Синтия Идън
Полунощни грехове (14)

Глава 14

— Скъпа, нито дума повече, без адвокат. — Лицето на Тод се беше превърнало в каменна маска, а в гласа му се долавяха мрачни нотки.

— Не, ти трябва да го чуеш. — Майната му на партньора му! Тод заслужаваше истината. Цялата истина. Когато преди няколко минути я докосваше и целуваше, това беше нещо повече от просто един секс.

Може би е било така от самото начало?

Повече никакви тайни. Стига лъжи.

Тя щеше да му разкаже всичко. Присви очи и погледна към Колин.

— Когато свърша, можеш да ме арестуваш, ако искаш. — Разбира се, щяха да са й необходими по-малко от десет минути, за да се окаже отново на свобода. Щяха да са й достатъчни, за да омае охраната. Защо да не разреши на Гит да я затвори, ако от това големият лош полицай щеше да се почувства по-добре?

Той кимна.

Кара хвана ръката на Тод. Имаше отчайваща нужда от това. От контакт. Защото, като го усещаше до себе си… така щеше да бъде по-лесно да си спомни миналото.

— Аз… някога аз имах сестра. Близнак.

Ченгетата си размениха мрачни погледи.

— Бяхме близки. Много близки. Макар че се различавахме една от друга. — При спомена за Нина устните на Кара се извиха в усмивка. — Тя беше нощта, а аз — денят, безразсъдна там, където аз бях внимателна. Но тя ме разбираше, всичките скрити потайни кътчета на душата ми, които дори аз не разбирах напълно.

Не еднакви, но идеалната двойка. Нина имаше дълги черни коси и златиста кожа. Върху лицето й винаги сияеше усмивка, а очите й светеха, без значение дали имаше или нямаше защитна магия.

— Такива като мен се убиват трудно. — Пръстите на Кара стиснаха по-здраво ръката му. — Дяволски трудно е, защото освен че съм демон, аз съм и сукуба, което доста затруднява убийството.

По вените й не течеше някаква рядка демоническа кръв. Много малко знаеха за тази тайна.

Но той знаеше.

— Нина започна да се среща със смъртен. Влюби се в него.

— Пауза. — Мислех, че тя също не му е безразлична.

Тод изруга, започвайки да се досеща какъв обрат щеше да вземе историята. Проклятие, ама разбира се! Нямаше да има никакво „и живели те дълго и щастливо“.

В историите за демони рядко се срещаше щастлив край.

Шифтърът пазеше мълчание, но не отместваше очи от нея.

— Аз почувствах, когато тя умря — прошепна Кара. — Струваше ми се, че болката й пронизва моята душа. Чувах дори виковете й. — Те и досега понякога достигаха до нея. Защото в момента на смъртта си, безпомощната й сестра я викаше, но Кара така и не можа да направи нищо, за да спаси най-скъпото за нея същество.

Преглътна, опитвайки се да се избави от задушаващата я вина. Изминаха години, но раната така и не се затвори.

— Този човек я уби. Този, на когото тя се доверяваше и когото обичаше.

Тод трепна, а шифтърът попита:

— Как точно?

Тя нямаше да отговори на този въпрос, ако обстоятелствата не бяха далеч от нормалните. Един от нейния вид се разхождаше по улиците на града и убиваше. Какво пък, ченгетата трябваше да знаят как да успеят да вземат връх над такъв демон.

— Ние се възстановяваме бързо — продължи Кара, след което кимна по посока на Гит. — Предполагам, че в това си приличаме.

Колин премълча.

— Огнестрелни рани, рани от нож… болезнени са, но инкубите и сукубите не умират от тях. — Имаше само един момент, когато демоните на секса бяха уязвими. Кара тъжно се усмихна и отново погледна към Тод. — Вече ти казах, че сукубите вярват, че истинската сила и дух живеят в сърцето, а не в главата.

Поне нейната сила — със сигурност.

Брукс мрачно кимна.

Кара сложи длан върху гърдите му и почувства увереното туптене на сърцето му под дланта си.

— Когато отнемаме енергията — или я „отдаваме“, но тя не смяташе да признава, че може да го прави и то в присъствието на шифтъра — ние ставаме беззащитни.

— Кара…

— И когато аз докосвам сърцето ти… — гласът й стана още по-тих — … точно в този момент и в никой друг, аз съм уязвима. — Когато започне обменът на силите. В секундата, когато въздухът се сгъстява и магията започва да нагорещява кръвта. Погледна Тод право в очите, без да сваля ръка си. — И точно тогава човек може да убие такава като мен. Куршум в сърцето, нож; един-единствен миг и можеш да се избавиш от инкуба или сукубата завинаги.

Когато свърши да говори, в стаята се възцари тишина. Тежка. Мрачна. Прекалено напрегната.

Кара махна ръката си и отстъпи назад.

— Ако Сюзан е работила с някой…

Тя застина.

Тод срещна погледа на Колин.

— … с мъж… инкуб… Ако са се сборичкали и тя го е наръгала с ножа… — той се запъна и поклати глава. — По дяволите! Изглежда Сюзан го е намушкала близо до сърцето. Ти също видя пръските кръв…

Гит тихо подсвирна.

— Ти си прав. По дяволите! Тя е нападнала и го е намушкала доста близо до сърцето. И той не е посмял да рискува.

Вместо да изсмуче всичките й сили, му се е наложило просто да я убие бързо. За да не се прости сам с живота си.

— Хм, изглежда ми… реално — тихо се съгласи Кара и рояк от мисли се завъртя в главата й.

„Те смятат, че с убитата жена е работил инкуб? И че тя по-скоро е служила за примамка… Ама, разбира се! Съблазнявала е мъжете. В това имаше смисъл. Мъжете не са били завързани заради извратени забави, а за да нямат възможност да се съпротивляват, когато се появи инкубът.“

Не беше за учудване, че Кара не усети присъствието на друга сукуба в града. Такава просто нямаше!

Убиецът беше инкуб…

По дяволите!

Вдиша дълбоко. Мъжете все още обсъждаха Сюзан и нейната смърт.

— Ако тя е работила с инкуб, то би могла да знае за слабото му място. Или… просто е имала късмет.

При всички случаи, това беше завършило с нейната смърт. Убиецът отново се беше изплъзнал.

Тод и Гит изненадано я погледнаха. Сигурно думата „късмет“ не беше много удачна в тази ситуация. Кара облиза устни и изрече:

— Само не забравяйте за онова, което ви разказах! Ние — инкубите и сукубите — не се оказваме толкова често в уязвимо положение, затова, ако ви падне случай да нанесете удар на този мерзавец, просто не го пропускайте.

Ето. Направи го. Разказа на смъртния и на шифтъра за най-голямата тайна на секс-демоните. Тайна, която можеше да им помогне да оцелеят.

Тод хвана ръката й и здраво я стисна.

— Какво се случи с мъжа, който уби сестра ти?

Да, тя се страхуваше точно от това още от самото начало. Тод едва беше започнал да вижда в нея жената, а сега щеше да узнае, че зад привлекателната й външност се криеше убийца.

— Влязох в съня му.

Брукс дори не трепна. Кафявите му очи сякаш надничаха в самата й душа.

— Направих го слаб. Направих така, че да загуби ума си от желание по мен. — Това беше много лесно, а и тя беше изпаднала в ярост. Негодникът никога по-рано не се беше срещал с нея и не знаеше, че дори смъртта не беше способна да разруши връзката между нея и Нина.

Сестра й искаше отмъщение.

Кара просто изпълни молбата й.

— Ти знаеш… — Беше трудно да изрече думите, когато Тод беше толкова близо и я докосваше. — Някои хора са лесно податливи на докосването на сукубата. — Те точно както наркоманите, трябваше постоянно да изпитват това усещане. И ако магията беше достатъчно силна, човекът ставаше абсолютно безпомощен.

Тя лиши Ланс от волята му. Той дойде при нея — в очите му имаше отчаяние, ръцете му се потяха… Последва Кара до дома й. Крещеше. Желаеше я.

Тя беше готова за тази визита.

— Аз го съблазних. — Беше толкова лесно. — Когато той дойде при мен, аз го докоснах.

 

 

Кара почти пресуши копелето. Кожата му стана прекалено бледна. Тялото му се тресеше, а от очите му капеха сълзи.

Енергията, изтичаща от него, беше толкова силна. И толкова тъмна. Порочна. Извратена.

Ланс беше въплъщение на злото. Чудовище, макар и в облика на обикновен човек.

Той разбра какво става с него, но… прекалено късно.

Под ръката й сърцето му започна да нарушава ритъма си. Смъртта беше толкова близко. Адът вече го очакваше.

Кара го държеше в това състояние между света на живите и мъртвите само за да го попита:

— Защо?

Ланс не се направи, че не разбира за какво говори тя. Осъзнаването просветна в очите му и той се усмихна.

— 3-за… щото… ш-шибаната… кучка… не искаше… да о-от-даде… силата… — След което Ланс явно успя да събере достатъчно от своята; Кара и до сега не можеше да разбере как това му се отдаде, но той извади нож от задния си джоб. Един от онези малки и глупави швейцарски ножчета, които мъжете толкова обичаха да имат при себе си. Извади го и го заби в гърдите й.

Само че Ланс пропусна и не я улучи в сърцето. Но нападението му беше достатъчно, за да я изкара от релси — копелето успя да избегне смъртта и да се скрие.

За известно време.

 

 

— Ти ли го уби? — Въпросът дойде от Гит.

— Недей… — и Тод поклати глава. — Не си задължена да отговаряш…

Кара издърпа ръката си от неговата.

— Той се изплъзна.

Беше истина. За която тя се ненавиждаше дълги години.

— Значи, копелето все още е на свобода? — мрачно попита Тод. — Кажи ми името му и аз…

— Не. Той е мъртъв. — Този факт трябваше да я радва. — Намериха тялото му на следващия ден. В дома му. Ланс се беше самоубил. — Във всеки случай, точно така беше написано във вестниците.

Отново мъртва тишина. Неловка. От която толкова й се искаше да потръпне.

— Всичко ли ни разказа? — поинтересува се Гит.

Кара го погледна и видя подозрението, с което я гледаше.

Не, не всичко. Само тази част от историята, в която беше взела непосредствено участие. Кара вече беше признала на Доктор Чудовище, че някога беше нападнала Ланс.

И ако негодникът не беше успял да извади ножа си…

Какво пък, нямаше да започне да оплаква смъртта му. Дали се беше превърнала в лош човек заради това? Не знаеше отговора.

„Аз съм убийца!“ — точно това беше казала Кара на доктор Дрейк. Защото, макар и да не беше редом с Ланс, когато е умирал, тя все още се смяташе отговорна за смъртта му.

— Прочети вестниците. В Маями тази история се тиражираше няколко дни. — По онова време Кара живееше там. Другите обичаха големите градове. Така лесно се изгубваха в тълпата.

Журналистите твърдяха, че Ланс Денвърс е прерязал вените си и е умрял от загуба на кръв. — Прекалено грозна смърт според нейния вкус.

Но демонът, убил Ланс, не смяташе така.

Самоубийство? Едва ли. Не и за човек като него.

— Защо реши да ми разкажеш за това? — попита я Тод.

— Защото ти трябва да знаеш, че съществува някаква граница. Както за хората, така и за „Другите“. Ако сме принудени от обстоятелствата, ние можем да я преминем и да се превърнем в чудовища. — В онази далечна нощ тя се беше превърна в чудовище. Безжалостно. Безсърдечно. Би убила копелето, наслаждавайки се на целия този процес. Всяка секунда.

Кара вирна брадичка и погледна към мъжете. Току-що беше признала пред двама полицаи за опит за убийство.

— Какво смятате да правите с мен?

Тод жадно се нахвърли върху устните й. Тя обви ръце около врата му и го прегърна с всички сили.

Гит се изкашля и Брукс повдигна глава.

— Планирам да изрека една възхвала на Господ за това, че онзи гад не те е убил.

Кара стисна устни и усети върху езика си вкуса на Тод.

— А как се отнасяш към онова, което направих?

Той бавно се обърна към Гит.

— Тя не е направила нищо. — Предизвикателство. Кара усещаше вибриращото в него напрежение. — Нали, Гит?

Шифтърът я погледна в очите. Секунда. Втора. Трета. И най-накрая произнесе:

— Не виждам никакво престъпление. — Пауза. — Аз самият бих постъпил така.

И кимна едва забележимо.

Хищник, признаващ правата на друг хищник.

До този момент Кара беше сдържала дъха си и сега най-накрая успя да вдиша с пълни гърди.

— Трябваше да ми разкажеш за това много по-рано — измрънка Тод, склонил глава към ухото й, от което думите му прозвучаха като нежен шепот.

Да, трябваше. Но той трябваше първо да свикне с мисълта, че тя е демон. Кара искаше Брукс да мисли за нея, без да трепва.

Но той не проявяваше никакви признаци на безпокойство. Или желание да избяга. По дяволите, прегръдката му беше силна, както никога. В сърцето й запърха надежда. Може би Тод… Може би с него всичко щеше да бъде различно.

В коридора отново се дочуха стъпки. Уверени. Колин обърна глава надясно, вслуша се и пет секунди преди капитанът да отвори вратата и да нахлуе в стаята, каза:

— МакНийл.

МакНийл посочи с пръст към Кара.

— Ти.

Тя учудено повдигна вежди. Беше виждала капитана няколко пъти, но отдалеч; никога не беше имала удоволствието да контактува лично с него.

— Ти току-що устрои истински цирк в моя участък, демон.

Той не беше човек. Поне на сто процента. Това Кара моментално го разбра. Смъртен не би запомнил случилото се.

Хм, и кой всъщност беше строгият капитан? Тя се отдръпна на крачка от Тод. Беше повече от готова да отстоява себе си.

— Знаете ли какво направих? — уверено започна Кара. — Спасих няколко живота и поправих ситуацията, която се случи по вина на един от вашите детективи.

МакНийл заръмжа. След това протегна ръка към нея. Кара видя как затрептяха ноздрите му.

— Нито крачка напред! Аз вече си имам мъж.

— И от кога това? — едва доловимите думи излязоха от устните на Гит.

— Тя е права — потвърди и Тод.

Стоманеносивите очи на МакНийл се разшириха от учудване.

— Ах, ти… нещастно копеле — и капитанът въздъхна. — Нима не си наясно, че на сукуба не може да се вярва?

Сега вече Кара окончателно изгуби контрол. Въздухът около нея започна да се сгъстява.

— На нея може — в гласа на Тод не прозираше и капка съмнение.

Капитанът оценяващо изгледа първо него, а после и нея.

— Готов ли си да заложиш живота си на това твърдение?

— Да. — Никакво колебание.

— Тогава довлечи своята сукуба в кабинета ми. Трябва да изясним ситуацията и да хванем най-накрая този проклет убиец, преди в ръцете ми да се е озовал още един труп.

В кабинета на МакНийл беше прекалено тихо. Изразът „тихо като в гробница“ проблесна в съзнанието й, докато Кара чакаше началото на съвещанието в тясното помещение.

Тя стоеше до изкуственото растение, кръстосала ръце. До нея беше Тод. Гит се беше опрял на бюрото на МакНийл. А МакНийл — той седеше зад бюрото си, също кръстосал ръце върху гърдите си и гледаше с негодувание към патолога.

Изминаха поне пет минути, докато Смит най-накрая се настани в неудобното на вид кожено кресло и изкашляйки се, да произнесе:

— Вие, хм… сигурни ли сте, че мога да говоря за случая пред нея?

Пред нея.

Смит не сваляше очи от Кара, откакто беше влязла и кабинета.

— Смит, всичко, което ще бъде казано тук, не е за протокола.

Тя отвори уста, за да възрази, но беше прекъсната.

— Не е за протокола. — МакНийл прокара ръка през лицето си и въздъхна. Толкова тежко, че при желание можеше да разтърси цялата сграда. След което допълни: — Трябва ни помощ, разбрано? Тя трябва да знае за всички детайли на разследването, защото само тя може да ни разкаже за убиеца.

Защото приличам на него.

Гърбът на Смит беше изправен като дъска, а раменете прекалено напрегнати.

МакНийл махна към Гит.

— Добре. Да започнем с ножа. Експертите казват, че…

— Върху ножа нямаше никакви отпечатъци — довърши Колин.

— Но космите, намерени по-рано, принадлежат на Сюзан Добс.

Тод погледна към Кара.

— Сигурна ли си, че не я познаваш?

Той беше успял да й покаже снимка на Сюзан. Да, сходството им предизвикваше тръпки, но… — Не я познавам.

— Да, но ти каза, че не познаваш и Уолтърс — отбеляза Гит, — а мъжът целия последен месец е прекарал в „Парадайз Фаунд“ само заради теб.

Кара видя как се напрегна Тод.

— Мисля, че трябва малко да забавим — обърна се той към капитана. — Сюзан Добс е била обикновен човек. Как е успяла да завърже отношения с демон?

— Демоните са навсякъде — отговори МакНийл. — Не е толкова сложно… — Но за нея ще е много лесно да го направи, ако се завърти в щабквартирата на тези създания.

Гит бавно кимна, очевидно разбрал накъде бие партньорът му.

— Заведението на Найл е място за срещи на „Другите“. Кара ми беше споменала, че хората обичали понякога да ходят там, за да си погъделичкат нервите.

МакНийл наклони глава.

— Смяташ, че Сюзан е била от тези?

Жената беше убийца, така че, да, Кара смяташе, че тя е била от тези, които получават удоволствие от общуването си с Другите.

— Трябва да разпитаме Найл — бързо кимна Тод. — Никой не може да попадне в неговия клуб незабелязано от този негодник.

— Смяташ, че той ще бъде в настроение да ни сътрудничи? — попита Гит със съмнение в гласа.

— Ще го направи — уверено отговори Кара. Заради нея Найл щеше да го направи.

— Кой е този… Найл? — внимателно се поинтересува Смит, старателно изговаряйки непознатото име.

МакНийл опря длани на бюрото.

— По-добре да не знаеш, повярвай ми.

— Не — гласът на патоложката стана рязък. — Аз съм вътре в това дело и съм длъжна да зная всичко.

— Найл е най-силният демон от всички, които познавам — каза Кара.

Смит рязко премести погледа си върху нея. Очите й станаха огромни.

— Освен това, е истински задник — добави Гит.

Смит не удостои шифтъра с поглед. Тя не отместваше очи от Кара.

— И той е зъл?

Сложен въпрос.

— Аз не съм чувала да е причинил вреда на невинен. — Онези, които не можеха да се причислят към тази категория… какво пък, това щеше да е съвсем друга история.

— Найл знае всичко, което става в този шибан град — изръмжа МакНийл. — Без значение с хората или с „Другите“.

— Той може да ни каже дали в Атланта има инкуб, който е решил да половува. — Върху лицето на Гит беше застинало изражението на хищник, предвкусващ доброто преследване.

— Точно той ми даде няколко намека за това, кой може да е Нощният Касапин.

Кара прехапа устни. Тя знаеше за няколко инкуба, живеещи в града. Един от тях… тя го познаваше от много години и дори мисълта, че той може да се окаже убиец или някой от останалите… не, не можеше да го повярва.

И не искаше да лъже Брукс относно мъжете. Особено сега, когато на карта беше поставено толкова много.

— Ти наистина ли смяташ, че убиецът е инкуб?

Тод се обърна към нея. С проницателния поглед на истинското ченге.

— Да. Сукуба не би използвала примамка, отчитайки сладкия аромат, който излъчвате. Още повече, ако той е толкова сексуален като твоя.

Една сукуба не приличаше на друга дори да бяха близнаци. Секс-демоните изглеждаха много разнообразно, но телата им бяха създадени с една-единствена цел — да съблазняват.

Нито една сукуба нямаше да използва друга жена, за да примамва мъжете.

Ако убиецът беше инкуб, тя трябваше да им разкаже всичко, което знаеше, защото вероятността Тод да греши беше много малка. Спасението на живота на хората беше много по-важно, отколкото защитата на личните интереси на демоните или търсенето на отговор на въпроса: Кой иска да я натопи?

Кара настоятелно погледна към Тод и тихо каза:

— Точно сега мога да назова имената на три инкуба.

Най-вероятно те щяха да се окажат невинни; прекрасни мъже с добра репутация в града, но тя се чувстваше задължена да каже имената им.

И беше наясно, че дори след като им кажеше всичко, каквото знаеше, детективите все пак щяха да отидат при Найл. Само той можеше да им разкаже за всички новопоявили се инкуби в града в търсене на лесна плячка.

Найл знаеше всичко за хищниците на Атланта. И точно поради това, Кара беше отишла при него, след като се измъкна от леглото на Тод — да го попита дали на хоризонта не се беше появила още една сукуба. Той беше отговорил просто и кратко: „Не“.

И Кара му беше повярвала. Въпреки навика му да води всички за носа, тя знаеше, че той никога не би я излъгал.

Облиза устни, разбрала, че всички са вперили погледи в нея.

— Аз познавам трима, но в града може да има и още.

Гит рязко отскочи от бюрото.

Тод изруга.

— Можеше по-рано да ни кажеш за тях.

— Преди по-малко от половин час разбрах, че търсите инкуб, а не сукуба! — Боже, та тя самата беше заподозряна! Откъде да знае, че в този случай е замесен мъж?

— Трей Баркър — ясно произнесе тя.

Смит изненадано попита:

— Водещият на Дванайсти канал?

— Нищо чудно, че майка ми толкова обича да го гледа — измърмори МакНийл.

— Джоди Рейн.

Сега беше ред очите на Тод да се разширят.

— Помощникът на окръжния прокурор?

Тя кимна. Да, мъжът ненапразно се харесваше на съдиите жени.

— А третият — вие го познавате.

Тод в отрицание поклати глава.

— Камерън Комак, барманът от „Парадайз Фаунд“.

— Ненапразно смятах, че този кретен е прекалено лигав.

Прекалено лигав! Страхотно описание за инкуб.

— Гит, започни да събираш информация за тези негодници — заповяда МакНийл. — Намери ги, доведи ги и изясни всичко, което е възможно, за последните месеци от живота им.

Тод пристъпи напред.

— Капитане, аз вече казах, че няма да ви разреша да ме държите настрани…

— Брукс, тръгвай към „Парадайз Фаунд“ и изтръгни от Найл всичко, което знае за секс-демоните в града.

Широка усмивка грейна върху лицето на Тод.

— С удоволствие, сър!

На Кара й беше ясно, че на Тод не му предстоеше леки битка. Защото никой не можеше да накара Найл да направи нещо, ако демонът не искаше.

— Аз ще дойда с теб — предложи тя, знаейки, че Найл изпитваше слабост към нея, а към Тод — точно обратното.

— Добра идея. — МакНийл изглеждаше толкова доволен, че дори Кара разбра, че го беше планирал още от самото начало.

— Капитане. — Лицето на Тод беше зачервено. — Предполагаше се, че тя ще е под наблюдение заради нейната безопасност. Аз мога и сам да се оправя с Найл…

— Но тя ще се справи с него много по-добре — и МакНийл насочи пръст към нея. — Ти я видя в действие. Тази жена не се нужда от защита. Но виж, на глупака, който се осмелява да пресече пътя й, такава може и да потрябва.

Хм-м-м… Може би капитанът не беше чак толкова лош.

МакНийл удари с юмрук по бюрото.

— А сега давайте да свършим с тази работи, докато не са се появили нови трупове.

Смит тръгна да излиза от кабинета последна. Тя изчака ченгетата и сукубата да излязат и се забави до вратата.

МакНийл се беше отпуснал в стола си, но тя усещаше върху гърба си горещия му поглед. Пръстите й стиснаха още по-здраво дръжката на вратата и… тя я затвори.

— Смит? — В грубия глас на капитана прозвуча безпокойство.

Тя бавно се обърна и притисна гръб в щорите, без да й пука, че лентите изщракаха и се огънаха.

— Ти трябваше да ми разкажеш…

МакНийл се изправи.

— Веднага.

Още след първата целувка.

Която се случи тук. В този кабинет.

Боже! Те правиха секс върху това бюро.

В тази стая я преследваха спомени.

Тя мразеше да идва тук на съвещания.

Но веднага след свършването им едва можеше да дочака до следващата среща.

И все още го желаеше.

Проклятие, дълбоко в душата си тя все още обичаше това ченге. Макар че се опитваше да убие чувството.

— Не исках да ме зарежеш.

— Защо? — В края на краищата, той сам си беше тръгнал.

Върху ясно очертаната му челюст трепна мускул. Пръстите на Смит се свиха в юмруци. Тя толкова пъти беше галила тези скули, усещайки върху дланта си наболите косъмчета.

Както и по цялото си тяло.

— Защото… ти означаваше прекалено много за мен.

Смит гледаше право в очите му и виждаше проблясващата в тях искреност.

— Но точно ти си тръгна.

МакНийл направи крачка към нея.

— Не можеш да си представиш колко е трудно да пазиш тайна от целия свят около теб. Всеки ден да криеш истинската си същност; да се молиш, никой да не разбере за нея… Защото, ако някой узнае истината, някой зъл, то животът ти ще се превърне в истински Ад.

Това тя го разбираше. Ако истината излезеше наяве… Боже, Смит дори не можеше да си представи как би се променил светът, ако хората видеха какво в действителност ставаше под носовете им.

Да, тя го разбираше, но това не означаваше, че му беше простила.

— Ти не трябваше да си тръгваш. Можеше да ми кажеш истината.

— И да започнеш да ме гледаш така, както гледаш Гит? Или Кара? О, проклятие! Както ме гледаш точно сега?

Смит застина на място, дочула тези думи.

Гит беше шифтър и тя го познаваше от много отдавна, но мъжът беше спасил живота й. Той не беше… въплъщение на злото.

А сукубата? Какво пък, Смит не познаваше Кара толкова добре, но тя изобщо не приличаше на чудовище. Приличаше на… нормална. Както всяка друга жена. Като… Боже, Господи, като самата нея. И тя дори хареса обувките й.

— Аз не съм чудовище, Наталия. — Сега МакНийл стоеше съвсем близо до нея. Толкова близо, че тя усещаше свежия аромат на лосиона му след бръснене.

Онзи, който тя му беше подарила.

Коленете й затрепериха.

— Копелето, което те нападна… да, той наистина беше изперкал. Душата му беше по-черна от нощта. Но кой да знае по-добре от теб, че и сред хората се срещат не по-малко извратени убийци.

Тя кимна. Беше виждала прекалено много трупове, за да отрича очевидното. Не всички престъпници бяха Други. И тя го знаеше.

— Не всеки от нас е толкова лош, разбери го…

— Аз го разбирам.

Ноктите й се забиха в дланите. Смит разбираше, но това беше просто непоносимо. Защото всяка нощ се събуждаше с вик, застинал в гърлото. Едва не беше умряла в онзи проклет склад, а когато убиецът я гледаше, тя виждаше в очите му Ада.

Забеляза как Дени преглътна. След това повдигна ръце, сякаш за да я докосне, но се поколеба и лицето му се изкриви от болка.

От което на нея също й стана зле.

Той отстъпи назад и отпусна ръце.

— Ако няма какво друго да кажете, доктор Смит, моля да напуснете кабинета ми. Затрупан съм с много работа и…

— Всъщност, имам. — Гласът й трепереше. Почти толкова силно, колкото и коленете.

МакНийл изви вежда.

— Аз не бих те зарязала — и Смит вирна брадичка. — По дяволите, Дени! Щом не ми пукаше от факта, че си бял… Нима смяташ, че щях да се безпокоя, ако възнамеряваш да се изявяваш като доктор Дулитъл?

От изненада челюстта на МакНийл увисна.

Удовлетворена от реакцията му и напълно неуверена какво още да добави, Смит се обърна и отвори вратата. След което излезе, без да се оглежда, вдигнала високо глава.

Майка й отдавна я беше научила как трябваше да си тръгва една истинска дама.

Само че беше забравила да я предупреди, да не се страхува от истинските вълците, а само от онези, преоблечени в човешка кожа.

Горилите на входа на „Парадайз Фаунд“ ги нямаше и при вида на празната врата Тод се напрегна. До него застина и Кара.

— Тод? Какво става?

Всичко. Тя не трябваше да е тук сега. Трябваше да седи в тайната квартира, охранявана поне от няколко полицаи… А той трябваше да дойде в клуба сам.

— Когато влезем, стой зад мен, ясно ли е? Просто…

Ъгълчетата на устните й се отпуснаха.

— Защо… — въздъхна тя с явно раздразнение — ти е толкова трудно да се примириш с това, че аз съм демон? — и Кара посочи с пръст към себе си — Погледни, това съм почти безсмъртната аз — след което го заби в Брукс; малко по-силно, отколкото се налагаше, но право в гърдите. — Ти си слабият човек.

Той посегна към кобура си. Може и да е смъртен, но затова пък беше въоръжен. Брукс дори за секунда не забравяше, че в клуба може да се крие потенциален убиец. Инкуб.

Освен това, там щеше да бъде и Найл…

Стисна пистолета си в ръка.

— Аз съм човек, готов да стреля във всяка една минута. И не забравяй — и той й се усмихна едва-едва — че точно аз нося полицейската значка.

Разбира се, Брукс знаеше, че жената до него не е слабо създание.

Но тя беше негова. И той искаше да я защити.

Целуна я силно.

Времето за малкия им спор свърши. Тод тръгна към входа, следван по петите от Кара, която го обгръщаше със съблазнителния си аромат. Бутна вратата и тя се оказа отворена; нещо, което съвсем не беше в стила на Найл.

Бидейки ченге до мозъка на костите си, Тод застина, усетил капан. Но след това осъзна, че вътрешната му сигнализация — интуицията му, която нито веднъж досега не го беше подвеждала — не издаваше нито звук.

Щеше да бъде дяволски неудачно инстинктите му да го подведат точно сега.

Отваряйки вратата изцяло, Тод влезе в клуба; с изваден пистолет и стабилен пулс.