Синтия Идън
Полунощни грехове (13)

Глава 13

— Слушай, вече ми се повдига от този участък — мърмореше Кара, докато Брукс я дърпаше след себе си към затрупаното си с книжа бюро.

— Това беше грубо. — Той махна с ръка към един от полицаите в униформа. — Марк, наглеждай я.

„Да я наглежда ли? Какво си беше въобразил? Че съм неговото кученце ли?“ — и Кара заскърца със зъби.

Марк кимна.

Тод я побутна към стола си.

— Стой тук.

Само още пет секунди и… тя щеше да се взриви.

— Детектив? — обърна се към него Марк. Сигурно преди всичко от недоумение, защото не знаеше като каква трябва да я пази — като заподозряна или като потенциална жертва.

По дяволите, не беше нито едното, нито другото.

— Трябва да намеря капитана. — После Тод посочи към Кара.

— Не я изпускай от очи. И не й разрешавай да излезе оттук.

Кара процеди през зъби:

— Тод, няма нужда…

Брукс се държеше като пълен кретен, откакто си бяха тръгнали от „Парадайз Фаунд“.

— По дяволите, няма! Скъпа, смятай, че преминаваш програма за защита на свидетели — и той страстно я целуна. — Докато не разбера какво става, твоята безопасност е най-важна за мен.

И точно затова тя отново се оказа обкръжена от ченгета. Хвана го за ръката.

— Мога да се грижа за себе си. — Изобщо не оставаше с впечатлението, че той е осъзнал цялата същност на демоническата й натура.

Тя не беше безпомощна жена, а свръхестествено същество. Е, не от десето ниво, за съжаление, но силите й бяха напълно достатъчни, за да надере задниците на повечето смъртни. И беше време Тод да престане да съди за нея по външността й.

— Ти не знаеш с какво си имаме работа — тихо заговори Брукс; толкова тихо, че младият полицай да не може да чуе. — Аз не зная с какво си имаме работа. И докато не изясним кой е нашият противник, ти ще бъдеш под защитата на полицията.

Проклятие!

— А сега, аз ще отида да намеря капитана и Колин, за да ме осведомят дали има нова информация за нашата Джейн Доу. — Погледът му беше напрегнат. — Остани тук и гледай да не забъркаш привлекателното си дупе в някоя каша.

След което погледна към Марк.

— Не сваляй очи от нея!

— Да, сър!

— И… се опитай да не я помирисваш намръщено добави Тод.

Марк примигна:

— Ъ-ъ-ъ… сър?

Брукс целуна Кара страстно още веднъж, след което се обърна и тръгна през помещението.

Като остави някакъв млад новобранец да я защитава.

Тя въздъхна и затвори очи.

Опита се да се сети за някой, който да я мрази толкова силно, че да е готов да извърши убийство.

В ума й веднага изплува едно име. Ланс Денвърс.

Но копелето беше мъртво. От седем години.

Тя видя трупа му. Докосна студената му кожа.

Да, той беше мъртъв.

В края на краищата, нали точно тя му организира тази среща с дявола.

— Изяснихме личността на жертвата — каза Колин, подавайки на Тод папката с документи. — Сюзан Добс. Отпечатъците й бяха в базата ни.

— Бързо направено! Колко време мина? Пет, шест часа откакто намерихме тялото?

— Това дело получи приоритет — отвърна МакНийл. — Очаквам, че всичко относно него ще бъде правено бързо.

Тод разтвори папката и насочи вниманието си към снимките — черно-бели фотографии на жената, направени по време на задържането й.

— Какво е направила?

— Госпожица Добс е обичала да намушква мъжете с нож — отвърна МакНийл, облягайки се на стола. Кожената му обвивка протестиращо заскърца. — Започнала е още като подрастваща. За последните петнадесет години това вече й се е превърнало в навик.

Убийство с нож. Дяволски приличаше на онова, сторено на Монро. Но останалите…

— Тя е човек, нали?

— Емили смята, че да — отвърна Колин.

Тод присви вежди.

— Я повтори?

МакНийл се прокашля.

— Нашата докторка усеща такива неща.

Ясно!

— Ако Ем твърди, че жертвата не е от Другите, значи това е така — потвърди Колин без сянка на съмнение.

Е, тогава това означаваше, че…

— Сюзан не е убила другите мъже.

— Или поне не и със своите ръце — отвърна партньорът му.

Друг вариант просто не можеше да съществува. Тод премести погледа си върху капитана.

— Това е постановка, сър. Не зная кой го прави и защо, но усещам, че Кара не току-така е замесена в това разследване.

Капитанът измърмори:

— Ти смяташ, че убиецът е използвал тази блондинка, за да привлече вниманието ни към госпожица Малоун?

— Не просто някаква блондинка, а точно копие на Кара.

— Може да е просто съвпадение — отбеляза Колин.

Тод изхъмка. Аха, как ли пък не!

— Макар че жената може да е била за примамка — продължи Гит, почуквайки с пръст по брадичката си. — Ем казва, че вампирите постоянно го правят.

— Какво?

Колин махна ръката от лицето си.

— Използват стръв. Някой доста привлекателен, който се отличава от тълпата, за да привлече вниманието на жертвата. Човекът прекалено късно осъзнава, че зад гърба на красавицата или обаятелния мачо се крие чудовище.

— На сукубите това не им трябва. — В главата на Тод бързо се задвижи механизмът от зъбни колела. Самата сукуба е примамка. Защо да използва Сюзан? Освен ако… Брукс поклати глава. — Какво знаем за живота на Сюзан Добс?

Колин измъкна бележника от джоба си.

— Майка в затвора, баща неизвестен и…

— Не това, а за сексуалния й живот? Някой дали е изяснил…

Гит затвори бележника си.

— Бриант го направи.

Бриант беше най-новият детектив в отдела — тих младеж, който се беше преместил при тях от Маями преди няколко месеца.

— Сюзан е обичала мъжете и е преминала през невероятно много от тях. — Веждите на Гит се вдигнаха по-високо. — И какво? Трябва ти нещо конкретно ли?

Тод измери партньора си с недоволен поглед.

— Кара каза, че Майкъл Хаус е бил с нормална ориентация. Той би тръгнал само след жена. — Която като две капки вода приличаше на неговата бивша приятелка. — Мамка му! Сукубата няма нужда от примамка — повтори той, без да е в сила да сдържи обхваналото го вълнение. Изглежда, най-накрая се беше докопал до същността на нещата. — Жена няма нужда да използва Сюзан, но мъж…

Такава помощница беше дяволски необходима.

Колин подсвирна.

— Сюзан изглежда е съблазнявала нещастниците и ги е завързвала, обещавайки им див и страстен секс.

МакНийл започна да барабани с пръсти по бюрото.

— Но вместо това, ги е правела безпомощни. Сервирала ги е за убийство.

— Да. — Хипотезата беше дяволски добра. — Може би тя е завързвала мъжете, защото ако те са били наясно какво ги очаква, за нищо на света не биха се съгласили с правилата на играта.

— Той може да се е криел в шкафа… — замислено каза Колин.

— Или в някоя от онези малки бани. — Последната фраза беше произнесена съвсем тихо, сякаш говореше сам на себе си.

Проклятие, точно тази мисъл се беше завъртяла и в главата на Тод.

— Възможно е. — Проклятие! Може би е било точно така.

— Инкуб? — попита МакНийл.

— Това би обяснило отпечатъка. — Знакът на секс-демона; инкуб или сукуба. — Ако мъжът е искал да вземе всичко от мъжете, му е трябвала тяхната сексуална възбуда… И тук на сцената се появява Сюзан. — Жената е изглеждала страхотно, почти като неговата Кара.

— Значи така…, Сюзи ги е връзвала, възбуждала ги е до полуда… — прошепна Колин — … а после в стаята влиза нашият инкуб. Протяга ръка и убива завързания нещастник.

— Отнемайки силата и живота му… Да! — В това имаше смисъл. Сега вече всичко придоби форма. — Мисля, че този мъж, който и да е той, се е спрял на Сюзан Добс заради сходството й с Кара. Той е подхвърлил чантата й на местопрестъплението, за да заподозрем именно Кара и е избрал всичките си жертви точно затова, защото са били свързани с нея.

— Освен Монро — поправи го Колин. — Не открихме нищо общо между него и Кара…

Главоблъсканицата се подреди напълно.

— Защото Монро е бил жертва на Сюзан. Единствено нейна. Само си помисли — и Брукс повдигна ръка и започна да свива пръстите си, докато изброяваше фактите: — Тя го е намушкала. Има дълга история с подобни убийства и на нас това ни е известно. Оставила е след себе си истинска касапница, дори улика…

— Това местопрестъпление се отличава от останалите — съгласи се и МакНийл.

— Защото е на друг убиец. — Тод го усещаше с всяка клетка на тялото си. — Тя е убила Монро. Сигурен съм, че ако разровим по-надълбоко, ще разберем, че помежду им е имало връзка. Нещо лично. — Жената беше нарязала… убила мъжа в пристъп на ярост, в това нямаше никакво съмнение. Върху гърдите му имаше множество прободни рани…

— Шибано! Оказва се, че тук е работил някакъв тандем… — започна МакНийл.

— Докато Сюзан не е нарушила правилата. — Тод си спомни за студения труп на жената. — След което е трябвало да бъде наказана. — Но кой го беше направил? Жената се опита да насочи вниманието му към Найл, но демонът явно беше чист.

Макар че външността беше измамна. С всеки изминал ден, колкото повече се разкриваше истината, Брукс се убеждаваше в правотата на старата поговорка.

— Ако убийството на Монро не е било планирано…

— Нашият убиец сигурно й е бил бесен. — Защото тя е излязла извън неговия контрол. Разрушила е толкова внимателно изплетената паяжина на играта му. — Толкова бесен, че й е счупил врата.

— Но ако си имаме работа с инкуб, защо той просто не я е „изпил“? — и Колин поклати глава. — Можел е да вземе всичката й сила…

— Тя се е съпротивлявала. — Пред очите на Тод все още стоеше кабината с опръскани с кръв стени. — Може и да се е опитал, но Сюзан е имала нож. И когато е започнала да нанася ударите си, мъжът просто й е счупил врата.

МакНийл въздъхна.

— По дяволите! Толкова съм уморен от цялата тази шибания, която става в моя град. Защо тези копелета спряха да си вършат работата тайно? От къде на къде този задник е решил, че има право на такава показност?

— И защо, по дяволите, е решил да натопи за това Кара? — допълни Тод.

Колин повдигна рамене.

— Сигурно има някакви лични сметки за уреждане.

Да, Брукс и сам се беше досетил за това. И тази мисъл доста го бе уплашила.

— Найл чист ли е?

Тод кимна в отговор на въпроса на капитана.

— Не мислех, че ще го кажа някога, но да.

Колин повдигна вежди и допълни.

— При това, той не е секс-демон.

— Инкуб — автоматично поправи партньора си Тод. — А кой е той, по дяволите?

— Някой, който при желание може да подпали целия град — отвърна мрачно МакНийл. — Демон от десето ниво, на когото много му харесва да си играе с тъмната си половина.

Найл беше безчувствено копеле, способно на убийство, но не беше инкуб. Освен това, върху тялото му нямаше дори драскотина.

И колкото и да му се искаше на Тод да го вкара зад решетките, точно за тези убийства Найл нямаше вина.

— Бъркали сме още от самото начало.

Мислеха, че престъпникът е жена, а Сюзан Добс се оказа само пешка.

Истинският сериен убиец се разхождаше на свобода.

— Смятам да задържа Кара под стража заради собствената й безопасност, докато не заловим убиеца. — Вероятно трябваше да го обсъди предварително с капитана, но… да го вземат дяволите. Тод смяташе да направи всичко, за да обезпечи безопасността на своята жена.

Колин се закашля.

— Хм… А какво мисли тя по този въпрос?

— Няма значение — и Тод настоятелно погледна към капитана. — Мисля, че е в опасност. — Всичките му инстинкти крещяха за това. Кара щеше да каже, че чувствителността му просто се е повишила, но… Проклятие, това нямаше никакво значение! Той просто знаеше, че неговата жена е в опасност.

И не смяташе да допусне да й се случи нещо.

Капитанът кимна едва забележимо.

— Може би трябва да я отведем в тайната квартира?

Брукс се насочи към вратата и погледна през щорите. Кара все още седеше на стола му с Марк до нея.

— Да, мисля, че трябва. — Тод искаше да я отведе в дома си, но съзнаваше, че жилището му сигурно се следи.

Не, щеше да бъде по-добре, ако я скриеше някъде.

Дори тя да му е бясна заради това. А Брукс изобщо не се съмняваше, че щеше да е точно така.

Протегна ръка към дръжката на вратата.

— По-добре да отида и да й съобщя тази новина…

— Ей, Брукс!

Отворил вратата с няколко сантиметра, Тод се обърна и погледна към Колин. Шумът от гласовете от общата стая нахлу в кабинета на МакНийл.

— Какво?

— Преди да се върна в участъка, позвъних в телефонната компания и се възползвах от някои връзки… Ти не си бил последният, на когото е звъняла Сюзан Добс.

Това вече привлече вниманието на Брукс.

— Какво? Не, тя звънна…

— Да, зная, зная… Но тя не е звъняла само на теб онази нощ.

— Колин се изправи и пристъпи към него. — Съобщиха ми номера. Познай кой вдигна след втория сигнал?

— Кой? — Не може да е Найл, това не можеше…

— Журналистката. Холи Щорм.

Какво?

— Изпратих кола за нея. Госпожица Щорм ще пристигне всеки момент за малък разпит.

— Добре. — Брукс беше дяволски любопитен, защо Сюзан беше решила да се свърже с репортерката. Искала е да даде ексклузивно интервю? Имала е намерение да разтръби за убийствата, които полицията не искаше да коментира?

По дяволите! Какво беше известно на Холи Щорм? И колко дълбоко беше нагазила тя в този случай?

— Би могла…

Настъпилата тишина спря думите му. Абсолютна и пълна гробовна тишина.

Гласовете в общата стая стихнаха. Видял как се напрегна Колин, Брукс се обърна към вратата и погледна.

След това чу думите, от които кръвта във вените му се вледени.

— Пусни пистолета и ще се договорим.

Какво ставаше, по дяволите? Тод отвори вратата още малко. Видя малолетен с дълга, мазна коса, който размахваше пистолет, държейки го с треперещите си ръце.

Не, не беше малолетен. Младежът сигурно имаше навършени двадесет години — достатъчно възрастен, за да не върши подобни глупости.

— Какво става там? — попита МакНийл, стигнал до вратата. Погледна иззад рамото на Тод и рязко си пое дъх. — Майка му стара, ще разпъна на кръст някой заради това!

Защото този някой беше оставил без надзор оръжието си и сега всички се бяха озовали в…

В този момент пънкарят направи голяма грешка. Втурна се напред и хвана Кара.

Посягайки към кобура си, Тод изчезна от кабинета на МакНийл.

Какво пък, проклета да е, ако това не беше един от най-смотаните й дни!

Погледът й пробяга през младежа в измачкани дрехи, мислейки си все още за убийствата, когато той внезапно взе нещо от бюрото вляво от нея.

Оказа се пистолет и всички полицаи направо замръзнаха.

А сега глупакът с всичка сила стискаше рамото й. Задушаващият му мирис на страх и мръсна плът я обгърна.

Дулото на пистолета се оказа в опасна близост до главата й.

Да, това определено нямаше как да се брои за един от добрите й дни.

— Назад, по дяволите! Или ще я убия!

Младежът премести ръката си върху гърлото й и силно я стисна.

С крайчеца на очите си Кара забеляза Тод, който се движеше към тях, с присвити очи и изкривено от ярост лице. И с изваден пистолет.

Ако тя не направеше нещо, лошият й ден щеше да се превърне в същински Ад.

Не смяташе спокойно да понесе насилието и заплахата, след което да наблюдава, как любимото й ченге се излага на опасност заради нея.

Не и тогава, когато можеше с лекота да спре глупака, който я държеше.

Методът й може би нямаше да се хареса на Тод, но не виждаше друг избор.

Освен това, беше време да го убеди, че не е толкова безпомощна, за каквато я смяташе.

— Сега ще изляза оттук и ще взема тази кучка със себе си! — пръскайки слюнки, извика младежът.

Кара повдигна ръце и освободи гърлото си от захвата му.

— Не — проговори тихо тя. — Няма да го направиш.

Пое дълбоко дъх, отслаби самоконтрола си и въздухът се изпълни с феромоните й.

Младежът беше прекалено близо до нея, затова пое основния удар. Той обърна Кара с лице към него. Зениците му се разшириха, устните му се разтвориха.

Кара се усмихна, след което понижи глас и му заповяда:

— Целуни ме!

Пистолетът падна с тупване на земята, когато устните му покриха нейните.

Въздухът пулсираше от сексуалната му енергия. Тя беше много по-тъмна от тази на Тод. И по-слаба. Много по-слаба.

Но енергията си беше енергия, а и малкия негодник се осмели да я заплаши. Затова тя щеше да вземе малко от силата му.

Задник!

Ръката й се вдигна, докосна гърдите му и тя започна да я поглъща.

Приятното вълнение разгорещяваше кръвта й. Ах, колко дълго не си беше позволявала такива малки удоволствия. Просто да взема, да взема и да взема…

Тялото му затрепери срещу нейното. В гърлото му замря приглушен стон. Сърцето под дланта на Кара забави ритъма си. После го наруши.

Тя се отдръпна от устните му и видя как замъглените зелени очи бавно се затварят.

Младежът омекна и с тъп звук се свлече на пода.

Кара вдиша дълбоко, опитвайки се да не пропусне и частица от енергията, витаеща във въздуха. Кожата й слабо засвети.

Каква страхотна сила!

После се обърна и забеляза отправените към нея погледи. И следите от възбуда върху лицата на всички мъже. А зад тях…

Смит! Патоложката стоеше до асансьора с ръце, стиснати в юмруци, полуотворени устни и огромни, изпълнени с ужас очи.

О, направо страхотно!

А на известно разстояние от нея…

Друга жена. Рижа. Стоеше между двама полицаи непосредствено зад Смит. Непознатата не сваляше очи от нея. Върху лицето й не беше изписан ужас, а неприкрито любопитство.

Гладът и яростта на Кара утихнаха веднага след като я видя.

Проклятие! Не можеше да се върне назад.

— Какви, мамка му, ги вършеше ти тук? — развика се Тод, вдигайки пистолета от пода и спускайки предпазителя му. После я хвана и я дръпна към себе си. — Кара?

Тя примигна. Насили се да погледне в мрачните му очи. Гняв? Не, ярост. Ревност? Страх?

Кара виждаше как всички тези чувства се сменяха в очите му.

Емоциите на Тод я завладяха.

— Това е, което съм. — Гит приклекна до безчувствения младеж и се опита да напипа пулса му. — Казах ти, че мога да се защитя.

И да накаже онези, които посмеят да я заплашат.

— Жив е — процеди Гит.

— Разбира се, че ще е жив! — отряза го Кара. Нима смятаха, че тя не може да се контролира? — Не съм искала да го убивам. — Страхотно! Ако искаше да го направи, то копелето вече щеше да чука на портите на Ада. — Исках да го спра, преди да е пострадал някой.

— Върни го обратно — в шепота на Брукс се чуваше стомана.

— Аз не съм…

— Аромата… — и той преглътна. — Върни обратно феромоните си, докато не съм разбил носовете на всички присъстващи тук.

— Аз… не е толкова лесно. Нужно е време…

— Тогава, сладка, да го вземат дяволите, се налага аз да те изведа оттук. — Тод я хвана за китката, повлече я през тълпата и продължи по-нататък, по дългия и извит коридор.

Когато Кара се обърна, за да хвърли поглед назад, видя Гит, който я наблюдаваше зорко с всевиждащите очи на шифтър.

Хищник, който преценяваше силата на друг хищник.

Брукс вкара Кара в старата стая за разпити, която не се използваше по предназначение вече повече от половин година и през това време се беше превърнала в склад. Вратата се затръшна след тях и Тод се втурна в атака.

Хвана Кара за раменете и притисна гърба й към огледалната стена.

— Какво, по дяволите, вършеше там?

Боже, беше толкова красива; кожата й светеше, очите й блестяха… Устните й бяха влажни и розови…, но от други мъжки устни.

Брукс заръмжа и без да й даде възможност да отговори, се нахвърли върху нея. Завладя устните й и нахлу в устата й, заявявайки правата си.

Никакъв друг мъж. Никога вече.

Кара простена и от този чувствен звук членът на Тод, невероятно възбуден, потръпна срещу нея.

Той стисна по-здраво раменете й, впивайки пръсти в нежната й кожа. Тази жена направо го подлудяваше.

Откъсна се от устните й, за да си поеме глътка въздух. Боже, сладкият й аромат беше навсякъде, пробуждайки първобитните му инстинкти, които на практика, го лишаваха от самоконтрол. Не че Брукс изобщо можеше да се похвали с наличието на такъв в нейно присъствие.

— Защо? — Въпрос, който разкъсваше душата му. Тя можеше да не го целува. Нямаше нужда да използва силата си. Проклятие, защо…

— Аз не съм слаба. И не съм човек. — Кара бързо облиза устни и розовото връхче на езика й се показа между тях. — Аз… това, което видя… Ти трябва най-накрая да го разбереш. — Гласът й леко трепереше. И дрезгавееше от вълнението.

Боже, Господи! Той я желаеше. Гола.

Феромони? Магия?

Или просто жена?

— Аз зная коя си ти. — Относно Кара Брукс нямаше никакви съмнения.

— Аз живея достатъчно дълго. — Очите й потъмняха. — Много съм видяла… Вършила съм неща, които болшинството не биха оправдали…

Брукс разбираше важността на признанието й. Това беше моментът на истината.

— Аз не съм болшинството.

Устните й трепнаха, но усмивката й угасна, преди да успее да се роди.

— Ти ме целуна. Знаейки, на какво съм способна и след като видя всичко… ти ме целуна.

Брукс го направи отново. Силно. Страстно. Нахлу с език между устните й и се наслади на изследването на топлите й дълбини.

Беше му малко. Искаше още.

Ръцете му се озоваха върху бедрата й. Кара носеше рокля; прилепнала, дяволски сексапилна черна рокля, дълга до коляното, която я обгръщаше като втора кожа.

Устните му се преместиха върху врата й. Той ближеше. Засмукваше. Хапеше. Шепнеше.

— Проклятие, да! И все още те целувам. Ти си моя.

Беше време и двамата да осъзнаят тази проста истина.

— Но ти не ме познаваш, не…

Чувайки това, Тод се отдръпна, за да я погледне в очите.

— Зная всичко, което има значение. Познавам демона. И жената. И, по дяволите, желая и двете.

Събра в юмрук тънкия плат и повдигна роклята нагоре.

— А ти желаеш мен.

Тя просто кимна.

— Не прави това повече, Кара. Не докосвай друг мъж в мое присъствие…

Черните й очи се разшириха.

— Докато ти си с мен, аз никога повече няма дори да погледна към друг мъж. Никога. Онова там… Това беше атака на сукубата. Ние така се сражаваме. И можем да убием само с една целувка.

Да, определено беше плашещо.

— Аз исках да видиш мен — прошепна Кара, докато Тод продължаваше да гали с топлите си ръце бедрата й. — Не жената, която си представяш, а моята истинска същност. И какво мога да направя — и тя си пое конвулсивно дъх. — И какво направих.

— Ти си точно такава, каквато си те представям.

Брукс все още беше дяволски вбесен, но яростта му бързо се превръщаше в ослепително желание, което се пробуди още в общата стая в участъка, но се възпламени с нова сила сега, когато се оказаха сами.

— Аз не съм слаба. Не съм жертва — отново прошепна Кара.

Тод я погледна в очите. В тях светеше мъдрост. И древни тайни.

— Не — съгласи се той. — Ти не си жертва.

— И мога да бъда много опасна… Не искам да ти причиня болка…

Тя сега какво, опитваше се да го предупреди ли? Да го отблъсне? За това беше прекалено късно.

— Значи, няма да го направиш.

Отпусна се на колене пред нея.

— Тод? Какво…

— Боже, нужна си ми, Кара. Нужна си ми.

Тя докосна скулите му леко, като с перце.

— Това наистина ли няма никакво значение за теб?

Тод обърна глава и целуна дланта й.

— Сукуба. Жена. И двете ми принадлежат. — После погледна към нея отдолу нагоре. — Важното е, да не гледаш на мен като на поредната порция храна.

— Никога не бих го направила! — Върху устните й отново грейна усмивка, а очите й се стоплиха, докато го наблюдаваше.

— Добре. — Все още имаха какво да обсъдят, но… по-късно.

Точно сега, Брукс я желаеше. Бяха насаме, а членът му беше готов да се взриви от удоволствие.

Той повдигна роклята още по-нагоре и откри миниатюрните й бикини. Притисна устни към парченцето плат, наслаждавайки се на прохладната коприна и топлината на женското тяло под нея.

Знаеше, че иска много повече.

Не разполагаха с много време. Рано или късно щяха да започнат да ги търсят. И когато ги намереха, щеше да се наложи да обясняват.

Всичко да върви по дяволите!

Тод впи зъби в бикините й и ги задърпа, докато ги скъса. И тогава дочу прекрасния смях на любимата си.

Проклятие, заради тази жена щеше да се превърне в ходеща ерекция.

Кара, без молби от негова страна, сама разтвори крака. Брукс докосна нежната й кожа, която се оказа влажна и готова за любов. Точно така, както му се искаше. Приближи се още и обхвана с ръце двете половинки на привлекателното й дупе. Кара придвижи бедрата си срещу него и той завладя лоното й.

Езикът му леко докосна клитора й и тръпката на удоволствие незабавно я разтърси цялата. Толкова хубаво.

Но можеше да стане и още по-хубаво.

Едната ръка на Брукс се плъзна надолу и се озова между бедрата й. Пръстите му намериха тесния й вход и той леко вкара един от тях в нея.

Близна клитора й.

Вкара още един пръст. По-рязко. И пак облиза.

После започна да смуче напрегнатия от желание бутон.

Плътта й се сви около него.

О, по дяволите, да!

— Тод!

Настояване. Кара заплете пръстите си в косата му и подръпна. Рязко.

С ръмжене Тод неохотно повдигна глава. Искаше още и…

Дъхът му секна при вида на желанието, изписано върху лицето й. С нищо неприкрит глад.

Той усещаше същото.

Изправи се веднага, опитвайки се едновременно с това да разкопчее дънките си. Пръстите им се преплетоха. Бореха се, отблъсквайки един друг ръцете си, в желанието си да се доберат до ципа. Като по чудо им се отдаде да свалят дънките му надолу и да освободят напрегнатия му член.

Нямаше търпение да се окаже дълбоко потънал в Кара. Затова я сграбчи, обърна я и я сложи върху старата маса, стояща в центъра на стаята. Под тежестта им тя изскърца, сякаш изразявайки протест, но на Брукс му беше все едно.

Дори и да се окажеха на земята, какво от това? Докато беше в Кара…

Краката и бяха разтворени; розовите гънки на плътта й влажно блестяха, мамещи и изкушаващи. Брукс хвана пениса си в ръка и го насочи към влажния й отвор.

— Сега, скъпи — прошепна тя.

Той рязко нахлу в нея, стараейки се да се озове колкото се може по-надълбоко.

Погледите им се срещнаха.

Брукс се отдръпна. И се тласна отново навътре.

Отново. И отново. И отново.

Покри устните й с целувка, приглушавайки стоновете.

Нейните и неговите.

От движенията им масата се плъзна по пода. Кара се държеше за Тод, впила пръсти в бицепсите му и с нокти — забити в кожата му.

Брукс усети оргазма й; същият див, безумен ураган от страст, преминал и през него също както миналия път. Не можеше да си обясни как е възможно такова сливане, но го желаеше до безумие.

След това настъпи неговият ред. Семето му плисна в топлите й дълбини, докато Тод се напрегна, стараейки се да не полудее от удоволствие.

Ръката на Кара се придвижи към гърдите му.

Удоволствието сякаш се удвои. То обгърна Брукс, после Кара и отново се върна в него.

Стаята се завъртя във вихър от цветове. Тялото му тръпнеше, дишането му беше накъсано.

Когато оргазмът му утихна, той притисна устни до скулата й и усети сълзите й.

Тя го гледаше и беше толкова прекрасна, че очите го боляха от светлина, струяща по кожата й отвътре.

Във вените му вибрираше енергията, която тя му беше подарила. Отдала, а не отнела.

Но солената влага сякаш разяждаше устните му.

— Кара? — Той беше получил невероятно удоволствие и мислеше, че то е такова и за нея. Устните й се отвориха. Ръката, лежаща върху сърцето му се напрегна. Отблъсквайки го. Не. Не му се искаше да се отмества от нея. Поне още не.

Но Кара продължи да го отблъсква, а и времето им насаме изтичаше. Страстта им беше удовлетворена. Макар и само временно. Но Брукс смяташе да повтори.

Скоро.

Той излезе от нея, съжалявайки от цялото си сърце, че не може повече да усеща Силните обятия на плътта й. Но за един ден рискът беше предостатъчен — да загуби контрол в участъка… където имаше прекалено много очи…

Наоколо имаше твърде много хора. И, както неотдавна беше казал този шибан демон Найл, Други.

— И-има нещо, което искам да ти разкажа — Кара се изправи и роклята й с плавно движение отново безупречно я обгърна до коленете.

Проклятие!

Брукс рязко оправи дрехите си.

— Не възнамерявам да се извинявам.

Тя за момент се намръщи, а после, осмисляйки какво искаше да й каже Тод, се удиви.

— И не трябва.

Той примигна.

Кара направи крачка встрани.

— Аз… аз трябваше да ти разкажа за това преди.

В коридора се дочуха стъпки.

Времето им наистина беше свършило.

Брукс забеляза на пода скъсаните й бикини и ги вдигна. Харесваше му да държи в ръката си прохладното парченце плат.

— Трябва да измислим оправдание. Всички полицаи видяха какво направи и…

— По-голямата част от тях ще забравят — махна с ръка Кара.

— Какво?

— Смъртните няма да запомнят, а на демоните ще им е все тая.

— Но там имаше и жени.

Върху лицето на Кара пробяга леко раздразнение.

— Кажи им, че по време на целувката съм го ударила.

Стъпките станаха по-гръмки. И близки.

— Кажи им каквото искаш! Това не е важно! — и тя стисна ръце в юмруци. — Но ти трябва да знаеш нещо, което трябваше да ти кажа много по-рано.

И точно сега ли, Кара смяташе да се изповядва? Брукс беше чувал, че обикновено мъжете имаха проблем с точния избор на време за подобни признания.

— Слушай, ние трябва…

— Аз… веднъж аз… пресякох тънката граница между доброто и злото.

— Какво?

Очите на Кара отново станаха сини, когато насочи погледа си към него.

— Аз… проклятие, толкова е сложно! — Тя се изправи и изпъна рамене. — Но ти трябва да го знаеш.

О, Боже, за какво искаше да се изповяда тя? И защо всичко в него се присви от лошото предчувствие?

„Защото онова, което ще бъде казано сега, е нещо много лошо.“

Не трябваше да бъде екстрасенс, за да се досети.

— Кара…

Хлопна врата. Толкова силно, сякаш беше на няколко крачки от тях. Някой беше влязъл в малкия коридор и се насочваше право към тяхното убежище.

— Това може да почака дотогава, докато не бъдем на безопасно място…

— Не! Ти трябва да го знаеш — и Кара го хвана за ръката. — Тод, аз… веднъж аз използвах силата си. Аз исках да причиня болка…

— Кара…

— Поисках да убия.

Вратата в стаята за разпити се отвори. Тод се обърна и видя, че на прага й стоеше Гит. И само един поглед върху партньора му беше достатъчен за да разбере, че той е чул признанието на любимата му.

Проклятие!