Синтия Идън
Полунощни грехове (18)

Глава 18

Приземяването й беше болезнено. Усети как от разбитите й колене и длани потича кръв, но скочи на крака толкова бързо, колкото беше възможно. С една-единствена мисъл…

— Тод!

Видя го на няколко метра от себе си — Брукс тъкмо се изправяше от земята. По лицето му имаше драскотини, а от ръцете му, също както и от нейните, капеше кръв.

От облекчение започна да трепери.

Погледна към другия край на улицата, но вече знаеше какво ще види. Всъщност, трябваше да се досети, че щеше да стане точно така.

— Боже, Господи! — изумено произнесе Тод и Кара разбра, че той току-що беше видял овъгленото тяло на Камерън.

Брукс се хвърли натам, където все още проблясваха пламъците.

Кара не помръдна. Само отмести поглед наляво — там, където държейки в ръце пребледнялата журналистка, се изправяше Найл. Погледите на двамата се срещнаха.

Тя все още не беше казала на Тод — не че това щеше да бъде по силите му да го извърши, — но секс-демонът можеше да се убие по още един начин, на който бяха способни само демони от най-високо ниво.

Пълна кремация; изгаряне, което трябваше да започне вътре в инкуба или сукубата. Ако се възпламенеше сърцето и огънят обхванеше цялото тяло, то демонът можеше да бъде унищожен.

Но не съществуваха толкова много демони, притежаващи такава сила.

А единици.

Найл издържа настоятелния поглед на Кара.

Той обичаше Нина. Посвоему, но я обичаше. И искаше отмъщение също както и тя.

Отмъщение, което той беше извършил.

Отмъщение, което й беше подарил.

Тя незабележимо кимна. Сърцето й винаги се свиваше от болка при мисълта за Нина. За живота, който беше прекъснат толкова рано поради мрака в душите на човек и демон.

Най-накрая справедливостта беше възтържествувала. И може би сега кошмарите й щяха да престанат.

Нина можеше да почива в мир.

— В името на Бога! — дочу се потресен мъжки глас.

Аха, полицаите! Кара почти беше забравила за тях.

Тод свали якето си и започна да гаси пламъците. Но от това нямаше нужда; огънят щеше да угасне сам всеки момент.

А колкото до двамата униформени, виж, за тях тя трябваше наистина да се погрижи. Кара затвори очи, концентрира се върху силата си и рязко освободи феромоните си във въздуха. После ги отвори и хвърли последен поглед върху тялото на Камерън. След което, вече за втори път, му обърна гръб. На мъжа, когото винаги беше смятала за приятел. И който се бе опитал да разруши живота й. Разбира се, тя знаеше, че в мислите си все още ще се връща към този момент. Да му обърне гръб не означаваше да го зачеркне изведнъж от спомените си. Сърцето все още я болеше, но в душата и бушуваше гняв.

Всичко беше приключило.

Той беше мъртъв.

А Нина отмъстена.

Кара неуверено се отправи към полицаите. Дрехите й бяха поразкъсани, токчето на левия й сандал — счупено. Нямаше никакъв сексуален вид, но както се убеждаваше, това изобщо не беше от значение. Колко повече се приближаваше към мъжете, толкова по-потресено гледаха те.

— Господа — тихо им каза тя, хипнотизирайки ги — запомнете това. Когато пристигнахте на местопрестъплението, трупът гореше, а детектив Тод Брукс с всички сили се опитваше да изгаси огъня.

Лъжата, в която имаше малко истина, винаги сработваше безотказно.

„Прощавай, Камерън! Надявам се да се насладиш на Ада, който те очаква… Само се питам, дали и там ще ти е толкова горещо, както в огъня на Найл?“

Понякога съдбата намираше начин да даде на хората онова, което те заслужаваха.

 

 

— Дяволите да го вземат! — На следващата вечер МакНийл седеше на стола си и гневно гледаше към току-що получения доклад. — Значи тази мадама от „Нюз Флаш Файф“ е видяла всичко?

Тод се изкашля.

— Да, сър.

А как иначе? Нали беше само на някакви си две крачки от ставащото. Дори косата й беше опърлена. От такова разстояние нямаше как да не забележи самовъзпламеняването на инкуба.

МакНийл закова с поглед Тод за стола.

— И тя няма да го разтръби наляво и надясно?

Той се надяваше, че няма.

— Мисля, че да.

Жената беше в шок, но преди да я вкарат в колата на Бърза помощ, успя да го хване за ръката и с пресипнал от дима и здравия захват на Камерън глас, да произнесе:

— Ти си прав. Никой не е готов за това.

— А двамата униформени? — продължи да разпитва МакНийл — Били Мейн и Тайлър Джонс? Те ще потвърдят ли историята за пожара?

С малко помощ от страна на Кара.

— Да.

МакНийл нещо измърмори.

— Тод отцепи мястото — поясни Гит. — При това стечение на обстоятелствата той направи всичко възможно, за да…

— Проклятие, Гит! Престани да го защитаваш! — и МакНийл хлопна папката с доклада. — Аз и без това зная, че той е отцепил мястото по единствения възможен начин, по който това изобщо е било възможно!

Хм… Колин се беше застъпил за него. Значи, най-накрая му беше простил за онзи разговор твоята-любовница-може-да-се-окаже-убийца.

Беше длъжен да му прости…

Тод му нямаше зъб за повдигнатите срещу Кара обвинения. И то определено, защото самият той в началото я смяташе за виновна.

Явно и двамата бяха слепи.

Но сега изглежда се справиха с цялата тази неразбория и отново станаха един отбор.

— Искам само да зная — изръмжа МакНийл — има ли нещо общо с подпалването му Найл? — и капитанът присви устни. Защото в този чудесен доклад няма и думичка за това.

— Сър. — Брукс заговори с абсолютно спокоен глас. Този доклад ще го предоставите на кмета и окръжния прокурор, нали?

Поредното изръмжаване.

— В доклада ясно е казано: излизайки на уличката, аз открих горящото тяло на Камерън Комак. Опитах се да потуши пламъците. Няколко свидетели… — Найл, Кара и Холи Щорм — … скоро дойдоха на мястото на инцидента. И се обидиха на полицията. За съжаление, огънят беше толкова силен, че Камерън загина.

— Когато ми съобщиха за инцидента, аз се отправях към дома на Комак-продължи Гит без пауза. — И намери неоспорими улики, потвърждаващи съпричастността на загиналия към убийствата на Саймън Батъл, Травис Уолтърс, Майкъл Хаус и Сюзан Добс.

Всичко беше истина. Мъжът си беше направил шибана стена на славата, посветена на убийствата. Дрехи, снимки… цяла съкровищница.

Гит поклати глава.

— Явно е бил обсебен от Кара Малоун и воден от болното си съзнание е решил, че я наказва, нападайки и убивайки мъжете, които са проявявали интерес към нея.

— И е приписвал тези убийства на нея, да, всичко е ясно — и МакНийл тежко въздъхна. — Колко добре сте описали всичко. — Капитанът се отпусна на стола. — И колко добре сте го извъртели.

Раменете на Тод се напрегнаха.

— Той сам се издаде, устройвайки онази глупава сцена.

Брукс се озова в квартирата на инкуба веднага след Гит и се убеди сам — Камерън наистина беше шибан психопат.

— Този доклад може да бъде показан на кмета, на окръжния прокурор и на всеки от онези репортери-досадници, които си врат носа насам-натам в това делото. — МакНийл взе една химикалка и започна да почуква с нея по бюрото си. — Но сте пропуснали един малък детайл… една такава малка и незначителна подробност. Как, по дяволите, се е запалил Камерън Комак?

„Като вбеси дявола!“ Тод не го произнесе на глас, защото нямаше доказателства. И макар че дълбоко в душата си подозираше Найл, не съществуваше никакъв начин, по който да го докаже.

— Ние не знаем как е започнал пожарът. Смит оглежда тялото и скоро ще ни каже какво е успяла да изясни.

— А алибито му? Нали го проверихме и…

— Алибито му беше потвърдено от хора — напомни Гит.

— Той им е внушил необходимите спомени — поясни Тод.

— Свидетелите не са го видели през ония нощи — Той просто беше използвал своята зловеща демоническа сила, за да си мислят хората, че са го видели.

— Проклятие! — В гласа на МакНийл прозвуча нескрито отвращение. — Случаите стават все по-сложни…

Брукс присви рамене.

— Защото престъпниците не са хора. — Но той беше готов да се срещне с тях лице в лице.

Тод се изправи. Тялото му все още беше натъртено и дяволски го болеше след падането, но нямаше търпение да се върне вкъщи и да прегърне своята сукуба.

— И къде, по дяволите, си тръгнал? — настоятелно попита МакНийл.

— А ти не знаеш ли, капитане? — усмихна се Колин. — Младежът бърза за среща.

— Хм — намръщи се МакНийл. — Със сукубата? — Никакво осъждане. Само чисто любопитство.

Тод сдържано кимна.

— Ти внимавай с нея, Брукс. Когато такива жени ни зарежат, през целия си останал живот се опитваме сами да се изритаме отзад.

Сега вече се усмихна и Тод.

— Не се притеснявай, капитане. Нямам намерение да й позволя да се измъкне.

— Хм… — и МакНийл погледна към Гит. — Ще ми разкажеш ли останалото?

Колин кимна.

Капитанът махна към вратата и каза на Брукс:

— Тогава изчезвай оттук, детектив! Мисля, че ти най-много от всички заслужаваш почивка за деня… или за нощта. В обятията на своята дама.

Тод нямаше нужда някой да му го повтаря.

 

 

Откри я край басейна. Кара седеше на ръба му и гледаше към блестящата повърхност. Беше облечена в тъмни шорти и свободна блуза. В слабата светлина бледата кожа на краката й сияеше.

Брукс се бе държал далеч от нея целия ден напълно съзнателно, знаейки, че в участъка всеки момент щяха да се появят журналистите и да поискат подробности по случая. Освен това, трябваше да напише и представи доклада си на капитана.

Но поне за него, делото беше приключило. Убиецът беше заловен.

И убит.

Не от неговата ръка, а по някакъв необясним начин. Тод можеше да се закълне, че огнените езици излизаха от тялото на Камерън.

Което беше просто невъзможно.

Във всеки случай, точно така щеше да мисли преди.

Кара не вдигна глава при приближаването му, но по напрегнатите й рамене беше видно, че го усети.

Брукс вървеше бавно. Спря до нея. Вдигна ръка и я прокара по дългите, копринено меки коси.

— Ти… — Дочу той сексапилният й дрезгав глас. — Смяташ ли да тръгнеш след него?

Брукс примигна. Не този въпрос очакваше.

Кара обърна глава и го погледна през рамо. Право в очите.

— Ти знаеш, че го направи Найл, нали?

— Да.

Беше го разбрал още в мига, в който видя огъня. Прекалено хладнокръвно и спокойно Найл беше казал: „Във всички случаи, ти ще умреш днес!“

И Камерън беше умрял.

Но Кара трябваше да разбере и още нещо. Затова Брукс я погледна в очите и каза:

— Ако можех да го убия, аз сам бих го направил.

Защото копелето я преследваше. Беше убил сестра й. А с всичките си инстинкти Брукс знаеше, че инкубът нямаше да се спре пред нищо, докато същата участ не сполетеше и Кара.

А всеки, който посмееше да застраши живота на неговата любима — какво пък, Тод смяташе да се разправи с тях, без да обръща внимание на методите. Да, той беше ченге. Но и мъж.

— Нямам доказателства, че за смъртта му е виновен Найл.

Смит колкото и да изучаваше останките, нямаше да намери нищо, което би указало, че демонът е виновен за възпламеняването на инкуба.

Кара извади крака от водата. Изправи се бавно и се обърна към него.

— Смяташ да го оставиш на мира?

Брукс мрачно кимна.

— Засега. — Ако негодникът в бъдеще извъртеше нещо подобно, Тод не смяташе да му прощава. Но засега, според резултатите от това разследване, той просто нямаше избор.

— А какво реши за нас? — Очите на Кара се сливаха с мрака на нощта. — Сега, когато случаят е разрешен, ние също ли се разделяме?

„Какво?“ Тод я хвана за ръцете и я притисна към себе си, отбелязвайки си нежността на кожата й.

— Ти това ли искаш? Да се избавиш от мен?

Боже, той се надяваше, че не такова беше желанието й, защото ако тя го зарежеше сега…

Той никога нямаше да бъде предишният.

— А мен ли желаеш ти? — попита го тя. В гласа й имаше отчаяние, съзвучно с неговото собствено. — Детектив Тод Брукс, ти наистина ли ме желаеш? Сукубата, която ще се наложи да запознаеш със семейството си? Жената, която винаги ще се отличава от другите, тази, която…

— Ще бъде моя. — Не въпрос, а констатация на факт. В сърцето му Кара вече му принадлежеше. И щеше да продължи да бъде негова. Завинаги. И не му пукаше какво щяха да си помислят роднините му. Още повече че от тях не бяха останали толкова много; само няколко братовчеди, пръснати из различните щати. — Проклятие, сладка, мен повече ме притесняват твоите роднини. — Как биха се отнесли те към факта, че в семейство им щеше да се появи смъртен?

— Цял ден — продължи Тод — си мислех за теб. Желаех те. Исках да те докосна, отново да усетя вкуса ти и… — прекъсна изречението си, защото беше зажаднял за нея и нямаше сили повече да търпи. Целувката беше настоятелна, почти болезнена, но Кара му отвърна със същата страст. Устните й жадно се опитваха да утолят глада си; глад, който Тод добре познаваше.

Страхът да не я изгуби направо го гризеше отвътре. Бореше се с дрехите й и почти разкъса тънката материя на блузата й, за да се добере по-бързо до тялото й. Изпитваше нужда да докосне нежната й кожа; точно сега, това беше много по-важно за него от въздуха, който му беше необходим за дишане.

Брукс искаше да й покаже колко е хубаво онова, което се случваше между тях. И колко хубаво щеше да бъде винаги.

Но Кара вдигна ръка, сложи я върху гърдите му и се опита да го отмести. Той повдигна глава.

— Тод… за теб това е нещо повече от секс, нали?

Въпросът прониза гърдите му.

— Скъпа, нима трябва да питаш? — Този път, когато Брукс я целуна, устните й бяха меки и нежни. — Ти си в мен, Кара! В сърцето ми. По дяволите, не мислех, че някой може се доближи толкова много до мен и да ме опознае така, както го направи ти. — И дори не предполагаше, че може да изпитва нужда от някого така, както се нуждаеше от нея. — Аз ти казах, че ще те последвам дори и в Ада. — Вдигна ръце и обхвана с тях лицето й. — Говоря сериозно. Бих направил всичко за теб.

— Ти… ти да не искаш да кажеш, че… — тя се запъна и поклати глава. Изражението на лицето й беше замислено, а в очите й светеше недоверие.

Тод я притисна по-силно към тялото си.

— Сладка, нима не разбираш? Ти си моя… Жената, която винаги съм искал да намеря, но дори не се надявах да открия. — Наложи му се да преглътне, за да овлажни пресъхналото си гърло. — Зная, че не съм достатъчно добър за теб, но ще се опитам. Аз съм обикновен мъж, който изведнъж е успял да се сдобие с нещо вълшебно. — Беше време да забрави за гордостта си. — Обичам те, Кара. Обичам всяка частица от теб! И ако ми позволиш, до края на дните си ще ти доказвам колко добре може да ни бъде заедно.

Върху лицето й бавно разцъфна усмивка, а мракът в очите й се смени със светлина.

— Ти ме обичаш?

— Повече от всичко на този свят. И от Другия също. — Чиста истина. По дяволите, Брукс се молеше Кара да изпитва към него поне частица от онова, което той изпитваше към нея. Тя със сигурност не беше равнодушна и ако му дадеше достатъчно време, щеше да направи всичко, за да я убеди, че отношенията между демон и човек имаха бъдеще.

— Зная, че не започнахме по най-добрия начин. — Това беше много меко казано. — Бих искал да те срещна просто така, без това да има връзка с разследването. Например, да те видя, докато пееш. — Това не би променило чувствата му, но помежду им щеше да има по-малко подозрения и недомлъвки.

Кара вдигна ръка и прокара пръсти по лицето му.

— Знаеш ли, малко преди да се срещнем, бях решила да приключа със секса.

Тод бавно поклати глава, напълно потресен. Нима сукубите бяха способни на това?

Тя тихо се разсмя.

— А след това срещнах теб и това преобърна в мен всичко. Всичко.

Той така се надяваше, че Кара има предвид…

— Обичам те, Тод Брукс, и ще те обичам още много, много дълги години от моя живот.

Тя го обичаше. Истинско чудо.

Брукс буквално я смачка в прегръдката си. Нахвърли се с целувка върху нея, прониквайки с език в устата й, вкусвайки Рая, за който беше закопнял.

Искаше този път да бъде бавно и нежно, но емоциите им от взаимно признатите чувства бяха прекалено силни, а страстта и желанието — прекалено необуздани.

Ръцете им се боричкаха, опитвайки се колкото се може по-бързо да се избавят от дрехите. Под напора им платът се предаде след няколко секунди. Брукс впи жадно устни в гърдите й. Ближеше, смучеше, целуваше, галеше; и едновременно с това смъкваше шортите й. Свали бикините й и откри, че нежното й лоно вече е влажно и очаква ласките му.

Пръстите на Кара се справиха с копчетата на дънките му, свалиха ципа и… възбуденият му член се озова на свобода. Силен. Твърд. Готов. И толкова нетърпелив, че на върха му вече се беше показала прозрачна капка.

Нямаше сили да чака. Брукс се насочи към шезлонга и почти рухна върху му, придърпвайки и Кара след себе си.

Тя разтвори бедра и падайки го оседла, като плъзна влажната си и гореща плът по пениса му.

Още една дълбока целувка. Устни. Езици. Опитване. Завладяване. Брукс я докосваше с ръце — отчаяно, безразсъдно — галейки тялото й.

Пръстите на Кара се свиха около възбудения му член. И започнаха да го притискат, да го ласкаят… Толкова умело, че той почти изгуби съзнание.

Едва успя да откъсне устните си от нейните и да пророни:

— Не мога… да чакам…

Усмивката й можеше да съблазни дори светец, а какво оставаше за едно обикновено ченге.

— Това е добре.

Тя се повдигна, насочи го към себе си и вкара само връхчето му. Брукс се тласна нагоре в същия миг, в който Кара започна са се отпуска върху него. Стоновете им се сляха, когато потъна докрай в нея.

Когато стегнатата плът на Кара го обхвана и стисна здраво, за него вече нямаше път назад. Опря ръце в циментовия под, за да не се преобърнат от шезлонга и започна да движи бедрата си срещу нейните. Силно. Бързо.

Над тях се разстилаше нощното небе. Милиони звезди блестяха над Кара, а Тод се извиваше нагоре, потапяйки се в най-горещият Рай, докато ги гледаше — тях и своята сукуба.

Очите на Кара сияеха със светлина, излизаща от дълбините на мрака. Ръката й лежеше върху гърдите му, точно над сърцето.

Плътта й отново се сви — конвулсивно движение, от което той заскърца със зъби и простена името й.

От оргазма ги деляха няколко секунди, но, по дяволите… на Тод не му се искаше да свършва.

Искаше да е в Кара. Завинаги.

Бедрата й се удряха в неговите. Беше мъчение само да гледа голите й гърди. Затова не издържа, повдигна глава и обхвана с устни зърното й, след което отново нахлу в тялото й.

Топлината от дланите й пареше кожата му. Магията се сгъсти във въздуха и се завъртя около тялото му.

Мощният оргазъм го разтърси; светът избухна и се разпадна в блестящ звездопад. Милиони звезди. Удоволствието го изпълваше, докато Тод ритмично се движеше в Кара, потапяйки се в огнените й дълбини и напълвайки я с горещото си семе.

Тя извика името му, когато магията прониза телата им. Бедрата му се извиха към нея, плътта й се сви и леката тръпка, разтърсила тялото й, премина и през неговото.

Тод облизваше гърдите й, усещайки как спазмите на удоволствието я разтърсват.

След това повдигна ръце от пода и я прегърна.

Сърцето му наруши ритъма си, когато я погледна в лицето.

Неговата Кара.

Магията все още кръжеше във въздуха; сила, от която дори и сега се излъчваше топлина и която препращаше енергия в неговото тяло.

Брукс я целуна още веднъж, усещайки вкуса и силата на жената, за чието обладаване беше готов да се сражава дори със самия дявол.

И може би го беше направил.

 

 

Полицейският участък отдавна беше опустял, когато Смит тихичко почука на вратата на кабинета на Дени МакНийл. Наближаваше полунощ, но тя добре знаеше, че капитанът е в стаята си и работи. И макар че щорите на вратата бяха спуснати, приглушената от тях светлина заливаше пода.

— Влез! — Както обикновено гласът на капитана беше твърд и неприветлив.

Смит изправи рамене и автоматично прокара ръка през косата си, след което прекрачи в стаята, вдигнала високо глава.

Видя как очите на МакНийл се разшириха от изненада, когато я видя.

— Доктор Смит.

Аха, значи отново беше станала доктор? Сложи доклада си върху бюрото му.

— Моите изводи след обстойния преглед на тялото на Камерън Комак.

МакНийл остави химикала.

— Бързо направено.

Е, всъщност от тялото не беше останало толкова много, така че нямаше как да се забави с изследванията.

— Е, какви са те?

Макар че изводите не бяха толкова еднозначни. Смит имаше чувството, че отсега нататък доста често щеше да й се налага да се сблъсква с подобни неща.

Мисълта, която преди я караше да нервничи, сега предизвикваше други чувства. На практика, такива дела се превръщаха в… предизвикателство.

Тайните й посещения при Емили започваха да дават плодове. Не всички Други бяха въплъщение на злото. Сега Смит го разбираше. И приемаше.

Погледна капитана в очите.

— Не са за протокола, предполагам! Аз смятам, че господин Комак се е самовъзпламенил.

МакНийл не мигна.

— Самовъзпламенил ли?

— Хм. Изглежда, че огънят е тръгнал отвътре… т.е. изобщо не така, както става при запалване с помощта на бензин или…

МакНийл вдигна ръка.

— Върни се на тази част, където по-рано спомена „отвътре“.

Това беше лесно.

— Мисля, че огънят се е разгорял в тялото на господин Комак. И по-точно — някъде в областта на сърцето.

— Проклятие!

Да, Смит очакваше подобна реакция. Капитанът посочи към доклада.

— И това го няма там, нали?

— В моя доклад е написано, че причината за възникването на огъня не е установена. — Което си беше чиста истина. Тя не знаеше как се беше появил огънят. А само къде.

— Благодаря, докторе. Засега това ми е достатъчно.

Той я отпращаше. Смит се намръщи.

— Значи ли това, че случаят е приключен?

— Моите момчета намериха неопровержими улики, доказващи съпричастността му към убийствата. — Устните на капитана трепнаха в насмешка. — Скоро след като той загина в огъня, чиято причина ти не успя да установиш, Гит претърси квартирата му и намери шибаната стена, която толкова много обичат да правят в домовете си серийните убийци. Така че, да, делото на Госпожата-Убийца е закрито.

— Но ще има и други случаи, нали? Подобни на… този.

МакНийл стана от стола, който протестиращо изскърца. Раменете на капитана бяха широки и толкова силни, а лицето му… Смит винаги беше смятала, че капитанът има лице на воин.

— Подобни дела винаги ги е имало. Единствената разлика сега е, че няма да го крием от теб и няма да прибираме подозрителните трупове, когато се окажат на твоята маса. — Дени заобиколи бюрото. — Ще имаш ли проблем с това?

Другите все още я плашеха. Всъщност, само някои. Като например онзи, който беше успял да подпали Камерън Комак отвътре. При това Смит разбираше, че беше крайно време да започне да се доверява на Другите, които познаваше отдавна — като Колин, например. Както и на този, който беше допуснала в сърцето си преди много време.

— Не, те няма да са ми проблем. — Тя нарочно бавно го обходи с поглед. — Но с теб… може би ще имам.

Смит повдигна очи към лицето му тъкмо навреме, за да забележи как МакНийл потръпна.

— Това вече го обсъдихме. Аз не възнамерявам да ти досаждам и да проявявам към теб личен интерес, доктор Смит…

— Ах! Виждаш ли, точно това е моят проблем! — Тя съкрати разстоянието между тях. Сложи ръце върху раменете му и продължи: — Аз искам… да ми досаждаш. — След което го целуна. Страстно.

МакНийл обви своите около нея и я притисна към гърдите и сърцето си.

Точно там, където тя желаеше да бъде.

Целувката им беше жадна, дива, отчаяна… точно както и нуждата му от нея.

О, Боже, той толкова й липсваше!

Смит притисна ръка между телата им и започна да разкопчава копчетата на ризата му.

МакНийл се откъсна от устните й.

— Наталия… По дяволите, скъпа! Не се дразни и не ме карай да повярвам, че отново ме желаеш, ако…

— Винаги съм те желала. — Пръстите й бяха замрели върху гърдите му. — Дори когато ти се държеше като пълен кретен. — Защото една такава дреболия като, например, говоренето с животни, нямаше да я отблъсне.

Време беше отново да заяви правата си върху своя мъж.

Погледна към бюрото му и дори не се опита да скрие усмивката, появила се върху устните й.

— Не искаш ли да си освежиш спомените?

Страстното ръмжене на МакНийл беше по-добро от думи.

 

 

Кара наблюдаваше спящия Тод. Изучаваше сенките под очите му и леко наболата брада по страните му.

Слънцето бавно се издигаше над хоризонта, а тя все още го гледаше. Имаше още нещо, което трябваше да сподели с него. И в мига, в който той отвореше очи и ги спреше върху нея в утринната светлина, щеше да бъде идеалният момент да му открие още една своя тайна.

Тя не го беше споделяла с никого до сега, но Тод трябваше да го знае. Затова, когато клепачите му потрепнаха и сънените му кафяви очи се спряха върху нея, Кара изпита моментен страх.

Но след това Тод вдигна ръка и погали с пръсти скулата й.

„Той няма да си тръгне!“ Увереността се настани в сърцето й.

— Тод — името му се отрони като шепот от устните й. — Аз искам… трябва да ти кажа нещо.

Той се усмихна и бавно се обърна настрани. През нощта отново се любиха. Бавно и нежно.

— Аз… Ти все още не си го забелязал, но скоро това няма да може да се скрие от очите ти. — Кара облиза устни. — Ако останеш с мен достатъчно дълго, хм…, ти ще започнеш да забелязваш странични ефекти.

Сънливостта изчезна от очите му и тялото му се напрегна.

— Странични ефекти?

— Ами… да. — Разговорът не беше от най-леките. Тя знаеше, че щеше да бъде такъв, затова го отлагаше толкова дълго.

— За какво по-точно говориш?

Добре, той явно нямаше намерение да изпада в паника.

— Тод, ти никога не си ме питал на колко години съм.

— На двадесет и осем. Видях годината ти на раждане в документите ти…

— Аз не съм на двадесет и осем.

Той примигна.

— Ами, изглеждаш точно на толкова.

Така беше. И то от доста отдавна. И така щеше да бъде още дълго време занапред.

— Силата, която сукубата получава от сексуалната енергия… ами, тази сила частично ни подмладява.

Между веждите на Тод се появи бръчка.

— Нещо съвсем не те разбирам, скъпа.

— Добре, слушай сега — въздъхна Кара. — Сексът за сукубата е като потапяне във фонтана на вечната младост. — Това беше една от причините, поради която демоните на секса не можеха лесно да бъдат убити. Защото оставаха завинаги в идеалната възраст, на върха на здравето и жизнената си сила… Да, срещу това нямаше какво да се направи.

Очите му станаха кръгли, а от устните му се отрони шумна въздишка.

— Мамка му стара! — Тод подсвирна още веднъж. — Искаш да кажеш… имаш предвид, че ти си безсмъртна?

Нещо такова.

— Когато съм с теб и ние си обменяме енергия, ти също се къпеш в този фонтан. — Тя спря за малко и усети, как започва да се поти от вълнение. — Ако останеш с мен и всичко си остане така — аз няма да вземам от енергията ти, а ще си я поделяме един с друг… Твоето тяло ще се обновява също като моето.

Разбира се, той никога нямаше да може да придобие силите на Кара — все пак Тод не беше роден инкуб.

И нямаше да живеят вечно. Кара не беше безсмъртна в прекия смисъл на думата. Такива свръхестествени същества изобщо бяха останали много малко. Но на тях с Тод… ами, на тях двамата щеше да им бъде отредено повече време, отколкото на обикновените смъртни.

— Та ето, това са тези странични ефекти, за които говорих… Ти няма да имаш побелели коси и бръчки и…

— Ти шегуваш ли се! Боже! — Брукс скочи, а върху лицето му беше изписано изумление.

Кара поклати глава в отрицание.

— Не.

Тя му даде малко време, за да осъзнае чутото. След което се изправи до него и дръпна завивката върху себе си, за да се прикрие.

Тод замислено потъркваше брадичката си.

— Хм-м-м. Значи сега жените ще започнат да ме преследват, защото ще мириша на най-добрия секс в живота им?

За тях щеше да бъде по-добре да не го правят, защото Кара би ги поразкрасила доста.

— Не. Единствените изменения ще бъдат увеличената продължителност на живота и младостта ти. — Във всеки случай, тя беше чувала само за тези последствия от съвместния живот на смъртен и сукуба. Това, че енергията обновяваше телата им, беше съкровена тайна, която можеше да бъде споделена единствено с техния любим.

А Тод беше нейната половинка. Завинаги.

— Сега знаеш още една моя тайна — каза Кара и вирна брадичка. — Така че, да останеш или да си тръгнеш… — защото за Тод изобщо нямаше да бъде лесно, с живот по-дълъг от нормалното, да вижда как губи хората, които беше обичал и на които беше държал. — … решаваш ти.

— Да си тръгна? — повтори въпроса й той. Хвана ръцете й, превъртя се с нея и я притисна по гръб на леглото със собственото си тяло. — Повярвай ми, сладка, не смятам да ходя никъде. — Целувката му беше гладна и жарка. — Аз съм точно там, където искам да бъда, и с жената, с която мечтая да прекарам останалата част от живота си.

От тези думи сърцето на Кара затуптя по-силно.

— Сигурен ли си? Помисли си, Тод. Аз няма да мога само да вземам от теб. Това дори не смятам да го коментирам. — Продължителните отношения със сукуба без обмяна на енергия водеха до смъртта на човека. — Ти ще се различаваш от роднините, от приятелите си. — Той трябваше да разбере, до какво щяха да доведат отношенията му с нея. — Можем да приключим с това сега — продължи тя. — Докато ти все още не си се изменил и докато все още нищо не се е случило…

— Прекалено е късно — простичко каза Тод. — Аз вече не съм този, който бях.

„Какво? Не, той не можеше да е…“

— Още в мига, в който те видях, аз се промених — и Брукс поклати глава. — Не искам да се връщам към предишния си живот. Оставащите ми дни, колкото и да са те, искам да ги прекарам с теб.

О, това прозвуча добре! Кара се опита да се усмихне, защото усещаше, че още съвсем малко и… ще се разплаче като малко момиченце.

— Както разбирам, моята последна тайна не те притесни?

Устните му се извиха в полуусмивка, поради което върху страните му се появиха трапчинките, които тя толкова харесваше.

— Сладка, твоите тайни не могат да ме притеснят. А и зная, че имаш още много.

Дъхът на Кара едва не спря.

— Наистина ли?

— Но един ден ще ги узная всичките — и той целуна устните й. — Всяка… — още една целувка — … една… — близна я — … до последната.

— Ти… ах… и така знаеш всичките ми тайни.

— Не всички — прошепна Тод в устните й. — Но един ден все някога ще ги науча…

След това се наклони и притисна устни към чувствителното местенце върху врата й. Страстта й отново се пробуди.

Извивайки се под него, Кара осъзна, че Брукс беше прав. Тя наистина имаше още няколко тайни. Нищо толкова опасно, но…

И може би… може би той щеше да ги открие всичките.

Но първо тя щеше да се постарае да узнае неговите тайни.

Нямаше търпение да започнат тази игра.

Добре че пред тях имаше още толкова време.

Дълги дни, дълги нощи, умопомрачаващ секс и… няколко тайни.

Отношенията им можеха да излязат извън контрол, но Кара нямаше нищо против.

На практика, точно такъв трябваше да бъде животът на една истинска сукуба.

Див, необуздан… и дяволски удовлетворяващ.