Синтия Идън
Полунощни грехове (1)

Глава 1

Мъжът, лежащ на леглото, явно се бе наслаждавал на секса с убиеца си.

Детектив Тод Брукс отново огледа голото тяло на жертвата. Ръцете му бяха вдигнати над главата, китките — обвити с бяло въже и завързани за горната рамка на леглото, а краката — разкрачени. Вдясно от леглото имаше празна опаковка от презерватив, но самият той не се виждаше никъде. Както и човекът, завързал жертвата си.

Изпита съжаление към мъртвия.

— Някой тук е почистил всичко — разнесе се леко дрезгавият глас на партньора му, Колин Гит.

Тод изхъмка и погледът му още веднъж внимателно обходи леглото. Да, Колин беше прав. Някой се бе постарал ефективно да почисти местопрестъплението. Може би криминалистите щяха да намерят повече улики, но Брукс не хранеше надежди за успех. Очите му се присвиха, когато се загледа във вдлъбнатината отляво на смачканите чаршафи, приличаща на отпечатък от женско тяло.

Която и да беше тази загадъчна жена, явно бе успяла да се изплъзне.

— Сърдечен пристъп? — измърмори Колин, подпирайки се в долната част на леглото.

Може би. На пръв поглед мъжът изглеждаше напълно здрав — около четиридесетте, с леко очертани мускули… Да, може би наистина беше станал жертва на сърдечен пристъп — сексът е станал прекалено страстен или пък с твърде интензивни садо-мазо игрички…

Може би се бе случило точно това. Да, би могло.

Бяха ги повикали в този хотел със съмнителна репутация преди около час. Камериерката, младо момиче, намиращо се в момента в истерика, беше открила тялото. В стаята нямаше документи, портфейл или някакви други лични вещи на убития. Дори дрехите на нещастника липсваха.

На рецепцията се беше регистрирал под името Джон Смит. Много оригинално и съвсем безсмислено име за ситуацията в момента. Но поне администраторът бе успял бегло да види жената, която го съпровождала. Блондинка. Дълги, чупливи коси. Висока.

И с умопомрачителни гърди.

„Явно това е било основното и единственото, което е гледал — помисли си Тод, — щом само бегло е видял лицето й“.

Къде е жената? Дали е била проститутка, която жертвата е наела за през нощта? Ловка измамница, обрала клиента си, когато той е ритнал топа? Негова любовница, с която се е срещал тайно, без съпругът й да подозира? Сигурно жената е била в дълбок шок, когато мъжът е умрял.

Да, това определено бяха варианти.

По-скоро щяха да бъдат страхотни варианти, ако това не беше третият труп на мъж, гол и завързан за леглото, намерен от Брукс и партньора му за последния месец.

Разтривайки очите си, Тод изрече:

— Ще ни е необходим дяволски подробен отчет от пълната аутопсия. — Защото такива съвпадения просто не се случваха. Никога!

Не трябваше да се изключва и възможността по улиците на Атланта да броди нов сериен убиец. При това от много рядък пол за извършител на такива престъпления — женски.

— Мамка му, как го прави? — тихо попита Брукс. Сигурно бяха наркотици. Нещо, което пускаше в напитките им. Някаква смес, която караше сърцата им да туптят прекалено бързо… Или просто да спрат. — Искам Смит да направи аутопсията и да анализира резултатите от токсикологичната експертиза.

Обърна се и видя, че Колин настоятелно го наблюдава с нереално сините си очи. От известно време отношенията им бяха напрегнати и Брукс знаеше, че вината отчасти бе негова. Но, по дяволите, нищо не можеше да направи с това, че всеки път, щом го видеше, започваше да му се противопоставя. Всичко се беше променило… Брукс направи грешка, когато заподозря приятелката на партньора си в поредицата от жестоки убийства.

Боже, нима не можеше да сбърка, да се извини и да получи прошка? Наслагваше се впечатление, че Колин жадува за кръвта му.

— Хм… Колин?

Разбира се, имаше и друг проблем. И точно заради него, Брукс подскачаше в леглото от доста време през нощта след завършването на случая с „Нощния Касапин“… Целият облян в студена пот от страх…

Тод си пое дълбоко въздух и усети миризмата на смърт и разложение. Да, сега не беше най-удачното време да рони сълзи и сополи заради нощните си кошмари и неясните си спомени за онова, което ги беше предизвикало. Трябваше да разследва престъпление.

Колин примигна и се отърси от собствените си мрачни размишления.

— Не знаех, че Смит се е върнала от отпуска си по болест.

Отпуск по болест! Устните на Тод трепнаха. Беше сигурен, че дългото отсъствие на Смит от управлението едва ли се дължеше на болест.

— Да, върна се. — Вътрешностите на Брукс се свиха, докато произнасяше тези думи. По време на разследването на най-нашумялото дело за убийство Смит — най-добрият съдебномедицински експерт в щата, се оказа заложница на шибания психопат. Когато най-накрая я освободиха, тя приличаше повече на счупена кукла, отколкото на жена.

Но явно гръбнакът на тази дама се оказа от стомана и той се радваше на новината, че тя се завръща в своята Крипта. Освен това, нейната помощ им беше дяволски необходима. Временно заместващият я съдебен патолог не беше чак толкова добър в отварянето на мъртъвци.

— Мамка му! — Колин поклати глава и мускулите около устните му потрепнаха. — Това е последното нещо, което липсва на града сега.

Тод въздъхна, разбирайки правотата на партньора си. Глупаво беше да се отрича очевидното — на свобода се разхождаше нов убиец, който убиваше само… мъже.

Престъпникът ги примамваше в клопката на наслаждението и горещия секс, след което безжалостно отнемаше живота на нещастниците, озовали се в капана му.

По дяволите! Каква жена би могла да го направи? Секс и смърт… Не всяка можеше да се справи с такава комбинация.

Но очевидно за тази тя беше идеалната.

Брукс трябваше да я намери и да я спре.

А за това бе готов на всичко.

— Детективи! — На вратата на стаята стоеше млад полицай, чието лице светеше от вълнение. — Имам нещо, което… — В този момент погледът му попадна върху трупа и всичката кръв се отдръпна от лицето му.

Сигурно това беше първият случай, на който попадаше младокът. Но, от друга страна, си беше чист късмет, че местопрестъплението не беше оплискано в кръв.

Тод въздъхна и пристъпи напред, съзнателно прикривайки мъртвият мъж с тялото си.

— Какво имаш за нас?

Младият полицай преглътна и адамовата му ябълка потрепери.

— Н-намерих нещо в контейнера за боклук до задната врата на хотела. М-мъжки портфейл и д-дамска чанта.

Тод усети тръпката на вълнението, от която се напрегна всеки мускул в тялото му. Не можеше всичко да е толкова лесно! Около предишните жертви не бяха намерили нито една улика, макар че полицаите претърсиха всички контейнери и всяка кофа за боклук в района на местопрестъпленията.

Младият полицай протегна треперещата си ръка в бяла латексова ръкавица и показа удостоверението за самоличност. Издадено в Джорджия. Един поглед беше достатъчен, за да разпознае човека на малката снимка.

Друга прическа, но същото лице.

Брукс намръщено изучаваше документа. Майкъл Хаус. Бързо изчисли годините му — на 35.

Толкова, на колкото беше и Тод.

Домът на Хаус, съдейки по адреса, указан в личната карта, се намираше в престижен район, пълен със стари исторически сгради от преди войната.

Как тогава този мъж се беше озовал в мизерните покрайнини на другия край на града?

Брукс насочи вниманието си към малката черна кожена дамска чанта. Изискана и най-вероятно доста скъпа. Протегна се към нея и усети как Колин се приближава зад гърба му. Прокара пръсти по гладката й повърхност и я отвори. Напипа вътре твърдия ръб на портфейл и го измъкна. Черен. В ъгъла — клеймо на маркова и скъпа фирма.

Значи, дамата също беше решила да погледне откъм авантюристичната страна на живота.

Тод много внимателно го отвори. Фактът, че полицаите намериха чантата заедно с лични вещи на жертвата още не означаваше, че тя принадлежи на изчезналата жена. Тази чанта можеше да е на всеки, особено ако се вземеше под внимание репутацията на този район, но…

Въздухът шумно напусна гърдите му.

Жената, чието лице го гледаше от документа за самоличност, имаше дълги и светли къдрави коси. Точно както ги описа и мъжът на рецепцията.

Съвпадение ли беше? Едва ли.

А и дамата изглеждаше стилна. Въпреки че снимката беше малка и неясна, а лицето й… Брукс никога не беше срещал такава като нея.

Съвършена.

Думата озвучи съзнанието му.

Жената имаше красиво овално лице, високи скули, малък и прав нос. Пълните устни бяха леко отворени и изглеждаха прекалено розови.

О, по дяволите… Да, Брукс с лекота можеше да си представи как такава жена като нея съблазнява мъжете до самата им смърт. Притежаваше всички оръжия за това — тези големи и сякаш леко сънени очи, греховни устни…

Имаше вид на жена, за която човек би умрял само за да се докосне до нея, и… вероятно трите жертви бяха направили точно това.

— Прекалено лесно — каза Колин и Тод разбра какво имаше предвид партньорът му. Не можеше просто така да намерят точно нейните документи. На другите местопрестъпления нямаше никакви улики. Нито косъмче, нито нишка от дрехите на убиеца, никакви отпечатъци от пръсти. Нищо!

Как така, по дяволите, този път жената е оставила личните си документи?

Брукс погледна в зелените очи на новобранеца.

— Кажи ми къде точно намери тези вещи?

— Аз… в контейнера за боклук. Точно зад склада.

— Тя също така е можела да ги остави и в стаята на хотела — Колин поклати глава. — Това не ми харесва…

Ами… всъщност, в този случай на Тод нищо не му харесваше.

— Това е следа. — При това достатъчно сериозна. — И аз смятам да я проверя. — Работата на партньорите беше взаимно да си покриват гърба — предполагаше се, че те трябва да се доверяват един на друг.

Но Брукс не се доверяваше на Колин от няколко месеца. Поне не изцяло. И то по дяволски основателна причина. И знаеше, че това чувство е взаимно.

Гит го пронизваше с поглед още известно време, след което каза:

— Ще подадем сигнал до всички дежурни постове. Може патрулните да успят да я засекат и да я доведат в участъка…

— Не. — Този вариант не го устройваше. — Аз ще отида при нея. — Тод не можеше да обясни внезапно обхваналото го желание, но смяташе да намери тази жена.

Трябваше да я намери.

Секс и смърт.

Жената от снимката изобщо не приличаше на чудовище, но зад ангелското й лице можеше да се крие дяволска душа. Всяко ченге беше научило този урок.

Кара Малоун. Името от личните документи беше необичайно, екзотично. Жената, която най-вероятно беше убийца и която Тод смяташе да проследи. Негово задължение беше да хваща престъпници и той планираше да направи точно това. Независимо дали беше симпатична или не.

Брукс още веднъж прегледа данните от личната карта. Ръст — метър и осемдесет, тегло — 63 килограма, възраст — 28 години. Блондинка. Сини очи.

Дяволски красива. И смъртоносна?

— Проклятие, да се махаме оттук — предложи Колин, изправяйки рамене. — Ужасно се уморих да намирам трупове на голи мъже.

Тод също.

Беше настъпило времето на тяхната любима игра: доброто ченге — лошото ченге.

А Брукс беше виртуозът в нея.

Тайнствената Кара скоро щеше да узнае, че няма да може да омае детектива от полицейското управление на Атланта.

 

 

Тя се отказваше от секса. Не, тя беше отказала секса.

Тази вечер официално постави отметка в календара — знак, че изтече първият й месец без секс.

Кара Малоун се свлече на дивана, без да отмества поглед от телевизора, върху който се мяркаха полуголи тела. Мъж и жена задъхано стенеха и доразкъсваха един на друг остатъците от дрехите си в неистова страст.

— По дяволите — точно това не трябваше да гледа сега. Изключи телевизора и захвърли дистанционното в далечния ъгъл на стаята.

За разлика от управляваната от хормоните двойка, тя нямаше да има бързи и страстни съвкупления.

Отказ от секса. Това беше нейният път.

Разбира се, фактът, че Кара беше чистокръвна сукуба и енергията, получена чрез секса, за нейния живот беше важна така, както кръвта за вампирите, означаваше, че трудностите й тепърва започваха. Тя облегна глава на възглавниците на дивана. Бяха я изчукали. Но не и на практика и точно това беше проблемът — дори в бъдещите й планове такава точка не съществуваше. Ето това беше реалният й проблем.

Но защо? Защо тя толкова се различаваше от собствения си вид? Защо всеки полов акт я оставяше с тяло, вибриращо от притока на сила, но и с дълбока и опустошаваща вътрешна болка?

Защо беше толкова различна? Защо всички други сукуби, които познаваше, парадираха със своята сексуалност и й се наслаждаваха, докато Кара… се страхуваше от нея.

Проклятие! Заби дългия си маникюр в меката материя на дивана. Сега вече знаеше, че е грешка на природата. Прекалено слаба, за да е хищник, каквато трябваше да бъде благодарение на демоническата кръв, течаща във вените й.

Но преследването никога не я беше възбуждало и в това се коренеше проблемът й.

От устните й се отрони дълбока въздишка. Добре, че имаше резервен план. Макар че в живота й дивият и страстен секс, толкова необходим за нейния вид, нямаше да го има, тя все пак трябваше по някакъв начин да подхранва силите си. И благодарение на работата, която имаше, Кара можеше да получава така необходимата енергия за съществуването си. Разбира се, тази чувствена енергия нямаше да бъде толкова силна, но щеше да бъде достатъчна, за да може да живее.

„По дяволите, защо трябва да съм толкова различна?“

От собствените й съжаления я изтръгна звънецът на входната врата, съчетан с шума от силно чукане по нея.

Кара хвърли леко намръщен поглед към часовника на DVD-плеъра — 1:16 през нощта.

Кой, по дяволите, нямаше търпение да я види по това време?

Стана и се отправи раздразнена през гостната към входната врата. Долепи длани до дървената повърхност и погледна през шпионката. Лампата на входа й осветяваше двама мъже. Едри мъже. Непознати. Тя отстъпи и замислено присви очи.

Входната врата отново се разтресе под ударите на силен юмрук.

По принцип Кара не се страхуваше от смъртните. Беше по-силна от тях, дяволски по-силна… Веднъж повали на земята двуметров сто и петдесет килограмов негодник само с едно докосване. И макар че не можеше да се наслаждава на любовния лов, както себеподобните си, тя знаеше как да използва силите си, за да се защити при нужда.

Без да сваля веригата на вратата, Кара я отключи и я открехна с няколко сантиметра.

Пред очите й веднага се озова полицейска значка:

— Кара?

Намръщвайки се, младата жена отвърна:

— Да. — Значката остана на мястото си, все така лъскава и официална.

— Кара Малоун?

Тя потвърди и значката изчезна.

— Аз съм детектив Тод Брукс от полицейското управление на Атланта. — Пауза. — Отворете вратата и ме пуснете да вляза.

Кара не успяваше да разгледа лицето му от този ъгъл. Виждаше само силната челюст. Скулите. Късо подстриганата тъмнокафява коса.

„Пуснетеме да вляза!“ Думите се завъртяха в главата й и от устните й се отрони логичният въпрос:

— Защо?

Мъжът вдигна ръка — силна, с дълги, загорели от слънцето пръсти — и я притисна към вратата.

— Не ми се иска да разказвам за това, стоейки на улицата. Съседите могат да чуят.

Едва ли. Дворът й беше голям и скрит от чужди очи, което беше основната причина да купи къщата.

Освен това, изобщо не разбираше за какво „това“ трябваше да говорят. Пръстите й се напрегнаха около дръжката.

— Кой е с вас?

— Моят партньор — в гласа на мъжа пропълзя леко нетърпение. — Госпожице Малоун, все още ви моля с добро. Пуснете ме вътре.

Интересно, какво ли щеше да стане, ако това „с добро“ приключеше? Ниско в корема й се надигна гореща вълна.

О… Тя не трябваше да се възбужда от звука на мрачния, дрезгав глас.

Още повече че в списъка й с желания нямаше ченгета, стоящи на прага й.

Махна веригата и едва успя да отстъпи назад, когато вратата рязко се отвори под напъна на полицаите. Мъжете влязоха в дома й и сърцето й страхливо се разтуптя, докато по гърба й се спусна нервна тръпка.

И не пистолетите в ръцете им я развълнуваха, макар че те определено бяха повод за безпокойство. Раните от куршум дяволски боляха — Кара го знаеше от собствен опит, защото веднъж я бяха простреляли. И споменът за този инцидент не беше сред любимите й.

Не, не оръжието предизвика тръпката. А мъжете.

Първият — детектив Брукс — беше висок, може би с няколко сантиметра над метър и осемдесет и доста мускулест. В тялото му се усещаше скрита сила, която зареждаше атмосферата около него и, дявол да го вземе, мъжът беше невероятно красив. Чисти и ясни линии на лицето, прав нос и добре очертана челюст… Горната му устна беше малко по-тънка от долната, но това му придаваше ясно изразена сексуалност. А очите му — очите му имаха цвят на тъмен шоколад. И излъчваха… топлина.

Заблуда. Кара беше сигурна, че очите я лъжат, но у Брукс имаше нещо… нещо горещо. И възбуждащо. И мрачно. Някъде дълбоко в тялото й се събудиха малките пламъчета на желанието, докато в главата й се завъртя една-единствена мисъл: „Искам да го опитам!“ Под външността му се криеше невероятна сила. И беше толкова безподобно вкусна.

Демоническата й същност потръпваше в очакване и тя започна да се бори, за да съхрани контрола над емоциите си.

С невероятно усилие отмести поглед към другия полицай. Той стоеше зад партньора си и я пронизваше с ярките си сини очи. Мъжът приличаше на спортист — едър и мускулест, но с лице, което издаваше хищника в него. Твърдо изражение, високи скули, широко чело и здраво стиснати челюсти.

Беше привлекателен с груба, но плашеща красота. Приличаше на един от тези мъже, по чиито вид можеш да си направиш извода, че могат да пребият някой, без дори да се изпотят.

Независимо от очевидната му сила, полицаят не предизвика в Кара дори искрица желание. Поне не така, както Брукс.

Тя преглътна.

— Н-не мисля, че оръжието е толкова необходимо. — Какво ставаше, по дяволите? Сърцето й неистово заби, като почти изскочи от гърдите й. Дишането й спираше само от факта, че оръжията им продължаваха да са насочени към нея. Да, в началото това само я раздразни, но колкото повече тези две ченгета я държаха на мушка, толкова повече нервничеше тя.

От страха и адреналина силата й се пробуди и по кръвта плъзна из цялото й тяло.

Вторият полицай, партньорът му, чието име Кара все още не знаеше, внезапно изръмжа. Тя се вгледа в лицето му. Ноздрите му потрепваха, сякаш беше уловил някакъв аромат във въздуха.

О, по дяволите, по дяволите, по дяволите…

Феромоните й. Когато беше изплашена или възбудена, винаги губеше контрола си над тях. Смъртните мъже обикновено незабавно реагираха на аромата, характерен за нейния вид, понякога дори прекалено силно.

Ароматът, характерен за сукубите, беше мощно оръжие за съблазняване… или за убийство.

Ноздрите на мъжа отново се разшириха. Той явно усещаше нещо. Значи, трябваше да…

Полицаят рязко се отдръпна и отстъпи няколко крачки назад, разтърсвайки глава.

Кара разбра, че се е озовала в сериозни неприятности. Само един вид свръхестествени същества можеха да противостоят на аромата й. Беше се убедила от собствен опит, че единствено шифтърите имаха вроден имунитет към нейните феромони. Демоните, вампирите, заклинателите — всичките налитаха върху нея така, сякаш Кара беше извънредно вкусен десерт.

Шифтър. Проклятие! Те бяха най-опасните свръхестествени същества, понякога дори смъртоносно опасни. Това ченге, изглеждащо така, сякаш обича да закусва с пирони или дори с малки деца, беше един от тези двулични убийци. Много лошо!

А детектив Брукс? Кара бавно обърна глава, опасявайки се, че зад гърба й дебне още една опасност.

Мрачният му поглед беше прикован в нея. Очите му се бяха разширили, ноздрите леко потрепваха… Разбра, че Брукс също беше усетил някакъв аромат. Нейният аромат. Ароматът на секс и жена.

Тя много внимателно направи крачка към него. Ако беше като партньора си, той също трябваше да отстъпи крачка назад. Но детективът пристъпи към нея и леко облиза устни.

О, добър знак, това означаваше, че…

Ченгето вдигна ръка и насочи пистолета си право към нея.

— Какво, по дяволите, правиш с мен?

За кратък миг сърцето й спря. Проклятие!

Обикновен човек, но за нейно нещастие, чувствителен човек. И притежаваше скрита екстрасенсна сила, дремеща засега, но която можеше да се превърне в проблем.

Нощта отиде по дяволите.

— Не стой прекалено близо до нея! — заповяда шифтърът.

Кара вирна брадичка, когато повдигна празните си ръце.

— Не съм въоръжена.

— Нима? — изръмжа отново той и Кара заскърца със зъби. Този мъж наистина я нервираше. Всъщност и двамата го правеха. А и все още не беше разбрала защо са в дома й в този час.

— Чуйте — едва успя да процеди тя през стиснатите си зъби. — Искам да зная какво става. И то веднага.

Смъртният й се усмихна, проблясвайки с белоснежните си зъби. На лявата му буза се появи трапчинка.

— Трябва да ти зададем няколко въпроса.

Глупости!

— Тогава приберете патлаците си. — И тя размаха празните си ръце пред лицата им. Дори за идиот би било очевидно, че няма къде да скрие оръжие.

Какво ставаше?

Брукс леко наклони глава и най-накрая отпусна пистолета си.

— Госпожице Малоун, трябва да дойдете с нас в участъка.

Охо, това изобщо не й хареса как прозвуча.

— Защо? — Директен въпрос. Кара се усещаше уморена от цялата тази простотия. Нахлуха със сила в дома й, държаха я под прицел и се опитваха да я сплашат. И тя искаше да знае защо.

— Името Майкъл Хаус говори ли ти нещо? — попита я Брукс, прибирайки пистолета си.

Кръвта й сякаш се смрази, но тя дори не трепна.

— А трябва ли?

Усмивката на ченгето угасна.

— Къде беше тази вечер между осем и десет?

По дяволите! Кара усети накъде отиват нещата и разбра, че не я очаква нищо добро.

— Тук — отпусна ръце тя.

— Сама? — въпросът, в който преобладаваше съмнението, дойде от шифтъра.

Кара рязко кимна.

— Може би съседите са те видели? Или някой доставчик? Който и да е друг? — попита Брукс. Само Брукс — Кара не беше запомнила малкото му име, но по някаква причина смяташе този факт за много важен.

Трябваше да знае името на човека, който възнамеряваше да я вкара зад решетките. Облизвайки устните си с нервно движение, тя призна:

— Не мисля, че някой може да потвърди думите ми. Прибрах се вкъщи малко след пет. — На улицата нямаше никой, когато слезе от колата си. Какъв късмет! Обикновено някой от съседите й винаги вършеше нещо по двора си и тя свикна с тяхното любопитство. Но единственият път, когато Кара имаше нужда от тях, съдбата реши да й се надсмее. Устните й трепнаха, когато добави: — И не съм си поръчвала храна за вкъщи или нещо друго. Аз просто… хм… си бях вкъщи.

Изучаващият поглед на Брукс се плъзна по тялото й, като се задържа малко по-дълго от необходимото върху гърдите й. Кара беше облечена със стар черен потник и тренировъчен клин. Нищо със сексуален подтекст. Сукубите не се обличаха, но…

Зениците на Брукс се разшириха и тя разбра, че той харесва онова, което вижда. При други обстоятелства нямаше да има нищо против едно заиграване.

Но тя се бе зарекла да продължи живота си без секс. А и освен това на детектива не само му се беше удало да я заинтересова, но и да я ядоса.

— Ако алибито ти не се потвърди, страхувам се, че ще си имаш малък проблем — прошепна Брукс и направи още една крачка към нея.

Тя усещаше аромата на парфюма му — наситен и толкова мъжки. А може би това не беше парфюмът му? Дали беше възможно това да е неговият собствен аромат?

— Аз все още не разбирам какво става. — Макар че вече побираше.

Само не и Майкъл…

— Намерихме чантата и документи ти — отново се обади партньорът му.

Шифтъри. Никога не ги е харесвала. А и другите свръхестествени същества също не изпитваха особена симпатия към тях. Шифтърите бяха родени, за да лъжат. И мамят. И манипулират. А някои от тях бяха просто безумни.

Кара никога не беше срещала шифтър, който да е ченге. Онези, които познаваше, обикновено се криеха от закона.

И така, той беше намерил чантата й. И какво от това?

— Ами, добре. — Не, че това я развълнува. Вече си беше извадила нови лични документи и си беше купила нова чанта. И понеже нямаше кредитни карти, всичко, което изгуби, се свеждаше до малкото налични банкноти вътре. — Къде са те и аз…

— Намерихме ги на местопрестъплението.

Кара затвори уста. Майкъл…

— Аз… хм… на какво местопрестъпление? — Ръцете й започнаха да треперят — слабост, която не искаше да показва пред мъжете. Затова просто ги стисна в юмруци.

Брукс направи още две крачки, скъсявайки разстоянието помежду им. Кара вирна брадичка и предизвикателно го погледна.

— Намерихме чантата ти на мястото на убийството, скъпа. — В този момент топлата му усмивка напълно изчезна. Сега пред нея стоеше сурово ченге. — Искаш ли да ми обясниш това?

Тя поклати глава. Не можеше да го обясни.

— Аз… аз… откраднаха ми чантата преди две седмици…

— И ти подаде жалба в полицията за кражбата, нали? — попита шифтърът с глас, показващ, че изобщо не й вярва.

Кара отрицателно поклати глава. Чантата не си струваше полицейската бумащина, а освен това тя не искаше излишно да привлича вниманието на властите към себе си.

Макар че, съдейки по всичко, явно все пак беше успяла да го направи.

— Защо го правиш? — поинтересува се Брукс, накланяйки се към нея. Пое въздух, сякаш опитвайки аромата й, след което прошепна: — Дяволски красива си и мога да се хвана на бас, че да привлечеш вниманието на мъжете за теб е подобно на детска игра.

Да, това винаги й се бе отдавало лесно. Тя беше родена, за да съблазнява, да привлича и да изкушава. И тъй като думите му бяха горчивата истина, Кара не отговори. Да изкуши един мъж… не, това за нея никога не е било проблем.

Но нито един от тези мъже не се погрижи за нея така, че да поиска да останат заедно.

Вечно да се къпе в удоволствие, но цял живот да е сама. Това беше нейната съдба. Съдбата на всяка сукуба. И Кара беше единствената, която не искаше да се примири с нея.

— Това те възбужда? — с кадифен глас прошепна Брукс. — Харесва ти да усещаш силата? Обичаш да доминираш в леглото?

Тя преглътна. Понякога й се искаше да се самозабрави. И искаше да я обладаят…

Мъжът вдигна ръка и прокара върха на пръстите си по скулата й, оставяйки огнена следа по кожата й.

— И в края на краищата — промърмори Тод, придвижвайки се още по-близо, толкова близо, че за миг й се стори, че възнамерява да я целуне — когато тръпнеш от удоволствие… какво усещаш, когато убиваш партньора си?

Какво?

— Не, почакай, аз никога не съм…

Той хвана ръцете й, вдигна ги нагоре и я притисна към тялото си. Без да й причинява болка, но заключвайки я в капан.

— Как го правиш? Наркотици? Убождане?

Кара се дръпна и се опита да се освободи.

— Не разбирам за какво говориш! — Лъжа. Да убиеш любовника си беше толкова лесно.

Но не и за нея.

— Точно така, принцесо.

Тя се намръщи, усетила подигравката в тона на Брукс.

— Ти нямаш никаква представа защо сме тук. Ти не познаваш Майкъл Хаус. И разбира се, нямаш никаква представа, как твоите документи са се озовали на местопрестъплението.

— К-какво? — Кара се закашля, опитвайки се с всички сили да си поеме дъх. — Какво е станало с Майкъл? — Мястото на убийството, каза той, и че е намерил чантата й на…

Брукс стисна устни и процеди:

— Останах с впечатлението, че ти не го познаваш.

— Какво се е случило? — Тя най-накрая успя да освободи ръцете си от хватката му.

— Да отидем в участъка, където с радост ще ти обясня.

Отстъпи назад и едва не се блъсна в шифтъра. Проклятие, той кога успя да се придвижи толкова бързо? И да се промъкне така близо до нея?

— Никъде няма да ходя с вас.

Едната му черна вежда се повдигна нагоре.

— Искаш ли да поспорим?

Не особено.

Ръцете на шифтъра се отпуснаха върху раменете й и тя се стресна. Усещаше допира им хладен, за разлика от ръцете на Брукс, чиито докосвания преди малко я изгаряха.

Той я погледна в очите и продължи:

— Ти можеш да дойдеш с нас с добро…

— Или можеш да започнеш да се съпротивляваш — почти изръмжа в ухото й партньорът му. — И в двата случая пак ще се озовеш в участъка.

О, той изобщо не й харесваше! Нито един от двамата не й харесваше. Кожата на Кара настръхна, когато в тялото й започна да се надига силата й, примесена с ярост.

— По-леко! — Шепотът беше толкова тих, че за миг й се стори, че си е въобразила. Гласът на шифтъра. Като лек полъх около ухото й.

Пое си въздух, опитвайки се да се успокои. Контрол. Не можеше да загуби контрол точно пред тях. Те бяха ченгета.

Полицаи, подозиращи я в… какво? Нападение? Убийство?

Ако започнеше да се съпротивлява и използваше силата си, това щеше да сложи край на безопасността й в Атланта. Щеше да й се наложи да бяга и да се крие, при това в продължение на доста дълго време.

Кара не обичаше да се крие. И никога не бе обичала.

Затова, взела решение, вирна брадичка.

— Ще дойда с добро.

Ъгълчетата на устните на Брукс се извиха нагоре в леко подобие на усмивка, но Кара добави:

— Само този път.

Това изтри цялото самодоволство от привлекателното лице на детектива.

След като обу маратонките си, ченгетата я изведоха на улицата в тъмната и беззвездна нощ.

„Какво ще стане в участъка?“ Въпросът прелетя в ума й, съпроводен от друго, още по-мрачно безпокойство, което накара гърлото й да пресъхне. „Какво се е случило с Майкъл?“ От няколко месеца Кара не се беше срещала с бившия си любовник и сега се страхуваше, че може би никога повече няма да го види отново. И то жив.