Нелсън Демил
Сияен ангел (6)

6.

Стояхме на тихия път, облегнати на минивана, пиехме бутилирана вода и хващахме малко тен. След Деня на труда^[1] повечето летни имения пустееха, но персоналът или собствениците са разбираемо параноични и ако някой ни видеше, можеше да извика ченгетата. Или ние можехме да извикаме ченгетата. Бяхме работили с местната и щатската полиция на няколко пъти във връзка с къщата на Таморов и други въпроси на националната сигурност и всъщност някои от местните и щатските служители бяха минавали на обучение във ФАТС и играеха ролята на наши местни сътрудници.

Светът се е променил и е станал по-малък. Няма място, което да е недостъпно за лошите типове, и лоши неща могат да се случат навсякъде. Дори тук, сред живите плетове и именията на богатите и силните.

Стив, който също като мен не е скроен за пасивно наблюдение, реши да вкисне настроението на руските охранители. Не насърчавам конфронтациите, но си падам по тях.

— Ако застреляш някого, ти ще изписваш кофите мастило.

Стив тръгна по пътя, а охранителите се оттеглиха зад портала и го затвориха.

Пуснах есемес на ръководещия агент:

Колата на целта влезе в къщата на Таморов Саутхамптън. Има ли свободни екипи за смяна?

Нужно е време да получиш отговор, когато РА или някой друг от Федерал Плаза 26 трябва да отговаря на въпрос или да вземе решение, особено през уикенда и почивните дни, така че прибрах телефона си в джоба.

Стив вече беше при портала и се държеше провокативно, като правеше снимки през железните пръти.

Охранителите сигурно му викаха, макар че не можех да ги чуя от това разстояние. Чух обаче лай на кучета.

Както казах, наблюдението беше недискретно, така че известно общуване с другата страна е неизбежно или наложително — като онзи път, когато паркирах успоредно на една руска дипломатическа кола и не я пуснах, докато не дойде подкреплението. Но този път Стив малко прекрачваше границите на протокола.

От друга страна, дискретното наблюдение е работа под прикритие, изисква много повече умения и потайност, но може да доведе до интересни резултати. Една от причините ГНД да сменя мишените си е лицата ни да останат непознати, така че да можем да станем дискретни или потайни, ако целта не ни е виждала преди. Бях следил полковник Петров и преди, но бях почти сигурен, че никога не ме е виждал отблизо. От друга страна, СВР можеше да са ме снимали от разстояние. Нищо чудно всички да имахме снимки един на друг, на които се снимаме един друг. Трябва да има и по-добри начини да си изкарваш хляба.

Стив приключи с дразненето на кучета и руснаци и се върна при колите.

— Вътре са паркирани десетина коли — каза и заключи: — Ще има купон.

— През юли използвах съседната къща за наблюдение — уведоми ни Мат. — Хубави хора. Не им пука за руските им съседи. Руснаците купонясваха цяла нощ. Имаше куп мадами. Голи от кръста нагоре.

Стив се оживи.

— Никога не си ми показвал тези снимки.

Мат се усмихна.

— Засекретени са.

Тес завъртя очи. Сигурно се надяваше, че агентите на ФБР са по-изтънчени от бившите ченгета. За съжаление, така е. Ще й липсваме.

Е, очертаваше се дълъг ден. Едно от първите неща, които научаваш по време на наблюдение, е да пикаеш всеки път, когато имаш възможност. Покрай пътя растеше висок папур и момчетата отидоха да го полеят. Тес засега беше добре.

Поръчката ни така и не идваше, но още няколко коли влязоха в имението на Таморов и Стив ги снима. После по Джин Лейн от Олд Таун Роуд се появи микробус и се насочи към нас. Зад него имаше още два микробуса. Отстрани на единия забелязах думата КЕТЪРИНГ.

— Колко сандвичи си поръчала? — попитах Тес.

Тя не оцени остроумието ми по достойнство.

Излязох на пътя и вдигнах ръка. Микробусите спряха и отстрани на първия видях надпис ХАМПТЪН КЕТЪРИНГ.

Отидох от страната на шофьора и показах значката си. Прозорецът се плъзна надолу.

— Къде отивате? — попитах човека зад волана.

Той посочи напред.

— В Тайдс.

Бог или ми се усмихваше, или ми готвеше монументална катастрофа — нещо, което прави от време на време. С моя помощ.

— Имате ли нужда от барман?

— Не…

— Разбира се, че имате. Как се казваш?

— Дийн. Дийн Хамптън. Също като града.

— Интересно. Добре, Дийн…

Тес дойде при нас и ме попита:

— Какво правиш?

— Започвам да работя за Дийн.

— Нормален ли си?

Вече съм отговарял на този въпрос по време на интервюто ми пред ФБР. Обърнах се към Дийн, който беше облечен с широка бяла рубашка.

— Имаш ли резервна риза или нещо такова?

— Ъ-ъ-ъ, да. Няколко в последната кола. Но…

Мат и Стив също дойдоха и аз се обърнах към тях и Тес.

— Поговорете с този господин и се разберете. — Свалих кобура си, тъй като знаех, че руската охрана проверява за оръжия, и дадох пистолета и резервните пълнители на Стив. За всеки случай дадох на Мат значката и портфейла си — охранителите можеше да поискат да видят документите ни.

Мат и Стив не бяха сигурни, че идеята да помагам на Дийн за партито на Таморов е особено добра.

— Не искам да изгубвам целта — обясних аз.

— Знаем къде е, Джон — посочи Мат. — Достатъчно е да останем тук, докато не потегли отново.

— Може да потегли през задния изход.

Стив реши да се пише доброволец и каза:

— Ще дойда с теб.

— Току-що те видяха отблизо — напомних му.

— Видяха и теб да им показваш среден пръст — напомни ми Тес.

— Разпознали са само пръста.

— Може би трябва да го съгласуваш с ръководещия агент — каза Тес.

— Да искаш разрешение означава да търсиш отказ — казах й и добавих: — Възраженията са взети под внимание. Край на дебата.

Мат също предложи да дойде с мен, но не се съгласих.

— Вие сте хайката — казах на екипа си. — Ще ви пусна есемес — да кажем, след час. Ако нямате вести от мен след два часа, елате да ме вземете.

Мат и Стив се спогледаха и Мат попита:

— Да се обаждаме ли на местната полиция за подкрепление?

— Само ако смятате, че не можете да се справите сами. Добре, да не бавим хората.

Тръгнах към последния микробус и Тес ме догони.

— Идвам с теб.

— Току-що ти казах нещо друго.

Тя ме задържа за ръката.

— Може да е опасно. Могат да те разпознаят. Мен обаче не ме познават и не знаят, че сме заедно. Някой трябва да ти пази гърба.

— Не е опасно — отвърнах търпеливо. — Ако ме разпознаят, просто ще ме помолят да се махна и Петров ще пусне оплакване до Държавния департамент. Няма да ме застрелят и няма да ме хвърлят на акулите.

— Но ако го направят, искам да го видя.

Много смешно. Но и дразнещо. От друга страна, както вече казах, Тес Фарадей е нещо повече от новобранец в ГНД, мечтаещ да постъпи във ФБР. И може би най-добрият начин да разбера защо иска да работи с мен и откъде е намерила кураж за тази работа, бе да мина на следващото ниво.

— Добре. Отърви се от документите.

Тя се върна при Стив и му даде портфейла си, после бръкна отзад под ризата си и извади кобур, който също отиде при документите.

— Откъде си се сдобила с това, по дяволите? — попитах я, когато ме настигна.

— Казах ти, че имам разрешително.

Не ми беше казала точно това.

Отидохме при последния микробус и аз я попитах:

— За кого работиш?

— За „Хамптън Кетъринг“.

Пуснах отговора покрай ушите си и отворих двойната врата на микробуса. На пода сред купища пособия седяха осем дами, всичките с бели рубашки.

— Буенос диас — поздравих, докато двамата с Тес се качвахме и затваряхме вратата.

В ъгъла имаше купчина покривки и до тях Тес намери две униформени рубашки, които облякохме върху дрехите си.

Микробусът потегли и ние седнахме на пода сред вероятно нелегалните чужденки, които и да знаеха английски, едва ли щяха да разкажат на руските охранители за двамата стопаджии.

— Имаш ли зелена карта? — попитах Тес.

Микробусът зави наляво и се раздруса на калдъръма преди алеята, след което чух хрущенето на чакъл. Колата спря и вратата се отвори.

Един от охранителите ни даде знак да слезем и всички се изсипахме на алеята. Другите два микробуса бяха спрели пред нас и персоналът от кетъринга се беше наредил на дългата алея, а двама охранители ги проверяваха с металотърсачи.

— Вземат телефоните — тихо каза Тес.

И наистина, мутрите прибираха телефоните на всички. Може би трябваше да го предвидя. Но щеше ли това да промени решението ми да вляза тайно? Не. Нямаше обаче да позволя на новобранката да дойде с мен.

Преброих осем охранители, в това число двамата при портала, плюс два черни добермана.

Извадих некстела от джоба си и го заключих, за да не влязат в указателя и есемесите. Тес направи същото и аз се отдръпнах от нея, за да не стане ясно, че сме заедно. Макар че ако трябва да съм реалист, малцина от останалите петнайсетина от персонала бяха толкова високи и розови като нас.

Онези с металотърсачите стигнаха до последния микробус и започнаха да проверяват. Откриха монети, ключове, религиозни медальони и едно джобно ножче, но не и пистолети.

Всички оставихме телефоните си в една кошница.

— Получи на излизане — увериха ни домакините.

Един от охранителите, които стояха на портала по-рано, ме изгледа, после погледна Тес, сякаш беше желиран бонбон в купа чили.

След което дойде при мен и каза:

— Портфейл.

— Няма портфейл.

Без дори да ме попита, той ме обискира. Задник.

Погледна отново Тес, после мен, сякаш ме е виждал — или може би средния ми пръст.

Дийн, който беше инструктиран от Стив и Мат, видя какво става и дойде при нас.

— Трябва да тръгваме — каза на руснака и си потупа часовника. — Закъсняваме.

Руснакът се поколеба, после ни махна да се качваме в микробуса.

Мислено си отбелязах да предложа Дийн за наградата за добър гражданин.

Докато се качвахме, погледнах към имението на Таморов в края на дългата живописна алея. Беше триетажна модерна сграда, чисто бяла, с огромни затъмнени прозорци, които осигуряваха уединение на обитателите. Георгий Таморов определено се беше погрижил добре за себе си. Така де, говорим за крайбрежен имот на Джин Лейн в Саутхамптън за четирийсет или петдесет милиона и може би годишни данъци и такси за един милион — пари, които градът обича, без да обича източника им. Парите може и да не ти купуват почтеност, но ти осигуряват респект.

Качихме се в микробуса, вратата се затвори и потеглихме отново.

Тес изглеждаше малко обезпокоена.

Е, ще се посмеем добре на случката, след като излезем. Дори Кейт, която обича да следва правилата, ще ме поздрави за добрата инициатива. Може би. По-важното бе, че задачата и денят ставаха интересни. Мога да направя всяка работа интересна. Или стресираща.