Синтия Идън
Полунощни грехове (12)

Глава 12

Пронизителният телефонен звън изтръгна Тод от обятията на съня. Той измърмори някаква ругатня и се опита да се протегне до шкафчето до леглото. Но върху него спеше Кара, чието тяло беше съвършено омекнало върху неговото, така че телефонът успя да иззвъни четири пъти, преди Тод най-накрая да успее да го вземе.

— Какво?

Господи! На дисплея цифрите на часовника показваха четири и петнадесет през нощта. Ако това е пак МакНийл…

— Те те излъгаха. — Женски глас. Висок и напрегнат. Явно от страх.

Тод моментално се разсъни от резкия прилив на адреналин.

— Кой е?

Кара, която се беше обърнала настрани, застина.

— Те те излъгаха — повтори жената. — Той ги принуди.

— Послушай госпожице, аз изобщо не разбирам за какво говориш, но за игрички сега е доста късно, по дяволите…

— Твоят демон не беше в „Парадайз Фаунд“, както твърди. Сервитьорките излъгаха. Барманът също. Тя излиза и всички го знаят. — Думите на жената бяха накъсани.

В гърдите на Брукс запламтя ярост.

— Проклятие, ти откъде знаеш?

— Защото той ги принуди да излъжат. Искаше да постъпи така и с мен.

— За кого говориш? — Макар че Тод вече се досещаше и сам.

— За Найл. — Шепот, изпълнен с ужас.

— Имаш ли доказателства?

Кара лежеше плътно до него и Брукс осъзна, че тя чудесно можеше да чуе целия този проклет разговор.

— Той е демон, както и тя. А демоните лъжат. И вкарват в заблуждение.

— Коя си ти? — отново настоятелно попита той, макар да беше наясно, че жената няма никакво намерение да се представя.

— Аз съм просто жена, уморена да живее сред злото. Убийствата трябва да се прекратят. — Пауза. — Тя трябва да бъде спряна. Не й разрешавай да ти промие мозъка. Тя е прогнила. Както всички останали.

Брукс беше толкова ядосан, че ръцете му трепереха. Стисна по-здраво телефона.

— Искам да зная, коя…

С тихо прещракване връзката прекъсна и Тод изруга, дочул сигнала.

Кучка!

Натисна веднага бутона за обратно набиране. Един сигнал. Втори. Тод ги изчака до петнадесет.

Жената не смяташе да вдига слушалката.

Проклятие! Това изобщо не го учуди. Погледна към номера, който се беше изписал на дисплея и запомни цифрите. Първото нещо, което щеше да направи утре, е да дръпне някои връзки тук-там и да открие тайнствената непозната.

Влизащата през прозореца светлина падаше върху Кара. Тя седна и придърпа завивката, за да прикрие гърдите си.

— Тод?

Той прокара ръка през лицето си. Това шибано разследване започваше да му действа на нервите.

— Тя лъжеше, Тод. През онези нощи аз не съм излизала от „Парадайз Фаунд“ и не съм заставяла никой да лъже, за да ме прикрие.

А Найл? Копелето беше хлъзгаво като змия.

— Кажи ми, че ми вярваш. — Кара го докосна по лицето. — Не зная коя беше жената, която ти позвъни, но лъжеше тя. Не аз. — Гласът й трепереше от напрежение.

Брукс хвана ръката й и целуна дланта й.

— Всичко е наред.

Той щеше да стигне до дъното. И ако жената лъжеше, за да натопи Кара, щеше да го изясни. Щеше да я намери.

— Спи.

Макар че се съмняваше, дали сам ще може да последва съвета си. Мислите му бяха изпълнени със съмнения и тревоги.

Ако Кара беше невинна — а той можеше да заложи собствената си значка, че това е точно така — значи имаше някой, който дяволски много се стараеше да я представи в лоша светлина. А това ставаше, когато някой ти има зъб по лични причини. Винаги беше така.

Кой ненавиждаше неговата сукуба толкова силно, че се опитваше да съсипе живота й? И беше готов да извърши дори убийство, за да е сигурен, че ще я види наказана?

Той щеше да разбере.

И знаеше, откъде да започне.

Найл.

Кара се отпусна назад върху възглавницата и затвори очи. Думите, изречени от Тод, все още ехтяха в ушите й.

А онова, което премълча, отекна като болка в сърцето й.

Когато правиха любов, Кара оголи пред него душата си, позволявайки му да надникне дори в най-тъмните й и далечни кътчета. Но Тод все още не й се доверяваше.

Изглежда, трябваше да се оттегли. И да му даде възможност за пространство.

Или беше настъпило време да покаже на света колко силна и могъща може да бъде една сукуба.

Защото зад това телефонно обаждане можеше да има само едно обяснение.

Някаква кучка се опитваше да й припише убийствата.

А тя не смяташе да търпи подобно нещо от никого.

Кара можеше да се държи като порядъчна гражданка. Правеше го от години. И макар че това поведение бе влязло дълбоко под кожата й, нейната демоническа същност все още си оставаше в сърцето й.

Смяташе да намери тази, която бе решила да съсипе живота й. И да я накара да си плати за всичко.

За смъртта на бедния Майкъл. И на другите мъже.

За това, че накара Тод да се усъмни в нея.

И за това, че беше прецакала най-хубавата й нощ от години.

Кучката скоро щеше да узнае какво се случваше с хората, успели да ядосат демон.

Жената трябваше да бяга, и то бързо. Защото щом една сукуба започнеше да преследва жертвата си, нямаше спиране.

 

 

— Ти си била наистина тъпа кучка, знаеш ли? — От тъмнината се разнесе дрезгав глас и Сюзан рязко се обърна. Гърбът й се блъсна в стената на телефонната кабина.

„О, по дяволите! Той е тук!“

— К-какво…

Той й се усмихна и от вида на усмивката му, кръвта във вените й застина. Сюзан се боеше от малко неща, но този демон я хвърляше в ужас.

Защото знаеше, че е зъл.

До дъното на душата си.

Също като нея.

Бавно и внимателно тя започна да се отпуска на колене. Преди да тръгне, за да изчезне от града, мина през заложната къща и излезе от нея с нов, добре заточен нож за убийства — същият, който сега беше прикрепен към глезена й. А Сюзан се увличаше по остриетата. Харесваше й да ги има под ръка. Любовта й към тях беше започнала още когато бе на седемнайсет и използва о стрия нож за рязане на месо на майка си, за да намушка втория си баща право в сърцето.

Веднага след като копелето реши отново да я опипа.

Само още няколко сантиметра и ножът щеше да се озове в ръката й. Сюзан познаваше уязвимите места, но дори и да не успееше да го убие, в крайна сметка щеше да го наръга достатъчно, за да си осигури малко време за бягство и…

Той направи рязко движение и я хвана за дясната китка. След което с едва забележимо завъртане на пръстите си я счупи.

Тя не започна да крещи. Беше приключила с това преди много години. Просто погледна в черните очи на демона и се опита да сподави болката си.

Мъжът рязко я дръпна към себе си.

— Играла си си без мен, скъпа. — Наведе се, целуна я по бузата и я подуши. — Още мога да усетя аромата на кръвта по кожата ти.

Тя стоя под водата в продължение на часове. И се търка толкова много, че кожата й се възпали. Но тези проклети демони можеха да подушат няколко капки кръв на разстояние от километър. Или поне така се говореше за тях в историите.

Сюзан смяташе половината от тези слухове за небивалици и пълни глупости, но нямаше смисъл да отрича очевидното — този демон знаеше точно какво беше намислила и направила, докато самият той се занимаваше с преследването на друга жертва.

— Томи заслужаваше смърт.

Беше я зарязал. Нея. Искаше да офейка и да я забрави.

Това не беше позволено на никого. На никого.

И Томи много бързо промени решението си, след като Сюзан се хвана за ножа и го поряза няколко пъти. Той започна да я моли за пощада.

Но тя не беше в настроение да прощава.

— Томас Монро не беше в моя списък, Сюзан.

Неговото докосване я изгаряше, но… със студ.

В началото това я възбуждаше. Харесваше й страстта, в която имаше примесен страх.

И когато започнаха да убиват, привлекателността му се повиши в пъти. Измина доста време, преди да започне да се осъзнава и да си задава въпроса: А каква съдба, този привлекателен демон, миришещ на секс и смърт, беше отредил за нея?

— Той не трябваше да умира.

— Аха, точно така. Смятай, че е бил в моя списък.

Тя най-вероятно трябваше да се държи по друг начин. Да си придаде вид на уплашена до смърт. Да се тресе от страх.

Но това не беше в нейния стил дори когато сърцето й се свиваше от ужас.

Демонът й се усмихна и сладкият му аромат се разнесе във въздуха около тях. Напълно безпомощна, тя не можеше да стори нищо — тялото й започна да отговаря на този примитивен зов. Зърната на гърдите й се напрегнаха. Плътта между бедрата й се овлажни.

— Миличка, за мен ти беше такава изненада — и той отново наведе глава към нея. Целуна устните й и я притисна по-здраво към телефонната кабина. — Толкова красива…

Той лъжеше. И Сюзан го знаеше. Да, тя не беше лоша. В миналото доста често използваше привлекателността си, за да постигне собствените си цели. Но той не я искаше заради красотата й.

Искаше я, защото толкова много приличаше на другата жена — на Кара.

Какво пък, щеше да й покаже на тази демоническа курва. Кара скоро щеше да се озове в затвора.

— Ти си оставила улики. От твоя страна това е било… много лошо, скъпа.

Е, да, тя не беше толкова опитна като него. И по-зле замиташе следите си.

— Ченгетата нямат нищо срещу мен — насила се усмихна тя. — Те смятат, че е виновна онази певица, Кара. Аз току-що позвъних на детектива, ти знаеш — онзи, който не я изпускаше от поглед в клуба…

Демонът сложи ръка върху гърлото й. Погали я.

— И?

— Аз… аз му казах, че алибито й не струва и пукната пара. И че всички в клуба са излъгали.

Ритъмът на сърцето й малко се поуспокои, когато в душата й се зароди надеждата. Може би щеше да успее да се измъкне? Той искаше да прехвърли всичката вина за убийствата върху Кара. И ето, тя току-що му поднесе тази курва на сребърен поднос. Какво значение имаше, ако междувременно беше извършила някакво допълнително убийство?

Пръстите му започнаха да я стискат здраво за гърлото.

— Толкова ли си тъпа?

От болката очите на Сюзан се насълзиха и тя примигна, за да не ги пролее. Можеше да се измъкне от тази ситуация. Все още не беше късно.

Но сърцето й отново запрепуска лудо.

— Той се чука с нея — едва ли не изплю думите демонът. — Когато си звънила на детектив Брукс, тя е топлила леглото му. — Той се разсмя. Студено и хладно. — Тя сигурно е чула всяка твоя дума. Разбрала е какво става, Сюзан, и сега ще започне да те преследва.

— Н-няма… да м-ме н-н-намери… — Да говори, когато пръстите му почти бяха премазали гърлото й беше много трудно; едва успяваше да произнесе думите.

Ръката му леко се отмести и тя конвулсивно си пое дъх.

— Разбира се, че ще те намери, глупачке! Демоните са отлични преследвачи. Почти толкова добри, колкото и шибаните шифтъри.

Но тази Кара беше просто една обикновена певица. И Сюзан изобщо не се страхуваше от нея. Щеше да я наръга така, както го направи с Томи…

Издевателският му смях се разнесе отново.

— Ти така и не разбра с кого си се свързала, нали?

Сюзан започна да се дразни.

— Аз… зная, ч-че ти… имаш нужда от мен. — Той нямаше да може да убива без нея. Тя беше примамката. Идеалната стръв. И макар че демонът беше много разярен, тя не смяташе, че той би стигнал до крайности. — Послушай, м-мисля… ние трябва… да преразгледаме правилата на играта. — Разбира се, сексът беше умопомрачителен. Проклятие, след убийствата сексът винаги беше умопомрачителен. Освен това демонът й даваше пари. И й беше наел не лоша квартира.

Но сега тя щеше да командва. Сюзан позволи устните й да се извият в крива усмивка.

В отговор, очите на демона се присвиха още повече.

— Всъщност, Сюзан, ти вече не си ми нужна.

И ето така съдбата й бе решена.

Тя го отблъсна с всичка сила. В дълбината на черните му очи видя собствената си смърт. Копелето отново се разсмя и отстъпи. Тя успя да се наведе и да измъкне ножа от глезена си.

— Стой по-далеч от мен! — Наложи й се да държи ножа с лявата си ръка, защото с дясната нямаше как да се справи.

— Ах, Сюзан, но защо искаш да се бориш с мен? — и върху лицето му се появи омагьосваща лъжлива усмивка. Тя винаги беше смятала, че хората са майстори на лъжата, но с демоните не можеше да се сравнява никой.

— Махай се!

Той все още препречваше изхода. Ако успееше да го накара да се отмести, щеше да има шанс да прибяга до колата си…

И в този момент го усети. Ароматът му. Толкова дразнещ. Секс. Власт.

„Не, по дяволите! Не-е!“

Напълно безпомощна, Сюзан усети как тялото й отново я предава.

— Не ти трябва този нож. — Гласът му беше станал нисък и дълбок.

Проклетите им номерца! Тя мразеше демоните!

Ръката й, стискаща ножа, започна да се отпуска.

— Добро момиче.

Не! Тя беше престанала да бъде добро момиче в онази нощ, в която онова копеле, вторият й баща, се промъкна в леглото й.

— Ти ме желаеш, нали, Сюзан? — Негодникът все още използваше хипнотизиращия си дар върху нея.

Зърната й бяха толкова напрегнати, че я боляха. Коленете й трепереха. С труд успя само да кимне.

— И не искаш да ми причиниш болка, нали?

О, точно обратното!

Той повдигна ръка и съкрати разстоянието между тях. Прокара пръсти по гърдите й и я ощипа по зърното.

— Целуни ме, Сюзан.

Устните им се срещнаха. Целувката беше прекалено груба, прекалено жестока и тя дори успя да усети върху езика си медния вкус на кръвта.

След това почувства как ръката му се премести върху гърдите й. Точно над сърцето.

„Не!“ — разнесе се в главата й безмълвен вик, макар че Сюзан все още продължаваше безпомощно да го целува.

Откъсна се от устните й.

— Възнамерявам да изсмуча всичко от теб… — прошепна й той с ласкавия глас на нежен любовник. — Всичко, до последната капка… И ще го направя. А след това ще оставя трупа ти да се разлага в тая дупка. — Последва още една болезнена целувка.

След което Сюзан го усети. Лекият полъх на магията във въздуха. „Не, Господи, не! Не искам да умра така!“

Тя насочи всичките си сили към лявата си ръка. Нужна й беше само секунда, за да успее да се изплъзне от контрола му. Ако той се разсееше, феромоните щяха да отслабнат и тя щеше да бъде в състояние да се бори…

А нямаше само да се извива и да стене като разгонена кучка.

— О, Сюзан… Ти ще ме молиш да те изчукам. А после — да те убия.

Треперещите пръсти на лявата й ръка се напрегнаха около дръжката на ножа.

„Накарай го да се разсее!“

— Аз… аз все още… мога да… помогна — успя да отрони тя. — Аз… Аз мога… да съблазня… други мъже… Не трябва…

Демонът само се разсмя. Гръмогласно.

— Аз вече ти казах, Сюзан — и той обхвана с ръце лицето й. — Ти повече не си ми нужна.

Беше загазила здраво. Беше решила да си поиграе с дявола, но не мислеше, че е готова да се отправи към Ада.

— Н-но аз… мога да… п-привлека с-следващият… м-мъж в т-твоя… с-списък! Т-тод Б-брукс…

— Ти вече го направи — и той й се усмихна. — Благодаря ти за подаръка!

О, да! Щеше да й благодари още повече. Дишането й се накъса, по слепоочията й избиха капки пот, но Сюзан успя да замахне и да прониже демона в хълбока.

Той трепна, извика и отстъпи назад.

Главозамайващият аромат отслабна и макар и за кратко, мислите на Сюзан се проясниха. Тя заръмжа и отново заби ножа си право в гърдите му. Викът му от болка прозвуча като най-красивата музика в ушите й. Тя издърпа ножа и отново го заби, колкото можеше по-надълбоко.

Кръвта плисна по стените на телефонната кабина и потече надолу. Сюзан прониза демона в гърдите още веднъж. Яростно. Отчаяно. Той трябваше да умре. Или поне да стане по-слаб.

Тя замахна за нов удар, но мъжът направи рязко движение и я хвана за гърлото.

— Кучка! — Дишането му беше затруднено. — Аз не съм един от шибаните ти хора, Сюзан. — Демонът я разтърси и я блъсна назад в стената. Пред очите й се завъртяха звезди, червени като кръвта. — Трябва ти нещо много повече, отколкото няколко удара с нож, за да ме довършиш.

„Значи, аз ще разбера колко повече“ — помисли си тя, докато светът й се смаляваше до размерите на болката и кръвта. Тя щеше да продължава да забива ножа в него дотогава, докато копелето най-накрая не паднеше мъртво. Напрегна се и се опита да промуши острието между телата им.

Той трябваше вече да е станал по-слаб. Кръвта му беше навсякъде наоколо. Овлажняваше кожата й. Просмукваше се в дрехите й. Стичаше се по стените.

Захватът на демона около гърлото й стана по-силен. Ножът едва не се изплъзна от окървавените й пръсти. Ако само успееше…

— Толкова се радвам, че дойде точно тук, скъпа — процеди през зъби той, изпепелявайки я с черните си очи. — Отлично пусто място. Наоколо няма никой в радиус от няколко километра. Прекрасно място, за да умреш.

Тялото й се разтресе, а сърцето й запрепуска лудо.

— Не трябва! Просто…

Прекалено късно. Той стисна с ръка, изви главата й леко надясно и с едно бързо движение счупи врата й. Ножът се изплъзна от пръстите й и със силен звук падна на пода.

Демонът не я пусна веднага. Наслаждаваше се да усеща под пръстите си счупените й шийни прешлени. Усмихна се и едва тогава отпусна ръка, позволявайки на тялото й да се свлече на земята.

 

 

Извикаха Тод на местопрестъплението на булевард „Томас“ малко след осем. Когато се събуди, Кара си беше тръгнала. И вече за пети път, откакто излезе сутринта от дома си, си задаваше въпроса защо тя беше изчезнала, без дори да му каже едно „довиждане“.

Брукс паркира автомобила си и изскочи от него, напълно автоматично бъркайки в джоба на якето си за латексовите ръкавици, когато Колин го спря.

Очите на Гит бяха тревожни.

— Къде е Кара?

Тод намръщено го изгледа.

— Сякаш пък зная. — Но щеше да разбере. И то скоро.

Устните на Колин се напрегнаха.

— Кога я видя за последен път?

„Що за глупости?“

— Нашият маниак отново ли е убил? Проклятие, не ме изненадва, че извикаха точно нас. — Какво се беше случило? Наоколо нямаше хотели ли? Дали Госпожа-Убийца отново беше нанесла удар? И Колин се опитваше да окачи новото убийство на врата на Кара? „Няма да стане!“ — Слушай, партньоре, Кара си има алиби. Миналата нощ беше при мен.

— При теб?

— Да. В моя дом. До седем сутринта. — Някъде тогава беше дочул тихото прещракване на входната врата след нея.

— Не съм казал, че е извършила престъпление…

— Тогава какво става?

Колин изсумтя:

— Сигурен ли си, че е била с теб до седем сутринта?

„Какво, по дяволите, трябваше да означава пък това?“

— Да.

Колин явно се отпусна.

— Отначало помислих, че това е тя, но миризмата е различна, а и луничките са други. И…

— Майка му стара! За какво говориш?

Партньорът му го погледна право в очите и изрече:

— Погледни сам!

Какво пък, точно това възнамеряваше да направи, преди Гит да го спре. Отмести го с рамо и се отправи към телефонната кабина, оградена с жълта полицейска лента. Дори от разстояние се виждаше залятото с кръв стъкло.

— Проклятие! Някой наистина си го е изкарал на жер…

— Кръвта не е на жертвата — разнесе се гласът на Колин иззад гърба му. — Тя е умряла от счупване на врата.

Тод приближи до входа. Погледна надолу…

И му се стори, че в сърцето му се забива нож.

— Тя… толкова прилича на Кара.

Не напълно, разбира се. Но същата прическа. Нос. Вежди. Брадичката й беше малко по-широка, а върху носа й се виждаха лунички, но… проклятие, сходството беше налице.

— Униформените, озовали се на сигнала, са я познали… или поне са си помислили, че са я познали. Виждали са Кара в участъка. Затова са позвънили на капитана, който ми заповяда да дойда тук.

„Това можеше да бъде Кара!“

Жената толкова й приличаше, че спокойно можеха да минат за сестри.

Копието на Кара, намерено мъртво в телефонна кабина, няколко часа след тайнственото обаждане до него?

Такива съвпадения просто не съществуваха. Изкашляйки се, Брукс попита:

— Прегледахте ли телефоните, с които е разговаряно?

— Току-що наредих. — Пауза. — Когато МакНийл ми позвъни, нареди засега да не ти казвам нищо. Аз… аз не разбрах какво се е случило и реших, че ти също трябва да знаеш… — Колин замлъкна по средата на изречението и поклати глава. — Човече, ако знаех, че според МакНийл са убили твоята жена, аз никога нямаше да ти се обадя…

Твоята жена. В гласа на Колин имаше разкаяние.

— Но това не е Кара.

Ами ако беше тя? Какво щеше да почувства, ако беше дошъл тук и беше намерил окървавеното й тяло, лежащо на пода на телефонната кабина?

Не! Брукс стисна юмруци. Отказваше да мисли за това. Неговата жена, както Колин правилно беше отбелязал, беше силен демон. Никой нямаше да я нарани.

Никой. Тод насила си наложи да отмести поглед от лицето на жертвата. Върху челото му изби пот.

„Върши си работата!“

Трябваше да се концентрира. И да направи необходимото.

А след това щеше да се разкара от това проклето място.

„Не е Кара!“

Брукс се приближи още, опитвайки се да не докосва жертвата. Погледът му попадна върху малкия метален панел с телефонния номер на кабината, прикрепен малко по-надолу от самия апарат. Макар че и той беше залят с кръв, това не му попречи да види цифрите.

Тод въздъхна тежко. Да бе, съвпадение! Направо да не повярваш! Обърна се към все още бледния от терзанията си Колин.

— Мисля, че ще изясните, че последният набран номер е моят.

— Какво?

— Позвъниха ми снощи, късно през нощта… по-скоро рано тази сутрин… накратко, около четири сутринта. — Вероятно няколко минути преди смъртта на жертвата. — Жената заяви, че алибито на Кара е пълна лъжа. И целият персонал на „Парадайз Фаунд“ ни лъже.

— От къде на къде?

— Защото така им е заповядал Найл.

— Проклятие!

— Изписа се този номер — и Брукс посочи към табелката. Това дяволско разследване продължаваше да им поднася изненади. Една след друга. Тод едва не подсвирна, когато огледа вътрешността на кабината по-добре. Кръвта беше навсякъде.

— Изглежда дамата не се е дала току-така.

„Слава Богу, това не е Кара!“

— До тялото намерихме нож — обясни Колин. — Вече го прибраха и изпратиха в лабораторията.

Брукс потисна пристъпа си на гадене и отстъпи; толкова беше силна миризмата на кръвта. Какво пък, ножът обясняваше много, ако…

— Тук не трябваше ли да има още един труп? — тихо се поинтересува той. Някой явно е кървял като заклано прасе. Нито един човек не може да оживее, след такава загуба на кръв.

Нито един човек? Брукс срещна погледа на Колин. И разбра всичко. Сякаш невидим юмрук се стовари върху лицето му.

— Някои хора не могат да бъдат убити толкова лесно — спокойно му отговори той.

Не хора. „Други“.

Майка му стара!

Тихо, за да не привлече вниманието на другите полицаи, Тод се поинтересува:

— И колко бързо един демон може да се оправи от раните си?

— От такива ли? — въздъхна Колин, след което обясни: — Няколко дни. Ако, разбира се, не е десето ниво. Макар че и на такъв ще му потрябва малко повече време. Най-малкото — поне двадесет и четири часа.

Значи, трябваше да се размърда.

— Местопрестъплението отцепено ли е?

— Да. Всичко е направено. Смит идва насам. Капитанът също. — Гит подсвирна. — Опа… Копелето ще ми срита задника, когато разбере, че си бил тук. — Колин дори потръпна от тази мисъл. — Макар че си го заслужавам, човече. Много съжалявам, ако това беше тя…

— Но това не е тя. — Брукс обърна гръб на тялото. На местопрестъплението всичко щеше да бъде наред. На Колин можеше да се разчита. Всичко щеше да е под контрол.

Затова свали ръкавиците и се отправи към колата си. Бързо. Почти тичешком.

— Брукс! Проклятие! Почакай!

Тод забави малко.

— Ако нападателят може да се възстанови толкова бързо, както каза ти, значи разполагаме с много малко време. — Всяка минута, похабена напразно, беше в полза на убиеца. — Ти се занимавай с местопрестъплението.

— А ти къде отиваш?

Брукс се обърна и срещна погледа на Колин. Да, мъжът определено нямаше да е във възторг.

— Отивам в „Парадайз Фаунд“.

Гит започна да сипе ругатни.

— Не! Почакай, не ходи сам! Трябва ти някой, който да ти покрива гърба…

— Заеми се с трупа — прекъсна го Тод. — Този път Найл е мой.

Копелето не беше в неговия списък със заподозрени до позвъняването тази нощ. След като беше споменато името на този демон, жената бе зверски убита.

Съвпадение? Брукс не вярваше в тях.

О, да, време беше да направи визита на дявола.

И да разбере дали от него не течеше кръв.

— Искам да видя шефа ви!

Двете горили, подпиращи вратата, само се усмихнаха, когато Тод изрече думите със заповеден тон.

„Не съм в настроение за тези глупости!“ — и повдигна края на якето си, за да се види оръжието му.

— Казах вече: Искам да видя вашия шибан шеф!

Горилите спряха да се хилят. Огромният и плешив — Боже, той спи ли изобщо някога? — пристъпи напред и скръсти ръце на гърдите си, приличащи на бъчва.

— Найл сега е зает.

Интересно с какво? Опитваше се да спре кръвта, изтичаща от множеството му рани ли?

— Пусни ме!

Да, Брукс нямаше заповед за обиск и можеше изобщо да не получи такава, но не смяташе да си тръгва, преди да е поговорил с Найл.

У него нямаше дори капка съмнение, че Кара не беше виновна за тези ужасни престъпления на Госпожата-Убийца.

Но можеше да стане нейна жертва.

Боже, онази мъртва жена толкова приличаше на нея…

— Имам пореден труп. И всичко сочи към Найл. Ако не искате всеки човек-полицай в Атланта да започне да чука по тази врата двадесет и четири часа в денонощието седем дни в седмицата, ще се наложи да ме пуснете.

Плешивият просто го оглеждаше от горе на долу. Тод издържа на погледа му. Най-накрая канарата изруга и вдигна радиостанцията си. Дочу се някакъв шум, след което той измърмори:

— Кажете на Найл, че ще си има компания.

И биячът отстъпи, пропускайки Брукс.

Тод с ръмжене се промъкна покрай него и другия глупак — дълъг и кльощав младеж, с малки като мъниста очи, които почти мятаха ножове по него.

В клуба беше тихо като в гробница. Миналия път, когато дойде тук, за да притисне Найл, „Парадайз Фаунд“ го посрещна по същия начин.

Очевидно местните чудовища не обичаха да се показват посред бял ден.

Оставаше само да намери това копе…

Вляво се отвори врата с надпис „Не влизай!“ Найл излезе и внимателно я затвори след себе си. Демонът повдигна вежда, когато срещна погледа му.

— А, детектив… Все се питах кога ще се видим отново. По думите на моя барман Камерън, ти си се пристрастил към клуба ми. Макар че вие, смъртните, много лесно изпадате в зависимост.

Копелето изобщо не приличаше на ранено. Тъмната му коса беше сресана назад и откриваше високото му чело, а черните му очи проблясваха, докато гледаше към него.

— Камерън го е казал, така ли? — Този барман не прекаляваше ли с говоренето? Погледът му се насочи към бара. Нямаше никакви признаци за присъствието на Камерън.

Но той, така или иначе, не беше тук заради него. Тази битка щеше да я отложи за друг път.

Сега трябваше да се разбере с копелето, стоящо пред него.

— Имам още един труп…

— Още един? — прекъсна го Найл, разтягайки думите. — Вие, момчетата от полицията на Атланта, наистина нямате време, за да поскучаете.

— Жертвата прилича като две капки на една от твоите певици — Кара Малоун.

Найл дори не трепна.

— Наистина ли?

— Да. Наистина — стисна юмруци Брукс. — Имам причини, при това много сериозни, да предполагам, че жертвата преди смъртта си е успяла да нарани изрода, който я е убил.

— Изрода? Сигурен ли си, че това е мъж?

Не беше, но Брукс имаше дяволски силно подозрение, че убиецът е точно пред него.

— Убитата ми позвъни тази нощ. — Това, разбира се, още не беше доказано, но мъртвата жена би могла да се окаже тази, която му звъня. А и да излъже Найл не беше престъпление. Напротив. Просто се получаваше идеалната стръв. — Тя каза, че ти си накарал твоите служители да излъжат за алибито на Кара.

Сега вече се намръщи и Найл. Направи няколко крачка напред, отдалечавайки се от затворената врата.

— Не съм казвал на никого, че трябва да лъже.

— Е, може да си използвал някои от твоите шибани демонски таланти, за да може персоналът ти да си мисли, че казва истината?

Найл потупа с пръст по брадичката си.

— Е, най-накрая си си поразмърдал мозъка, детектив. Отне ти доста време!

Брукс наистина ненавиждаше това копеле.

— Но в теорията ти има дупка — и Найл се отправи към бара. — Демон не може да влияе на себеподобните си. А моят персонал напълно — ако не смятаме една вещица, която също е имунизирана срещу чара ми — се състои от чистокръвни демони.

И сякаш като по магия иззад бара се появи видимо пребледнелият Камерън. Той наля на Найл някаква кървавочервена течност, а към Брукс побутна чаша с уиски.

— Не съм дошъл тук, за да пия — отряза Тод. „Още няма и десет сутринта. Тези демони съвсем ли бяха откачили?“

Найл бавно отпи от чашата си.

— Разбира се, че не. Благодаря, Камерън. — Самодоволният негодник отново го погледна. — Ти си тук, за да провериш дали по мен няма някакви рани, нали така? От нападението?

— Да.

Барманът се отдалечи и се разтвори в мрака.

— Не мисля, че съм длъжен да ти показвам, каквото и да е. Имам предвид, че тялото на демона принадлежи единствено на него, нали? — и върху устните му отново се появи издевателска усмивчица. — Ти си отворил уста, за да захапеш прекалено голямо парче, детектив. Не ти е по зъбите. Мисля, че ще е по-добре да се разкараш оттук и да изпратиш обратно шифтъра. В крайна сметка, той е достатъчно силен, за да се мери с големите играчи.

Търпението на Тод се изчерпа. Той все още помнеше мириса на кръвта и тялото на жената. Сякаш гледаше в лицето на Кара. Брукс изобщо не беше в настроение да позволи на някакъв демон да го разиграва. Хвърли се напред, хвана го и блъсна гърба му в бара.

— Не се ебавай с мен!

— Защо пък не? Нима ти не се чукаш с една от моите певици?

Е, това беше! Брукс реши, че този път ще му покаже. Вдигна юмрук, за да го стовари върху физиономията на Найл и…

— Тод, спри!

Гласът на Кара.

Той рязко извърна глава. Тя стоеше там; до вратата, от която преди няколко минути беше излязъл Найл. Брукс положи толкова усилия да не го удари, че ръката му се разтрепери.

— Какво правиш тук? — Не го пускаше и не отпускаше юмрук, макар и изненадан, че този път демонът не използва силата си, за да го хвърли през клуба.

Кара погледна към Найл, а после отново към Тод.

— Аз работя тук, нали не си забравил?

— Не и днес. В почивка си. — Той отдавна беше научил разписанието й: от сряда до събота.

— Хм… Имаш добра памет, детектив — промърмори Найл.

Кара вирна брадичка.

— Но въпреки всичко ми се наложи да дойда, за да си взема чека и… да поговоря с Найл за музикалната група.

Много удобно обяснение.

— Събличай се! — отново отряза Тод.

Кара примигна от изненада:

— Хм, Тод…

— Не ти! — И щеше да бъде по-добре, ако тя изхвърлеше от главата си мисълта да устройва стриптийз пред шибания демон. Брукс отпусна юмрук и сграбчи черната тениска на Найл.

— Той!

Очите на Найл — също толкова черни, като тези на Кара, когато тя не използваше магия, за да ги скрие, но, за разлика от нейните, абсолютно студени — се присвиха.

— Каквото и да си чул за мен, детектив, не е вярно. Предпочитам отначало да ме поухажват малко. И то жени.

Шибан изрод!

— Приключвай с мрънкането и сваляй тениската си.

Кара пристъпи към Брукс и ароматът на секс и лавандула го обгърна.

— Найл не е убил онази жена. Той дори не знаеше за нея, докато аз не му казах за обаждането…

— Какво?

— Слухът на демона…

— Още една дупка в образованието ти — едновременно с Кара произнесе Найл.

— … е много по-остър от този на човека. Не толкова добър, колкото у шифтърите, но… — и тя присви рамене. — Чух всичко, което каза на Найл.

Проклятие!

— И чух какво ти каза онази жена по телефона.

— Това го зная. — Не от това беше изненадан. Кара лежеше съвсем близо до него. Дори човек би успял да чуе целия телефонен разговор. — Онова, което не мога да разбера, е, защо хукна при него?

Това страшно много го ядоса.

Разяри го. Добре де, направо го вбеси.

Кара не трябваше да говори с Найл, а трябваше да се обърне към него.

— Ние с Кара се познаваме отдавна — в гласа на Найл ясно прозвучаха самодоволни нотки, което още повече напрегна Тод. — И тя ми има доверие.

Демонът не трябваше да допълва нищо повече.

„Тя не ти вярва!“ се подразбираше.

— Сваляй шибаната си тениска, по дяволите — Брукс не беше дошъл тук, за да изяснява кой от тях двамата познава Кара по-добре. И не смяташе да се прави на ревнив любовник, макар че точно с тази роля в момента се справяше отлично.

— Махни си ръцете — отряза го Найл и маската на невъзмутимо спокойствие върху лицето му започна да се пропуква. В гласа му прозвучаха гневни нотки.

Тод се втренчи в него. Изчака секунда. Втора.

След това го пусна.

— Твой ред е. Сваляй тениската си!

Найл му хвърли изпепеляващ поглед.

— Нищо не съм длъжен да…

— Заради мен. — Кара го докосна по ръката и Тод едва успя да се сдържи, за да не му се нахвърли отново. — Просто му покажи.

Найл пое ръката й. Повдигна я към устните си и я целуна.

— Само заради теб. — Изправи се, свали тениската си през глава и им показа абсолютно идеален торс — без нито една драскотина.

После, повдигнал вежда, се обърна към Тод:

— Това достатъчно ли ти е или искаш да си сваля и дънките?

Телефонната кабина беше тясна. Пръските кръв започваха достатъчно високо, което означаваше, че нападателят е бил ранен в горната част на тялото. Не в долната.

— Няма нужда — проръмжа Тод.

Найл й намигна.

— А ти как смяташ, любов моя? Да ги сваля ли?

— Няма нужда — отвърна Тод вместо нея.

Тя поклати глава.

— Послушай, стига си се държал като глупак. Найл направи това, което поиска и, забележи, при това любезно се съгласи…

А доколко това копеле беше любезно спрямо нея?

— Преди по-малко от час намерих тялото на жена. Нещастницата приличаше на теб като две капки вода.

Кара трепна.

— Трупът беше в телефонна кабина извън града. Оставили са я там като счупена кукла.

— Значи жената, която ти звъня… наистина е мъртва?

— Да, мисля, че е тя. — Беше сигурен в това деветдесет и девет процента.

Кара стисна за миг очи, след това ги отвори и каза:

— Ти не разбираш, какво става, Тод — и тя облиза пресъхналите си устни. — Може би ще ти се стори пълна глупост, но аз… струва ми се, че някой иска да ми припише всички тези убийства.

Не беше глупост.

— И ти затова дойде при Найл?

— Той не е заставял никого да лъже заради мен! Моето алиби е истинско. Онази жена… — и тя преглътна — … ако… ако точно тя ти е звъняла… тя излъга. И има само една причина, за да е решила да излъже ченге.

— Защото е искала да натопи Кара — завърши мисълта й Найл, без да направи нито едно движение, за да се облече. Вместо това взе чашата си и отпи още една глътка. — Всички жертви така или иначе са свързани с Кара, нали така, ченге?

Всичките, освен последната. Томас Монро… начинът на убийството му просто не се вписваше в общата схема.

— И така. Ти имаш камара от трупове. Всичко сочи към Кара, макар че тя дори не е знаела за съществуването на някои от жертвите. Мъже в добра форма. Мъртви. — Найл почука с пръст върху бара. — И на всеки от тях има отпечатък на секс-демон.

— Сукуба — отряза Тод.

Найл повдигна вежда.

— Интересно, нали? Във всички хотели администраторите са виждали блондинка, която по описание прилича на Кара…

— По дяволите, откъде знаеш? — настоятелно попита Брукс.

Найл отново повдигна вежда.

— Нали се досещаш, че поне една трета от сътрудниците на полицията в този град са демони, детектив? — и отпи още една глътка от чашата си. — Та… докъде бях стигнал? А, да. Та така, всички администратори описват жена, приличаща на Кара, жертвите са убити чрез докосване на секс-демон, а на едно от местопрестъпленията ти дори си намерил документите й, които направо са те чакали там, нали така?

Кара не отместваше очи от Брукс.

— Говоря образно… — и демонът отпи поредната глътка от чашата си. — … убиецът едва не ви е опаковал Кара като подарък.

— Това е истината, Тод — нервно потвърди тя. — Някой се опитва да ме натопи. Засега нямам доказателства, но ще ги намеря и…

Брукс я хвана за ръката и я придърпа към себе си. Много близко. Искаше му се да я целуне. Да я бележи. Да каже на Найл да върви по дяволите и да не се доближава до неговата жена. Вместо това, Тод просто я прегърна по-силно.

— Тод? Някой наистина ми копае гроба и аз…

— Сладка, нима мислиш, че аз самият не съм стигнал до този извод?

След което, без да има повече сила да гледа в тези изпълнени с болка очи, Тод я целуна.

Силно. И страстно. Стараейки се да не обръща внимание на студа, обгърнал тялото му.

Инстинктите му се бяха събудили и крещяха с всичка сила.

Неговата сукуба беше в опасност.

А той не беше уверен, че притежава достатъчно сили, за да я защити.

Но щеше да направи всичко, за да опита.