Синтия Идън
Полунощни грехове (16)

Глава 16

Настъпи времето да се срещне с дявола лице в лице.

Когато нощта се спусна над града, протегна се по улиците му и погълна светлината със сенките си, Тод се върна в „Парадайз Фаунд“, за да погледне демона в очите.

Този път до вратата имаше охрана. Брукс леко се напрегна, когато ги видя, но беше готов за всичко, което го очакваше.

Малко по-рано беше успял да говори с капитана и така разбра, че и тримата заподозрени инкуби са се оказали чисти. А това означаваше, както се беше изразил МакНийл, „че сме затънали в тези лайна до ушите“.

Трябваше им пробив. И Найл трябваше да го осигури.

— Дори не си мислете да се заигравате с мен тази вечер предупреди ги Брукс със студен глас. Кара не беше с него. Той я откара до дома й, без да се съобразява с бурните й и гръмки протести. Не смяташе да я излага на опасност, независимо от това, дали тя имаше или нямаше супер способности.

Кара беше негова и Тод смяташе, че и като мъж, и като ченге трябва да я защити с цената на всичко.

Високият-и-страшният отвори вратата пред него.

— Този път никакви спънки — отвърна му той. — Шефът иска да те види.

Тод изхъмка и се промъкна покрай горилата, отмествайки го с рамо. Вечерта едва започваше и клубът беше още празен. В помещението се разхождаха няколко младежи и на него му се стори, че забелязва проблясването на зъби у единия от тях. Като цяло, посетителите явно още не се бяха стекли насам.

Брукс хвърли поглед към бара.

— Днес не е тук.

Гласът на Найл се разнесе съвсем наблизо, иззад гърба му.

Господи! Тод рязко се обърна и срещна черния му поглед.

— Къде е?

— Аз смятах да ти задам този въпрос, детектив — Найл наклони глава встрани. — Твоят партньор е решил да арестува моя барман, така ли?

— Не. — Нямаше никакъв смисъл да лъже, но къде все пак беше Камерън? — Той е чист.

Барманът беше успял да представи алиби за времето на убийствата. Негодникът беше казал, че е бил зад бара и четирима вече бяха потвърдили алибито му. Разбира се, свидетелите се оказаха смъртни, затова съществуваше вероятност да са се намирали под хипноза. Колин също така потвърди, че върху тялото на демона не е имало никакви рани — нямаше начин инкубът да скрие такива наранявания.

Всичко сочеше, че копелето не е убиецът, но…

— Чист? Хм… интересно. — Върху безучастното лице на Нийл не пролича дори грам интерес. — Камерън не дойде, когато започна смяната му. А трябваше да е тук преди повече от половин час.

Косъмчетата по тила на Тод настръхнаха.

— Капитанът каза, че инкубът си е тръгнал от участъка малко преди шест.

Тогава къде беше той?

Сърцето му затуптя забързано и Брукс направи няколко дълбоки вдишвания, за да възвърне самообладанието си.

С Кара всичко щеше да бъде наред. Макар че тя отказа да се скрие в тайната квартира, все пак се съгласи на охрана. Крайно неохотно и както се изрази тя, „само за да ми се махнеш от главата“. Патрулната кола беше паркирана точно пред дома й.

„Нищо лошо няма да й се случи!“

Освен това, от Камерън бяха снети всички подозрения. Да, мъжът беше дразнещ тип.

Но не убиец.

Само че нещо не спираше да го човърка отвътре.

Дали не беше заради Найл? Или имаше нещо друго?

— Какво разбра? — настоятелно попита Тод. Нямаше търпение да получи информацията и да се махне от тук. Студени тръпки преминаваха по кожата му и той искаше колкото се може по-бързо да се върне при Кара.

Боже, тази жена никога не напускаше мислите му. Независимо дали спеше или беше буден. Ароматът й беше попил в него. Усещаше дори вкуса й върху езика си.

— Ти си се пристрастил, наясно си, нали?

Не такъв отговор очакваше Тод.

— Какво?

— Така става. Сукубата омайва прекалено силно. Тя взема не само сърцето ти. Тя взема и душата ти и започваш така да я желаеш, че не обръщаш внимание на болката, когато тя продължава да взема, и взема, и взема…

Но Кара не само вземаше. Тя даваше — страст, доверие, сила, енергия.

— Нямаш ни най-малка представа за какво говориш. — А и това не го касаеше. — Забрави за Кара. Тя не е твоя, за да се безпокоиш за нея.

Лицето на Найл се ожесточи.

— Кара е единствената, която мога да назова член на своето семейство. Повярвай ми, човече, точно аз съм този, който трябва да се грижи за нея.

Добре, изглежда, че все пак щеше да се наложи да упражни малко физическа сила върху този негодник. И то много скоро. А тази вечер се бе зарекъл, да даде всичко от себе си и да се държи като добро ченге…

— Не зная защо тя избра теб — намръщено произнесе Найл. — Би могла да получи всеки друг.

Да, това и самият той не го разбираше. Но богинята беше избрала именно него и Тод възнамеряваше да благодари и това на щастливата си звезда през остатъка от живота си.

Живот, който искаше да прекара с Кара.

Внезапното осъзнаване на тази проста истина го изненада.

— Чух за няколко заблудили се инкуби — и Найл сви рамене. — На пръв поглед, те не представляват опасност, но…

Заблудили се? Найл беше избрал странна дума и… Боже, какво бяха тези демони за него? Нежелани котета ли?

— Моите хора скоро ще ги доведат тук. — В гласа му прозвуча увереност. — И ти можеш да си поиграеш с тях на полицай. Или да се оттеглиш и аз сам да измъкна информацията, която ти е необходима.

— Аз ще задавам въпросите.

— Както пожелаеш. Ще играем по твоите правила.

Тод отново погледна към пустеещия бар. Отсъствието на Камерън го безпокоеше. Да, инкубът имаше алиби и нямаше рани, което го изваждаше от кръга на заподозрените, но…

Мъжът изобщо не се харесваше на Тод; в негово присъствие по гърба му винаги преминаваха студени тръпки.

— Колко отдавна познаваш Камерън? — попита Брукс, насочвайки се към бара.

— Почти от толкова време, отколкото се познавам и с Кара.

Това изобщо не беше отговор.

— Колко отдавна?

— Защо питаш?

Все още нямаше отговор. Найл изобщо не искаше да улеснява ситуацията.

— Кара му има доверие. — Но тя имаше доверие и на Найл, а това изобщо не беше показател. — Искам да зная защо?

Демонът дръпна стол и седна.

— Камерън все още е доста млад според мярката за секс-демон. — Той погледна към дансинга, задържа поглед върху една танцуваща двойка и отново погледна към Тод. — Майката на Камерън зарязала баща му заради човек. А баща му, Доминик, не спадаше към любящите родители…

Какво пък! МакНийл беше казал, че по време на разпита Комак не е подбирал думите си, говорейки за ненавистта си към хората. Сега ставаше ясно защо.

— Майка му се е грижила за него, когато Камерън не е живеел на улицата, но тя е имала друго семейство, на което е трябвало да обръща внимание.

Семейство, което не е включвало сърдит млад инкуб.

— Кара го намерила една нощ. И го доведе при мен. Научихме го на неща, които той трябваше да знае много преди тази среща.

Брукс вярваше, че се е случило точно така. Кара беше от тези, които помагаха на другите.

— Това е било преди или след смъртта на нейната сестра?

— Преди. Камерън помогна на Кара, когато… — Найл сви дясната си ръка в юмрук. — Аз тогава не бях в състояние да се погрижа за нея. Направи го Камерън.

Значи, Кара трябваше да е признателна на инкуба. Но не и Тод. Защото всичките му инстинкти крещяха, че нещо не беше наред.

— Проклятие, кога ще дойдат твоите хора? — Брукс искаше да се върне при Кара. Трябваше да се върне при нея.

— Скоро. — Найл го измери с мрачен поглед. — Отпусни се, човече. Преди да свърши нощта, твоят убиец ще е в ръцете ни.

Кара пореше водата; очите й бяха отворени, ръцете й извършваха ритмични загребвания, а краката й работеха в синхрон.

Изплува на повърхността, пое си дълбоко дъх и погледна към звездното небе. Изпитваше необходимост да го направи. Трябваше да измие ужаса от този ден и…

— Мислех, че обичаш да плуваш сутрин.

Дочула гласа, Кара се обърна, притиснала ръка към гърдите си. Прекалено късно разбра, че не е сама. От сенките пристъпи мъж.

Приглушената светлина, идваща от патиото, хвърляше отблясъци върху лицето на Камерън, когато той пристъпи до ръба басейна.

— Ти обичаш изгрева, нали? И през нощта обикновено не плуваш?

Сърцето й неистово затуптя. Тя не отговори на въпроси те му.

— Камерън? Как попадна тук? — Полицаите бяха пред дома й и не биха позволили току-така някой да премине покрай тях…

Дочу се кратък смях.

— Стига, Кара! — Инкубът поклати глава, а върху устните му заигра усмивка. — Аз съм демон. За нас не е толкова сложно да преминем през ограда — и той хвърли поглед към почти триметровото заграждение около нейния двор. — Дори и през такава, като твоята.

Тя заплува към стълбата.

— Днес ме викаха в полицията — изръмжа Камерън. Усмивката вече не беше върху лицето му, докато наблюдаваше движенията й, без да мига. — Довлякоха ме в участъка и онова животно — шифтърът — ме разпитва.

Кара се хвана за перилата. Металът беше хладен на допир. Бързо излезе от басейна и се протегна за халата си. Не се избърса с хавлията — нощният въздух беше достатъчно свеж.

— Не изглеждаш изненадана.

Тя бързо завърза колана си.

— Защото не съм.

Лицето на инкуба се изкриви от гняв.

— Ти си им разказала за мен, така ли?

Кара кимна.

— Наложи се, Камерън! Бях длъжна да разкажа на Тод кои са инкубите в Атланта. Някой убива хора и оставя отпечатъка на смъртта върху гърдите на всяка една от жертвите.

— И ти мислиш, че това съм аз? — и той поклати глава. — Кара, Кара… мислех, че ме познаваш. От край до край.

В гласа му се долови болка.

— Камерън… — тя пристъпи към него.

Той обаче веднага се дръпна назад.

— И ти смяташ, че това съм аз?

От вика му в ушите й зазвъня. „Проклятие, нима патрулните не трябваше да го чуят!“ Кара повдигна брадичка.

— Няма значение какво мисля аз, не разбираш ли? Аз знаех, че в града живеят трима инкуби. И трябваше да разкажа на Тод за тях! Ако не го бях направила аз, щеше да му го каже някой друг. Убийствата трябва да спрат! Аз не мога да позволя…

— А аз не им казах за теб — едва прошепна Камерън.

— К-какво? — Вятърът сякаш стана леден и тя се обгърна с ръце. Във водата беше толкова топло, но този обрат скова в студ всичко в нея.

— На нито една душа. — Той вдигна ръка и насочи пръст към нея. — Аз знаех какво направи с него, но не разказах на никого.

Може би не вятърът беше хладен? А ледените иглички, забиващи се в тялото й?

— Какво не им разказа, Камерън?

— Че ти го уби. — Изреченото беше много тихо и печално.

Кара се опита да направи няколко крачки към него, но той се напрегна.

— Аз не съм убивала никого — каза тя, опитвайки се да потисне болката в сърцето си. Не тя беше убила. Макар че беше много близко да го направи. — Ако имаш предвид Ланс, то той се самоуби сам.

Кара не забеляза движението, но след по-малко от секунда пръстите му се обвиха около ръцете й и я стиснаха до болка.

— Не ме лъжи! — Викът му беше гневен. — Ти го уби. Съблазни го, проникна в съзнанието му, а след това го уби!

— Не, аз не…

— Той дойде при теб онази нощ. Когато намериха тялото му, от него вонеше на теб — и Камерън я разтърси силно. — Аз зная, че ти си го направила! — На слепоочието му се изду и запулсира вена, а очите му загоряха с черен пламък.

Точно в този момент Камерън изобщо не можеше да се нарече привлекателен.

— Пусни ме! — Кара произнесе думите спокойно, макар че точно сега не усещаше такова. И ако той не махнеше ръцете си от нея — и то веднага — тя щеше да забрави за приятелството им и да му покаже колко свирепо може да се защитава една сукуба.

Камерън примигна и затвори уста.

— Кара?

— Пусни. Ме.

Той веднага я пусна.

— Аз… прости ми…

— Откъде знаеш?

Но Камерън само поклати глава. Тъмата изчезна от очите му.

— Откъде знаеш… — повтори тя. После преглътна и стисна ръце в юмруци — … че от него е миришело на мен?

— След смъртта на Нина го следях — злобно проскърца със зъби инкубът. Погледът му беше стъклен. — Знаех какво ще поискаш да му направиш…

— Защо смяташ така? — настоя тя за отговор.

— Защото аз те познавам! Ти знаеш как мисля аз, аз зная как мислиш ти! Аз. Те. Познавам. — Отново последва накъсано дишане. — Ако тя беше моя сестра, аз щях да направя същото.

Щеше да застави убиеца да плати. Да крещи. Да моли.

Да умре.

— Аз бях този, който откри тялото на Ланс. — Камерън се отдръпна от нея и започна да крачи насам-натам покрай ръба на басейна. — Отидох при него и усетих зловонието на смъртта дори през вратата.

— Ако си бил там, тогава знаеш, че е било самоубийство и…

— Самоубийците не умират с изражение на ужас върху лицето, Кара! С широко отворени очи и уста, изкривена от застинал вик!

Ноктите й се впиха в дланта й и тя усети кръвта, която потече по нея.

— Ти казваш…

— Престани с тези глупости! И двамата знаем, че Ланс не се е самоубил. Проклятие, но аз не съм разказал на никого това, което зная! Нито думичка, че ти го уби! А вместо това, ти разказа на своя любовник за мен при първа възможност!

— Не съм го направила — тихо изрече Кара и вятърът отнесе думите й до Камерън.

Той се намръщи.

— Ти… ти каза, че си му признала…

— Аз наистина разказах всичко на Тод. — И би го направила отново. — Но се кълна в гроба на сестра си, че аз не съм убила Ланс. — Беше време за истината. Въздухът, който Кара вдиша, сякаш горчеше. — Смятах да го направя, но той успя да се изплъзне. Аз желаех смъртта му. От цялата си душа. Но не съм го убила аз.

Ако той не беше забил ножа си в нея, тя щеше да довърши започнатото.

Без да съжалява, дори за секунда.

Камерън спря и се втренчи в нея.

— Не, не! Ти го уби в отмъщение за това, което той направи…

— Не съм аз! — Издържа на погледа му, без да отмества очи от неговите.

Инкубът разтри с трепереща ръка челото си.

— Но ако не си го направила ти, то кой тогава?

 

 

Найл наблюдаваше как „Парадайз Фаунд“ бързо се пълни със смъртни, демони и още Бог знае какви същества.

Имаше в него някаква напрегнатост; в бръчките около устните му и в присвитите му очи, което напрягаше и Тод.

— Нима твоите хора не трябваше вече да са тук? — Беше изминал повече от час, откакто Брукс дойде в клуба.

Найл повдигна вежда.

— Блудните инкуби явно не бързат да попаднат тук.

Да, сигурно беше така.

— Но твоите хора това няма да ги спре, нали? — Ама, разбира се, те дори не бяха хора.

— Може само малко да ги забави. Не се притеснявай. — Найл застина, след което рязко отмести очи към вратата. — Майка му стара!

Точно на входа, нервно стиснала чантата си, стоеше жена с огнени коси. Върху привлекателното й лице беше изписано решително изражение.

Секунда, това не беше ли…

Репортерката. Холи Щорм.

— Казах им да не пускат такива като нея!

— Такива като нея? — Интересно, дамата — какво, и тя ли беше от Другите? — Репортери. — Найл буквално изплю думата. Ако знаеха, какво искат да съобщят на света…

Погледът на Холи обходи клуба. Спря се на бара. И върху тях двамата. След което краката й я понесоха напред.

Напрежението, излизащо на вълни от Найл, сякаш стана два пъти по-силно.

„Няма начин! Просто не беше възможно демонът да се страхува от Холи Щорм!“

Тя спря пред тях. Стоеше и не сваляше очи от Найл.

— Искам да говоря с теб.

Той й се усмихна. Макар че усмивката му приличаше по-скоро на озъбване.

— Изглежда, че вече го правиш.

Холи леко се изчерви и отмести поглед към Тод.

— Детектив, а вие какво правите тук?

Брукс почука с пръсти по бара.

— Ами тук пее любимата ми певица.

— Пълни глупости — и ноздрите на репортерката трепнаха от гняв. — Вие сте същият като него, нали? Какво пък, отсега ви предупреждавам, че се каня да разкажа за всичко това в пряк репортаж. Дойде време, светът да узнае истината за…

Найл силно се разсмя.

Погледът на жената се ожесточи още повече.

— И знаете ли, имам доказателства. Следих разследването по делото на Госпожата-Убийца и зная, че убиецът не е човек. Някакъв демон — също като вас — е изсмуквал живота на невинните си жертви. И той е използвал тази жена — Сюзан Добс, с която се е запознал тук, за да ги съблазнява и…

Тод скочи на крака.

— Какво, по дяволите, каза току-що?

От изненада Холи остана с отворена уста. След което я затвори и измери с поглед Брукс.

— Какво каза току-що? — настоя за отговор той. Остатъкът от търпението му просто се изпари.

— Знаеш всичко, което…

Но онова, което не знаеше, беше, че Сюзан Добс се е запознала с инкуба тук, в „Парадайз Фаунд“. Тод заръмжа.

Холи заговори припряно:

— Имам си свои източници — сред „Другите“ — които потвърждават, че Сюзан е била постоянна посетителка на клуба преди пет-шест месеца. Тя често е посещавала „Парадайз Фаунд“, дотогава, докато той… — и тя изгледа Найл — не е заповядал да не я пускат повече тук.

„Интересно, какво ли щеше да е усещането, да извиеш врата на един демон?“ — помисли си Тод, обръщайки се към Найл и стисна зъби.

— Не си споменавал, че Сюзан е идвала тук.

Детективът, който беше натоварен със задачата да изясни всичко за навиците на Сюзан — Флинт, мъжът, когото бяха преместили при тях от отдела за борба с наркотици преди шест месеца — оглави топлистата му за глупостта на годината.

— Ти не си питал — лениво изрече Найл.

— По дяволите, Флинт сигурно ти е задал този въпрос!

Найл просто го гледаше с бездънните си очи. Прекалено късно Брукс си спомни думите, казани от него преди няколко дни.

„Една трета от полицаите са демони. Аз зная какво става в този град всяка минута. И не си мисли, че просто се хваля!“

Проклятие!

Репортерката не сваляше от тях зелените си очи, които сякаш виждаха прекалено много. Тод се опита да обуздае темперамента си… но страшно много му се искаше да удари Найл. Само че моментът никак не беше подходящ.

— Изглежда, имате интересни източници на информация, госпожице Щорм. — Брукс можеше да заложи заплатата си, че една от тях е била Сюзан Добс. — Нали разбирате, че сте получили информация от убиец?

Жената дори не мигна.

— Много лесно се обвинява онзи, който е мъртъв, нали?

— Аха. Много. Особено ако мъртвият наистина е убиец. Тод преднамерено направи пауза. — Останалите ви източници също ли са толкова „надеждни“?

Холи го погледна право в очите.

— Е, във всеки случай са по-добри от онези, които полицията има.

Право в целта. Брукс наклони глава.

— Бъдете сигурни, че правим всичко възможно Госпожата-Убийца да бъде спряна.

— Е, когато тази вечер изляза и в пряк ефир и разкажа на всички жители на Атланта истината за ставащото, ето тогава, мисля, че вие наистина ще започнете да работите с пълно самоотдаване.

Брукс не смяташе, че жената говори сериозно.

— Чуй, ти дори не знаеш за какво говориш. — Точно сега, само тази журналистка му липсваше на главата. В която вече се въртяха неподредените парченца от пъзела.

Сюзан е била в „Парадайз Фаунд“ преди в клуба да започне да работи Кара. Но може би е продължила да се навърта наоколо, успявайки да се промъква покрай охраната дори когато Кара вече е пеела тук…

„Парадайз Фаунд.“

И тук ли се беше запознала с убиеца? Съществуваше дяволски голяма вероятност да е станало точно така.

Идеално място за хората, обичащи да се заиграват с тъмната страна.

От отчетите за Сюзан, които Тод беше прочел, знаеше, че Добс е имала тъмна страна.

— Аз зная… зная за демоните — каза Холи — и че те са наоколо: полицаи, лекари, адвокати…

— И имаш доказателства за това? Неоспорими улики? — Тод я прониза с очи. В това време Найл седеше до тях с отегчен поглед. Нищо ново. — Смяташ, че ръководството на телевизията ще ти даде зелена светлина за тази измислица? Я слез на земята! Целият град ще се смее на „Нюз Флаш Файф“.

Както и на нея. Хората не бяха готови да чуят истината.

Преди време Брукс също не беше готов.

— И ти досега говори само за демоните… А относно останалите?

Холи едва забележимо пребледня.

— О-останалите?

— Ами, да… Ти нали знаеш — вампири, вещици, шифтъри…

С всяка казана дума очите й ставаха все по-големи и все по-кръгли. Тод не смяташе да се занимава с нея повече.

— Послушай, ти изобщо не знаеш какво се крие зад всичко това. Наистина ли си мислиш, че „Другите“ ще се зарадват, когато разберат за плановете ти, да разрушиш техния уютен таен свят?

Тод забеляза, че Холи нервно преглъща и след това поглежда внимателно към Найл, който се усмихваше с широка усмивка, демонстрирайки почти всичките си зъби.

— Не ми пука какво смяташ да правиш. Ако в плановете ти влиза да разкажеш на света за „Другите“ — какво пък — давай!

О, по дяволите! Найл беше решил да я подкокороса.

— Мамка му! Всеки демон в града ще тръгне след нея — шумно запротестира Тод. А може би точно заради едно такова преследване тези нейни неназовани източници я снабдяваха с информация?

Найл се усмихна.

— Аз няма!

Страхотно! Това направо щеше да намали бройката на преследвачите й! Щяха да останат още само някакви си… няколко хиляди! Да, трябваше да започне да решава проблемите си един след друг, а не вкупом.

— Върви си вкъщи — с непоколебим глас й заповяда Тод. — Това място не е за теб… Връщай се в уютното си ъгълче и забрави за цялата тази история.

— А какво ще стане с убиеца? — попита Холи с висок глас.

— Аз ще се заема с него. — Както и с Найл после. — Не излизай с тази история довечера. Просто си върви вкъщи. Утре ще поговорим… По дяволите! Ще отговоря на всичките въпроси, но утре. — Под светлината на яркия ден.

Холи се поколеба.

— Искам само още малко време, госпожице Щорм. Само малка отсрочка.

А ако не се съгласеше… Какво пък? Щеше да се наложи да я сложи зад решетките. Защото днес тя няма да излезе в ефир при никакви обстоятелства. Да, Брукс не беше във възторг от това, че щеше да му се наложи да я арестува и затвори, но не можеше да рискува. Беше ясно, че репортерката се бе ровила в неговия случай и най-вероятно беше успяла сама да се вкара в беля.

Холи стисна устни. Погледът й сновеше между Тод и Найл.

— И ти ми обещаваш, че ще отговориш на всичките ми въпроси? И аз ще мога да запиша всичко на диктофон?

Е, с това вече премина границата…

— Ще ти дам интервю.

Това беше единственото, което можеше да й обещае. И след като Холи се озовеше в участъка, Брукс смяташе да приложи всичките си усилия, за да я убеди да види нещата от неговия ъгъл.

Тя въздъхна.

— Добре. Имаш време до утре. Три часа следобед. Ако от теб няма никаква вест, в пет часа ще съм в пряк ефир.

И тя щеше да удържи на думата си. Тод трябваше бързо да се свърже с капитана и да му съобщи за новата заплаха.

Холи се обърна и тръгна към изхода.

— О, Холи…

Гласът на Найл беше мек като коприна.

Тя едва не се спъна. Погледна през рамо с леко разтворени устни.

— Не идвай повече в моя Рай, освен ако… не си готова да си поиграеш с дявола.

Тод дочу как тя рязко си пое дъх. След което продължи към вратата, но почти бежешком, докато Найл като гладен паяк следеше за всяко нейно движение. Заплашително зловещо.

— Остави я на мира — предупреди го Тод. — Проклятие, мислех, че не искаш „такива като нея“ да се навъртат в клуба ти.

Найл само сви рамене.

— Тя е човек. И излъчва секс. И няма търпение да се разходи в мрака. — Разнесе се тих смях. — Харесват ми такива жени!

Боже! Тод погледна към противоположния край на клуба, задържа поглед върху вратата с надпис „Не влизай!“ и посочи натам.

— А аз, дяволите да те вземат, искам да разбера всичко, което премълчаваш. И то веднага!

Докато още някой не се беше появил в „Парадайз Фаунд“ без покана.