Синтия Идън
Полунощни грехове (17)

Глава 17

Затворената врата заглушаваше нарастващия шум на гласовете и музикалния грохот. Тод не си направи труда да седне. Стоеше, отпуснал ръце до тялото си, и настоятелно гледаше към Найл.

— Казвай! И този път без излишни приказки.

Найл се отпусна на стола зад бюрото.

— Какво точно искаш да знаеш, детектив?

— Защо не ми каза, че Сюзан Добс е била честа посетителка на клуба ти?

Демонът присви устни.

— Защото не исках да мислиш, че съм свързан по някакъв начин с убийствата. И между другото, аз наистина не съм замесен в тях.

Ама, да, разбира се! От него направо лъхаше на невинност.

— Защо тогава ми пречеше? За да не изглеждаш виновен ли?

Найл се намръщи.

— Всъщност ти помагах.

Като му спестяваше информация?

Как ли пък не!

— Престани с тези глупости, разбра ли? Наистина нямам време за тях.

— Тогава какво, по дяволите, искаш да знаеш?

— Защо си я изритал от клуба? Защо отначало си я пускал, а след това внезапно си затворил вратата под носа й?

— Сюзан не беше жена, която възприемаше добре отказите — Погледна го внимателно. — И изобщо не беше мой тип.

Жена, обожаваща да убива… нима не беше идеалната половинка за демон?

— Какво, дамата е хлътнала по теб, ти си я разкарал, а след това си наредил да я държат далеч от леговището ти?

Найл повдигна вежди.

— Нещо такова.

Брукс усети тъпа болка в дясното си слепоочие.

— Дай пак, негоднико! Повтори още веднъж, в случай че нещо не съм разбрал.

Челото на Найл се отпусна, но устните му се присвиха в тънка линия.

— Аз имам четири трупа, всеки с отпечатък от демонска ръка. — „Добре де, върху тялото на Монро имаше повече отпечатъци от мъртвата Сюзан, но…“ — И ето, аз стоя срещу шибания демон, който знае какво става, и направо ми се повдига от боклука, с който постоянно ме тъче.

— Всеки ден умират хора — отвърна Найл. — Това не е мой проблем.

— Това е твой проблем! Убиецът набърка Кара в играта си, неговата шибана помощничка се е навъртала в бара ти, точно под носа ти и…

Врата в кабинета на Найл се отвори.

Тод се обърна към входа, инстинктивно посегнал към пистолета си.

— Какво по дяволите… Кара? — Тя стоеше задъхана на входа с влажни коси. — Какво се е случило?

Но тя не сваляше очи от Найл. Виждаше само Найл. След миг попита:

— Какво си направил?

Демонът я гледаше право в очите.

Брукс видя, че тя трепери. Приближи се до нея, хвана я за ръцете и я притегли към себе си. Проклятие! Кожата й беше направо ледена.

— Кара?

Тя погледна към него. Очите й сякаш бяха много по-тъмни от обикновено. Опита се да му се усмихне, но усмивката й се получи толкова измъчена, че Тод направо го заболя.

— Скъпа, какво става?

Тя примигна. Един път. Втори.

— Аз… трябва да поговоря с Найл. Моля те, Тод! Дай ми няколко минути насаме с него.

Тъпата болка в сърцето му се превърна в остра.

— Къде са патрулните, които оставих при теб?

Да, тя беше силна. Но все пак уязвима.

— В клуба. Те ме докараха. — Кожата й беше чиста и бледа. Никаква козметика. Никакви украшение. Беше облечена в лека синя блузка и поизносени дънки, а на краката си имаше сандали на високи токчета с тънки каишки. Изглеждаше толкова обикновена, толкова… идеална.

И малко уплашена.

Не, не малко, а много уплашена.

„Какво си направил?“ Въпросът й още кънтеше в ушите му. Брукс искаше да остане до нея. Тъкмо отвори уста, за да я попита какво става, когато Кара проговори:

— Тод, моля те. Това не касае Госпожата-Убийца. Просто… просто ми повярвай и ми дай да поговоря с Найл.

Доверие! Колко беше лесно да помолиш за него, но колко трудно бе да го направиш.

Той се наведе и целуна студените й устни. Искаше му се да продължи да я целува, докато я стопли.

Нещо я беше уплашило и на Тод дяволски му се искаше да разбере какво беше предизвикало страха й.

Повдигна глава и се вгледа в безпокойните й очи.

— Ще бъда зад вратата.

Тиха въздишка се отрони от устните й.

— Благодаря.

Брукс поднесе ръката й към устните си и я целуна. Прекалено студена. Неговата любима не трябваше да бъде студена. Тя беше въплъщение на страстта. На огъня.

Не на леда.

— И ти ще ми разкажеш какво става. Всичко. — Не искаше между тях отново да има тайни. Край на това.

Тя леко кимна.

— Кара… — Гласът на Найл беше твърд и студен. — Той няма защо да знае някои неща.

— Но има нещо, което трябва да знае. — Гласът й беше непреклонен. — Тод, почакай ме. Аз… няма да се бавя.

Още една целувка. Сега вече Кара се повдигна на пръсти и се притисна към устните му. Гърдите й се плъзнаха по неговите в интимна ласка.

Желанието му отново се събуди; както винаги, когато Кара беше наоколо. Брукс искаше силно да я притисне към себе си, но…

Скоро.

Тя се отдръпна и Тод с голяма неохота също отстъпи. Хвърли последен поглед към Найл и излезе.

Миналото на Кара нямаше да повлияе на желанието му да бъде до нея.

Нито на доверието му.

Но му се искаше тя да има малко повече доверие в него.

С тихо прещракване врата се затвори. Сърцето на Кара се блъскаше толкова неистово, че сякаш тресеше в ритъма си цялото й тяло, докато грохотът му отекваше в ушите й.

— Какво те е уплашило, любов моя?

Любов моя. С тези ласкави думи Найл се обръщаше към всички, но само когато така наричаше сестра й Нина, в действителност имаше предвид точно това. Във всеки случай поне тя смяташе така.

— Найл, трябва да те попитам за нещо. И искам много честен отговор.

— Ти и твоето ченге, само това правите — задавате въпроси…

— Найл, сериозна съм! Трябва ми истината.

Демонът застина.

— Нима някога съм ти казвал нещо друго, освен истината?

Кара не си направи труд да отговоря. Вместо това зададе въпроса, който буквално я разкъсваше отвътре:

— Ти ли уби Ланс?

Изражението върху лицето на Найл не се промени. Той беше прекалено добър в криенето на истинските си емоции.

— Кара, защо ме питаш за това точно сега? Нима през всичките тези години не знаеше отговора?

Дали знаеше?

— Аз мислех, че си го направил ти — призна тя, свила ръце в юмруци. — Не пророних и дума за това, защото мислех, че си го направил ти!

Нещо премина през лицето му. Някакъв намек на безпокойство се появи в очите му. Найл стана от стола си и бавно се приближи към нея.

— Кара? Любов моя, защо си толкова изплашена?

Найл. Той винаги я разбираше толкова добре.

Да, тя беше уплашена, дяволски уплашена.

Тод се бореше с желанието си да залепи ухо на вратата и да подслуша за какво ставаше дума. Точно сега обострените сетива на партньора му щяха да му свършат страхотна работа.

С крайчеца на очите си долови познат силует.

Съсредоточи се и внимателно обходи тълпата с поглед. Там. Излизаше от клуба. Черни коси. Дяволски самоуверена походка. Насочваше се към задния вход.

Камерън.

О, не, това копеле нямаше да се изплъзне просто така.

Сега, когато Тод знаеше всичко за инкуба, имаше няколко въпроса, които искаше да му зададе лично.

Стиснал зъби, Брукс се отправи след него.

— Аз трябва да зная — каза Кара и поклати глава. — Кажи ми, ти ли уби Ланс?

Найл вдигна ръце и обхвана с тях лицето й.

— С кого си разговаряла, любов моя?

— С Камерън. — Името сякаш едва се изтръгна от гърлото й. — Той намерил тялото. Каза, че е усетил аромата ми върху него и…

— Камерън?

Тя не обърна внимание на учудването му Точно обратното, започна да говори все по-бързо и по-бързо.

— Аз не разбирам. В това няма никакъв смисъл. Помисли сам! Защо му е трябвало на Камерън да ходи при Ланс? Та той едва го познаваше.

Истина беше, че инкубът прекалено много я обгрижваше.

Понякога дори прекаляваше.

Той каза, че е знаел всичко за плановете й. Но защо, по дяволите, е трябвало да ходи до дома на Ланс? Ако Камерън е бил наясно, че Кара иска да си отмъсти, защо не се е опитал да я откаже, вместо сам да започне да преследва негодника? Тя се опита да потисне болката си и отново настоя за отговор:

— Ти ли уби любовника на сестра ми? Или е бил Камерън?

— Кога се видя с Камерън? — изръмжа Найл.

— Проклятие, отговори на въпроса ми! — Кара също престана да сдържа емоциите си.

Найл трепна.

— Да, аз ходих при него! Това ли те интересува? Знаех какво се е случило между вас.

Той винаги знаеше. Абсолютно всичко.

— Реших да го навестя и да го спра, преди нещастното копеле да причини болка на още някого, когото аз… — Найл изскърца със зъби, преди да продължи. — Глупакът седеше точно срещу мен; гледаше ме право в очите и говореше, че ще те убие. Точно така, както беше убил и Нина. — Замълча. — Той трябваше да умре.

Раменете на Кара увиснаха. Това беше всичко, което Найл можеше да й признае, но тя и без това знаеше, че той казва истината.

След сблъсъка си с Ланс тя беше наясно, че негодникът отново щеше да се върне за нея — веднага, щом събереше силите си. В очите му имаше толкова много ярост.

Толкова, колкото и в нейното сърце.

Затова, научавайки за смъртта му, дълбоко в душата си Кара беше сигурна, че това е дело на Найл. Тя знаеше за чувствата му към Нина; знаеше, че те не са угаснали дори след двегодишната им раздяла.

Найл не беше свикнал да прощава. Той беше свикнал да отмъщава.

Кара винаги го беше подозирала, но нито веднъж не беше обсъждала с него смъртта на Ланс.

Сега вече знаеше всичко. Е, почти всичко. Найл беше убил, за да защити Кара, а Камерън…

— Аз… аз си помислих… — и тя се изкашля. — Когато Камерън каза, че е бил там и е усетил аромата ми, аз не разбрах. Не знаех какво да мисля. — Увереността й в това, кой е причината за смъртта на Ланс се разклати и се превърна в загадка.

— Никога не съм знаела, че Кам е бил при Ланс онази нощ, но пък ако е бил там, аз… аз си помислих, че може би той е този, който го е убил.

Тя бавно отпусна свитите си в юмруци ръце.

— Мисля… мисля, че Кам е отишъл там, за да ме защити, нали? Но се е появил прекалено късно и…

— Да, пристигнал е прекалено късно, така е! — Очите на Найл пламтяха с черен огън.

Кара усети как около тях закръжи енергия и дъхът й едва не спря.

— Найл?

— Той е мислил, че си го направила ти? Камерън е смятал, че ти си убила Ланс?

Тя успя само объркано да кимне.

— Майка му стара!

Студът, който Кара усети в дома си, отново скова вените й.

— Найл? Какво…

Тя беше пропуснала нещо. Но какво?

Демонът я заобиколи и отвори вратата.

— Брукс! Брукс!

Но ченгето не отговори.

И Кара напълно се смръзна.

Уличката беше пуста. Невероятно. Тод погледна първо наляво, после надясно.

Инкубът трябваше да е някъде тук. Камерън го изпревари само с някакви си секунди… А Тод дори не допускаше мисълта мъжът да е толкова силен, че просто да изчезне.

Някакви едва доловими звуци. Шумолене на плат. Дрехи? Там напред, до контейнера за боклук.

Подчинявайки се на инстинкта си, Брукс посегна за пистолета си и извика:

— Камерън Комак, ти ли си?

Тишина.

Оръжието беше в ръката му; тежест, към която беше привикнал, благодарение на дългите му години работа в полицията. Пистолетът беше изваден и насочен в тъмнината. За всеки случай, ако някой друг се криеше там, Брукс каза:

— Внимание! Аз съм полицай от полицейското управление на Атланта! Заповядвам ти да излезеш на светло, където да мога да те виждам! — Проклятие, улицата беше толкова тъмна! Придвижвайки се напред, Тод дочу шумоленето на някакви насекоми. — Казах да излезеш! — Къде бяха двамата полицаи, съпровождащи Кара? Точно сега малко помощ щеше да му бъде от полза.

Всеки нерв в тялото му беше напрегнат. Инстинктите му просто крещяха и той беше нащрек.

Затова, когато от сянката с вдигнати ръце и усмивка на лицето се появи Камерън, пистолетът в ръцете на Тод дори не трепна.

— Какво искаш, ченге? Твоят партньор вече свали всички подозрения от мен.

Не съвсем. Гит каза, че и тримата инкуби, които беше разпитвал, били дяволски плъзгави личности. Но тъй като върху гърдите на нито един от тях нямаше рани, които да ги насочат към убиеца на Сюзан…

— Какво, вече не можеш и да се изпикаеш ли, преди някой да те е изпял на полицията? — провлачи думите Камерън и започна да отпуска ръце.

— Не мърдай!

Усмивката на демона стана още по широка.

— А аз видях днес твоята дама. Кара изглежда страхотно, когато няма дрехи върху себе си, не смяташ ли?

По вените на Брукс се понесе огнен поток. Някой беше уплашил Кара. Той бе видял страха в очите й.

Нима тя се страхуваше от Камерън?

— Какво й направи? — настоятелно попита Тод.

— Нищо — и Камерън започна да се поклаща напред-назад. Сенки пробягваха по тялото му и скриваха прекалено много. — Къде е Кара? Нима не трябваше да е с теб? Нейният любовник?

Тод стисна по-здраво дръжката на пистолета.

Камерън се изкиска.

— Аха, разбирам. Тя не е дошла при теб, нали? След нашия разговор Кара е отишла при… него. Знаеш ли, аз винаги съм се питал дали Найл наистина е обичал Нина? Или през цялото това време му е била нужна Кара?

Копелето се опитваше да го удари по болното място.

— Искам да излезеш на светло. — Тод виждаше ръцете му, в които нямаше оръжие, но нюхът му за опасността го държеше нащрек.

— Какво е да знаеш, че в критичния момент Кара се хвърля в неговите обятия, а не в твоите?

Този задник нямаше да успее да го изманипулира.

— Излез на светло!

— Щом искаш — и Камерън направи крачка напред.

Вратата на задния вход на клуба внезапно се отвори и се блъсна в стената.

— Тод!

Той се обърна, дочул вика на Кара.

— Махни се от него! — проряза нощта гласът на Найл.

Камерън се втурна да бяга.

„Какво по дяволите…“ Тод отново насочи вниманието си към на инкуба и се втурна след него.

— Не мърдай! Проклятие, дори не…

В края на уличката се появи жена. За миг уличната светлина проблесна в огненорижата й коса.

Тод отвори уста, за да я предупреди.

Но Камерън се блъсна в нея и я събори на земята. Телата им се преплетоха.

Той не спря да тича. Кара и Найл също…

Инкубът се надигна от земята. Върху лицето му блестеше злобна усмивка, докато ръцете му здраво стискаха Холи Щорм. Едната се беше увила около врата й, а другата беше върху корема й; така, че дланта му се притискаше към средата на гърдите й.

— Нито крачка повече! — изръмжа Камерън.

Брукс разбра, че ситуацията взема сериозен обрат. Той застина, но не отпусна пистолета си дори на милиметър.

— Камерън, не зная какво те е разстроило толкова, но трябва да се успокоиш. Аз искам само да поговорим. Пусни жената и да влезем в клуба.

Тод нарочно говореше тихо, опитвайки се да го успокои. Което никак не беше лесно, отчитайки сирената, която направо виеше в главата му.

Инкубът поклати глава. Холи се опита да се измъкне; бореше се, извиваше се и ругаеше… Но за Камерън не беше трудно да я задържи на място.

Отдаваше му се дори прекалено лесно. И разбира се, за него, с неговата нечовешка сила, нямаше да бъде никак трудно да извие врата й, дълго преди Брукс да стигне до тях.

Проклятие! Нима не й беше казал да си върви вкъщи? Защо вече никой не се подчиняваше на ясните заповеди на полицай?

Тихият звук от стъпки зад гърба му го изненада. Тод видя как Камерън погледна зад него и наляво.

Към Кара.

По дяволите, не смяташе да я излага на опасност.

— Кара, върни се в клуба. Веднага.

— Кара, стой! — викът на Камерън беше изпълнен с гняв. — В края на краищата, ние сме тук заради теб.

О, проклятие!

Тод погледна в черните му очи и видя в тях безумие. Злоба. Ненавист. Любов.

И всичко това беше насочено към Кара.

Шибания! Той вече беше виждал подобни погледи… У мъжете, които убиваха своите приятелки. У онези, които пребиваха до смърт съпругите си. И избиваха собствените си семейства.

Пред него имаше убиец.

Който беше вманиачен по Кара.

Признаците на тази мания можеха да се видят още от самото начало. Брукс просто не успя да ги разпознае навреме.

Не, от този инкуб подозренията в убийство не бяха снети. Точно обратното. Беше виновен точно той.

Тод пристъпи към Кара.

— Не се приближавай към нея! — прозвуча вопъл, изпълнен с омраза.

Той застина. „Копел ето съвсем е мръднало!“ Трябваше да отвлече вниманието му по някакъв начин; не биваше да го оставя да съсредоточи вниманието си върху Кара.

— Как го направи? — със спокоен глас попита Брукс, макар че вътрешно кипеше от гняв и страх. — Как успя да подведеш Гит? Върху теб трябваше да има рани от нож и…

Тогава Камерън се разсмя. Разкиска се. След което се наклони и зарови нос в косите на Холи.

Жената престана да се бори, сякаш разбрала колко близо е до смъртта. Крайно време беше!

— Това са все те! — и инкубът пое дълбоко въздух, наслаждавайки се на аромата й. — Никога не съм знаел, че у хората има толкова сила и енергия.

— Камерън, не… — Кара. Ужасена. И невярваща.

— Когато изсмукваш всичко, до последната капка, надървянето си е просто невероятно. — Той обърна глава и се усмихна. Като безумен. — Сега съм много по-силен. Толкова невероятно силен. — Още едно изкискване, подхванато от вятъра. — Аз мога да се възстановявам десет пъти по-бързо, отколкото преди.

Толкова бързо, че върху тялото му не беше останала дори драскотина? Но Найл беше казал, че сутринта Камерън не е изглеждал добре. Явно още не се е бил излекувал напълно…

Гит беше открил и довел негодника в участъка прекалено късно.

По дяволите!

— На теб не ти трябва Кара — изрече Найл. Демонът, сякаш роден от тъмата, излезе от мрака и тръгна към Брукс. Невъоръжен. А според Тод, той изобщо нямаше нужда от оръжие.

Ако наистина беше десето ниво, то имаше достатъчно сили, за да се справи с копелето с голи ръце. Найл застана вдясно от Брукс, почти рамо до рамо с него.

„Само това ми липсваше — дявол да ми прикрива гърба!“

Инкубът примигна. Поклати глава.

— Мислех, че е… тя. — Речта му стана бавна и заваляна. — Дълги години мислех, че го е направила тя.

— Направила какво, Камерън? — „Може би, ако се хвърля напред достатъчно бързо, ще успея да освободя Холи?“ За съжаление, отчитайки колко е силен противникът му, шансовете да го изненада клоняха към нулата…

— Аз мислех… че тя е убила… моя брат.

Щрак! И последната част от пъзела се подреди. Но прекалено късно.

Найл беше казал, но Брукс не обърна внимание, не осъзна…

„Майката на Камерън напуснала баща му заради смъртен…“

„… имала е ново семейство, за което да се грижи…“

Тези думи гръмко се разнесоха в главата му.

Тод можеше да поспори, че в „новото семейство“ е имало и нов брат, човек, на име…

— Ланс — въздъхна името Кара. — Ти… Ти си му разказал как да убие Нина! — Болката в гласа й се заби като остър кинжал в гърдите на Брукс.

Инкубът трябваше да умре.

Но най-напред Тод щеше да се погрижи за безопасността на Кара. И да спаси заложницата.

Проклятие! Ама че ситуация.

Камерън стисна по-здраво гърлото на Холи.

— Кучката си го заслужи. Постоянно въртеше задника си пред мен и се държеше така, сякаш не съм достоен да я докосна. Но много бързо разтвори краката си пред Ланс… А след това едва не го направи зависим…

— Тя го обичаше! — прозвуча яростният вик на Кара. Тод потръпна, безсилен да контролира емоциите си, забушували в него в отговор на болката й.

— Аз му разказах коя е тя. Научих го какво трябва да направи, за да може кучката да умре веднъж завинаги…

— Ах ти, кучи син такъв! — Ако гласът на Кара беше преизпълнен с огън от бушуващия у нея гняв, то у Найл той беше направо леден. Демонът стоеше, без да изпуска от поглед Камерън. — Ти си предал една от своите!

— Ланс беше мой — мой брат, човек, но беше мой! — Ненавистта в гласа на Камерън не отстъпваше на гнева на Кара.

Тод усети как вятърът се смени. Температурата се повиши, налягането на въздуха върху кожата му се увеличи. Енергията се сгъсти. Но чия? На Кара, на Камерън или — не дай си Боже! — на Найл, с неговата десета степен Брукс изобщо не беше сигурен.

Но и нямаше никакво желание да разбере.

— Исках да ти отмъстя, Кара! — Камерън се беше взел в ръце, но очите му все още блестяха с черен огън; демон, измъкнал се на свобода, желаещ да убива. — И чаках… всичките тези години; чаках да стана силен, а ти — слаба. Измислих идеален вариант да се разплатя с теб — и той облиза устни. — Исках да преобърна света ти и да те оставя без нищо!

— Копеле! Ти успя! Ти и твоят брат разрушихте моя свят, когато ми отнехте сестрата. Тя беше всичко за мен! Плът от моята плът, моя…

— А той беше всичко за мен! Единственият, който ме разбираше, само той…

Тод рискува и направи крачка напред.

— Майка ти стара! Казах да не мърдаш! — и Камерън стисна гърлото на Холи, принуждавайки я да отвори конвулсивно уста, за да си поеме въздух.

— Пусни я, Камерън! — Брукс хвърли поглед към Найл и видя, че позата му е все още отпусната — ръцете му свободно висяха покрай тялото, а краката му бяха леко разкрачени.

Холи дереше с нокти ръката на инкуба, опитвайки се да се измъкне от обятията му…

— Стига си се борила с мен! Уморих се от тези тъпотии и… — Камерън се запъна и се усмихна. — С хората е толкова просто да си имаш работа — каза той, но гласът му престана да звучи като глас на убиец; сега това беше глас на нежен любовник.

— Не… — въздъхна Кара. — Ароматът му…

О, по дяволите! Копелето беше решило да направи от Холи заложница, желаеща да му се подчини. И да е готова на всичко заради похитителя си.

Не, не беше решил — той го правеше. Тод безпомощно наблюдаваше как Холи спря да се съпротивлява, примигна и покорно застина в обятията му.

— Толкова лесно — повтори инкубът.

— Да, истина е — съгласи се Найл с насмешка в гласа. — Затова твоето шибано братче умря толкова бързо.

— Теб е трябвало да преследвам — развика се Камерън. — Теб! Трябваше да се досетя, че на Кара няма да й стиска да го направи!

— О, грешиш, стискаше ми и още как! — Гласът й беше пълен с обещания. — Пусни жената и да се изправим един срещу друг!

— Ти наистина ли смяташ, че ще можете да ме спрете! — Устните му се изкривиха в озъбване. — Слаба сукуба и смъртен?

— Бъди сигурен, че ще успеем. — Тод изобщо не се съмняваше. Той все още държеше пистолета си, насочен срещу инкуба. И беше готов във всеки един момент да стреля.

— Аз възнамерявам да те убия в близките десет секунди — дочу се студеният глас на Найл. — Така че техните сили не са от значение.

За пръв път тази вечер Тод забеляза страха, преминал през очите на Комак.

— Само мръдни и ще я убия!

— Няма да стане! — извика Тод.

Найл просто отбеляза:

— Във всеки случай, ти ще умреш днес.

Проклятие! Ако Найл използваше силата си, то всичко щеше да се сведе до това, как през следващите две седмици всички медии и телеканали щяха да тръбят за смъртта на журналистката. И „Другите“ щяха да се окажат на мушката.

Брукс се обърна към Кара. Имаше нужда от помощта й и трябваше да действа бързо. Докато Найл не беше взел нещата в свои ръце.

Трябваше да разсее Камерън.

Погледите им се срещнаха. Черните очи на неговата сукуба светеха от любов. И доверие. Кара едва забележимо кимна.

След това съсредоточи вниманието си върху журналистката и й заговори с тих глас:

— Съпротивлявай му се! Ти не харесваш докосванията му! И този ужасен аромат. Той е зъл! Ти трябва да се бориш. Бори се!

Думите на Кара бяха изпълнени с магия. И сила. Щеше ли да откликне на тях Холи? Тод не знаеше. Но му беше достатъчна реакцията на Комак. Копелето загуби и последните остатъци от самообладанието си. В очите му гореше ярост, сякаш…

— Млъкни, кучко! Млъкни, майка ти…

— Сега! — извика Брукс.

Инкубът се беше разсеял, както целяха от самото начало.

Идеален момент за нанасяне на удар.

— Гори, копеле! — извика Кара и захвърли към него една от огнените си топки.

Виждайки, че пламъкът се движи срещу му, Камерън изруга и вдигна ръка, опитвайки се да го отклони със собствената си магия. В този момент Холи Щорм се върна в съзнание. Тя започна да ръмжи, да вика и да се извива като истинска котка. И след като успя да се измъкне от захвата му, репортерката падна на земята.

Тод беше готов. Едва димът от огненото кълбо се разнесе над уличката, той се прицели и стреля.

От оглушителния звук се задействаха алармите на паркираните наоколо автомобили.

Куршумът с тъп звук проби главата на Камерън и той се олюля. Но не падна.

— Шибан смъртен, ще ти трябва нещо повече, от…

Брукс стреля още веднъж. И още веднъж, вече в гърдите му. Дали Камерън щеше да оживее след куршумите? Кара беше казала, че инкуб може да бъде убит само по един начин, и то не такъв… но той все пак правеше всичко възможно, за да го повали на земята.

Патроните му свършиха и тихото прещракване на празния пистолет накара Тод да замръзне на място. Беше втренчил поглед в инкуба, който все още стоеше на краката си. Сърцето на Брукс силно се разтуптя, кръвта се задвижи с нова сила по тялото му и…

Камерън падна на земята. По гръб. Под тялото му започна да се образува локва от кръв. Тод извади втория пълнител, който носеше със себе си по навик и презареди пистолета си. Кара се хвърли напред, но той успя да я хване за ръката.

— Почакай, скъпа.

Тялото й се тресеше, но той не можеше да каже дали от гняв, страх или от странното смесване на двете чувства. Първо трябваше да се разправи с Комак… и да се погрижи да няма повече изненади.

Репортерката с труд се повдигна и се взря в широко отворените очи на инкуба.

— Той не е мъртъв — каза Кара. — В безсъзнание е, но все още е жив.

Е, добре би било да остане в такова състояние до края на живота си.

— Ти добре ли си? — попита Тод Кара. Тя все още беше бледна. И толкова прекрасна, че дъхът му направо спираше.

Дори сред този Ад.

— Аз… аз не знаех, че е той. Кълна се, Тод, аз…

— Зная — увери той любимата си. И ако на няколко крачки от тях не се намираше смъртоносно опасен демон, Брукс щеше да я прегърне и да я държи в обятията си, докато от лицето й напълно не изчезнеха болката и страхът.

Но с прегръдката трябваше малко да се позабави.

— Найл е единственият, който се досети. Той знаеше, че Камерън е имал брат, но не знаеше името му, докато аз не му казах…

Тялото на инкуба помръдна. Едва-едва. Потръпна.

Проклятие! Щеше да бъде по-добре, ако копелето не смяташе да се изправи като изрод от евтин филм на ужасите.

И, защо, по дяволите, все още нямаше подкрепление? Двамата полицаи, някъде там в „Парадайз Фаунд“… нима не бяха чули изстрелите?

— Трябва ти нещо повече от това, което имаш в арсенала си, за да го довършиш. — Найл се придвижи напред, като с движението си му напомни на дива котка; толкова тихо стъпваше по асфалта. — Инкубът…

Да, куршумите нямаше да се справят, но Тод не разчиташе на тях.

— Може да се убие само по времето на един от онези сеанси за изсмукване на енергия, да, наясно съм.

Найл замълча.

— Кара ти е разказала абсолютно всичко, така ли?

Не, още не. Във всеки случай, тя още не му беше признала какво изпитва към него.

Тялото на инкуба потръпна още веднъж. Тод се насочи към него и спря съвсем близо.

Кара беше до него.

Найл зае позиция близо до главата му.

Холи се изправи, доста неуверено, и се отдръпна няколко крачки встрани.

Всички гледаха към Камерън, когато очите му се отвориха. От устата на инкуба потече струйка кръв, когато той се усмихна… и се хвърли напред.

Тод стреля още шест пъти. Два куршума в главата. Четири в гърдите.

Камерън отново падна.

Устата на Холи беше отворена в безмълвен вик. Тя не можеше да повярва в случващото се.

Брукс й хвърли бърз поглед.

— И така, смяташ ли, че градът е готов да чуе за това? — и той поклати глава с отвращение. — Сигурна ли си в това, госпожице Щорм?

— Н-не, аз…

— Детектив Брукс!

Поглеждайки през рамо, Тод видя двамата полицаи, излизащи от задния вход на „Парадайз Фаунд“.

Най-накрая!

— Колко още ще е обездвижен? — поинтересува се той, наясно, че Кара и Найл са в състояние да отговорят на въпроса му. Ако разполагаха с време, можеше да отцепи района, да позвъни на МакНийл, да извика някакъв превоз и да замажат случая.

Найл подсвирна.

— Ами. Отчитайки факта, че в гърдите му има дупка, голяма колкото юмрука ми, а и лицето му не е толкова привлекателно, както преди… Бих казал, че следващото движение можем да го чакаме като минимум след няколко дни.

Това беше добре! Хищническа и прекалено доволна усмивка о свети лицето на Брукс.

— Точно това исках да чуя — каза той и отпусна пистолета. — Придържайте се към моята версия — нареди им тихо, наясно, че ще му се наложи да изговори купища лъжи и оправдания.

Найл повдигна рамене.

Холи прехапа устна, след което кимна.

Кара не сваляше очи от тялото, но Тод знаеше, че тя също щеше да се съгласи. Можеше да разчита на подкрепата й.

Прибра пистолета в кобура си.

— Стойте там! — извика той към полицаите. На местопрестъплението нямаше никакво оръжие и ченгетата със сигурност щяха да се замислят защо невъоръжения заподозрян е надупчен така… А и щеше да им бъде много интересно защо трупът все още дишаше.

Защото инкубът наистина дишаше. Тод виждаше едва забележимото повдигане на гърдите му.

— Аз ще ги задържа. Кара, не искам да те моля за това…

Лека усмивка се появи върху лицето й. Очите й изглеждаха уморени, но в тях проблесна искрица веселие.

— Ти нямаш намерение да ме молиш да повлияя върху представителите на закона, нали скъпи?

Боже, тя беше страхотна!

— Само този път…

Тя кимна. Погледна още един път към инкуба, обърна се и застана с гръб към мъжа, който се беше опитал да припише всички убийства на нея и който беше виновен за смъртта на сестра й.

Тод нямаше повече сили да се сдържа. Като детектив знаеше, че трябва да се отдръпне и да се държи като професионалист, когато толкова много очи са отправени към тях, но…

Протегна ръце и заключи Кара в обятията си. Целуна я и усети сладостта й върху езика си. Ръцете й се отпуснаха върху раменете му; все още хладни, но това сега беше дори приятно. Тод повдигна глава. Вдиша дълбоко и усети… само нея.

— Върви. — От устните, които под натиска на неговите се бяха зачервили и леко подули, се отрони тих стон. — Върши си работата. Ще поговорим… по-късно.

Очите й леко се овлажниха и той разбра, че тя се опитваше да се овладее.

По дяволите, току-що беше усетила върху себе си зашеметяващата ярост на убиеца на сестра си. Но Тод знаеше, че тя щеше да се справи.

Кимна мрачно и я пусна. Насочиха се към полицаите и той усети усилващият се аромат на феромоните й. О, проклятие, щеше да бъде по-добре…

Внезапно зад тях, сякаш отникъде, се появи огнен вихър. Яростният пламък се понесе по уличката със сила, подобна на взрив, която подхвърли и Кара, и Тод във въздуха.