Синтия Идън
Полунощни грехове (4)

Глава 4

Алибито й се потвърди.

Част от Тод ликуваше — една много, много голяма част — защото това означаваше, че може спокойно да се доближи до зашеметяващата Кара.

Другата част обаче, сериозно се тревожеше. Ако Кара не беше убийца, значи истинската престъпница се опитваше да я натопи. Поне Брукс не виждаше друго обяснение.

Убийца, обожаваща сложните игри — това беше дяволски лоша новина.

Беше сряда вечер. Бяха изминали два дни, откакто видя Кара за последно, откакто се наслади на докосването на идеалните й устни и откакто нежният й език галеше неговия.

Брукс я избягваше, наясно с факта, че трябва да пази дистанция, докато не се изяснеше алибито й по време на убийствата. Не му се искаше да усложнява живота си с връзка със заподозряна.

Но сега всички обвинения към нея бяха снети.

Според думите на Колин пет сервитьорки и трима бармани бяха потвърдили, че Кара е била на сцената в „Парадайз Фаунд“ по времето, когато са били извършени първите две убийства. А една любопитна и досадна възрастна съседка потвърди думите на Кара, че тя е била сама в дома си по времето на убийството на Майкъл Хаус.

Госпожа Мърфи, бивша учителка и голяма почитателка на изкуството, ако се съдеше по висящите на стените в гостната й картини, с радост сподели наблюденията си:

— Видях я, как се върна вкъщи след пет с тази своя яркочервена кола. Влезе и повече не е излизала. — Между белите вежди на старицата се появи малка бръчка. — Мислех си, че ще я посети мъж, но… — и последва въздишка, пълна с разочарование. — Тази нощ не се появи никой.

— Значи тя си е била вкъщи между пет и десет вечерта? — попита отново Брукс.

Възрастната дама посочи с пръст към една картина, нарисувана в тъмносиви тонове.

— През цялото това време аз бях на верандата, опитвайки се да рисувам с нова техника. Наричам я „нощна живопис“…

— Хм… добре.

— Стоях отвън до полунощ — и тя активно започна да жестикулира с изцапаните си с боя пръсти. — Кара не е ходила никъде. Мога да се закълна в живота си. — Старицата поддържаше тази история дори след кръстосания разпит, устроен й от него и Колин.

Снимки за разпознаване бяха предоставени също и на администратора на хотела. Мъжът дълго гледа наредените пред него шест блондинки и накрая поклати глава:

— А-аз не мисля, че съм в-виждал някоя от тях. — Гласът му звучеше дрезгаво, а в дъха му все още се усещаше устойчивият аромат на бира.

— Ти не мислиш или ти знаеш, че тя не е тук? — притисна го Колин.

Замъглените очи на мъжа се проясниха за миг.

— Не е тук.

И така, сега вече всичко говореше за това, че Кара е извън подозрение.

Направо страхотно.

До него се чу автомобилен клаксон — толкова близко, че Тод почти подскочи в колата си, паркирана до „Парадайз Фаунд“. Тихо изруга, разбрал, че седи вътре, втренчен незнайно къде, повече от десет минути.

Така де… имаше си няколко нерешени проблема. Най-напред трябваше да убеди жената, смятаща го за голям кретен, че е напълно възможно да излезе на среща с него.

Напълно възможно.

Освен това, трябваше да намери убиеца.

Да, животът му напоследък се оказа доста наситен.

С дълбока въздишка Тод най-накрая се измъкна от колата. Усещаше оръжието, закрепено на кръста му, докато приближаваше тъмната врата на клуба, безсилен да спре спомена от своето последно посещение в него.

Онзи път не остана щастлив от запознанството си с Найл. Хладнокръвно копеле. Тъй като алибито на Кара в „Парадайз Фаунд“ го проверяваше Колин, значи излизаше, че от онази паметна визита на Тод в клуба бяха минали почти два месеца.

И той определено не искаше отново да се среща с Найл.

„Как, по дяволите, успя да го направи? — продължаваше да се пита той. — Как този негодник успя да ме хвърли през целия бар, без да ме докосне дори с пръст?“ В онзи ден двамата с Колин бяха дошли, за да го разпитат, но ситуацията доста бързо излезе извън контрол.

В един миг Тод държеше мъжа за раменете, а в следващия — вече летеше през помещението и се озова върху счупената маса на пода.

Още щом погледна към Найл, Брукс разбра, че в него има нещо особено. Всеки нерв в тялото му се напрегна и дори косъмчетата по врата му настръхнаха.

Такива внезапни предчувствия вече му се бяха случвали. Обикновено, това ставаше точно преди ситуацията да стане от гадна — по-гадна. Например, когато престъпникът възнамеряваше да извади оръжието си или когато буквално няколко секунди деляха Тод от развихрянето на истински Ад.

Брукс предпочиташе да мисли за това като за система за самосъхранение. Силен инстинкт. Каквото и да беше, това никога досега не го бе подвеждало.

От Кара не излизаха никакви сигнали за опасност — поне отначало. Но когато влезе в дома й и се озова лице в лице с нея, всичките му инстинкти направо откачиха.

Отначало Брукс реши, че това е свидетелство за нейната вина и че Кара е убийца. Но сега… сега се питаше дали тялото му не се опитваше да го предупреди, че Кара е опасна за душата му.

— Какво, по дяволите, търсиш тук, ченге? — изръмжа единият от биячите и се изправи, преграждайки пътя му.

Потискайки въздишката си, Тод погледна към него. Мамка му! Познаваше този татуиран гигант. Задникът охраняваше вратата и миналия път, когато посети „Парадайз Фаунд“.

— Искам да вляза — отвърна просто Брукс.

Горилата гърлено се засмя с дълбок и боботещ смях и сръга с лакът своя партньор — нисичък, тъмнокож, мускулест младеж, чийто ноздри потрепваха, когато той се наклони по-близко към Тод и го подуши.

— Не е наш — измърмори по-дребният.

Ама че проклетия! Тод извади от джоба си двайсетачка и я пъхна в ръката на гиганта.

— Отвори проклетата врата!

Усмихвайки се, горилата прибра парите.

— Това е погребението ти, ченге.

Вратата се отвори. Пронизителните звуци на китара и тътнежът от гласове проникнаха в ушите му и изпълниха нощта.

Брукс спря на входа.

— Шефът ви тук ли е?

— Човече, днес ти е щастливата нощ — отвърна по-ниският. — Найл излезе на лов.

„Какво пък означаваше това?“

Но въпросът беше забравен в същия миг, в който Брукс видя жената с дълги, златисти коси.

Кара.

Влезе в „Парадайз Фаунд“, съпроводен от подхилкването на биячите зад него.

Клубът беше препълнен. Буквално изобилстваше от тела. Мъже, жени. Болшинството от тях бяха между двадесет и четиридесет години. Някои се криеха в сенките, други едва ли не правеха секс направо на дансинга.

По пътя към бара Брукс долови познат аромат. Аромат на… кръв. Беше се нагледал на толкова местопрестъпления през живота си, че веднага разпозна медния мирис. Значи някъде тук…

Вляво от него един мъж повдигна глава. По брадичката му се стичаше червена струйка. Жената в ръцете му със стон леко обърна глава настрани. И в този момент Тод видя следите — две дълбоки убождания по врата.

Какво по дяволите…

Посегна за оръжието си.

— Махни се от нея, копеле!

След вика му се понесе някакво шушукане, един или двама от посетители погледнаха към него, но в действителност никой не му обърна внимание — дори негодникът, нападнал жената.

Всъщност, жената също го погледна. На лицето й проблесна усмивка, показваща прекалено остри зъби.

— Върви по дяволите, човече! — едва ли не изплю предполагаемата жертва, след което хвана своя кавалер и двамата се скриха в тълпата.

— Какво? — Брукс примигна, без да е сигурен какво се беше случило току-що. Да, имаше нападение и той трябваше да помогне на пострадалата…

— Това не е онова, за което си мислиш. — Тихият и чувствен глас на Кара премина през всичките му нервни окончания, надделявайки над шума на тълпата.

Пръстите на Тод все още бяха върху дръжката на пистолета. Той бавно се обърна, неуверен, че е готов отново да се озове лице в лице с нея. Макар че беше дошъл в клуба специално за това — да я види.

По дяволите! Тя беше още по-красива, отколкото си спомняше. Кара беше оставила косата си свободно да обвива раменете й. Лицето й беше бледно и прекрасно, сякаш слязло от реклама в списание, а проблясващите й в червено устни просто го примамваха да ги опита.

Беше облечена в къса черна рокля и високи черни ботуши. Голите й крака бяха невероятно съблазнителни и толкова дяволски дълги. Прекалено лесно бе да си представи как я сграбчва, повдига я на бара, който беше на по-малко от метър от него, и как тя обвива тези сексапилни крака около кръста му.

И ако те не се намираха в помещение, пълно с отрепки, които, съдейки по видяното, се възбуждаха, хапейки се един друг, то Брукс най-вероятно щеше да направи точно това.

— Прибери оръжието! — тихо настоя Кара. — Тук нищо не те заплашва.

Тод се намръщи.

— Онзи мъж нападна жената.

— Не, просто прелюдията им е такава. — И тя посочи с пръст някъде зад него.

Той погледна в указаната посока. В противоположния ъгъл на залата, двойката продължаваше да се прегръща. Малко след това жената повдигна китката на мъжа към устните си и впи зъби в него.

— Господи!

Тогава Кара се разсмя. С мек и звънък смях.

— Точно него определено няма да го намериш тук. — След което отново стана сериозна, а между веждите й се появи едва забележима бръчка. — Ти какво правиш в клуба? — И сякаш изведнъж й просветна. — Проверяваш алибито ми?

Тод прибра пистолета в кобура и намести якето си над него.

— Това вече е направено, скъпа.

Дочу, как Кара рязко си пое дъх.

— И?

— И имаш алиби — за всичките три убийства. — Факт, който не преставаше да го радва. Кара беше невинна. Изведнъж го завладя усещането, че зарастващите драскотини на ръцете му леко потръпват.

— Ама, разбира се — каза тя и леко смръщи вежди. — Вече ти казах, че аз не съм убивала никого.

В този момент Брукс забеляза, че очите й са зачервени. Сякаш беше плакала.

— Добре ли си?

— Не, не съм — стисна устни тя, но след малко продължи. — Днес ходих при родителите на Майкъл. Съкрушени са.

Да, Брукс също се беше срещнал с тях. Бяха дълбоко опечалени и искаха отговори. Отговори, които Брукс не можеше да им даде. Поне засега.

Приличаха на задружно семейство. Майката — стилна жена на възраст, гледаше Тод с пусти очи, в които бяха застинали сълзи. Бащата на Майкъл, чийто очи също бяха зачервени, прегръщаше жената през крехките рамене. Но нежността му към нея само подчертаваше гнева, който Тод четеше в очите му.

Добро семейство. В което родителите обичаха сина си.

Тод нямаше такова семейство от… ах, по дяволите, той никога не е имал такова семейство. От много отдавна беше сам и това го устройваше.

Брукс не искаше да изпита тази болка, която виждаше в очите на семейство Хаус.

Кара поклати глава.

— Но ако знаеш, че не съм виновна… — леко дрезгавеещият й глас обгърна Тод и прогони спомените му за скърбящото семейство. — Какво тогава правиш тук?

„Търсех теб!“ Брукс повдигна рамене.

— Нима човек не може да се отбие в бара след работа, за да се поразсее малко? — Стори му се напълно нормално обяснение.

— Не и в този бар — веднага го контрира Кара. — Особено, ако този човек си ти.

„Какво искаше да каже тя с това?“

— Аз наистина не мисля, че… хм… ти си свикнал с такива места — продължи тя. — Може би е по-добре да си вървиш?

От изненада Брукс примигна.

— Извинявай?

Тя какво, опитваше се да го изгони ли?

Групата на сцената завърши изпълнението си и в клуба стана малко по-тихо.

— По дяволите, мой ред е. — В очите на Кара проблесна озадаченост. — Нали се канеше да си тръгваш?

За нищо на света! Особено ако беше дошло време за нейното изпълнение.

— Искам да те чуя. — В думите му прозвуча повече решителност, отколкото Брукс смяташе да показва.

— Аз… аз не пея много добре. Мисля, че е нещо средно. Няма да загубиш нищо, ако си тръгнеш…

— Отивам. — Да, клубът не приличаше на онези, в които обикновено ходеше Брукс, а и доста от посетителите явно го изпепеляваха с неодобрителни погледи. Но Кара беше тук, а той я желаеше и, проклет да е, но не възнамеряваше да си тръгва.

— Чудесно — заби тя пръст в гърдите му. — Просто не устройвай тук нищо, разбрахме ли се? Остани тук и не си търси… неприятности.

И тръгна, проправяйки си път сред тълпата към малката сцена. Брукс не пропусна да се полюбува на плавните движения на бедрата й, докато се отдалечаваше. Все пак дамата имаше умопомрачително дупе, върху което той с радост би сложил ръце.

Кара се качи на сцената. Слабото осветление я обливаше от тавана и караше светлите й коси да блестят.

Тод се намести на високия стол до бара, опря гръб в него и се приготви да гледа. В този момент някой го потупа по рамото и това го накара да се обърне:

— Какво по…

— Уиски. — Барманът, млад мъж, малко над двадесетте, бутна към Тод любимата му напитка.

Брукс хвана чашата.

— Благодаря.

— За сметка на заведението.

Предупредителните звънчета, прозвучали по-рано, сега зазвъняха с нова сила.

— Найл е тук? — Нима негодникът го наблюдаваше тайно отнякъде?

Тъмнокосата глава на бармана леко се поклати.

— Имаме разпореждане да предоставяме всякакви напитки от бара на теб и на другото ченге.

— На Гит?

— Аха — и подобие на усмивка изкриви устните на младежа. Съвсем недружелюбна усмивка. Приличаше повече на демонстрация на зъби у куче, охраняващо двора на стопанина си. — Но, ако зависеше от мен, вие, копелета, никога не бихте престъпили прага на моя бар.

Какво пък? Тази вечер явно му се удаваше да печели приятели наляво и надясно. Тод повдигна чашата си за наздравица, замислен, дали барманът не е отровил напитката му.

— Благодаря за предупреждението.

Барманът присви очи.

— Бъди внимателен, ченге. Тук ще си намериш не малко врагове.

Да, явно че вече си имаше.

Тод изпразни чашата си с една голяма глътка и усети как алкохолът с леко парене плъзва надолу по гърлото му.

И в този момент я чу; в клуба се разнесоха първите чувствени акорди на песента.

В същия миг утихнаха всички разговори и гласове.

Брукс се обърна и погледът му като с магнит беше привлечен от Кара. Зад гърба й свиреха музикантите. Нямаше никакви китарни резачки. Вместо тях звучеше инструментална блусова композиция. Тя обви пръсти около микрофона. Гласът й леко трепереше, когато запя, гледайки Тод право в очите.

Той нямаше да може да отмести погледа си от нея дори ако барманът допреше оръжие до главата му.

Беше запленен.

О, да, жената определено го беше омотала в мрежите си.

В това време гласът й укрепна. Не, Кара не започна да пее гърлено, да крещи или нещо подобно. Тя просто… пееше. С дълбок и леко дрезгав глас, от който цялото тяло на Брукс се напрегна.

Песента беше доста лекомислена; текстът — свободен и изпълнен със страст. Кара пееше за любовта си към мъж, който не е предназначен за нея, докато бавно движеше бедра в такт с музиката. След което направи леко движение с ръка. В този момент Брукс можеше да се закълне, че усети докосването й по кожата си.

Тя не беше най-добрата певица, която беше слушал Тод. И за да го разбере, му трябваха около две и половина минути. Кара променяше нотите. Но в нейното изпълнение имаше нещо. Огън. Силата, струяща от думите, караше дори негодниците, криещи се в тъмните ъгли, да прекратят игричките си и да се заслушат.

Когато песента свърши, устните й се извиха в насмешлива усмивка. Създаваше се впечатление, че клубът сякаш трепери, докато всички наблюдаваха изпълнението й. За секунда светлината над нея заблестя и на Брукс му се стори, че тя цялата сияе.

Примигна, опитвайки се да възвърне яснотата на погледа си и точно в този момент, илюзията изчезна.

Кара отстъпи в сянката и прошепна нещо на единия от музикантите.

Още! Думата премина като шепот през съзнанието му. Брукс искаше отново да я чуе. Изпитваше нужда да чуе гласа й. Когато тя отново застана в средата на сцената, раменете му най-накрая се отпуснаха. Кара започна да пее, обвивайки го в чувствена паяжина, която събуждаше страстта му.

Той не тръгна към нея, когато изпълнението й завърши. Просто си седеше на бара, наблюдавайки всяко нейно движение. Не беше свалил очи от нея от момента, в който тя стъпи на сцената, и Кара знаеше, че бе пяла само за него.

В помещението витаеше сила, която го изпълваше и която зовеше тялото й. Тя пееше, за да вземе тази сила; специално възбуждаше зрителите и се хранеше с вълните енергия, които се излъчваха от тях.

Поради факта че в последно време не си позволяваше удоволствията на плътта, пеенето за нея беше единственият изход. И Найл го знаеше. Той сам й беше предложил да пее в „Парадайз Фаунд“, за да може да поддържа силите си. На практика, идеята да се храни от клиентите в клуба беше негова. Отначало беше като експеримент, който проработи удивително добре; толкова добре за нея, че Кара реши да приключи със секса.

— Вземай малко оттук, малко оттам — каза Найл, гледайки я със своите полунощночерни очи. — Никой няма да узнае.

А дори и да узнаеха, какво от това? Тя не вземаше прекалено много, за да може с това да навреди на някой от посетителите в клуба. Кара използваше гласа си, който добавяше необходимата сексуалност и страст на лирическия текст, като позволяваше на тълпата да реагира, отделяйки така нужната й сила.

След това тя поемаше тази сексуална енергия, която течеше към нея, като към магнит. Та нали точно Кара контролираше нивото на възбуда в помещението. Тя беше като Хамелнския ловец на плъхове от старата немска приказка, само че вместо флейта и плъхове имаше сексуален глас и енергията от посетителите. И тя използваше точно тази сила, за да поддържа тялото си. На място, подобно на „Парадайз Фаунд“, където сексът витаеше във въздуха, за сукубите беше лесно да поддържат собствените си сили.

До този момент нейната уговорка с Найл работеше страхотно.

Или по-скоро работеше до момента, в който в клуба влезе детективът.

Когато Тод беше толкова близо, тя почти не можеше да се концентрира. Кара не искаше да пее за тълпата, а искаше да остане насаме с него. И жадуваше да разбере, дали взаимната им страст щеше да се разгори толкова силно, колкото предполагаше.

По дяволите, този мъж беше изкушение, което тя не можеше да си позволи.

Стигна до бара и спря точно пред него. Сърцето й биеше лудо, а тялото й потръпваше от енергията, с която се бе нахранила от тълпата.

— Е, какво мислиш?

Погледът му беше прикован върху устните й.

— Мисля, че всеки мъж в този проклет бар те желае — отвърна й той, без да изразява абсолютно никакви емоции.

— Аз… говорех за пеенето ми.

— Аз също. — Брукс се облегна назад. — Защо тук, Кара? Би могла да пееш във всеки друг клуб в Атланта. Проклятие, не е задължително да пееш в клуба на Найл…

— Мястото ми е тук. — Не смяташе да му обяснява защо.

Устните му се присвиха в тънка линия.

— Но не и моето, нали?

Кара поклати глава със съжаление.

— Знаеш ли, дяволски се уморих от усещането, че в града се случва нещо мрачно и само аз не зная какво е то.

Можеше да го разбере. Дори за секунда й се прииска да му каже истината.

Само че Кара силно се съмняваше, че детективът щеше да й повярва. О, да, думите й биха прозвучали нещо такова: „Казвам се Кара и съм безсмъртна сукуба. И само за информация — този клуб е препълнен с демони, вампири и вещици. А, да, и твоят партньор… Гит. Той е шифтър. Да, точно така, може да се превръща в животно, когато си пожелае“.

Да, Брукс определено щеше да се хване на това.

— А ти какво мислиш, че става? — вместо това се поинтересува тя и направи знак на бармана, че иска питие.

Очите на Камерън за миг станаха черни, когато го погледна; магията, скриваща очите му на демон се беше разсеяла. Истинските демони имаха напълно черни очи — ирис, зеница, роговица — всичко беше черно като нощта. И за да не изплашат деликатните смъртни, по-голяма част от тях използваха защитно заклинание, за да скрият истинския цвят на очите си.

Точно така, както ги криеше и тя.

Камерън сложи пред нея чаша с мартини и изгледа свирепо гърба на Тод.

Барманът никога не е бил почитател на смъртните, но Кара смяташе, че той не представлява заплаха за никого. Познаваше се с този демон от много години и макар че Камерън изглеждаше на двадесет и три, тя знаеше, че е на много повече.

Двамата с него имаха толкова много общо. Прекалено много.

Тя леко поклати глава и барманът се отдръпна.

Тод въздъхна тежко.

— Проклятие, ако само знаех какво става. — Хвана ръката й и я погали с палеца си по кокалчетата. — Може би просто имам параноя.

Или може би нямаше?

Лявата ръка на Кара се протегна за чашата и тя отпи малка глътка, за да намокри внезапно пресъхналото си гърло.

— Ти излъга.

Тя едва не се задави със сладката напитка.

— К… какво?

Той се усмихна дяволито и трапчинката на бузата му изпъкна по-ясно.

— Ти умееш да пееш.

— Аз… ами… благодаря.

Пръстите на Брукс продължаваха с леки движения да галят ръката й. През това време на сцената засвири нова група. Бавна, чувствена и сексуална мелодия. Кара знаеше, че съвсем скоро ритъмът ще се смени и музиката ще стане тежка и неистова — още едно от предпочитанията на Найл. Харесваше му да смесва стиловете в клуба.

Освен това, Найл поддържаше теорията, че музиката е способна да усмирява чудовищата. И тъй като в този клуб нямаше място къде да се стъпи от тях, той предвидливо искаше музика, която да удовлетворява вкуса на всеки.

— Искаш ли да потанцуваме? — попита Тод, накланяйки се толкова близко до Кара, че дъхът му погали скулата й.

Енергията все още пулсираше в тялото й. Чувствената сила, която караше Кара да иска да се плъзне още по-близо до тялото му и да се поотърка в него. Ако танцуваха, това би станало много просто и естествено. Дори можеше да го докосне така, както й се искаше. И да усети енергията на тялото му с всяка клетка на своето.

О, това звучеше толкова добре!

Дори прекалено.

Кара отпи още една глътка от напитката си и попита:

— Да разбирам ли, че вече не съм в списъка на заподозрените? — Много й се искаше да получи директен отговор.

Брукс се забави малко, преди да изрече:

— В този момент няма нищо, което да те уличава.

Не на такъв отговор се надяваше. Повече щеше да й хареса нещо от сорта: „Ти си напълно чиста, скъпа, и аз никога повече няма да те заподозра!“. Кара внимателно се вгледа в него, опитвайки се да го разбере.

— Ти не се опитваш да ме съблазниш, за да ме принудиш да направя признание, нали детектив?

Тод бавно поклати глава.

— Не, аз просто се опитвам да те съблазня и толкова.

Кара стисна по-здраво чашата с мартини.

— Ти ме желаеш — продължи Брукс. — Аз също те желая.

Ако само всичко беше толкова просто…

Тод взе чашата от ръката й.

— Танцувай с мен.

Един танц? Е, един танц все някак щеше да издържи. Кара се обърна и го поведе към препълнения дансинг.

Двойките се извиваха в такт с музиката. Изглеждаха като обикновени мъже и жени, но Кара знаеше, че това не беше вярно. Всичко наоколо беше омагьосано. Атмосферата беше препълнена с шепот на изкушение и съблазън. Тод я заключи в обятията си и я притисна към гърдите си. Тя се запита за миг дали правилно е оценила силата му.

Прегръдката му беше доста настоятелна.

Макар че Кара беше висока, създаваше се впечатление, че Тод е надвиснал над нея. Прегръщайки я, той наведе глава и доближи лицето си до нейното. Тялото му беше силно и мускулесто и когато двамата се задвижиха в ритъма на танца, тя усети как през дрехите към нея се притиска възбуденият му член.

Кара не се отдръпна. Не започна да се преструва на скромна. Напротив, притисна се по-силно към него, наслаждавайки се на чувственото усещане. Искаше й се да се е родила в друго семейство.

Да се е родила смъртна.

Хората бяха такива щастливци. Можеха да обичат, да мразят, да се страхуват, да жадуват… И тези емоции за тях не бяха разрушителни.

Освен ако самите те не поискаха да бъдат такива.

Тя никога не беше имала избор. И никога нямаше да има.

Ръцете на Брукс се плъзнаха надолу по тялото й и се обвиха около кръста й.

— Тод… — Харесваше й да усеща вкуса на името му върху езика си, но трябваше да предупреди детектива, докато всичко не беше стигнало прекалено далеч. — Да ме желаеш, не е безопасно.

— Зная. — Ръцете му бяха топли и тежки. — Но и аз не съм най-безопасният мъж. — Той за секунда стисна Кара по-силно и огънят на чистата страст я прониза.

Чувствителната й кожа настръхна, пулсът й се учести… И макар тя да разбираше, че си играе с огъня, не можеше да се спре.

Тод беше казал, че и той не е безопасен. Интересно, дали имаше предвид факта, че е ченге? Или имаше още нещо?

— Аз не съм най-милият мъж — продължи Брукс. Думите му звучаха мрачно, но гласът на Тод продължаваше да гали слуха й. — Вършил съм неща… — Той поклати глава. — Правил съм това, което е трябвало да направя, за да задържа престъпник. Борил съм се. Лъгал съм.

Признанията на Тод изобщо не я удивиха.

Устните му отново се присвиха.

— Дори съм убивал. — Погледна я в очите. — Ако не можеш да се справиш с това, кажи ми още сега.

Тя можеше. Въпросът беше в това, дали Тод можеше да се справи с Кара. Изпълни я тъга, когато погледна към него.

— На теб ти харесва да се бориш със злото, нали? Ти искаш да бъдеш уверен, че добрите ще победят, а лошите ще си получат заслуженото.

— Това е работата ми — отвърна простичко Брукс, плъзгайки пръсти още по-надолу по тялото й.

— За теб всичко ли е черно и бяло? Добро или лошо? Единствен избор? — За Кара, отговорът му беше много важен.

Защото тя, също като него, беше вършила отчайващи неща. Беше се борила. Лъгала. А колкото до убийство…

— Вече не — прошепна Тод. — Сега вече не остана нищо просто и…

Лека вибрация разтърси бедрото му, отеквайки в тялото й.

Мобилният му телефон.

Тод стисна зъби и я притисна още по-силно в ръцете си.

Какво пък, времето й за игри и мечти свърши. Кара поклати глава и отстъпи от него, прекъсвайки прегръдката му.

— Трябва да отговориш. — Бавната и тъжна мелодия замлъкна. С крайчеца на очите си видя как Брок взема китарата.

Знаеше коя ще е песента още преди да се разнесат първите й акорди в клуба.

Детективът извади телефона, прочете съобщението и тихо изруга.

— Трябва да се обадя на Колин.

Разбира се, че трябваше. Злото не спеше. Във всеки случай в този град.

— Благодаря за танца. — Кара вдигна ръка и го погали по скулата. Тих стон на удоволствие се отрони от устните й, когато усети боцкането на наболите косъмчета по челюстта му.

Брукс сключи пръсти около нейните.

— Не е задължително да се ограничим само с танц.

— За мен е задължително. — Той я държеше здраво, но нежно. — Аз не съм от онези ветрени девици. — Вече не. По дяволите, сега изобщо не беше такава.

Но някога…

— Мога да те накарам да премислиш.

Такава самоувереност. Глупава черта, присъща само на хората. Кара го погледна в очите, усещайки в тялото си притока на екстрасензорна сила. Хипнозата беше най-мощното оръжие сред нейните дарове.

— А аз мога да променя решението ти — въздъхна тя, решила да сложи край на тази игра. Край на изкушенията за нея и край на ходенето по демонски клубове за него. — Забрави за мен, детектив. Върни се към своя живот. Бори се със злото и забрави за мен.

В миналото тя изричаше думите и превръщаше мъжете в марионетки, стремящи се да се подчинят на командите й. Преди много време, тя нямаше равна на себе си в това.

Дотогава, докато не разбра, че не са й нужни марионетки.

Очите на Тод се разшириха и той поклати глава. Един път. Втори.

Телепат! Кара почти беше забравила за силата, дремеща в него. Но дори тя нямаше да е в състояние да му помогне. Никой не можеше да се съпротивлява на командите й и…

— Очите ти… — с труд промълви Брукс. — Не са сини. Мислех, че са сини… но…

По дяволите! Той не трябваше да осъзнава случващото се. Детективът не трябваше да вижда проблясващата тъмнина в очите й.

Какво ставаше?

Кара отдръпна ръката си от Тод.

Той примигна.

В джоба му отново завибрира телефонът.

— Върви! — Заповед. Без каквито й да е хипнотизиращи хватки, които явно върху него не действаха.

Чрез сънищата му Кара можеше да влезе в съзнанието му — тогава защитните му инстинкти намаляваха, но не можеше да го управлява, когато Тод беше буден и нащрек.

Това. Никога. Не. Се. Беше. Случвало. Преди.

Мъж, когото тя не можеше да контролира. Смъртен.

Ако нейните хипнотични таланти не работеха с него и ако той сам беше взел решение, това означаваше, че е тук заради самата нея, а не заради феромоните й или сексуалната примамка, свойствена за всички сукуби, когато тръгнеха на лов.

И ако се съдеше по разбирането, светещо в очите му, би могла да каже със сигурност, че Тод я беше пожелал сам.

Което беше много, много плашещо. И възбуждащо.

Той я желаеше.

— Ще се видим пак. — В гласа му звучеше увереност.

И това, след като тя му заповяда да я забрави.

Ръцете на Кара трепереха.

Брукс се наведе и я целуна грубо, страстно и дълбоко. Езикът му настояваше, съблазняваше.

А тя беше онази, която трябваше да съблазнява.

След което, Тод си тръгна. Скри се в тълпата и я остави сама.

А тя прекалено дълго беше сама.

Той не беше сигурен какво точно се бе случило току-що. В първата минута гледаше към Кара, мислейки си колко меки изглеждаха устните й и как му се искаше отново да ги опита.

А в следващата — гледайки я в очите, осъзна, че цветът им е прекалено тъмен. Вече не бяха сини, а черни.

Кара му говореше нещо, шепнешком, което изглеждаше много важно.

Но Брукс не можеше да си спомни думите. Знаеше само, че нещо не е наред, когато отново погледна надолу към нея.

Поклати глава, съсредоточил цялата си енергия върху Кара и реалността тутакси се завърна на мястото си.

Погледна през рамо и я видя все още да стои на дансинга. Върху лицето й беше застинало тъжно и объркано изражение. Той се поколеба.

В този момент тя го погледна; веднага изправи рамене и сложи върху лицето си маската на безразличието. След което се обърна и изчезна сред масата от танцуващи тела.

Проклятие!

Брукс тръгна към празните сепарета в задната част на клуба. Вдигна телефона и набра номера на партньора си. Колин вдигна след втория сигнал.

— Кажи ми, че това е много важно — изръмжа Тод.

— Така е. — Последва малка пауза. — Имаме още един труп.

Какво? Господи, вече? Разтри очи, усещайки как болката пулсира в слепоочията му в такт с ритъма на барабаните от задната част на сцената.

— Къде?

— Хотел „Дейтън“. Накрая на Маркъс стрийт.

— Вече съм тръгнал. — Убиецът беше свършил работата си прекалено бързо. Тод се замисли, кой ли е нещастникът, попаднал в примката му този път. — Ще съм там след десетина минути. — Маркъс стрийт беше съвсем наблизо. По дяволите, най-вероятно щеше да бъде там за по-малко от пет.

Задният вход на клуба беше на няколко крачки от него. Тод забърза натам, бутна тежката метална врата и стъпи на тъмната уличка.

 

 

Човекът, изскочил от задния вход на клуба, се оказа онзи детектив. Убиецът застина.

Проклятие!

Раменете им почти се докоснаха. Убиецът скри усмивката си и се протегна към дръжката на вратата.

Ченгето го спря.

— Какво правиш тук?

Копелето беше прекалено любопитно. И ако той не се контролираше, времето му бързо щеше да свърши… Детективът щеше да се окаже толкова мъртъв, също като останалите шибани идиоти.

— Дишам чист въздух. — В уличката беше тъмно и ченгето едва ли можеше да види нещо.

Смъртните бяха толкова прекрасно… слаби.

Затова играта с тях беше толкова забавна.

За момент изкушението да нападне детектива стана почти непреодолимо, остро, горещо…

Не, не, времето на Брукс да умре още не беше настъпило.

Поне засега.

Вратата се отвори и убиецът влезе в „Парадайз Фаунд“. Изчака, докато вратата зад гърба му се затвори и се усмихна.

Идеално. Точно навреме, за да послуша най-добрата певица сред сукубите по тая страна на Мисисипи.

И да си помечтае как ще я убие.

Ех, толкова сладки мечти! Мечти за кръв, смърт и невероятно удивителна сила.

Дали Кара щеше да хареса такива мечти? Трябваше да ги види много скоро, може би дори още по време на разходката й в сънищата.

И после щеше умре, както всички останали.

Отмъщението беше толкова невероятно сладко.