Нелсън Демил
Сияен ангел (28)

28.

Хвърлих обувките, чорапите и кобура с глока на масичката за кафе и седнах в удобното кожено кресло срещу Георгий Таморов. Погледнахме се.

Беше на около четирийсет и пет, в доста добра форма в сравнение с тлъстите си приятели, с тясно лице и тъмни тесни очи. Не беше красавец, но жените намираха издутината в задния му джоб за неустоима. Още беше по къси панталони и тъпата си хавайска риза, но бе изгубил сандалите си някъде. Може и да е бил пиян по-рано, но събитията от последния половин час май го бяха отрезвили.

Обърнах се към Тес.

— Този тип има ли мобилен телефон?

— Не и когато го обискирах.

Погледнах Таморов.

— В басейна ли го хвърлихте?

Той не отговори.

— Да не би някоя котка да му е отхапала езика? — попитах Тес.

— Иска да се обади на адвоката си.

Погледнах Таморов.

— Не можете да се обадите на адвоката си, щом нямате телефон. Къде е той?

Никакъв отговор.

Пробвах с комплимент.

— Страхотно парти. Направо се влюбих в кетъринга.

На този етап заподозряният обикновено казва нещо от сорта на: „От самото начало знаех, че си ченге“; правят го, защото се чувстват тъпо, че ги мамят. Напоследък имах същото чувство. Но Таморов не каза нищо и не можех да определя дали той или Петров са имали подозрения за двамата сервитьори, които сега седяха с него. В крайна сметка обаче това не бе променило плановете на полковник Петров, макар че определено беше променило моите.

Реших да мина по същество.

— Както сигурно сте се досетили, това е рейд. Съвместна операция на ФБР и окръжната полиция с кодово име „Отмъщението на кетъринга“.

Той не отговори на това, а ме попита на доста сносен английски:

— Имате ли разрешително за обиск?

— Не, но имам разрешително за кетъринг.

Отговорът ми не го развесели.

— Трябва да видя документите ви и разрешителното за обиск.

Потупах глока на масичката.

— Ето ги.

Той не откъсна поглед от мен.

— Не само че не ми трябва разрешително, но и нямате право да мълчите — уведомих го.

— Искам да се обадя на адвоката си.

— Той ще ви каже същото, което ви казвам аз, Георгий. Здравата сте загазили, но можете да се измъкнете, ако сътрудничите.

Той не отговори.

Бях установил, че е женен с деца, а при състоятелни мъже с положение е най-добре да започнеш направо със семейните бижута.

— Доколкото знам, съпругата ви се намира в градската ви къща в Трайбека. Ще и се обадя и ще й кажа, че сте използвали услугите на двайсет проститутки и са ви правили свирка в басейна, в който плува — казах. И добавих: — Тогава наистина ще се наложи да се обадите на адвоката си.

На безстрастното му лице се появи леко безпокойство. Дори олигарсите се страхуват от жените си. Нали така?

— Обаче — продължих — можем и да не стигаме дотам.

Погледите ни се срещнаха и той се опита да ме прецени. Реших да му помогна.

— Трябва да решите от кого ви е страх най-много — от мен, от Василий Петров или от жена ви.

— От никого не ме е страх.

— Стига, Георгий. Страх ви е от жена ви.

— Американците се страхуват от жените си.

Май беше надушил нещо. По-важното бе, че го накарах да се разприказва.

Реших да го поставя в защитна позиция.

— Дано всяко оръжие тук да си има разрешително — казах. — И дано всеки чуждестранен гост да има валидна виза.

— Нямам представа за това.

— Дано да имате представа за всичко в къщата ви, когато я претърсим.

— Трябва да видя разрешителното ви за обиск.

— Когато го намеря, ще го навия, ще го намажа с гел и ще го завра в задника ви.

Той не отговори.

Сложих си чорапите и обувките, но оставих глока на масичката. На нея имаше кристална кутия за цигари и пепелник, както и сребърна настолна запалка.

— Пушете, ако искате — казах му.

Той погледна цигарите. Сигурен бях, че има нужда от една, но опитът от родината му казваше да не припарва до оръжие.

— Давайте — подканих го. — Вземете си цигара.

Той се облегна назад, престана да се мъчи да ме закове с поглед и се загледа в нищото.

— Можете да отговорите на въпросите ми или тук, или на Федерал Плаза 26 в Манхатън — уведомих го.

Той явно имаше диплома по право или нещо такова, защото каза:

— Проституцията не е федерално престъпление.

— Вярно. Но посегателството срещу федерален служител е. Става въпрос за мен.

— Не съм ви посягал.

— Опитахте се да отхапете пръстите на краката ми.

Той като че ли се смути, но после разбра, че съм луд и че е здравата прецакан. Но не беше вчерашен и реши да ми покаже, че блъфирам.

— Ако ми позволите да се обадя на адвоката си, ще дойда с вас в централата ви. Не съм направил нищо лошо.

Е, нямах време да ходя на Федерал Плаза 26, а и определено не исках да съм там, когато сградата бъде погълната от ядрена буря. Но явно това не беше проблем за Георгий Таморов. Следователно можех да стигна до заключението, че г-н Таморов няма представа какво са намислили тримата му гости от ООН за тази нощ. Или можех да заключа, че полковник Петров и приятелчетата му не са намислили нищо. Но мисля, че вече бях прекрачил тази граница. Вярвах в невъзможното и мислех немислимото.

— Разбирате, че става дума за полковник Петров — казах.

Разбираше, макар да се беше надявал, че става дума за проститутки, оръжие без разрешително и изтекли визи. Вече изглеждаше малко неспокоен, така че бе време да разкрия истинската природа на заподозрения и на разследваното престъпление.

— Както несъмнено знаете, Василий Петров всъщност не е делегат по въпросите на правата на човека към ООН — казах. — Той е полковник от СВР и убиец.

Никакъв отговор.

Продължих:

— Имаме информация, че е дошъл в страната да причини вреди, поради което го проследихме от руската мисия дотук. — Всъщност следим всички, но това не му влизаше в работата. Попитах го: — Защо Петров беше тук?

Той осъзна, че трябва да отговаря поне на лесните въпроси.

— За партито.

— Вие ли го поканихте?

— Аз… той е познат.

— Откъде го познавате?

— Запознаха ни… на един прием на Обединените нации.

— Кой ви запозна?

— Не помня.

— Може би жена ви ще си спомни.

— Посланикът ни в ООН.

— Посланикът ви спомена ли, че Василий Петров е убиец от СВР?

— Разбира се, че не…

— Или че баща му Владимир е бил генерал от КГБ и началник на СМЕРШ?

— Не го знаех.

— Значи аз знам повече от вас, така ли?

— Не е моя работа кой е Петров. А ваша.

— Разбирате ли правната концепция за вина по асоциация?

Отговор не последва.

— Можете да прекарате следващите двайсет години в затвора.

— Не знам нищо за този човек.

— Дрън-дрън. Той ви е приятел.

— Познати сме — поправи ме той и добави: — И съотечественици.

— Не. Вие сте съзаклятници в престъпен заговор срещу Съединените щати.

— Не.

— Може и да са трийсет години. — Той вече се беше обърнал в бягство, така че го натиснах още. — Ще сложим ръка върху всичките ви активи в Америка и по целия свят. Жена ви ще пазарува в „Кмарт“, а децата ви ще станат сервитьори в руската чайна.

Таморов знаеше, че това е отчасти блъф, но не знаеше коя точно част.

— Не знам нищо за този човек — настоя той и ми напомни: — Полковник Петров е делегат в Обединените нации, одобрен от вашата страна…

— А аз съм Дядо Мраз. — Обърнах се към Тес. — Намери кола, ще закараме господин Таморов до Федерал Плаза 26.

Тя ме погледна. Знаеше, че няма да ходим до Федерал Плаза 26 и че вече сме видели, че г-н Таморов не напълни гащите, когато му казах, че ще го водя в Долен Манхатън, затова се досети, че трябва да каже нещо умно, и каза:

— Мисля, че можем да решим въпроса тук, стига господин Таморов да ни сътрудничи.

— Той е задник — отвърнах. — Сложи му белезници.

Тя всъщност нямаше белезници, затова каза:

— Нека аз поговоря с него.

Погледнах си часовника.

— Пет минути.

Тес се наведе напред и бутна цигарите и запалката към Таморов, който се поколеба, погледна ме, после си взе цигара и запали.

— Ако сътрудничите и ако успеем да определим по отговорите ви, че нямате представа за незаконната дейност на полковник Петров в Америка, ще можете да останете тук, свободен, и да бъдете разпитван допълнително в присъствието на адвоката ви — увери го Тес.

Доста добре за служител от разузнаването.

— Разбирате пи? — попита тя.

Той кимна.

Тя мина по същество.

— Кои бяха двамата мъже, които дойдоха с полковник Петров?

Таморов правилно предположи, че явно знаем отговора на въпроса и че така или иначе би трябвало да знае кои са гостите му, така че побърза да отговори.

— Колеги на Петров от ООН. Единият е Виктор Горски, а другият — Павел Фрадков.

Известен и като д-р Аркадий Урманов, специалист по атомни бомби в куфари. Бях сигурен обаче, че Таморов не знае това. И че ще е шокиран, ако му кажа, че тримата му съотечественици са отплавали да затрият недвижимия му имот в Манхатън заедно с г-жа Таморова. Можеш да разкриеш някои неща на свидетел и дори на заподозрян, но не и поверителна информация, така че Тес не спомена заличаването на Ню Йорк, а попита:

— Откъде дойде амфибията?

— Не зная.

— Знаете, че е дошла от кораб. И че се връща на кораба. И сте знаели, че идва. Видях го.

Той ни погледна и бях сигурен, че е бесен на полковник Петров, професионалиста, задето не се е постарал да се отърве от нас.

— Господин Таморов?

— Петров ми каза, че трябва да отиде на друго парти.

— Чие парти?

— Не каза. Но спомена Ийст Хамптън.

— Вече проверихме това. Никъде в източния край на Лонг Айланд не са забелязвани амфибия, пълна с руски проститутки — казах му и го уверих: — Някой все щеше да забележи.

Таморов сви рамене.

— Казвам ви онова, което ми каза той.

— Знаем, че Петров е отплавал към кораб в морето. Кажете ми за това — казах аз.

— Нямам представа.

— Каза ли ви кога възнамерява да се върне?

— Утре сутринта.

— Можете ли да му се обадите?

— Нямам номера на мобилния му.

— Когато намерим телефона ви, ще проверим дали това е истина.

Отговор не последва.

— Добре, значи сте го поканили на парти, осигурили сте му десетина проститутки, които да вземе със себе си на друго парти, а нямате номера му. Така ли?

Таморов се позамисли, после каза:

— Петров не е от многословните и споделя много малко.

— Имате нужда от по-добри приятели.

— Той не ми е приятел.

Кимнах на Тес и тя продължи:

— Знам, че полковник Петров е любител на алкохолните напитки. Но тази вечер нито аз, нито този господин, нито който и да било друг не му сервира питие. Защо?

— Нямам представа.

— Е, тогава аз ще ви кажа — защото той, Горски и Фрадков са искали да останат трезви, тъй като са на мисия. Мисия да навредят на страната ми.

Таморов май започна да се чувства малко неудобно.

— Предположих, че се… пазят за другото парти — отвърна той. — Да. Всъщност Горски каза точно това.

— Дрън-дрън — намесих се аз.

Таморов бе в трудна позиция — искаше да сътрудничи достатъчно, за да ни разкара от къщата си, и в същото време да не каже нищо, което полковник Василий Петров от СВР не би одобрил при следващата им среща. Не защитаваше Петров — а собствения си живот. И това беше проблемът. Че Петров убива.

— Виж, Георгий, и двамата много добре знаем кой е Петров и наистина споделям тревогите ти — казах аз. — Но искам да те уверя, че ще се погрижа за полковник Петров.

Той ме погледна и попита:

— И за цялото СВР ли ще се погрижите?

Точка за него, но не се сдържах.

— Когато танцуваш с дявола, Георгий, няма как да не се опариш.

Той схвана какво имам предвид и отвърна:

— Не можеш винаги да откажеш покана от дявола.

Правилно. Особено ако имаш роднини и петролни кладенци в ада.

Казах му нещо, което той вече знаеше:

— Полковник Петров не е добър за бизнеса.

Той кимна едва-едва.

Тес реши да се върне на темата.

— Какво имаше в багажа, който взеха със себе си?

— Откъде да знам?

Бях сигурен, че Петров и приятелчетата му нямаха оръжие в колата, така че ако им трябваха оръжия, би трябвало да си ги набавят тук. Тес също го знаеше, така че попита:

— Възможно ли е някой от гостите ви или някой от охраната да е дал нещо на Петров и на хората с него?

— Откъде да знам?

Започваше да ме дразни, така че взех тежката сребърна запалка и пръснах с нея пепелника, с което стреснах г-н Таморов и дори Тес.

— Стига глупости! — извиках. — Знаем, че Петров е взел оръжие тук! Ти също го знаеш?

Таморов не отговори, гледаше счупения на парчета пепелник.

— Ти си нещото, което наричаме полезен идиот — осведомих го. — Разбираш ли?

Разбираше. По-добре това, отколкото съзаклятник.

— Може би и съучастник в престъпление.

— Не.

— Освен това си задник.

Това не бе обида, за която Таморов можеше да ме подведе под отговорност, така че не го оспори, а продължи да настоява:

— Не знам нищо за никакъв кораб.

Наведох се над масата и го погледнах в очите.

— Якут?

Думата от родния му език явно го обърка.

— Не разбирам — отговори той.

— Не разбираш руски ли?

— Разбирам думата, но…

— Имаш ли яхта?

— Не.

— А приятели, които имат яхти?

— Не. Да.

— Запознавал ли си полковник Петров с някой, който има яхта?

Той се поколеба за момент, после отговори:

— Не си спомням да съм правил подобно нещо.

— По-добре си помисли хубаво, Георгий.

Той не отговори.

— Полковник Петров ли даде идеята за партито тази вечер? — попита го Тес.

Добър въпрос.

Таморов явно си помисли същото, защото положителният отговор означаваше, че всичко това е замислено предварително и че той, Таморов, е замесен в нещо, дори да не знае в какво точно. Затова отговори:

— Не.

Тес го натисна.

— Значи е чисто съвпадение, че партито ви е в същата вечер, в която наблизо минава яхта? Яхта, на която е бил поканен Петров?

— Не знам нищо за никаква яхта — повтори той и добави: — Както ви казах, той каза, че отива на парти в Ийст Хамптън.

— Гостите на това парти бяха твои приятели, от твоя свят — посочих аз. — А не на Петров. Тук нямаше други дипломати. Тогава защо покани Петров, Горски и Фрадков?

— Аз… Понякога с Петров се налага да говорим по работа.

— Твоя или негова?

— Полезно ми е да го познавам. В Русия.

— Очиства ли хора за теб?

— Моля?

— Виж, Георгий, здравата си нагазил в лайната. Направо до ушите. — Погледнах го. — Отговори ми с да или не. Петров ли поиска да организираш това парти?

Той разбираше, че и двамата знаем отговора на този въпрос, но не можеше да се застави да каже да, макар че не каза и не.

Е, ако трябва да подложа тази вечер на обратен анализ, като че ли всичко започваше с кораб, който не е руски и който е бил нужен на Петров, за да достави ядрено оръжие до остров Манхатън. Трудно беше да се определи как е станало всичко това; трудно беше да се каже и каква част от него е била блестяща идея на Петров и каква част е замислена в Москва. Вероятно Петров е предложил идеята, а Москва е разполагала с миниатюрната атомна бомба. Трябвали са им само няколко кръгли идиоти като Георгий Таморов и собственик на кораб — вероятно познат на Таморов, — за да скалъпят всичко и да са сигурни, че няма да има руска връзка с ядрената експлозия. Е, но такава имаше — Петров, Горски и Урманов, но само ако американските служби успеят да свържат тези трима руснаци с яхта, превърнала се в епицентър на ядрен взрив. И всъщност нямаше начин да се направи такава връзка. Или поне полковник Петров си мислеше така.

Планът ми изглеждаше малко сложен, но в него имаше и определена простота. Ако целта беше Русия да заличи Манхатън и да извърти нещата така, че да изглежда, че го е направил някой друг, например китайците, Северна Корея или някоя ислямистка група, ако атаката прилича на повторение на 11/9, значи планът беше добър. Не много приятен, но добър.

Наведох се към Таморов.

— Погледни ме.

Той ме погледна.

— Как се казва собственикът на яхтата? От коя страна е и как се казва яхтата му?

— Не знам нищо за никаква яхта.

— Знам, че знаеш. И ти знаеш, че знаеш.

Георгий Таморов си пое дълбоко дъх.

— Не желая нищо лошо на страната ви. — Махна с ръка, обгръщайки с жеста си голямото помещение. — Тук ми харесва. Може и да съм руснак по рождение, но съм гражданин на света.

По-скоро гражданин на Швейцария поради данъчни съображения. Все пак го разбирах, макар това да не означаваше, че може да не отговаря на въпроса ми.

— Името на яхтата. И името и националността на собственика й.

— Не знам… но ще си помисля по въпроса.

Да бе. Много мислене ще падне. Например какво ще получи в замяна. В края на краищата всичко се свежда до сключване на сделка. Да не споменаваме кой може най-вероятно да съсипе живота му. Или да му сложи край.

Той нямаше представа колко сериозно е всичко, нито знаеше, че часовникът тиктака и че срокът му за сключване на сделка изтича.

— Информация, която идва прекалено късно, не е никаква информация — казах му. — Което означава, че нямаш какво да предложиш. Разбираш ли ме?

Той кимна, но не каза нищо.

Докато се чудех дали да не поканя г-н Таморов да се топне в джакузито, телефонът ми иззвъня. Беше Скот Калиш. Вдигнах.

— Уредих ти катера, намира се на двайсет минути път от поста Шинекок на Бреговата охрана.

— Добре.

— И преди да попиташ, амфибията още не е засечена. Освен това питам за всички яхти, които ще влязат или вече са влезли в пристанището на Ню Йорк. Свързах се с полицията на Ийст Хамптън и Пристанищната полиция, питах и собствените си хора. Всички са сигурни, че няма никаква амфибия с проститутки, спряла някъде за парти.

— Ясно. В момента не мога да говоря. Ще ти звънна по-късно.

Затворих и се обърнах към Таморов.

— Ето какво ти предлагам, Георгий. Ако тази нощ Василий Петров вдигне нещо във въздуха или убие някого, ще се удавиш в лайната. Така че си помисли хубаво върху онова, което те попитахме, и може би за онова, което не те попитахме. И ако се сетиш нещо, особено за яхта, кажи на дамата, чието име е детектив Пенроуз, че трябва да говориш с мен. Не с шибания си адвокат. Разбра ли ме?

Той кимна.

Взех глока си и двамата с Тес станахме.

— Не мърдай — инструктирах Таморов. — Но преди да те приберат на топло, ще напишеш чек за двайсет хиляди долара на „Хамптън Кетъринг“. Всъщност нека са двайсет и пет.

Той определено разбираше от пари, така че каза:

— Мога да напиша и чек за един милион долара. По един за двама ви.

— По-късно ще ти се обадя да ти кажа номера на швейцарската си сметка.

— Говоря сериозно.

— Добре. Ще добавя към обвиненията и опит за подкуп. Хубаво си помисли от кого и от какво се страхуваш най-много — напомних му и го погледнах в очите. — Времето изтича.

Канех се да тръгна, но реших, че положението е достатъчно отчаяно, за да наруша правилата и да споделя една голяма тайна с този руснак. Пристъпих плътно до него и казах:

— Имаме сериозни основания да смятаме, че на борда на въпросната яхта има съветска миниатюрна атомна бомба, пътуваща към Манхатън.

Таморов ме погледна така, сякаш съм го сритал в топките.

— Джон… — каза Тес.

— Ако тази бомба се взриви — продължих аз, — можеш да кажеш сбогом на имота си в Манхатън, на инвестициите си на Уолстрийт, а също на жена си и на живота си.

Той се взираше в мен; вероятно се мъчеше да познае дали не го лъжа, но беше достатъчно умен, за да види, че казвам истината. И достатъчно умен да е наясно, че приятелчето му полковник Василий Петров е способен на масово убийство.

— Яхтата — казах аз.

Той отговори едва чуто:

— Аз… запознах го… но…

— С кого си го запознал?

— С един саудитски принц. Али Фейсал.

Ясно. Саудитски принц. Сега всичко си идваше на мястото. Нашите понякога приятели саудитците опират пешкира заради терористичната ядрена атака. Или Али Фейсал е съучастник. Много неща, върху които да се мисли, и много неща, които да се разнищят. И никакво време нито за едното, нито за другото.

— И принцът има яхта, която се казва…? Как?

— „Хана“.

— Буква по буква.

Забил поглед в пода, Таморов каза буква по буква името на принца и на яхтата, после добави:

— Това е всичко, което знам.

Надявах се и да е всичко, което ми трябва.

— Ако се молиш, Георгий, помоли се и за госпожа Таморова и за още един милион други невинни души.

Той кимна и ми се стори, че го чух да казва: „Боже мой“.

— И както ме съветваше майка ми, подбирай внимателно приятелите си.

Двамата с Тес оставихме Георгий Таморов да размишлява върху резултатите от лошите си избори.