Синтия Идън
Полунощни грехове (8)

Глава 8

Тод започна припряно да навлича дрехите си толкова ядосан, че ръцете му трепереха.

— Знаеш ли, скъпа, ако искаш да ме разкараш, добре, давай! Но не ми излизай с тези глупости за чудовища…

— Не са глупости… — прекъсна го Кара и присви светлите си вежди с раздразнение.

— … защото аз зная всичко за истинските чудовища, разбра ли? Всеки ден си имам вземане-даване с тях. Насилници. Убийци на деца. Изроди, палещи домове, в които има мили старици…

Тя трепна.

— И ако ти не смяташ да ми признаеш, че собственоръчно си убила Майкъл Хаус — и о, Боже, той се надяваше с цялата си душа това да не е така — няма нужда да ми пудриш мозъка и да си окачаш етикети, значението на които аз зная много по-добре от теб.

Кара го беше настъпила по болното място и Брукс беше страшно вбесен. Той знаеше от собствен опит, какво означаваше истинското зло. От онзи ден, когато стана на четиринадесет, и видя как копелето Коста се усмихна и застреля майка му точно в сърцето. Чудовища? Да, той знаеше всичко за тези изроди и за злото, което се коренеше в тях там, където при нормалните хора се намираше душата им.

— Аз не съм убила Майкъл. — Кара отново облиза устни.

Стоеше пред него все още загърната с хавлията и изглеждаше толкова прекрасна, че Тод направо го болеше. — Но аз наистина съм чудовище, Тод. Аз… аз съм демон.

Тод тъкмо беше приключил с обличането, когато прозвуча това признание. Разтърси бавно глава и отвърна:

— Сладка, повтори още веднъж, че нещо не разбрах. — Нямаше начин тя току-що да беше казала, че…

— Аз съм демон, детектив. Кълна, че аз наистина съм… — и устните й трепнаха в някакво подобие на тъжна усмивка — … демон.

Тод се втренчи в нея, напълно объркан. Автоматичният отговор: „Ти си луда!“ трептеше върху устните му.

И той щеше да го каже, без да се замисли… преди два месеца.

Да, тогава щеше добре да се посмее над думите й. И да оцени шегата. Но, само ако беше преди два месеца.

Преди онази страшна нощ, когато реши да последва партньора си до необитаемия склад в покрайнините на Атланта и да види как този, с когото работеше рамо до рамо през последните две години, престана да бъде човек и се превърна в ръмжащо, смъртоносно опасно чудовище.

Вълк.

Тод не сподели на никого за видяното. Беше тръгнал след Колин, защото бяха партньори, а партньорите взаимно си прикриваха гърбовете.

И беше потресен. Зашеметен.

Но все пак искаше да тръгне след вълка, за да му помогне, ако нещо се обърка. Само че капитанът изпрати съобщение, че иска да го види колкото се може по-бързо в участъка, което означаваше, че знае къде се намираше Тод.

Заповедта имаше и друго значение: „Довлечи си задника тук, докато заради теб не са убили Колин!“

И той го направи. Тръгна си. Носейки в себе си горчивата истина, която не можеше да сподели с никой друг, защото… ами… кой щеше да му повярва?

Отначало го преследваха кошмари за онази ужасна нощ. Спомени за чудовищното преобразяване на партньора му. Шумът от чупещите се кости и животинският вой.

Проклет да е, но той държеше на работата си! Заглуши страха, зародил се в душата му. И не изостави партньора си, макар че беше дяволски зъл и изваден от релси.

Тогава Брукс реши, че Колин е някаква аномалия, но сега…

— Чу ли ме? — повиши глас Кара. — Аз… аз току-що ти признах, че съм демон.

Тод примигна. Първо шифтъри, сега демони. Но Кара изобщо не приличаше на демон. Никакви рога. Нито опашка. Нито раздвоен език. Или всичките приказки, с които се беше наслушал като дете, са били пълна измислица?

— Обикновено на това място всички мъже се плашат и… ами, бягат с всичка сила. — Кара се поколеба. — Хм, Тод? Ще кажеш ли… нещо? Добре ли си?

— Не, не съм добре — процеди той през стиснатите си зъби. — Жената, с която правих секс, току-що ми заяви, че е шибан демон. — Не бяха най-добрите новини, но в крайна сметка, тя не беше признала, че принадлежи към демоните-убийци. — Ти… изобщо не приличаш на…

Усмивката й направо разбиваше сърцето му.

— Разбира се, че приличам — изрече Кара и затвори очи. Когато ги отвори след секунда, тя бяха черни. Напълно черни.

— По дяволите!

Още едно мигване и всичко се върна, както си беше.

— Това е само малко магия — поясни тя, извила вежди.

Тези очи. Беше ги виждал преди. Тъмнина. Черна роговица. Ретина.

Такива имаше…

Найл. Копелето от „Парадайз Фаунд“. Брукс още тогава се запита защо, по дяволите, някой ще се реши да носи такива контактни лещи? Но ако Кара казваше истината, това означаваше, че Найл също е демон.

Което вече обясняваше много. Например, как задникът успя да го хвърли през целия бар.

— Ти доста добре възприе тази… новина — Кара внимателно го наблюдаваше; явно очакваше от него съвсем различна реакция.

Повдигайки ръка, за да отметне мократа си коса от челото, Тод забеляза, че пръстите му все още треперят. „Не чак толкова добре, скъпа!“ Но се опитваше да бъде реалист.

— Демони не съществуват. — Брукс знаеше, че това не е истина още на секундата, в която произнасяше думите. Неговият партньор беше шифтър. А ако те съществуваха, защо тогава да не съществуваха и демоните?

Мамка му! Светът наоколо се оказа доста по-сложен, отколкото го мислеше Тод. И сто пъти по-опасен.

— Разбира се, че съществуваме. И живеем сред хората още от древни времена. — Тя вдигна ръка в предупредителен жест. — И преди да започнеш да задаваш въпроси, искам да кажа, че демоните не се явяват отрочета на дявола, ясно ли е? Всичко е стопроцентов мит. Ние просто… принадлежим към друг вид.

Друг вид? Звучеше доста невинно… но блъскащото се в гърдите му сърце отказваше да възприеме простите обяснения.

— Към кой вид демони принадлежиш? — и той обходи тялото й с поглед. — И колко много… хм… — Как го каза тя? — … магия използва върху мен? — Студената тръпка направо го прониза. Жената беше прекалено красива. И прекалено идеална. Проклятие, единственият недостатък върху тялото й беше тази бенка на бедрото й, за което езикът му не се обръщаше да го нарече „недостатък“… Добре де, белег, към който искаше да притисне устните си, да оближе…

Прекалено идеална. Мислеше си го още от самото начало. Интересно, какво по-точно криеше тя зад тази магическа завеса?

И той толкова ли искаше да знае?

— Не бъди идиот! — сряза го Кара и се обърна. Като вихър стигна до шезлонга, вдигна тънкия, син пеньоар и го наметна върху себе си, позволявайки на хавлията да падне на земята.

Тод преглътна и положи огромни усилия, да не му протекат лигите до пода.

— Аз използвам магия само за да скрия очите си, разбра ли? Ако случайно не си забелязал, те издават истинската ми същност. Не си ли съгласен? Изобщо не горя от желание да оповестя на целия свят, че съм различна.

— Е, точно твоята „истинска същност“ ме интересува. — Миналата нощ той заяви правата си върху нея по всички възможни начини. Страстта им беше абсолютно дива. И ето, сега не можеше да спре да си задава въпроса… колко от случилото се беше истинско?

Демон! Брукс не знаеше нищо за демоните и за тяхната сила. Това беше толкова невероятно. Толкова безумно, толкова…

Истинско.

Той интуитивно усещаше, че Кара не лъже. И най-накрая, много ситуации в миналото, започваха да му се изясняват.

Сега вече всичко придобиваше смисъл. Сърдитите погледи на посетителите в „Парадайз Фаунд“, странната енергия, която усещаше в клуба.

— Аз не използвам магия, за да променя лицето или тялото си — процеди Кара, стиснала ръце в юмруци.

— Значи, всичките тези глупости за рога и копита са просто… какво? Лъжи?

— Не. Но най-вероятно се отнасят само за много, много стари и невероятно могъщи демони.

По дяволите!

— Аз не съм особено силна — призна Кара и… нима скулите й порозовяха?

Нима жената… хм… демонът се срамуваше от слабостта си?

— И все пак, що за демон си? — повтори той отново въпроса си, защото тя така и не му каза.

Кара отвори уста, сякаш възнамерявайки да отговори, но след това се спря и отново стисна устни.

О, не! Това не беше добър знак. И между другото, колко вида демони съществуваха?

— Ти не изглеждаш шокиран — бавно проговори тя, като отново не отговори на въпроса му. Върху лицето й се изписа подозрение, когато се поинтересува: — Ти вече си се сблъсквал с подобни на мен, нали?

Да, само че не го беше разбрал. До този момент. Сега вече не се учудваше на усещането, което го преследваше, че половината свят си имаше тайни. Защото е било точно така. Но не смяташе да го позволява повече. Розовите му очила се търкаляха счупени в краката му.

— Кара…

— Ето на това място почти всички мъже изчезват. — Между идеалните й вежди се образува лека бръчка. — И както вече отбелязах, бягат с всички сили.

— И на много мъже ли си разказвала за това? — Нима го разяждаше ревност? Изглежда, че беше точно това.

— На не много. Онези, които не побягваха веднага, искаха да видят доказателства.

— Ти вече ми показа номера с очите.

Устните й се напрегнаха.

— Мога да направя и нещо повече от това.

Сега вече на Брукс му стана любопитно. Почти същото чувство, което те обхваща, когато преминаваш покрай катастрофа и толкова те тегли да се обърнеш и да погледнеш пак.

— Например?

— Мога да хипнотизирам всеки друг мъж, освен теб, само с една дума. И да го накарам да изпълни всяко мое желание.

Тод си наложи да преглътне, за да овлажни пресъхналото си гърло. И тя смяташе, че това не я нарежда сред силните и опасни демони?

— И защо аз съм такъв щастливец?

— Защото в теб дреме дар на екстрасенс с такъв потенциал, че дори не можеш да си представиш. — Тя сви рамене. — Ти, без да го осъзнаваш, си издигнал бариери в съзнанието си.

Ето това беше пълна глупост. Той не беше екстрасенс. И никога не е бил.

— Добър опит, сладка, но ако имах такъв талант, отдавна, още преди няколко години, щях да съм спечелил джакпота от лотарията и щях да съм се преместил да живея в Мексико. — Как изобщо позволи да бъде вкаран в този безсмислен разговор?

Преди няколко минути и двамата тръпнеха в оргазъм. Всичко, което искаше, беше да навлезе дълбоко във влажната й плът, а сега…

Сега беше попаднал в зоната на здрача и много искаше някой да го изведе оттам.

— Дарът ти не е такъв. — На Брукс му се стори, че я чу да прошепва думата „идиот“. Присви очи, когато Кара продължи: — Ти имаш предчувствия, нали? Студени тръпки по кожата, настръхване на косъмчетата точно преди да попаднеш в дяволски опасна ситуация. И ти разбираш, че тя е такава още преди събитията да започнат да се развиват, нали?

Откъде знаеше?

— Някои хора го наричат инстинкт. Предчувствие. Както и да го наричаш обаче, същността е в това, че разумът ти е по-силен, отколкото при другите хора. Ти притежаваш дар, който не е даден на всички. Но който го притежава, за него няма тайни какво всъщност става в света наоколо.

— Но ти също го знаеш, нали?

— Всички „Други“ го притежават. Ние сме родени с него.

Тод съвсем не искаше да продължава разговора за някакви си призрачни таланти, които той може би притежаваше.

Точно сега му се искаше да си изясни всичко за Кара.

— Значи, ти обикновено спретваш един хипнотичен сеанс, така ли? Знаеш ли още някакви фокуси, които да докажат, че си демон? — Макар че други доказателства не му трябваха, Брукс продължаваше да я притиска.

Защото тя току-що беше отместила света му от обичайната му орбита.

Не, нямаше смисъл да се самозалъгва. Всъщност, направи го Колин и то още преди няколко месеца. Кара само разби крехката илюзия на „нормалност“, която Брукс успя да си изгради след онази нощ.

— Да, притежавам още няколко трика в арсенала си — някак неохотно, според него, призна Кара. Вдигна ръка и на няколко сантиметра над разтворената й длан се появи лек пушек. Под внимателния поглед на Тод димът се сгъсти и с лек пукот се превърна в огнена топка. Кара му се усмихна, замахна и запрати този огнен снаряд право в него.

— По дяволите!

Тод се наведе и усети преминалата над него гореща вълна. Погледна нагоре и видя въртящата се във въздуха топка от жълти и червени пламъци.

След миг тя изчезна.

— Не се притеснявай, не смятам да те нараня.

Брукс не беше много сигурен. Още повече че усещаше върха на главата си леко опърлен.

— Ти ме раздразни — поясни Кара и стисна устни. — Не трябваше да се целя в теб.

— Да, сигурно не трябваше да хвърляш огнената топка по главата ми.

Невероятно! Неговата любовница се оказа демон.

По дяволите!

При това много секси-демон.

И, очевидно, лесно възпламенима.

При това с невероятни крака.

По дяволите!

— И какво се предполага, че трябва да направя сега? — Той беше сериозно объркан.

Всъщност, не. Поне едно знаеше със сигурност — все още я желаеше.

— А ти какво искаш да направиш? — Нима в очите й проблесна надежда?

Но той трябваше да попита:

— Кара, ти изпитваш чувства, нали?

Тя се намръщи.

— Ами… в смисъл, като мен, като хората… имаш ли чувства? Страст? Гняв? — О, да, той знаеше, че Кара може да се ядоса — доказателство беше поопърлената му коса. — Любов?

Тя простичко кимна.

— Да, имам чувства. Това, че съм демон не зачерква факта, че съм още и жена, Тод. Аз също изпитвам желание. Болка. Може да ми изтече кръвта. Точно както на всеки друг.

Е, с някои уговорки, разбира се.

Тод разтри очи.

— Слушай, трябва ми време, за да обмисля всичко спокойно. — И да реши, какво да прави по-нататък.

Лицето на Кара пребледня.

— Разбирам.

Студеният, лишен от емоции глас го извади от равновесие. Отпусна ръка и се озова до нея. Хвана ръцете й, дръпна я към себе си и здраво я притисна.

— Не, не мисля, че разбираш. — Тя беше решила, че той бяга също като ония глупаци, за които спомена в началото.

Но той не беше глупак.

Брукс я целуна, нахлу грубо с език между устните й и простена от желание.

Пръстите й се впиха в раменете му, докато той пиеше от нея и се бореше с нарастващия чувствен глад, който бушуваше у него.

— Трябва да отида в участъка — изрече Тод в устните й. Днес трябваше да дойдат резултатите от токсикологичната експертиза. На врата му все още висеше делото, което трябваше да разследва и…

Трябваше да помисли. Но не смяташе да бяга.

Отстъпи крачка назад.

— Но ще се върна, Кара. Тази вечер. И ще довършим това… — Каквото и да беше то.

Тя просто мълчаливо го гледаше.

Е, какво още можеше да каже? Неговата жена току-що беше признала, че е демон, за Бога!

Нищо чудно, че сексът с нея беше толкова зашеметяващ. Тя не беше човек.

И точно това му каза Кара в неговия сън.

О, да, сънищата… За тези дреболийки също трябваше да си поговорят. И на нея щеше да й се наложи да обясни какво, по дяволите, се случваше, когато я докосваше в сънищата си.

Кара кимна.

— Разбирам. — След което присви рамене, опитвайки се да покаже, че това изобщо не я вълнува. Но беше лоша актриса. — Прави, каквото трябва.

Проклятие! Виждайки напрегнатият й гръб, Тод се почувства виновен. Макар че точно той беше пострадалата страна. Не той се преструваше на човек.

— Имам случай за разследване, Кара. Трябва да съм там в седем и половина. Днес трябва да дойдат резултатите от експертизата на Майкъл Хаус. — Добре де, това може би не трябваше да й го казва. Дългият му език сигурно рано или късно щеше му донесе неприятности.

— Тогава побързай.

Никакви викове. Нито ридания. Нито въпрос: кога-ще-те-видя-отново?

Брукс пъхна ръце в джобовете на дънките си и тръгна покрай къщата към външната врата. Поколеба се. Проклятие… наистина трябваше да върви. Трябваше да отскочи до тях и да си вземе риза с копчета. След това — като светкавица в участъка.

Тод бавно си пое дъх.

— Ние не сме приключили. — Изрече го, без да се обръща към Кара, защото се боеше, че ще загуби контрол дори ако я погледне само за секунда.

— Не — Думата долетя до него с ветреца, прошумял покрай лицето му. — Не сме приключили.

Той отново щеше да се срещне със своя демон — нямаше друг изход.

Дясната му ръката вече се протягаше към дръжката, когато дочу:

— Всичко беше истинско и ти го знаеш. — Брукс застина при звука на гласа й. — Между нас всичко беше истинско. Аз те желаех, ти мен също. Също както при хората. Само че много по-хубаво…

Това определено надминаваше всичко, което той беше изпитвал до този момент.

— Помни това, когато бъдеш далеч от мен. И не забравяй онова, което изпитахме. Престани да мислиш, че си чукал някакво чудовище.

Брукс направо се взриви. Стисна ръце в юмруци и се обърна към Кара.

— Проклятие! Аз никога…

Но нея я нямаше. Само лекият аромат на лавандула беше останал да витае във въздуха.

— Аз никога не съм те смятал за чудовище — изръмжа Тод, наясно, че тя няма как да го чуе. — Това бяха твоите думи, не моите.

Той винаги я беше смятал просто за… своя.

Стисна очи. Проклятие, още от първия поглед знаеше, че от Кара не можеше да се очаква нищо друго, освен неприятности. И не се излъга.

И какво се предполагаше, че трябва да направи сега?

 

 

Когато Тод пристигна на работното си място, Колин вече седеше наведен над бюрото си и изучаваше папката с материалите по делото. Както винаги, в стаята на детективите цареше пълен хаос. Пронизителен телефонен звън, безкраен шум от гласове, сновящи насам-натам мъже и жени, които се опитваха с помощта на кафето да премахнат остатъците на съня от очите си.

Вторият дом на Брукс.

Тод тръгна към бюрото, намиращо се срещу това на партньора му. Направи няколко крачки, когато главата на Гит рязко се повдигна и той изучаващо го изгледа.

„Няма начин да ме е чул. Не и сред тази шумотевица!“ Тод открито го погледна в очите и забеляза как лекичко потрепнаха ноздрите му, след което Гит силно стисна челюсти.

Брукс знаеше какво означава това. Колин явно беше бесен и съдейки по изражението на лицето му, цялата му ярост беше насочена единствено към него.

От устните му се отрони въздишка. Добре де. Той самият вече беше доста уморен от държанието му. Малко ли, бяха тъпотиите, които Тод беше изтърпял от него? Трябваше да сложат всичко по местата си, веднъж и завинаги.

— Добре ли си прекара нощта, партньоре? — промърмори Колин, когато Брукс стигна до бюрото си.

Тод присви очи.

— Не беше лошо.

Колин буквално го изпепеляваше с поглед.

— Знаеш ли, че можеш да прецакаш цялото разследване?

Той знаеше! Брукс не можеше да си представи откъде, но потайното копеле знаеше, че той беше прекарал нощта с Кара.

— Тя не е сред заподозрените.

Ноздрите на Гит потрепнаха отново.

— Сигурен ли си?

Демонстрирайки спокойствие, Тод опря ръце върху старичкото си дървено бюро и се наведе към Колин.

— Не толкова отдавна и ти се чукаше със заподозряна, приятелю.

— Емили никога не е била заподозряна! Тя работеше с нас по случая и…

— … и за известно време изглеждаше дяволски виновна в онези престъпления — и Брукс натисна по-силно бюрото.

— Но тя не беше!

— Както и Кара! — Във всеки случай, на нейната съвест не лежаха убийствата, но…

— Гит! Брукс! — Гневът на Тод беше прекъснат от гласа на капитан Дени МакНийл. Брукс погледна нагоре, прекалено късно осъзнал, че двамата с Гит изобщо не си шепнеха. Почти всички в участъка гледаха към тях, като най-втренчено ги гледаше самият капитан.

Мамка му!

— В моя кабинет! — Изръмжа МакНийл и кимна с лъскавата си плешива глава по посока на отворената врата на кабинета си. — Живо!

Тод се изправи. Това не предвещаваше нищо добро.

Колелцата на стола на Колин изскърцаха, когато той също се изправи.

И двамата прекосиха участъка в пълно мълчание. Нямаше какво повече да си кажат.

МакНийл затръшна шумно вратата и се насочи към бюрото си. Но не седна. Просто стоеше и ги пронизваше мълчаливо със сивия си поглед. Само тялото му издаваше обзелото го напрежение.

Тод знаеше, че Дени МакНийл е изкарал в управлението на полицията в Атланта повече от двадесет години. Беше малко над четиридесетте и в страхотна форма; такава, каквато нямаха болшинството детективи в участъка. МакНийл бягаше всеки ден и много често можеше да бъде намерен в спортната зала, където разхвърляше по татамитата полицаите наляво и надясно.

Капитанът беше силен и дяволски умен, но имаше взривен темперамент. И ако се вярваше на слуховете, преди време беше имал връзка със Смит. Но, разбира се, слуховете си бяха просто слухове. Тод никак не можеше да си представи великолепната жена до това ченге-негодник — двамата изобщо не си пасваха.

— Брукс, смяташ да ме гледаш цял ден или, майка му стара, ще ми обясниш, защо двама от моите най-добри детективи си викат насред участъка, сякаш са дванайсетгодишни пикли?

О, по дяволите! Брукс потръпна. За пръв път го сравняваха с момиче, при това тийнейджър.

— Изгубих контрол, капитане. Моля за извинение. — Тод не смяташе да стоварва всичко върху главата на Колин. Не беше в негов стил.

МакНийл избоботи:

— Тогава се научи да се сдържаш. Ясен ли съм, Брукс?

— Да, сър! — Нямаше никак да навреди, ако МакНийл сам последваше това правило.

— Достатъчен ми е кметът, който ме побърква, и глупавият окръжен прокурор, които ме увикват за това, че в града се разхожда поредният сериен убиец… Само вашите глупости ми трябват сега!

— Разбрано.

От гърдите на МакНийл излезе поредното ръмжене:

— Все още ли можете да работите заедно? — в прав текст попита капитанът. — Или трябва да правя пренареждане и…

— Не — бързо отвърна Тод, забелязвайки с крайчеца на очите си как се напрегна Колин.

— Хм… — Погледът на МакНийл се спря върху Гит. — Ти какво ще кажеш?

— Между нас няма проблеми, сър.

— Освен вашата глупост — отряза ги капитанът и най-накрая се стовари в стола си. — Добре. По дяволите всичко! Предупредих ви! Сега спрете да се държите като шибани идиоти и ми докладвайте за разследването.

Тод трябваше да се бори, за да не покаже усмивката си. МакНийл наистина беше трудно копеле, но Брукс го уважаваше и при друго стечение на обстоятелствата можеше да го нарече дори приятел. Но вместо това му се налагаше да го нарича „шефе“.

Е… и „задник“, когато той не беше наблизо, за да го чуе, разбира се.

Колин се прокашля.

— Смит нареди да побързат с резултатите от токсикологичната експертиза на Хаус…

— И?

— Току-що ги получих. — Пауза. — Всички са отрицателни. Убитият е бил чист.

— По дяволите! — Гъстите вежди на МакНийл се приближиха една до друга над носа му. — И каква тогава е причината за смъртта му? Какво казва Смит?

И точно сега Колин явно се притесни.

— Хм… Всъщност, Смит каза, че ще дойде и сама ще разкаже…

„Какво щеше да разкаже Смит?“

На вратата на кабинета тихо се почука.

— Зает съм! — изрева МакНийл. — Проклятие! Нима по затворената врата не личи, че нямам нужда от компания?

Но врата все пак се отвори и в стаята пристъпи Смит. Оглеждайки присъстващите, тя се намръщи.

— Да разбирам ли, че ти не крещя на мен?

МакНийл скочи от стола.

— Смит, аз… аз не знаех, че си ти. — Гласът му сякаш беше спаднал с една октава и не приличаше на мечешки рев. Беше станал по-мек и по-интимен.

„Проклет да съм!“ Тод разглеждаше капитана си с нескрито любопитство. Изглежда в слуховете за него и патоложката имаше частица истина.

Погледът на тъмните й очи се отмести към Гит. И се задържа там.

— Аз казах, че трябва да присъствам на тази среща. Няма да позволя отново да съм държана в неведение.

— Аз също — моментално се включи в разговора и Тод.

Не можеше да не си спомни за последното разследване на серийните убийства. Капитанът тогава назначи за главен Гит, като почти отстрани Брукс от делото, и партньорът му ден и нощ работеше с доктор Дрейк. Не, това не трябваше да се повтаря. Този път Брукс сам щеше да залови убиеца.

МакНийл повдигна брадичка.

— Въпросът не е в това, че крием информация от вас. Ние правим това, което е най-доброто за града.

Глупости!

Смит затвори вратата. Пред бюрото на МакНийл стояха два свободни стола. Тод седеше на левия, а Колин беше заел другия ъгъл на кабинета, точно до огромното зелено растение. Брукс така и не беше разбрал дали то е истинско или изкуствено.

Смит прекоси стаята и седна на стола до Брукс.

— Какво пропуснах?

МакНийл внимателно я погледна и внезапно попита:

— Ти добре ли си?

Тод забеляза как се втвърдиха раменете й.

— Добре съм.

Той едва не подсвирна. Дори не предполагаше, че Смит е толкова лоша лъжкиня.

И по съмнението, с което я оглеждаше капитанът, ставаше ясно, че и той го беше разбрал.

МакНийл не я опроверга. Просто седна в стола си и каза:

— Не си пропуснала нищо. Тъкмо обсъждахме резултатите от токсикологичната експертиза.

Смит леко се отпусна.

— На Майкъл Хаус не са му дали наркотици. В крайна сметка не открихме нищо. — Тя вдигна ръка и размърда пръстите си. — Макар че не сме проверявали за всички видове… което на практика е почти невъзможно. Но аз направих тестове на най-разпространените наркотични смеси, способни да предизвикат такъв ефект. — Смит поклати глава. — Той беше чист.

— И каква е тогава причината за смъртта?

Ръката й се отпусна.

— Към този момент, причината е неизвестна.

Тод изруга:

— Смит, ако това е така, значи…

— Значи, си отстранена от делото — довърши МакНийл. — Защото и кметът и окръжният прокурор са заинтересовани да няма такова дело.

— Не съм казала, че е умрял по естествени причини — бързо се вклини в словесната престрелка Смит, повишавайки глас.

— Това не променя смисъла. — По дяволите, Тод беше сигурен, че мъжът е бил убит. — А какво стана с ръката? С отпечатъка върху гърдите?

МакНийл удари с юмрук по бюрото.

— Какъв отпечатък?

— Това не е отпечатък — Смит се обърна и хвърли изпепеляващ поглед на Брукс. — Аз не мога просто да просканирам това нещо и да получа отпечатъци от пръсти — и тя отново погледна към Дени. — Това е просто… линия. Контур. На длан.

— Точно по средата на гърдите на Майкъл Хаус — тихо произнесе Колин.

— Значи, това е обикновено натъртване — отхвърли информацията МакНийл и започна да почуква с пръсти по бюрото си. — Какво друго да бъде? Убиецът е натиснал гърдите на нещастника и…

— За нищо на света не бих нарекла това обикновена синина. Колин… — и Смит махна с ръка по посока на МакНийл — покажи му снимките.

Гит се приближи и предаде папката на капитана.

— Разбира се, синината може да се появи върху тялото на жертвата и след настъпването на смъртта. Но… — Смит разтри челото си, а Тод заобиколи бюрото, за да може по-добре да разгледа снимките. — Обикновено натъртванията се оцветяват неравномерно. Тази следа е ясна и не променя цвета си. Идеално очертан контур. Без следи от натиск или наранявания по кожата.

Тя стана, приближи се към Тод и го удари с ръка по гърдите. От изненада той изохка.

— Ударих го с тази част на дланта си, до китката. Така се получава по силен удар. Или… — последва още един удар — … мога да го направя с пръстите си. Ефектът е по-слаб — и устните й се разтегнаха в някакво подобие на усмивка: — Прости, Брукс.

— Не се извинявай Смит, той си го заслужава — проръмжа Колин.

Преди тя с лекота се включваше в словесни им шегаджийски сблъсъци с Гит. Защото бяха приятели. Сега обаче усмивката й изчезваше и тя се затваряше в себе си само при звука на гласа му.

— Нито един от тези удари няма да остави следа, подобна на тази, която открихме върху гърдите на Хаус. — Смит махна ръката си от Тод. — Дори убиецът да е седял върху жертвата и да я е притискал към леглото, щеше да има следа от първия удар. Но аз смятам, че при никакви обстоятелства не би било възможно да се остави идеален контур на човешка длан.

— По дяволите! — МакНийл разтри очите си. — Смит, бих предпочел да ми беше съобщила тази информация лично. Вече хиляди пъти съм ти казвал, че има утъпкан механизъм на работа между отделите и…

— Сложих копия от резултатите в твоята кутия доста преди да съобщя за тях на Гит — и Смит повдигна вежда. — Капитане, нима не проверявате собствената си кореспонденция?

— Тук съм от четири сутринта. И вече проведох три и половина часова беседа с кмета и окръжния прокурор — отряза я капитанът. — Не, Смит, нямах възможност!

— Ами, постарай се да го направиш следващия път. И ще е добре да го направиш, преди да започнеш да ръмжиш срещу мен и да ми казваш как да си свърша работата! Аз и без това прекрасно зная как да си я върша!

И тя едва не се нахвърли върху него през бюрото, като най-накрая гласът й се извиси почти до вик. Най-накрая жената заприлича на предишната Смит.

МакНийл намръщено се наведе напред, присвил очи.

— МакНийл, Смит. — Студеният глас на Колин проряза сгъстилото се напрежение в стаята.

Ядосаните лица и на двамата веднага се обърнаха към него. Гит се изкашля и изрече:

— Капитане, както вие самият ни казахте по-рано на двамата е Брукс, нямаме време за глупости.

Туше!

Смит въздъхна дълбоко, отстъпи няколко крачки назад и бавно се отпусна на стола.

— Ще успееш ли да получиш разрешение за ексхумация на другите две тела?

МакНийл отрицателно поклати глава.

— Окръжният прокурор никога няма да се реши на това. Особено ако ние не можем да докажем, че Хаус е бил убит.

— Аз многократно изследвах тялото му — тръсна глава Смит. — Той не би трябвало да умре.

Погледът на капитана се стрелна към Гит.

Когато партньорът му отвърна с едва забележимо кимване, Тод се напрегна. „Какво става?“ МакНийл отново започна да изучава документите по делото.

— Е, в крайна сметка знаем, че последната жертва… как му беше името?

— Томас Монро — подсказа Брукс.

— Хм, да… така, в крайна сметка знаем, че Монро наистина е убит. Концентрирайте вниманието си върху това.

Те и така се занимаваха само с това дело и с всичките трупове на мъже, които продължаваха да се появяват ту тук, ту там.

— Върху ножа нямаше отпечатъци, но успяхме да открием няколко косъма на матрака. — Дълги светли косми, подхождащи на описанието на заподозряната. — Администраторът на хотела твърди, че Монро е бил съпровождан от блондинка.

Както и всички останали жертви по това дело.

Но защо престъпникът беше променил методите си? В това нямаше никакъв смисъл. Ако убиецът беше един и същ, защо точно сега беше решил да действа по друг начин. И въобще, защо да променя добре отработената си схема?

— Журналистите са научили, че убийствата са свързани помежду си. — Гласът на Колин беше тих и напрегнат. — Тази нова репортерка от „Нюз Флаш Файф“, Холи Щорм…

А, значи сега можеше да си спомни името й.

— … беше на мястото на последното убийство. Сигурно се е върнала там след нашето заминаване. Разговаряла е с персонала. Разбрала е за завързването. А сега знае и за Монро.

— Видях шибаният й репортаж във вчерашните новини — изръмжа МакНийл. — По дяволите! „Полицията нищо не съобщава, но има слухове, че по улиците на града се разхожда Госпожа-Убийца…“ По дяволите! — Само това им липсваше сега.

Тод трепна. Той също видя репортажа на червенокоската. Нито един жител на града не би пропуснал тази история.

Холи Щорм най-накрая успя да си отвоюва място в „Нюз Флаш Файф“.

— Разбира се, че полицията нищо не съобщава. — МакНийл забарабани с пръсти по бюрото. — Моите хора не тръбят наляво и надясно.

А и нямаше какво да се каже.

— Добре. Ето как ще работим по-нататък. — Капитанът посочи с пръст към Брукс. — Ти започваш да ровиш в живота на Монро. Изясни всичко за неговите приятелки, за онези, които са му имали зъб… Изобщо всичко.

Тод и без това вече го правеше. Не беше новобранец, че да не знае основите на разследването.

Пръстът на капитана се насочи към Смит.

— Искам, колкото се може по-бързо върху бюрото ми да се появят резултатите от аутопсията на Монро.

— И върху неговите гърди ли има следа от длан? — веднага попита Брукс.

Тя поклати глава:

— Убиецът добре е поработил върху гърдите му. Седемнадесет удара с нож.

Ето това бе проява на ярост.

И обикновено беше сигурен признак, че в престъплението има намесени лични мотиви.

— Завърши аутопсията! И ми дай отчет. — Погледът на МакНийл се премести върху Колин. — Ти говори ли с доктор Дрейк за този случай?

— Миналата вечер.

— Добре — и капитанът махна по посока на вратата. — Това е всичко… Смит, Брукс, вие двамата после ще ми съобщите за вашите резултати. Гит, ти остани, трябва да поговорим.

Смит отвори уста, явно канейки се да изрази несъгласието си, но после примирено махна с ръка и каза:

— Във всеки случай, не съм сигурна, че искам да чуя това. — И високо вдигнала глава, се отправи към изхода.

МакНийл намръщено я изпроводи с поглед.

Вратата зад нея се затвори с тихо щракване. Не се затръшна. Никаква проява на злост.

Но Тод знаеше, че Смит беше бясна. И че не й харесваше да крият от нея информация по делото. Както и на него.

Само че, за разлика от Смит, Брукс не смяташе да се прави на горд и тихо да напуска кабинета.

Де да имаше нейната гордост.

Това беше неговото разследване и той нямаше да им позволи да го отстранят. Беше добър полицай, по дяволите! Не една година беше рискувал собствения си задник. Две рани от куршум. Дори когато още патрулираше по улиците, той имаше най-високите показатели за арест в целия град.

— Засега това е всичко, Брукс — грубо изрече МакНийл. — Идеите на доктор Дрейк по това разследване ще ти ги съобщя по-късно.

Тод не помръдна.

— Мисля, че ще ги чуя точно сега. За да не си играем на развален телефон.

МакНийл примигна от учудване.

— Брукс, казах, че това е всичко.

Явно отново го отстраняваха.

И точно това преля чашата, особено след сутрешния разговор с Кара. Тод не смяташе да отстъпва.

„Моята възлюбена е демон. И не мисля, че тези двамата могат да ме изненадат с нещо, след като бях осведомен за този забавен факт от нейната автобиография“.

Тод хвърли поглед към Колин. Партньорът му не сваляше напрегнатия си и развълнуван поглед от него.

— След като говоря с капитана, ще ти я предам и на теб — опита се да заглади ситуацията Гит с тих глас, но в погледа му се четеше и предупреждение.

Тод разбра, че Колин се опитваше да му спаси задника. Да си на нож с капитана не беше толкова добра идея. Във всеки случай така смяташе партньорът му и затова се опитваше да позаглади ситуацията.

Жалко, че Брукс нямаше желание за тактическо отстъпление. Затова насочи вниманието си към МакНийл.

— Какво искате да скриете от мен за случая?

МакНийл се усмихна. Но така, както обикновено се усмихваха акулите.

— Стига, Брукс, не се прави на глупак! В това разследване ти получаваш цялата информация…

Аха, и Адът отскоро беше замръзнал.

— … а и аз смятам, че ще има много по-голяма полза, ако пристъпиш към разглеждането на делото така…

— Както при разследването на Нощния Касапин ли?

Усмивката на капитана леко повехна.

— Не ми харесва тона ти, детектив.

— А на мен не ми харесва да ме държат на тъмно — и Брукс започна да крачи из кабинета, неспособен да сдържи бушуващите в него емоции. — Уморих се от това, да зная само половината от ставащото в този участък. — „Дори в целия свят!“ — Аз добре си върша работата. Имам толкова награди и грамоти, че с тях мога да облепя всичките стени на дома си. — Спря до Колин. — Заслужил съм си правото да зная.

— Няма да ти хареса онова, което ще чуеш — разнесе се гласа на Гит.

Тод обърна глава към него. Точно толкова, че да го погледне право в очите.

— И какво точно няма да ми хареса, партньоре? Че светът зад тези стени просто гъмжи от шибани чудовища? Или че ти си един от тях?