Синтия Идън
Полунощни грехове (5)

Глава 5

— Имаме имитатор — обяви Колин на минутата, в която Брукс се присъедини към него пред входа на хотел „Дейтън“.

Това беше последното нещо, което очакваше Тод.

— Какво? Как, по дяволите, е възможно? — Колегите им от участъка бяха дори прекалено внимателни, защото капитан-МакНийл-щеше-да-ги-сдъвче-и-изплюе без дори да се замисля. И до този момент нямаше никакво изтичане на информация в пресата.

Така че, нямаше никакъв шанс, дори най-минималният, през нощта да се разхожда убиец-имитатор.

— Да вървим. — Колин се обърна на пети и тръгна покрай редицата стаи, разположени в източната част на хотела. — Ще се убедиш сам.

Преминаха покрай униформените, претърсващи района. Гит сложи латексовите си ръкавици и двамата заедно влязоха в стаята.

Тод веднага впи поглед в тялото на леглото. Мъж. Мускулест и силен. Гол. На видима възраст около 35 години. Завързан за леглото.

Типичната жертва на убиеца.

Същият почерк.

Е… не съвсем. Чаршафите покриваха почти цялото му тяло до брадичката. При другите случаи бяха прикрити само слабините.

Тод хвърли бърз поглед към партньора си и видя, че ноздрите му са леко разширени.

— Усещаш ли го? — попита Колин.

Тод си пое дълбоко дъх и долови мириса на… кръв. Пристъпи към тялото и внимателно го огледа още веднъж.

В този момент съдебният фотограф дръпна чаршафа, за да заснеме жертвата и едва сега Брукс успя добре да види гърдите на мъртвия.

Кръвта беше навсякъде.

— Кучи син!

— Аха — и Колин пристъпи до него. — Полицаите, озовали се на повикването, не са пипали нищо. Просто са съобщили и са казали за открито тяло на гол мъж, завързан с въже за леглото…

— И никой от тях дори не е погледнал отдолу, за да види, че всъщност са го намушкали. — Мамка му! Да, това че полицаите не бяха пипали нищо на местопрестъплението беше добре.

Но, по дяволите…

Жената не беше използвала оръжие преди.

Толкова много кръв. Нещастникът е умрял в мъки.

— Бих казал, че мъжът е умрял преди около час — сподели експерт от групата, събиращи улики от местопрестъплението.

Колин дрезгаво проговори:

— Мъжът на рецепцията каза, че убитият се е регистрирал в девет вечерта.

Времето съвпадаше. Добре, но…

— Имало ли е някой с него? — поинтересува се Тод.

Колин твърдо кимна.

— Говорих с него, преди да дойдеш ти — след което повдигна вежда. — Видял е блондинка с дълга коса. През по-голяма част от времето обаче, жената е стояла с гръб към него.

Какво ставаше? Серийните убийци не сменяха почерка си. Поне не толкова бързо.

— Това не може да е имитатор — процеди Брукс — Никой не знаеше за начина, по който са извършвани тези престъпления и…

— А онази дребната и рижавата как се казваше? Хана? Холи? Знаеш я, онази, новата журналистка, която смени Дарла в „Нюз Флаш Файф“.

Тод кимна. Холи Щорм.

— Видях я, как сновеше около мястото на второто местопрестъпление. Капитанът тогава още не беше дал нареждане за неразгласяване на информацията. — Дяволски ясна заповед. Колин сви рамене. — Може и да е успяла да измъкне нещо от някои от нашите.

— Ако беше станало, вече щеше да е в новините. — Брукс също беше забелязал, как тя търсеше информация на предното местопрестъпление — толкова типично за репортерите. Но журналистката досега не беше пуснала в ефир нито един репортаж — бяха й прекъснали снимките почти веднага, така че никой в града не знаеше подробностите около престъпленията, за да ги копира.

Имаше нещо друго.

Тод нямаше усещането, че това е имитатор.

— Някой знае — каза Колин, посочвайки към леглото. — Някой знае и дяволски силно се опитва да направи така, че това убийство да изглежда като другите.

— Хм… детективи? — Опита се да привлече вниманието им един от криминалистите.

Главите на всички присъстващи се обърнаха към него. Мъжът внимателно повдигна за дръжката окървавен нож.

— Мисля, че намерихме оръжието на убийството.

Ах, мамка му! Сега с убийствена точност и прецизност можеше да се твърди, че това убийство не прилича на останалите.

Нито едно от предишните тела не беше окървавено.

Или те си имаха работа със съвсем друга убийца, която обичаше да си играе на същите игрички със завързване, но предпочиташе да види жертвата си обляна в кръв, или техният случай току-що се беше пропукал.

— Дай да не пречим на екипа. — Трябваше по най-бързият начин да намерят отпечатъците на тази кучка. Надеждата, че ще ги открият върху дръжката на ножа беше нищожна, дори убийцата да не ги беше изтрила от нея.

Но все пак това щеше да бъде нещо, с което можеха да тръгнат на лов. Жаждата за преследване забушува в кръвта на Брукс.

 

 

Почти преди разсъмване Тод успя най-накрая да се добере до дома си. Съблече се и направо рухна в леглото.

И усети аромата й. Във въздуха витаеше лекия мирис на лавандула, примесен с първичното ухание на жена.

Кара.

Проклятие! Тя сякаш лежеше до него в леглото.

Брукс затвори очи и прошепна името й. След което се запита дали тя щеше да му се присъни отново?

Или той щеше се окаже в онзи ужас, състоящ се от остри нокти и зъби. Кошмарът, от който Брукс все още не можеше да се отърси и в който човекът, преминаващ през дива и болезнена трансформация, се превръщаше в звяр.

Тод искаше да види Кара, а не преобразяващият се демон от Ада. Демон, с очите на неговия партньор.

 

 

Тя отвори очи и разбра, че отново се е озовала в спалнята му.

Сън или действителност? Този път Кара знаеше отговора.

Стаята беше залята от лунната светлина. На леглото лежеше мъж. Гол мъж. Тя виждаше релефните мускули на гърдите му и белезите — едва видими следи от нараняване около рамото, тънката бяла линия в близост до сърцето му, неравността по хълбока. Старите рани бяха цената за възможността да работи любимата си работа.

Тъмната пътечка от косми се спускаше като стрела по корема към слабините му и сякаш указваше право надолу към възбудения му член.

От мъжа се излъчваше такова сексуално напрежение, че Кара буквално можеше да се докосне до излъчваната от него чувственост.

Но това не трябваше да е оправдание за присъствието й в спалнята му. Тя се намръщи и без да е в състояние да се удържи, пристъпи крачка напред. Без да го съзнава, отново се бе озовала в съня му. Падайки у дома върху леглото си, Кара просто затвори очи и се остави умората да я завладее.

Трябваше да спи, без да сънува.

И определено не смяташе да се озове в спалнята му.

Какво ставаше? Оставаше с впечатлението, че губи контрол над самата себе си и над силите си дори само при мисълта за Тод.

— Кара, ела по-близо — прошепна мъжът и тя удивено откри, че той я гледа с изгладнял поглед.

Това не трябваше да става така. Намирайки се в нечий сън, тя трябваше да издава команди, за да отворят мъжете очи.

Поколеба се, смутена. Миналият път той също не спеше и контролираше ситуацията — точно както и сега. Тогава Кара пропусна този факт… но не и днес.

Брукс беше прекалено силен за смъртен. И ако у нея имаше и капка здрав разум, трябваше да побегне с всички сили далеч от съня му.

Вместо това обаче, облиза устни и бавно се приближи към леглото.

Тод направо я изяждаше с поглед — толкова горещ, че кожата й сякаш пламна.

— Облечена си прекалено много.

Тя носеше само тъничката нощница, както и в предишния сън. Не носеше бельо. Кара вдигна ръце, хвана копринения плат и го изхлузи през главата си.

Тод преглътна, когато тя пусна ненужната дреха на пода.

— Вече не.

Добрата половина на Кара, която се беше събудила за живот преди няколко години, крещеше с всичка сила, че греши, не трябваше да се прокрадва в съзнанието на Брукс без разрешението му. Не трябваше да планира насладата от чувствените си игри с него. Не трябваше толкова страстно да желае да го опита — устните му, тялото, душата…

Но другата й половина — дивият и мрачен демон, живеещ в сърцето й, само дето не виеше от обзелото го желание. Толкова много сила и власт.

Кара го желаеше.

И смяташе да го има.

Дори само насън.

В неговия сън.

Отпусна се на леглото и бавно започна да се придвижва към него, докато не се озова върху тялото му. Прокара пръст по гърдите му. Настойчивият й поглед проследи едва забележимите белези по тях и за миг я прониза остра болка.

Хората бяха толкова уязвими.

— Боже, толкова е истинско — прошепна Тод. — Усещам аромата ти върху кожата си. — Протегна се към нея, зарови пръстите си в косите й и я притегли към себе си за дълбока и властна целувка; целувка, която я накара да забрави за белезите му, оставяйки само първично и яростно желание. — И мога да се закълна, че усещам вкуса ти — отрони той срещу устните й. А след това я целуна. Настоятелно. Езикът му властно нахлу в устата й. Тя му отвърна жадно, разтваряйки устните си, галейки го.

Ръцете й се впиха в раменете му. Широки. Мускулести. С лек тласък оседла бедрата му.

— Кажи ми, какво искаш! — Заповед. Във въздуха заискри магия.

Тод отпусна ръце върху бедрата й. Тежестта на ръцете му притисна влажната й плът към възбудения му член.

— Ти знаеш, какво искам.

— Кажи ми — с леко дрезгав глас настоя Кара. — Искам да чуя думите. — Тя жадуваше за тях. Произнесени, те щяха да направят този сън още по-реален.

— Искам да целуна гърдите ти. И да оближа зърната ти.

Гърдите на Кара я заболяха от желание. Прекалено чувствителна, тя се изви към него.

— Направи го. — Беше предизвикателство.

Брукс се повдигна и жадно покри с устни зърното й. Засмука. Облиза.

Ухапа, леко и дразнещо…

Кара потръпна и се потърка в члена му. Влагата й покри цялата му възбуждаща дължина. Толкова лесно би било да се наниже на горещия му пенис.

И колко лесно щеше да го поеме в тялото си.

Устните му се нахвърлиха върху другото й зърно. Необуздано. Диво. Той смучеше, облизваше… Езикът му беше върху кожата й… От удоволствие Кара се притисна към него по-силно, настоявайки за повече.

Нуждаеше се от него.

— К-какво още? — задъха се тя. Плътта й пулсираше от желание. Струваше й се, че цялото й тяло вибрира от сексуално напрежение и чувствена страст.

Прекалено отдавна не се беше хранила от мъжкия оргазъм и не го беше изпитвала сама.

— Какво още… искаш?

Брукс повдигна глава. Влажните му устни блестяха. От погледа му дъхът на Кара едва не спря.

— Искам те под мен.

Тя се изправи на колене, а ръцете му продължаваха да я държат за бедрата. Пръстите на дясната му ръка се озоваха точно над бенката й с формата на полумесец в лявата част на тялото й. Кара се повдигна още малко, прекъсвайки контакта с възбудения му член и погледна към тялото си, с цвят на слонова кост. Светлите косъмчета прикриваха плътта на лоното й. След това погледна към тялото на Тод. Златиста кожа. Силни мускули. Твърд и дебел член. Облиза устни.

— А ако съм отгоре?

Брукс съсредоточи вниманието си надолу, към пулсиращата й плът и се облиза още веднъж.

— Искам да те опитам на вкус.

Кара можеше с лекота да си представи топлите ласки на езика му върху клитора си.

— Това е лесно…

Рязък и пронизителен звук раздра чувствената атмосфера в стаята.

Тя трепна от изненада.

Той изруга.

Проклетият телефон.

Реалността на съня започна да избледнява. Телефонът звънеше отново и отново, измъквайки Тод към действителността.

И по-далеч от Кара.

„Спасен отново от звъна. — И тя раздразнено присви устни. — По-скоро като измъкнат от проклетия телефон…“

Надигна се от леглото. Тялото я болеше от неудовлетвореното желание, макар че демонът продължаваше жадно да попива чувствените вълни, които все още витаеха във въздуха.

„Трябва отново да го подчиня. В съня си, той не може да ми се съпротивлява“ — прошепна в съзнанието й коварен глас. — Довърши започнатото. Получи удоволствието си. Удовлетвори фантазиите му.

Тод я хвана здраво за китката.

— Остани с мен.

Кара отрицателно поклати глава.

— Не, така не става.

Телефонът отново започна да звъни. Звукът беше по-силен от преди и най-накрая успя да разкъса завесата на фантазията му.

В погледа на Тод прозираше разбиране, докато внимателно я гледаше. Но страстта и желанието бушуваха в дълбините им. Кара не знаеше колко наясно беше той с онова, което се случваше между тях. Усещаше ли Брукс, че това означава нещо повече от еротичен сън?

— Трябва да си внимателен. — Сега с него разговаряше жената, която се опитваше да пребори тъмните желания на демоническата си същност. — Аз не съм тази… — това — … за която ме смяташ.

Пръстите му се впиха по-силно в ръката й.

— Тогава ми кажи коя си в действителност.

Кара се усмихна, когато телефонът иззвъня още веднъж.

— Скъпи… — Той можеше да бъде такъв за нея — … Аз дори не съм човек.

Последният настойчив звън разруши тънката реалност на съня, връщайки Кара в тялото й.

„Аз дори не съм човек!“

Тод отвори очи и се протегна за телефона, като едва не преобърна нощното шкафче до леглото.

— По дяволите. Какво?! — Пред очите му всичко се движеше и той с труд успя да види часовника. Този път му се беше отдало да поспи едва два часа. Цели два шибани часа.

И, майната му на всичко, но той се наслаждаваше на съня си. Или поне до момента, в който Кара прошепна малката си тайна. Какво, по дяволите, трябваше да означаваше това? Каква идиотщина ставаше в неговото подсъзнание? Отначало кошмарите с върколака, с шибаните зъби и нокти, а сега и това.

Нима човек не можеше просто да се отпусне и да получи удоволствие от секса насън?

— Хм… Детектив? — Грубият, дори високомерен тон на говорещия отсреща сякаш моментално плесна Брукс по тила.

Капитан Дени МакНийл. О, по дяволите!

— Да не би да се обаждам в неподходящо време? — Гласът на капитана вече звучеше раздразнено.

— Извинявай, капитане. Аз… — бях се размечтал за почти нереален секс — … спях.

От слушалката се дочу ръмжене:

— Ами, ето какво, Спяща красавице. Ако успееш да си вдигнеш задника от леглото и да го довлечеш в участъка…

Брукс скръцна със зъби. „Да си вдигнеш задника!“ Страхотно! Беше работил почти през цялата нощ, за да обезпечи безопасността на жителите на Атланта. И можеше да даде на „задника“ си поне малко заслужена почивка.

— … то Смит ще ти сподели информация, касаеща твоето разследване.

Точно това най-накрая напълно прогони остатъците от съня му.

— Скоро ще съм там.

Но Брукс вече говореше на „мъртъв“ телефон — МакНийл беше затворил.

Негодник!

Срещна се с Колин на входа на управлението. Единственото му утешение беше това, че и партньорът му изглеждаше също толкова гадно, колкото се чувстваше и Тод.

Да, Смит определено не можеше да избере по-подходящо време.

Макар че… за жертвите, навярно, всичко е било още по-зле.

Брукс помнеше правилото: Първо разследването, после съня. Докато можеше да се държи адекватно и не поставяше в опасно положение хората наоколо, значи все още ставаше за работа.

Двамата с Колин в пълно мълчание се спускаха с асансьора към Криптата — както наричаха владенията на Смит. Тук беше кабинетът на патолога. Както и хладилните камери на моргата — мястото, което винаги караше Брукс да настръхва.

Когато вратите на асансьора се отвориха, Тод очакваше да чуе тихите звуци на джаза, който Смит така обичаше. Но ги посрещна пълна, потискаща тишина.

Колин се поколеба.

— Може би трябва ти сам да поговориш с нея? — Лицето му приличаше на маска, а устните — побелели от напрежение. — Аз не… зная, дали тя ще е готова да ме види.

А това беше дяволски странно. Доколкото Тод знаеше, точно Гит беше спасил Смит от психопата, който я беше взел за заложник.

В отговор на неизречения му въпрос, Колин отговори така:

— Ами, лоши спомени, нали разбираш? Те ще се завърнат, а аз не искам Смит да го преживее отново. — Партньорът му определено се чувстваше неловко.

— Ти не си я виждал, откакто тя се върна на работа, така ли?

— Тод се отби в моргата още на първия ден, за да си размени няколко думи с нея. Тя беше някак си притихнала и прекалено напрегната… И ако не беше това, той би казал, че Смит си е съвсем добре.

Колин поклати глава.

— Не още.

— Е, партньоре, няма да намериш по-подходящ момент от този. — Брукс тръгна по коридора и рязко отвори вратата на моргата. — След теб.

Колин изправи глава и тръгна към него.

— Проклятие! Не искам да я притеснявам.

Но трябваше да отдаде дължимото и на Смит — тя не приличаше на човек, когото лесно можеш да изкараш от равновесие. По-скоро беше сериозна, умна и направо гениална.

Колин влезе първи, а след него и Тод, който извика:

— Смит! Тук сме…

Тя излезе измежду редицата шкафове за съхранение на документи. Тъмните й очи незабавно се спряха върху Гит и тръпката буквално разтърси цялото й тяло.

— Смит! — Брукс се хвърли към нея, мислейки, че тя ще припадне всеки момент.

Но Колин стигна пръв. Той я хвана, задържа я и след това я поведе към стола, помагайки й да се настани.

— Спокойно.

Смит звучно си пое въздух. Кожата й, с цвят на мляко с кафе, се беше възстановила напълно след нападението. Синините бяха изчезнали. Раните и драскотините заздравяха. Смит изглеждаше така, както винаги. Ефектна външност. Екзотични очи. Тъмни като нощта коси.

Новото беше страхът, заселил се в потайните дълбини на очите й. Преди Смит изобщо не се страхуваше.

А това винаги беше възхищавало Тод.

— Махни си ръцете от мен — почти изръмжа тя. — Аз съм добре.

Колин веднага отстъпи.

Патоложката стисна подлакътниците на стола с деликатните си, тънки пръсти без пръстени. Тялото й престана да трепери, а когато Гит се отдалечи в противоположния ъгъл на стаята, от очите на жената си замина и страхът. Така, така… Какво ставаше тук? Очевидно Тод не беше единственият, който в последно време не се чувстваше добре в присъствието на Колин.

Но след онова шибано зрелище, когато мъжът се превърна във вълк със зъби, на които можеше да завиди и акула, Тод реши, че има право да понервничи малко.

В края на краищата, не всеки ден можеш да разбереш, че партньорът ти е способен да оближе собствения си космат задник. Или да разкъса нечие гърло.

Смит все още не се беше успокоила.

— Как е Емили? — попита тя Колин с някаква странна интонация в гласа, която Тод не можа да определи.

Колин повдигна вежди.

— Добре е. И ако ти беше отишла при нея, както трябваше да направиш, щеше да го знаеш.

Пълните устни на жената се извиха в някакво подобие на усмивка. Или по-скоро озъбване.

— Боя се, че не съм от онези клиенти, с които тя обикновено се занимава.

Това пък какво трябваше да означава? Тод застана между тях и вдигна ръце.

— Хм, да, явно че трябва да уредите някои неща помежду си, така че аз нямам нищо против — и той изцяло насочи вниманието си към Смит. — Но съм дяволски уморен и искам точно сега да говорим само по случая. Имате ли възражения?

Патоложката само кимна.

— Всичко е наред.

Изглежда, това беше любимата дума на Смит. Но ако питаха него, жената определено не беше наред. Значи, той грешеше относно нея.

Посещението при психотерапевт не би й навредило. Освен това тя сигурно беше минала през специалист, защото началството винаги настояваше за това. Само че Брукс не беше убеден, доколко това й бе помогнало.

Може би щеше да й помогне жената на Колин — доктор Дрейк сигурно знаеше какво да прави в такива ситуации.

Смит стана и столът със скърцане се отмести назад.

Тод инстинктивно направи крачка напред.

— Дори не си го мисли — вдигна ръце тя. — Днес просто не съм закусила, разбрано? И кръвната ми захар спадна рязко.

Е, ако тя беше измислила такова обяснение…

Смит тръгна към масата.

— Предварителните резултати за смъртта на Майкъл Хаус са готови — тя взе папката и я предаде на Брукс. — Бих могла просто да ти ги изпратя, но… Трябва да говоря с вас. — Хвърли бърз поглед към Колин и след кратка пауза продължи: — С двама ви.

С крайчеца на очите си Брукс видя, че Гит кимна.

— И така, каква е твоята присъда? — попита Тод. Смяташе да прочете всичко, всяка една думичка от отчета, но по-късно. Разследвайки убийства, той винаги предпочиташе да говори непосредствено със Смит или с Филипс — идиотът, който я заместваше — защото така можеше да получи максималната информация. Тод погледна наляво. Интересно, къде ли лежеше тялото на Хаус? В хладилника? Сигурно вече е зашит и изглежда съвсем като нов.

Изобщо не разбираше как Смит понася работата си. Да се бори с престъпността и да намира трупове беше доста тежко. Но да работиш с мъртъвци ден и нощ… По дяволите, това като нищо можеше да положи началото на поредица от кошмари.

— Ами, засега аз все още нямам пълните резултати от токсикологичната експертиза. И дори и да притисна момчетата от лабораторията, пак ще ги чакам още доста…

— Какво имаш за нас? — Жената явно се колебаеше.

— Дяволски малко — въздъхна Смит и за момент заприлича на себе си. — Мъжът е бил в добра форма. Непушач. На 35 години. Никакви заболявания или деформации…

— Това го знаем — прекъсна я Колин. Гласът му беше напрегнат, а ръцете — кръстосани пред гърдите. Поза, която обикновено заемаше, когато искаше да сплаши някого.

— Не, не мисля, че си го разбрал — озъби му се Смит. — Мъжът е бил в чудесна форма. Никакви признаци за заболяване на коронарните съдове…

— Една минута… Искаш да кажеш, че мъртвецът не е умрял от сърдечен пристъп? — прекъсна я Тод. Собственото му сърце ускори ритъма си.

Смит се поколеба. И още веднъж хвърли бегъл поглед към Колин.

— Искам да кажа, че сърцето на този човек е било напълно здраво. По дяволите, това е най-здравото сърце, видяно от мен за десетте ми години работа тук — и тя разтри тила си.

— Смит, как е умрял той? — натисна я Тод.

— Засега не мога да установя причината на смъртта. Казах вече… — и тя раздразнено присви очи. — Още няколко дни ще чакам резултатите от токсикологията.

Колин бавно отпусна ръце.

— И ти ни извика тук, за да ни кажеш… Какво? Че човекът е бил напълно здрав? Не се обиждай, Смит, но цялата тази глупост би могла да ни я съобщиш и по телефона. — Беше очевидно, че Гит е ядосан.

Тод също започваше да се дразни.

Прекалено малко сън. Прекалено малко улики. Прекалено много трупове. И, да го вземат дяволите, ако той се изтърсеше при капитана с доклад за това, как последната жертва се е оказала мъж, умрял насред някаква секс-забава и който е можел да получи награда за отличното си здравословно състояние. МакНийл щеше му даде такъв ритник, че Тод би прелетял през стълбите до самата морга.

— Никакви следи от травми, никакви контузии. — Смит поклати глава. — Състоянието на тялото е просто идеално. И отвътре и отвън. — Още едно запъване. — На пръв поглед.

— Той бил… Какво? — взриви се Тод. — Какво значи „на пръв поглед“?

Смит извади бели латексови ръкавици.

— Детективи, трябва да ви покажа нещо. — Тя пресече стаята, потропвайки с токчетата си по белия под, спря се до носилката на колела и хвана белия чаршаф, покриващ тялото.

— Извадих го от хладилника няколко минути преди да дойдете.

Тод побърза да застане до нея, следван от Колин.

С леко треперещи ръце тя свали чаршафа.

— Погледнете гърдите му.

Тялото на Майкъл Хаус беше мъртвешки бледо и напълно лишено от цвят. Но на гърдите, точно над сърцето, редом до акуратния разрез, зашит от Смит с не по-малко акуратни шевове, се виждаше съвършено ясен отпечатък.

Отпечатък от длан.

— Проклятие! — Тод се наведе, за да го разгледа по-добре и усети отвратителния аромат на разлагаща се плът. Едва успя да сдържи позива си за повръщане.

— Ето ги пръстите — и Смит прокара ръката си с латексова ръкавица над връхната част на отпечатъка. — А това е дланта.

Брукс го виждаше и сам. Съвсем ясно.

— Когато започнах аутопсията, това го нямаше. — Ръката й все още стоеше над гърдите на мъртвия мъж. — Заших го и започнах да го приготвям за връщане на семейството… След това погледнах още веднъж и този отпечатък… просто се беше появил. — Патоложката смръщи устни за секунда. — Отначало едва се различаваше, но след това продължи да става все по-тъмен.

Това бе най-странното нещо, което някога беше виждал Брукс.

— Синините могат да се появят върху тялото и след смъртта — тихо и замислено говореше Смит. — Чувала съм за случай, при който тялото на мъж е било извадено от реката. След известно време, върху ръката му са се появили синини — там, където го хванал полицаят, за да го издърпа от водата.

— Искаш да кажеш, че прекалено силно си натискала върху гърдите на Хаус? — и Колин въпросително повдигна вежда.

— Не — намръщи се тя. — Казвам, че този отпечатък, така, както го виждате сега… — и Смит го посочи с ръка — … потъмня в рамките на пет минути. Това не е просто синина…

— Разбира се, че не е — Тод беше уверен в това на сто процента.

Това не беше синина. Брукс отдавна знаеше, че синините често се появяваха след смъртта, а и беше виждал немалко при посещенията си в моргата. Но това… това беше нещо различно; тънко очертание на дланта, сякаш някой беше сложил ръка върху гърдите на жертвата и я беше оконтурил с маркер. В очертанието обаче нямаше натъртване. Тод реши, че ако отпечатъкът беше от удар, то натъртване трябваше да има и вътре.

По дяволите! Това си беше направо рисунка. Идеално изображение на длан. Брукс въздъхна.

— И върху останалите тела ли е имало същия белег?

Патоложката повдигна ръце и едва сдържайки раздразнението си, ги сви в юмруци.

— Нямам представа. Онзи идиот Филипс е решил, че причината за смъртта е била спиране на сърдечната дейност. И прекалено бързо е предал телата на близките.

Значи, труповете вече бяха погребани. Трябваше да се сдобият със заповед за ексхумация, за да видят дали върху телата е имало същия белег.

Брукс погледна отпечатъка още веднъж. Създаваше се впечатление, че някой просто беше докоснал мъжа и с това го бе убил.

— Сигурна ли си на сто процента, че няма никакви вътрешни травми в областта на гърдите?

Смит показа зъбите си в крива усмивка:

— Съвсем сигурна съм, че върша работата си добре, детектив.

Да, и той мислеше така. Патоложката беше най-добрата в тази сфера и те просто имаха късмет, че тя работи заедно с тях върху това разследване.

Брукс намръщено разглеждаше отпечатъка. Дяволски странно. Той повдигна ръка и почти я допря до гърдите на мъртвия — беше по-голяма с няколко сантиметра.

По-малка длан от неговата.

Макар че преди доста време беше куотърбек и знаеше, че има доста големи ръцете.

— С какво, по дяволите, си имаме работа? — тихо проръмжа Брукс. — Как изобщо е възможно това?

С крайчеца на очите си Тод забеляза как Смит се втренчи в Колин. Напрегна се и сви в юмрук ръката си, стояща все още над гърдите на Хаус. Повдигна бавно глава и превключи цялото си внимание към партньора си.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? — Тод беше дяволски уморен от тази игра. Може би най-накрая беше време да разкрият картите си? Защото продължавайки ден за ден да си дава вид, че не се е случило нищо, че не знае за тайната на Колин, че всичко, ако използва думите на Смит, е прекрасно… Ами, той не смяташе да продължава така.

Не и тогава, когато случаят се превръщаше в някаква невероятна фантасмагория, като например контурът на длан върху гърдите на мъртвец, който по всички признаци, не би трябвало да е мъртъв.

Колин поклати глава.

— Виждал ли си това по-рано, партньоре? — попита Тод, не желаейки да прекъсва този разговор. Не, за нищо на света нямаше да му позволи да скрива информация, касаеща това разследване.

По скулите на Колин потрепнаха мускулчета.

— Никога не съм виждал нещо, което да прилича на този белег.

Тод много искаше да му повярва.

Партньорите бяха длъжни да си вярват един на друг.

Да, и между тях не трябваше да има тайни. За ченгето на улицата нямаше никой по-сигурен от неговия партньор. Само той щеше му прикрие гърба. Само той щеше да му спаси задника.

Но когато разбереш, че партньорът ти те лъже… Няма по-силна болка от тази.

Раменете на Тод се напрегнаха, когато отмести поглед от Гит към Смит.

— Можеш ли да направиш още някакви анализи?

— Ще опитам още веднъж да изследвам кръвта му — и тя присви рамене. — Това… трябва ни някой, който разполага с повече експертни знания по въпроса. — Внимателният й поглед отново се насочи към Колин. — Тук не се чувствам в свои води и…

— Какво? Смит, това е мъртвец! — Точно тук тя се чувстваше в свои води! Брукс се опита да се справи с обхващащият го гняв. — Труповете са твоят живот!

Патоложката се намръщи, дочула това заявление.

— Не. Не е истина — и тя поклати глава. — Послушай, може би трябва да се обърнем към кардиолог и да чуем второ независимо мнение… За да сме сигурни, че аз не съм пропуснала нищо…

— Ти не си от онези, които могат да пропуснат нещо, Смит — уверено я прекъсна Колин.

Дяволски вярно! Тод отвори уста, канейки се да отговори, когато забеляза, че пръстите на Смит трепереха.

Проклятие! Това е първото й дело след завръщането й на работа и тя сигурно адски се вълнува.

— Не бързай, Смит — изрече той с успокояващ тон. — Огледай тялото още веднъж. Може да откриеш нещо.

Тя присви очи и на Брукс му се стори, че точно Смит се опитваше да потисне раздразнението си. Но после кимна. Добре, явно жената не обичаше, когато й съчувстваха.

Тод погледна към Колин.

— Имаме проблем, човече…

— Да… Ще ни се наложи да огледаме и другите тела.

Никакъв друг вариант. За да могат да се ексхумират телата беше прекалено сложно; трябваше да се получи заповед, после да се говори със семейството… Но друг вариант нямаше.

— Информира ли МакНийл за отпечатъка? — поинтересува се Колин.

— Момчета, оставям това право на вас. — Тя отново зави тялото с чаршафа, повдигна брадичка и се усмихна. Всъщност това трудно можеше да мине за усмивка — по-скоро беше демонстрация на зъби. — Мислех си, че вие ще искате да го просветлите този път.

Страхотно! Какво пък, трябваше да информират капитана, ако искаха да огледат и другите тела.

Колин тръгна да излиза, но се поколеба.

— Мисля, че няма нужда да ти напомням, че всички детайли по това разследване трябва да останат в тайна? — Той се обърна през рамо и изпитателно я погледна.

— Не, няма нужда — и Смит също изправи рамене. В очите й се появи нещо, напомнящо за предишния й характер. Посочи с пръст към Брукс. — Но този път определено трябва да разкажеш на партньора си с какво си имате работа.

— Смит… — опита се да я предупреди Колин.

Тод застина. В него отново се появи онова държат-ме-в-не-известност чувство.

— Да ми разкаже за какво?

— За нищо, мамка му — отряза Гит. — Ти вече знаеш всичко, което е известно и на мен по случая.

— Но миналият път не знаеше, нали, Брукс? Гит поскриваше информация от теб, а след това се отправи сам да задържи престъпника.

Колин заръмжа и косъмчетата по тила на Тод настръхнаха.

— Послушай сега, Смит — процеди партньорът му. — Аз и така съм наясно, че трябва да си ми страшно благодарна, че изобщо тръгнах да го задържам. — Обърна се с лице към нея и сви юмруци. — Защото в противен случай ти нямаше да можеш да изследваш така подробно всичките тези трупове. — Замълча, след което добави: — Ти самата би била труп. — Грубо. И бездушно.

Смит потръпна.

— Ама че си задник, Гит.

Очите на Тод се разшириха от учудване. Да, добре, той имаше проблеми с партньора си, касаещи покриването му с козина… но Колин беше негов партньор. А въпросите за лоялността Брукс възприемаше сериозно.

— Хей, Смит! Човекът ти спаси живота.

Тя дори не го погледна.

— Ти не разбираш какво става, Брукс.

Може би да. А може би не.

— Защо ти не ме просветлиш?

Патоложката само стисна устни.

Мамка му!

— Така си и мислех. Колин, да изчезваме оттук. — Той взе папката с доклада. — Смит, ти явно имаш проблем. Посети доктор Дрейк. Нужна си ни отново предишната.

— Никога вече няма да бъда същата, детектив — преглътна тя. — Никаква терапия не може да оправи това.

— Откъде знаеш? Да позволиш на някой да се порови в главата ти може да се окаже най-добрия опит в живота ти. — Тод стигна до вратата, отвори я, но не излезе. Не беше прекалено съчувствено, но беше добре. Смит му харесваше. Той я уважаваше и не смяташе да наблюдава как се самоунищожава. — Безпокоя се за теб. — И това си беше самата истина. Тя беше прекалено напрегната. Прекалено стегната. И трудно сдържаната ярост едва не димеше през порите й. — Обърни се за помощ. Посети доктор Дрейк.

Защото, в края на краищата, Емили Дрейк беше най-добрата в града.

 

 

Лъчите на залязващото слънце проблясваха през щорите. Кара лежеше на мекия кожен диван, взряна в тавана, и се опитваше да формулира по най-разбираем начин проблема си.

Ах, по дяволите, просто го кажи.

— Аз срещнах мъж.

Доктор Емили Дрейк, известна сред клиентите си под името Доктор Чудовище, а понастоящем и единственият психоаналитик от южните щати, работеща с Другите, бавно повдигна глава.

— Разкажи ми за него.

Кара облиза устни.

— Той е полицай. — Проклятие! Не беше ли дочула отнякъде, че Доктор Чудовище също се среща с ченге. Ами ако ченгетата се познаваха?

— Разбирам. — Последва деликатна пауза. — А той знае ли, коя си ти? — Писалката й надвисна над бележника.

Кара леко обърна глава и спря погледа си върху Емили. Както обикновено, тъмните й коси бяха прибрани в стегнат кок. Очилата й с тънки рамки се бяха плъзнали към върха на носа й, а зелените й очи гледаха право в Кара.

— Дали знае? — тихо повтори въпроса й тя и поклати глава. — Не, макар че аз… бях в неговите сънища.

Писалката на доктор Дрейк се понесе по листа, докато тя си водеше бележки.

— Аз не смятах… — оправда се тя веднага и след това трепна. Макар че изражението върху лицето на Емили не се промени, Кара се почувства длъжна да обясни и да оправдае промъкването си в чуждо съзнание. — Заклевам се, д-р Дрейк, дори не съм си и помисляла да вляза в сънищата му.

— Тогава защо се озова в тях?

Ако тя не можеше да бъде откровена тук, в безопасността на кабинета на д-р Дрейк, то никъде другаде нямаше да може да признае истината.

— Желая го. — И това желание направо я изгаряше отвътре, а болката се увеличаваше с всяка изминала минута.

— Няма нищо лошо в това, да пожелаеш мъж, Кара. Това вече го обсъждахме.

Не, този път имаше разлика, не беше както с другите мъже.

— Аз… аз реших да приключа със секса — нетърпеливо изрече тя.

Очите на доктор Дрейк изненадано се разшириха и писалката й спря.

— Кара, ти знаеш, че не можеш да го направиш. Това ще те убие.

— Не, не мисля… — добре де, надяваше се — … че ще се стигне до това. Аз се уговорих с един приятел. Той има клуб за „Други“. Пея там от известно време. Когато съм на сцената и върху мен е съсредоточено вниманието на тълпата, успявам да поема нейната чувствена енергия.

— Но нима това ще ти е достатъчно?

— Не зная, но засега е добре. Освен това, тук наоколо не гъмжи от сукуби, които да мога да попитам дали ще съм в състояние да продължа да съществувам…

— Не — тихият глас на доктор Дрейк я накара да прекъсне думите си. — Нямах това предвид. — Емили отмести бележника си и се наклони към нея. — Твоят вид съществува заради секса. Сексът ви храни и ви дава сили. Не зная дали ще можеш и по-нататък да живееш по този начин, което, ако стане, определено ще е нещо ново в света на сукубите. Но дали това ще ти е достатъчно? Ще ти стигат ли тези откраднати късчета удоволствие? Няма ли да поискаш да изпиташ нещо повече?

Да изпита оргазъм? Думите едва не се откъснаха от устните й и съдейки по въпросително повдигнатите вежди на Емили, тя я разбираше.

— И ти искаш да изпиташ удовлетворение точно с този мъж, така ли?

По дяволите, да! Тя така искаше да прави секс с ченгето, че дори изгуби контрол над демоническата си част и се озова в подсъзнанието на Тод.

— Аз не мога да го управлявам. — Както и себе си. — Аз мога да вляза в неговия сън, но не мога да го принудя за нищо, особено когато той не спи. Нито хипноза, нито…

— А контролът за теб е важен, нали? — Емили се облегна на стола и се протегна за бележника си.

— Да.

— Заради това, което се е случило преди? Когато не си могла да предотвратиш убийството на сестра си?

Проклятие, Кара изобщо не разбра как стигнаха до тази тема. Доктор Дрейк винаги успяваше да я изненада.

— Да. — Ревнивият любовник. Смъртният, който уби сестра й. Мъж, на когото се отдаде да разбере прекалено много за нейния вид и за слабите места, свойствени на сукубите.

Нина. Дори сега, след толкова години, спомените бяха много болезнени. Нейната близначка. Единственото създание, което някога беше обичало Кара истински. И което я разбираше. От край до край.

Копелето я беше убило.

Кара направи всичко възможно негодникът да си получи заслуженото. Понякога все още чуваше виковете му.

Стисна очи. Не. Не трябваше да си спомня, не сега.

Не всички хора бяха зли. Кара го знаеше. Отдавна беше разбрала, че понякога чудовищата живееха в смъртните мъже, а истинските чудовища се оказваха същества с добри и нежни души.

Такъв беше нейният свят.

— Може би си мислиш, че щом не можеш да контролираш този мъж, то един ден и той ще те предаде?

— Не зная. Може би. — Мъжът я подозираше в убийство и беше доста бърз в обвиненията, както и в желанието си да я види зад решетките.

— Отначало ти дойде при мен, защото се беше уморила от марионетките. Беше уморена от мъжете, забравящи за теб още в мига, в който престанеш да използваш очарованието и магията си.

Кара впи нокти в кожената обвивка на дивана.

— Да.

— Но ето, сега се е появил мъж, когото не можеш да контролираш и който няма да се превърне в марионетка в ръцете ти. И ти го желаеш. Кажи ми, а той желае ли те?

Кара все още усещаше желанието му.

— Да.

— Значи си изправена пред избор, Кара. Можеш да продължиш да живееш новия си живот, който си си избрала…

Никакъв секс. Откраднато удоволствие. Самотни нощи.

— … или можеш да рискуваш и да опиташ да изградиш връзка с мъж, когото не можеш да контролираш.

Кара си представи Тод. Тъмните му коси. Изваяната челюст. Гърдите, които искаше да целуне, и член, който така искаше да опита.

Не можеше да го контролира.

С него, тя щеше да бъде уязвима. А ако той узнаеше тайната й, можеше да я унищожи.

Но демоните обичаха да рискуват. Кара се опитваше да не го прави и това едва не превърна живота й в Ад.

Макар че обичаше да мисли за демона и за жената като за две отделни същности, трябваше да си признае, че дълбоко в душата си, тя беше демон на сто процента.

Като сукуба тя не се боеше да рискува и жадуваше да получи наслаждение.

Много удоволствие, но само с един мъж.

Смъртен, когото не можеше да контролира, но когото можеше да овладее.

Само ако имаше смелостта да го направи.

О, да!

Обезателно.

 

 

— Нима градът се намира във властта на поредния маниак, който използва като примамка сексуалните фантазии на мъжете? Полицията мълчи, но има слухове, че по улиците броди Госпожа-Убийца…

От думите на журналистката кръвта във вените на убиеца се смръзна. Той бавно се обърна и се втренчи в телевизора. И се заслуша, потресен и… разгневен.

„Какво, по дяволите…“

Яростта почти успя да го задуши, когато рижата кучка съобщи, че води пряк репортаж от хотел „Дейтън“, „от мястото, където е станало зверското убийство“.

Не неговото убийство.

— Миналата нощ тук беше открито тяло. На мъж. Той е бил гол и завързан за леглото.

О, по дяволите, не!

Струваше му се, че очите на журналистката гледат от екрана право в него. Тя отново вдигна микрофона си:

— Други подробности за това кърваво престъпление можете да чуете малко по-късно в новините. Засега това е всичко. С вас беше Холи Щорм от „Нюз Флаш Файф“.

Пръстите му натиснаха копчето на дистанционното и екранът на телевизора почерня.

Не е той.

Убиецът захвърли дистанционното към стената.

Това не влизаше в плана му. В хотел „Дейтън“ не трябваше да има убийство.

Проклятие!

Ръцете му трепереха, в ушите му звънтеше, а контролът му отиваше по дяволите.

Убиецът със сигурност знаеше кой се опитва да се намеси в играта му.

Не, няма да го бъде. Нямаше да разреши на никой да разруши плановете му. Беше чакал прекалено дълго за отмъщението си. И прекалено добре беше планирал всичко.

Кучката нямаше да успее да открадне неговото.

Време беше да промени правилата на играта. И за неговото солово изпълнение. Както и за нови убийства.

При следващото убийство той щеше да отнеме живота на жертвата си.

И беше без значение колко дълго щеше да се моли тя…