Синтия Идън
Полунощни грехове (10)

Глава 10

— Не толкова бързо, Гит!

Тод прегради с ръка вратата на асансьора.

Кара неразбиращо го изгледа.

— Сега пък каква я вършиш Брукс? — проръмжа шифтърът.

— Искам да остана с моята жена. С нея трябва да си изясним нещо. Насаме. — В думите му се долавяше безпогрешен намек.

Лицето на Гит се напрегна.

— Ако капитанът разбере…

— … Винаги може да ме извика на килимчето… Но сега трябва да говоря с Кара, така че давай към стълбите, Гит.

Тод влезе в асансьора и вратите му плавно се затвориха, скривайки каменното лице на шифтъра. После се обърна и погледна Кара право в очите.

Най-накрая, насаме. Тя го гледа известно време, след което изрече само една дума:

— Задник!

Тод примигна.

— Кара, аз вече ти казах, че ми се наложи…

— Можеше и да ме предупредиш! — Толкова й се искаше да го удари. Силно. — Не трябваше да позволяваш на този негодник, шифтъра, да ме затваря в стаята за разпити…

— Дяволски много сили изхабих, за да се боря да не ме отстранят от този случай, Кара.

— Ти твърдеше, струва ми се, че съм извън подозрение…

— Така беше, сладка, иначе нямаше да се озова в леглото ти. — Очите на Тод все още пламтяха от едва сдържани емоции. — Но когато се разбра, че ние търсим не просто някакъв демон, а сукуба и ти си единствената в града…

По дяволите!

Тод се приближи. Вдигна ръка и натисна червеното копче на панела на асансьора.

Металната кабина се раздруса и спря.

— К-какво направи? — Но тя и без друго знаеше отговора.

— Сега ще ти обясня някои неща — и Брукс тежко въздъхна. — Капитанът знае за отношенията ни. Проклятие, Гит го разбра още в същата минута, в която влязох в участъка.

Тихите думи болно се удряха в нея.

— Аз нямам навик да се хваля със сексуалния си живот. — Тод стисна зъби. — Днес дойдох в участъка, защото бях дежурен. Очевидно, обонянието на Гит изобщо не е за подценяване. Той… — Брукс се запъна и почти изскърца със зъби — … е подушил аромата ти върху мен.

Да, тези двулични твари притежаваха тази особеност.

— Да се хваля с победите си… не е в мой стил.

— Но и аз не съм в твоя „стил“, нали? Ти смяташ, че съм някакъв изрод, защото съм имала нещастието да се родя демон и…

— Не си никакъв изрод! — Кара едва не оглуша от вика му. — Не си чудовище, не си…

— Тогава коя съм?

Тод затвори уста.

— Да, коя съм аз? Какво съм аз за теб? Заподозряна? Или просто някакъв сърбеж на определено място, което искаш да почешеш? Или…

— Ти си моя! — изрева Тод.

Кара тръсна глава, питайки се, дали ушите й ще престанат някога да пищят.

Тод я сграбчи и рязко я притисна към себе си.

— Мразя това разследване. Мразя, че ми се налага да те замесвам в него. Мразя да виждам, че си уплашена или сърдита. Едва се сдържам да не се нахвърля върху партньора си заради начина, по който те разпитва… Мразя и себе си, че ми се налага просто да стоя и да гледам, защото ако се държа по-меко с теб, капитанът само ще се увери в подозренията си, че аз не съм обективен… или че ти използваш своите даровете на секс-демон, за да ми напудриш мозъка.

Еха! Кара усети как очите й се разширяват и устата й едва не зяпна.

— Тод, аз не…

— Има го това разследване, скъпа, има ни и двамата с теб.

Ами така и трябваше да бъде, но…

— Аз продължавам да се оказвам в центъра на това разследване, детектив.

— Зная. И това направо задълбава…

Той дори не можеше да си представи колко. Разбира се, не неговото име изплуваше в списъците на заподозрените.

— Кара… — В гласа му прозвуча отчаяние, а ръцете му я стиснаха по-здраво. — Боже, Господи, аз…

Устните му покриха нейните. Твърдо. Настоятелно.

Точно така, както трябваше.

Горещата тръпка на възбудата премина през нея и я разтърси. Тя все още му беше ядосана; изобщо не й харесваше начинът, по който се държа с нея по време на разпита, но… да, по дяволите, тя все още желаеше този мъж.

Чувствената енергия излизаше от Брукс на вълни и се увиваше около тялото й.

Ченгето притежаваше много силно сексуално излъчване, а точно тя беше тази, която според предположенията, беше източник на опасността.

Дишайки тежко, Тод повдигна глава. Освободи ръцете й, но само за да вдигне длани и да ги притисне от двете страни на лицето й, задържайки я в капан.

Кара усещаше върху езика си вкуса му и… искаше още.

— Н-не се ли страхуваш? — попита тя, облизвайки устните си, докато с удоволствие наблюдаваше как очите му проследяваха движението на езика й. — Искам да кажа, ти си тук насаме с демон. И нямаш никаква представа какво мога да направя с теб?

Все пак, той не избяга сутринта.

— А ти си насаме с мъж, който толкова силно те желае, че изобщо не може да мисли? — Тод отново се приближи към устните й. — Не те ли е страх? — върна той въпроса й с шепот.

„Да!“

Ароматът му обгръщаше Кара така, както нейните привличащи феромони обгръщаха него.

— Има ли нещо истинско в това? — В гласа на Тод се долавяха гневни нотки. — Желание, страст… всичко това уловка ли е?

— Вече ти обясних. — Тогава не излъга, нямаше да го направи и сега. И, по дяволите, гордостта! — Желая те! Още от мига, в който отворих вратата — и Кара тъжно поклати глава. — Това не е уловка.

— А относно моите чувства? — С дясната си ръка повдигна брадичката й и прокара палец по долната й устна, леко докосвайки зъбите. — Ти ли ме принуждаваш да те желая?

От това докосване, някъде ниско в корема й всичко се сви от желание. Брукс стоеше толкова близко, че Кара можеше да усети как се напрегна членът му.

Той прокара ръка по врата й и нежно докосна с пръсти пулсиращата вена в основата му. Кара се опита да отвърне толкова искрено, колкото можеше.

— Моите феромони, моят аромат… те са създадени, за да съблазняват…

— Имаш предвид, че миришеш на секс и Рай едновременно? Да, скъпа, това е дяволски примамливо.

— Аз се старая да ги контролирам редом с теб. Имам предвид, че когато се любим, нямам сили да ги сдържам. Но сега и преди винаги съм се опитвала да го правя. — Да, в стаята за разпити тя специално ги пусна на свобода, но само поради факта че Брукс отиде прекалено далеч с нападките си. И той, разбира се, бе усещал аромата й в други ситуации, но не и в пълната му сила.

— Едно вдишване и твоят аромат побърква мъжете от възбуда. — Гласът на Тод беше пълен с напрежение.

— Да, това е възможно.

— И казваш, че не си прилагала дара си спрямо мен?

— Не съм те хипнотизирала. — И това си беше чиста истина.

По дяволите! Толкова й се искаше Тод отново да я целуне.

Устните му бяха толкова близко…

— А как стои въпросът със сънищата, Кара? Тези сладки, главозамайващи сънища, които ми се присънваха? — Пръстите му се плъзнаха по ключицата й, гмурнаха се под деколтето на блузата й и се спряха между гърдите й.

— Аз… аз нямах намерение…

Той леко разтвори устни и мушна пръсти под черната дантела на сутиена й. Кара беше толкова възбудена, че когато докосна зърното й, изохка от полученото удоволствие.

Смътно долови, че някак си си бяха разменили ролите — съблазняваха съблазнителката.

— „Нямаше намерение“, какво? — прошепна Тод и най-накрая я целуна. Докосна леко устните й. После по-силно. Проникна с език навътре. И започна да я гали…

Но не за дълго. Тод отново я погледна в очите. Нямаше съмнение в неговото желание. Както и в нейното.

— Какво не смяташе да правиш? — с дрезгав глас попита той отново.

Кара все още усещаше вкуса му върху езика си.

— Да ти се натрапвам по този начин. Аз… аз… Преди винаги трябваше да се концентрирам, да събера силите си, за… — Да преследвам. — Но с теб… Просто затварях очи и се озовавах в спалнята ти.

И това беше страхотно.

— Значи, всичко е било действителност? — Пръстите му си играеха с възбуденото й зърно.

— Да, в смисъл… — и тя облиза отново устни. — Удоволствието беше истинско, но ставащото действително беше насън.

Тя не присъстваше в стаята му реално. Не усещаше топлината на голото му тяло.

До миналата нощ.

Пръстите му замряха върху гърдите й.

— И колко мъже са те виждали насън? — едва ли не изръмжа той.

В гласа му имаше гняв. И… болка? Тя вдигна ръце и обви пръсти около бицепсите му.

— Те не означаваха нищо. Единственият, който има значение за мен сега, си ти.

И Кара наистина го мислеше.

Сънищата, фантазиите… те приличаха на разсейващ се дим. А това с Тод беше… истинско. Той беше истински. И начинът, по който се чувстваше тя до него…

Като истинска жена.

Не просто демон.

Настъпи нейният ред да го погали по скулата. Леко наболата брада драскаше по кожата на дланта й.

— Искам да бъда с теб. Не като ченге и демон. — Беше се уморила от безпочвените нападки и подозрения. — А просто като мъж и жена.

Може би беше невъзможно, но, по дяволите, между тях ставаше нещо.

И Кара искаше да разбере какво.

Имаше вероятност това да е само груба и жарка страст, която щеше да прегори в момента, в който телата им се наситеха едно на друго.

Но ако беше нещо повече от това? Нещо ефимерно, за което тя толкова отдавна мечтаеше?

Кара се повдигна леко на пръсти, обгърна с ръце врата му и притегли главата му към лицето си. Устните им се срещнаха и желанието им се възпламени с нова сила. Тя го целуваше с цялата си неистова страст и Брукс й отвръщаше със същото. С пълно себеотдаване.

Когато асансьорът се разклати, тя дори не обърна внимание. Не обърна внимание и на тихия сигнал на звънеца. Просто се наслаждаваше на ритмичните движения на езика му и на това, колко умело пръстите му галеха зърното й.

Дочу се звукът на отварящи се врати. Тод рязко отстъпи назад, прекъсна прегръдката им и измърмори някакво неразбираемо ругателство.

Едва тогава Кара разбра, че най-накрая бяха стигнали до мазето. Изглежда, в един момент асансьорът беше тръгнал сам надолу. Проклятие!

Тод огледа коридора. Гърбът му беше напрегнат.

— Тук няма никой.

На Кара изобщо не й пукаше.

Но когато той излезе от асансьора, тя намръщено го последва.

— Тод…

Той й хвърли изпепеляващ поглед.

— Аз винаги съм ченге.

От силата, прозвучала в това изречение, гърлото й пресъхна.

— Полицаят и мъжа… аз не ги деля. Върша работата си по двадесет и четири часа в денонощието и по седем дни в седмицата. Аз живея чрез тази работа… И искам да ти вярвам, но…

„Но“ — тази думичка винаги беше за Кара като плесница.

— Мислех, че вече сме приключили с това. Ти каза, че не ме смяташ за убийца.

— Аз искам да ти вярвам. — Думите сякаш с труд се отлепяха от устните му. — Но ти се забави с истината за себе си…, а и тогава не ми каза всичко. Трябваше да доизяснявам детайлите от Гит.

Защото Кара се страхуваше, че той щеше да й обърне гръб.

— Ти не разбираш… — Наложи се да преглътне, защото гласът й не излизаше от пресъхналото й гърло. — Ти не знаеш какво е…

— Дяволски си права, че не зная… Но и ти не ми обясни.

— Някъде по коридора се отвори врата и с крайчеца на очите си Кара видя, че Гит най-накрая се е спуснал по стълбите. С настоятелен тон Тод бързо попита: — Кажи, скъпа, ти разделяш ли жената от демона?

„Не!“

Изглежда, изражението на лицето й беше послужило за отговор, защото Тод кимна.

— Аз също смятам, че не ги делиш. — Брукс не я докосваше вече. Изобщо. — Ние сме тези, които сме, Кара. И това няма как да се промени.

— Не съм казвала, че искам да променям нещо. — Никога не беше изпитвала желание да стане човек.

Е… почти.

— Приеми ме такъв, какъвто съм. Тогава и аз ще те приема без уговорки.

От тези думи Кара учудено застина. Нима той каза…

Брукс я целуна. Страстно. И силно.

— И се дръж по-далеч от сънищата на разни извратеняци, скъпа.

Преди да успее да му отговори, Гит беше до тях. От очите му летяха мълнии. След миг се отвори още една врата, иззад която се разнесе миризмата на смърт, примесена с тази на хлор и химикали.

Висока и слаба жена, с кожа с цвят на мляко с кафе — толкова прекрасна, че Кара дори се усъмни дали наистина е човек — излезе в коридора. И се намръщи, видяла малката им група.

— Смит, точно теб трябваше да видим — извика Тод.

Жената беше облечена в светлозелените дрехи на лекар. От отворената врата зад гърба й, Кара долови леещите се звуци на джаза.

— Брукс, в почивка съм.

Той въздъхна.

— Трябва да погледнем труповете.

Погледът на тъмните като полунощ очи на жената се спря върху Кара.

— Коя е тя?

Тод иронично повдигна вежда.

— Експертът, с който ти така искаше да поговориш.

— Какво?

— Нима не помниш, Смит? Ти каза, че се луташ в догадки. Така че, ще ти кажа следното: Кара е единственият по рода си експерт по интересуващите ни въпроси.

Смит премести поглед към Гит.

— Една от твоите, а?

— Как ли пък не! — отряза я той.

Кара попита с равен глас:

— В какъв смисъл „една от твоите“?

Гит се приближи до патоложката и прошепна нещо на ухото й. Кара успя да дочуе само познатото „сукуба“ и не по-малко познатото „опасна“.

— Няма нужда да си шепнете — изрече Тод, хвана ръката на Кара и я поведе към вратата. — Дайте да се договорим. Наясно съм какво става наоколо. Преди бях сляп идиот, но сега съм наясно. Наясно съм!

Погледът на Смит беше сериозен.

— Не си идиот. А просто човек. И аз започвам да подозирам, че това е доста голяма рядкост в наши дни.

О, докторката много грешеше!

— На практика — промърмори Кара — според последното преброяване — неофициално, разбира се — хората са с два милиона петдесет и четири хиляди повече, отколкото свръхестествените същества.

„На ти сега!“

Смит не изглеждаше нито потресена, нито зарадвана от тази статистика. След миг се обърна и влезе обратно в леко хладната стая.

Там, където бяха труповете.

Кара си пое дъх, усети аромата на смъртта и разбра, че не я очакваше нищо приятно.

Тя беше прекалено бледна, когато пристъпи през прага на Криптата.

Брукс изпитваше необходимост да я успокои, да я прегърне през раменете и да я притисне към себе си. Това у него беше толкова силно, колко и желанието му да я целуне, когато бяха в асансьора.

Затова леко докосна рамото й в ненатрапчив жест, давайки й да разбере, че е до нея. И че тя не е сама.

Не, не беше сама.

Смит продължаваше да се взира в Кара. После в Колин. После пак в Кара. Патоложката изглеждаше нервна и… разсърдена.

Малко преди това Колин беше разказал на Тод цялата истина за случилото се със Смит, когато тя се беше оказала заложница на онзи маниак. Той знаеше, че един от Другите я беше похитил и измъчвал и че до ужасния инцидент тя дори не бе подозирала, че шифтърите и демоните наистина съществуваха.

Сблъскването с реалността за нея никак не е било от приятните, защото тя и досега не се беше оправила.

Разбира се, Брукс не можеше да я обвинява. Ако и той беше държан в плен от психопат със садистични наклонности, който освен всичко се бе оказал и супер силно свръхестествено същество, то… Тод щеше да се чувства по същия начин.

Не че Смит се беше побъркала. Тя притежаваше прекалено силен самоконтрол, за да позволи да се случи това с нея, но се беше променила. Не можеше да го отрече. Беше се затворила в себе си и се беше отдалечила от всички.

Само че това не можеше да продължава по този начин.

Не така. Защото това бе най-краткия път да влезе в лудницата. Брукс го знаеше. Беше се опитал да поживее по такъв начин, след като застреляха майка му. Не искаше да чувства нищо след случилото се. Болката беше просто непоносима.

След години, Тод разбра една важна истина. Ако не чувстваш — значи не живееш. А животът е твърде кратък, за да го гледаш как преминава покрай теб.

С времето и тя щеше да го разбере.

Вниманието му беше привлечено от скърцане. Обърна се и видя, че Смит бута към тях носилка, върху която лежеше тяло, покрито с чаршаф.

— Току-що завърших поредното изследване на този труп. Смятах вече да го…

Значи, бяха дошли точно навреме.

Покритата с латексова ръкавица ръка на Смит отметна края на чаршафа. Тод чу как Кара рязко си пое дъх. Погледна я и видя, че долната й устна леко затрепери.

Може би демоните не се отличаваха толкова много от хората?

Кара го излъга, да, нямаше как да си затвори очите за очевидното, но не беше убийца. И на него не му трябваха някакви „парапсихични способности“, за да е сигурен в това.

— Дръпни го по-надолу — тихо, но уверено настоя Брукс.

Смит го послуша и за всички станаха видни хирургическите шевове върху гърдите на Майкъл Хаус, както и тъмният контур на дланта.

Кара сложи своята длан върху отпечатъка. Не я притисна, а я остави на милиметри от гърдите му. Нейната ръка беше по-малка, отколкото контурът върху жертвата, поне с около пет сантиметра.

Дори ако вземеха дължината на пръстите й, заедно със страхотния й маникюр, те нямаше как да съвпаднат с отпечатъка върху Хаус. Макар че Брукс беше убеден още от самото начало, че такова съвпадение няма да има. И не за сравняване на дланите я беше довел тук. Просто искаше да й покаже този странен контур и да изясни най-накрая — какво, по дяволите, беше това?

— Покрий тялото! — нареди той рязко, когато Кара сви ръка в юмрук.

Смит върна чаршафа на място му.

Дишането на Кара беше учестено. Тя повдигна глава и погледна към него.

— Вие сте прави. Проклятие, вие сте били прави!

Тод забеляза, че Смит и Колин се приближиха.

— Ти си виждала такива следи и преди?

— Виждала съм подобни.

— Защо смяташ така? — Смит веднага се запали да разбере повече. — И тази синина…

— Това не е синина — откашля се Кара. — Тази следа се е появила в резултат на едно просто докосване.

— Не разбирам — намръщи се Смит.

„Аз също!“ — помисли си Тод.

Гит не казваше нищо, но цялото му внимание беше насочено към Кара.

— Ние обичаме да чувстваме биенето на сърцето, когато вземаме енергия.

Брукс си спомни за нежното докосване на ръката й до гърдите си.

— В Древен Египет — продължи Кара със странно равен и монотонен глас, без да отмества очи от тялото — са вярвали, че истинската същност на човека е затворена в сърцето му. Неговият дух. Душата му. Всичко е в сърцето, а не в мозъка.

— Затова и са махали мозъка при мумифицирането — изсумтя Смит. — Смятали са, че той не е достоен за съхранение.

На Тод му беше интересно защо е целият този урок по история.

— Когато мозъкът престане да функционира, тялото продължава да живее. — Погледът на Кара се спря върху гърдите на Хаус, покрити с чаршаф. — Докато бие сърцето, човекът съществува.

Навлажни устните си и продължи:

— За такива като мен сърцето е съсредоточието на живота. Ние трябва да чуваме неговото туптене, за да разделим удоволствието и чувствената енергия. Понякога тази енергия е толкова интензивна… — гласът й стана по-тих — … толкова силна, че е невъзможно да се възпротивиш на желанието да вземеш колкото се може повече от нея. — Кара преглътна. — Ако изсмучеш от човека всичко, до последната капка, докато сърцето му все още бие, то след смъртта, върху гърдите на жертвата, ще остане точно такава следва.

— Значи си виждала такъв отпечатък? — повтори Брукс. Кара изглеждаше абсолютно сигурна, но той трябваше да се убеди.

— Много подобен. Да, веднъж. — Очите й потъмняха. — Но съм чувала много истории. До прекратяването на масовите убийства…

Аха, но ако се вярваше на Кара, сукубите май така и не бяха престанали да убиват хора.

— … подобни следи са виждани върху много тела във Франция и Англия. Тогава хората не са разбирали какво е това — и Кара хвърли поглед към Смит. — Сега докторите могат да определят, че това не е просто синина.

А клеймо. Шибана визитка, оставена от убиеца, който искаше всички да видят, че това е негова жертва.

— Ръката е среден размер — допълни Смит. — Може да е както на жена с дълги пръсти, така и на мъж с мал…

— Не! — Кара отхвърли предложението, без дори да го изслуша, и отново хвърли мрачен поглед към тялото. — Трябва да разберете… Майкъл… той беше сто процента хетеросексуален. Няма никакъв шанс с него да е бил инкуб.

А тя знаеше със сигурност.

— Инкубът може да съблазни само този, който го намира за привлекателен. Както и сукубата. Това е на ниво основен инстинкт. — Кара рязко отметна глава. — Майкъл никога не би тръгнал с инкуб. Убиецът… по дяволите, убийцата наистина е сукуба. — Махна сълзата, плъзнала по скулата й и прошепна: — Ти не заслужаваше такава участ.

Тя разговаряше с Майкъл с толкова топъл глас, с какъвто се разговаряше с приятел.

Или с любовник.

— Прости, Майкъл. — Гласът на Кара беше искрен, но ръцете — свити в юмруци.

Проклятие! На Тод толкова му се искаше да я успокои.

Да я защити и да я… овладее. Два порива, които сякаш се изключваха взаимно, но в случая с Кара бяха дори прекалено естествени.

Брукс въздъхна тежко, без да е в състояние да реши какво да прави със своя сексуален демон.

Смит се изкашля. Видимо беше, че се е поуспокоила, защото гласът й вече не звучеше толкова недружелюбно.

— Хм… не трябва ли да й покажа и другото тяло?

Тод кимна мрачно.

— Давай!

Нямаше никакъв смисъл да протака неприятният момент. Освен това, точно той предложи да доведат Кара в Криптата.

Само че не знаеше, че ще му бъде толкова болно да гледа страданието й.

— Побързай, Смит! — Искаше му се да я отведе от това мрачно място, колкото се може по-бързо.

Патоложката се отправи към камерите, хвана блестящата дръжка и издърпа закритата носилка. С нейното приближаване и към тримата повя леден въздух.

Кара пристъпи напред и трепна, когато Смит откри тялото. Видя дълбоките рани на гърдите.

— Демон би ли направил това? — попита я Гит, заставайки до нея. — Ако можете да убиете само с докосване, защо трябва да устройвате такава касапница?

— За да го накара да страда — отвърна Смит, без да изпуска Кара от поглед. Точно по този начин гледа плъхът към промъкналата се прекалено наблизо змия.

Или много уплашен човек към опасен демон.

— От това няма нужда. — Кара се обърна и погледна патоложката право в очите. — Ние можем да причиним толкова болка на един смъртен, колкото си поискаме. И за това няма нужда да се правим на касапи.

Беше добре да се знае.

Кара обгърна раменете си, опитвайки се да се стопли.

— Това е… някаква безсмислица. Сукуба не би направила това за нищо на света. Вече ви казах — това е пълна загуба на енергия и сила. — Отмести поглед към Брукс. — Това не ни е свойствено. Тук се вижда ярост. Ненавист. Ние нямаме причина да убиваме по този начин, като се вземе под внимание фактът, че ни е достатъчно само едно докосване.

Да, точно така си мислеше и Тод.

Две различни убийства. Акуратна смърт и касапница.

Може би защото убийците бяха двама?

Единият — секс-демон, способен да убие с едно докосване на ръката, а другият… Другият — някой, който се наслаждаваше на хвърчащата наоколо кръв, докато слушаше виковете на жертвите си?

Проклятие!

Двама убийци? Не трябваше да изключват и такава възможност.