. Щеше да бъде някой от… — в гласа му прозвуча отвращение — … тях.

Какво пък, мъжът искаше да играят с открити карти. Колин нямаше нищо против.

— Те… не ти харесват? — Гласът му не изразяваше нищо. Нито доброто ченге, нито лошото ченге.

Поне все още.

— Те са слабаци — и устните на Камерън трепнаха от отвращение. — Но дори не го знаят. Разхождат се, разбираш ли, така, сякаш целият свят им принадлежи… И дори не могат да си представят какво в действителност става наоколо.

— И кой ги управлява — тихо завърши фразата му Колин.

— Вярно! Точно това имах предвид! Те не са наясно — и Камерън неистово закима. Черната му коса проблясваше под светлината на лампата. — Мислят, че са най-умните и най-силните от всички създания, живеещи на Земята. — Последва тежка въздишка. — Колко опасно се самозалъгват.

— Хм. — Колин извади снимки на телата на Майкъл Хаус, Травис Уолтърс и Саймън Батъл. — Което понякога води до смърт.

Камерън отново се дръпна от масата.

— Какво, по дяволите, е това?

Очите му станаха почти два пъти по-големи, когато той, сякаш в някакъв транс, започна да гледа фотографиите.

— Ти ги ненавиждаш, нали? — Спокоен глас. Без никакво напрежение. Колин просто наблюдаваше инкуба и изчакваше.

— Аз дори не познавам тези мъже! — и Камерън отблъсна снимките. — Затова ли съм тук? Мислите, че имам някакво отношение към тези мъртъвци?

— Смъртни — разтегна думата Колин, игнорирайки въпросите на демона. — А ти ги мразиш всичките, нали?

Камерън примигна и внимателно отговори:

— Не че толкова ги мразя… Просто не ми пука за тях и…

— Значи не те вълнува, че тези мъже са мъртви?

— Ами не ги познавам! — Демонът удари с юмрук по масата.

Какво пък, явно барманът имаше горещ темперамент.

И очевидно не харесваше смъртните.

Но дали ги мразеше чак толкова силно?

Дали би могъл да убие?

Гит реши рязко да смени темата, за да не му даде възможност да се отпусне.

— А относно Кара Малоун? Какви чувства изпитваш към нея?

Камерън озадачено попита:

— Кара? Какво…

— Та, какво чувстваш към нея? — продължи да натиска Колин.

— Познавам я от много години. Тя… тя ми е като сестра. — Инкубът започна да се вълнува. — С нея всичко наред ли е? Нещо се е случило с Кара, нали? Проклятие, така си и знаех, че не трябваше да започва да се среща с твоя партньор! Знаех, че от това ще произлязат само неприятности…

— И защо така? — все още спокойно попита Колин.

Камерън преглътна.

— Защото демоните и хората не съжителстват добре заедно. Хората редом с нас изпитват само и единствено страх. Те са прекалено слаби.

Гит си помисли за неговата Емили и в съзнанието му изплува една-единствена дума: Глупости!

— Той ще й причини болка. — Последва рязко кимване. Аз вече съм виждал подобно нещо. Той ще вземе всичко, което тя може да му даде, а след това ще я унищожи.

Същото, което се е случило със сестрата на Кара?

— Хората са слаби — повтори Камерън. — И не трябва да им имаш доверие.

— Затова трябва просто да бъдат убивани?

— Не! — Той скочи от стола. — По дяволите, престани да говориш вместо мен! Аз никога не съм…

— Как мислиш, защо те доведохме тук днес? — Още една смяна на темата.

Инкубът примигна изненадано.

— Аз… не зная. Мислех, че онова копеле Брукс се опитва да ми създава проблеми…

— За какво му е?

— Искаш причина ли? Ами той постоянно се мотае в „Парадайз Фаунд“, макар да знае, че не е желан там. Нито от Найл, нито от мен…

— Но Кара няма нищо против.

Камерън рязко затвори уста. В този момент от привлекателността му не беше останала и следа.

— Да, тя го желае… засега.

— А ти смяташ, че това желание няма да продължи дълго?

— Не. Кара е изменчива. — В гласа му се дочу абсолютна увереност. След това, погледът му стана съсредоточен. — Почакай, ти така и не каза… С Кара всичко наред ли е? Да? Ако този изрод — ченгето — й стори нещо…

— С нея всичко е наред.

Раменете на инкуба се отпуснаха.

— Колин го огледа и изрече:

— Камерън, искам да си свалиш ризата.

Това искане беше предявено и на другите два инкуба. Веднага, след като приключиха с обясненията за алибито си.

С този демон Гит не смяташе да се бави толкова. Искаше му се, колкото се може по-бързо да приключи с Комак. Нямаше смисъл да слуша лъжливите му истории, ако един простичък тест щеше да отговори на всичките му въпроси.

Сюзан Добс се беше борила като дива котка и ножът й беше оставил не една или две следи върху тялото на убиеца. Да, демоните се възстановяваха бързо, но инкубът не беше демон от десето ниво, затова възстановяването му щеше да отнеме доста време… Много повече от двадесет и четири часа, за да зараснат раните му.

Ако Камерън наистина беше убил Сюзан, раните от нож трябваше да са още видими.

Тялото на демона беше скрито под тъмна риза с дълги ръкави, плътно закопчана до врата.

Камерън се усмихна.

— Извинявай, готин, но аз не съм по тази част!

Гит мълчаливо го гледаше, докато глупавата усмивка не изчезна от лицето му. След което само каза:

— Изборът е прост. Или си я сваляш сам, или… ти я свалям аз.

Камерън погледна към огледалната стена.

— Не можеш да го направиш! Това е незаконно!

Да, и помощник-окръжният прокурор твърдеше същото, но… Колин се усмихна, преднамерено, проблясвайки със зъби.

— Точно сега законността на ставащото ме интересува много малко. Аз искам просто убийствата да спрат.

Законите на смъртните не важаха за… дадената ситуация.

Барманът впи поглед в зъбите на Гит.

— Ах, по дяволите! Шифтър! — Усмивката му стана по-широка. — Макар че няма как да се наредиш сред най-обаятелните персони, никога не бих си помислил, че си едно от онези животни.

Инкубът вдигна ризата си нагоре, оголвайки абсолютно гладки гърди и корем.

Също както и другите двама.

Проклятие!

— Доволен ли си? — попита той и Колин забеляза лекото треперене на пръстите му.

— Не. — Раните можеха да бъдат и върху ръцете на убиеца. Защитавайки се от ножа, той е могъл да получил много дълбоки прорези, кръвта от които би могла да опръска наоколо.

— Покажи си ръцете.

Последва ругатня, мрънкане. Камерън придърпа ризата си надолу, след което няколко минути се сражава с копчетата на ръкавите си, докато най-накрая повдигна плата нагоре.

Нито драскотина. И на двете ръце.

— Е, сега вече доволен ли си?

Колин поклати глава. От тримата инкуби подозренията му падаха върху Камерън. Но по всичко личеше, че в града имаше още един, криещ се в мрака и убиващ, когато си поиска.

И си играеше на котка с мишка с приятелката на партньора му.

— Ще бъда доволен — ясно отвърна Гит, — когато ми дадеш алиби за времето на убийствата. — После седна и извади бележник и химикал.

— Какво? Проклятие, та аз дори не зная кога са умрели тези мъже! — и Камерън смъкна ръкавите си надолу.

— Сега ще разбереш — и Колин почука с химикала по масата. — Ще започнем с първата жертва, Саймън Батъл.

 

 

МакНийл изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се разкрещи. Лицето му беше зачервено и на Емили й се струваше, че чува чак скърцането на зъбите му.

— Върнахме се оттам, откъдето започнахме — процеди Дени. — Проклятие, надявам се, че Брукс и неговата сукуба са имали повече късмет при разговора си с Найл.

След което се обърна и бързо излезе от стаята.

Емили погледна към своя шифтър и се намръщи.

Може би, това беше просто неприязън към демона, който толкова силно ненавиждаше хората, но имаше нещо, което… будеше подозрение. Когато Камерън се ядосваше на Колин, в инкуба имаше толкова ярост… А тя го познаваше отдавна, от много години, и никога не беше усещала у него такава злоба.

Той винаги е бил съблазнител. Флиртуваше. Разбира се, тя знаеше, че Камерън е инкуб; просто нямаше как да не го знае, но такъв гняв у него…

Това беше нещо ново.

Което плашеше.

Боже, кога го беше завладяла тази всепоглъщаща омраза?

Толкова убийствена ярост, която ако не признаеш и не пребориш, много бързо можеше да унищожи човек… или демон.