Нелсън Демил
Сияен ангел (17)

17.

„Хана“ се насочи на запад към Ню Йорк.

Полковник Василий Петров стоеше в дългия салон на яхтата в очакване принцът да се появи и да посрещне руските си гости.

Салонът изглеждаше толкова необичайно, колкото и на снимките, които бе гледал — позлатени полилеи, злато и брокат, крещящи ориенталски килими. Стените и таванът бяха покрити с бяла коприна, за да напомнят за шатра — може би носталгично напомняне за номадския произход на кралското семейство. Липсваше само камила.

Тъмнокож стюард предложи на Петров, Горски и Урманов напитки, но те отказаха и младежът се поклони и излезе.

Петров погледна към трите сака на дивана, в които се намираха автоматите MP5 със заглушители и пистолетите „Макаров“. Чантата, която бе пристигнала в сряда по дипломатическата поща от Москва, беше изпратена по куриер в къщата на Таморов заедно с устното указание към домакина да я остави в стаята на полковник Петров. Сакът на Урманов съдържаше инструментите и третия пистолет, макар че физикът щеше да се изненада, когато установи, че оръжието не работи.

Петров отвори вратата и излезе на балкона. Дванайсетте му дами се бяха разположили удобно в тапицирани люлеещи се столове на осветената палуба долу и пушеха, а един стюард им сервираше шампанско. На палубата имаше басейн и едно момиче се съблече и влезе в него. Всички изглеждаха щастливи и Петров се почувства по-добре при мисълта, че ще напуснат този живот в такъв разкош.

Погледна Таша. Прекрасна жена и може би по-умна от останалите. Определено бе най-духовитата и при други обстоятелства щеше да я вземе за себе си, макар че с избора си да я вземе тук я беше осъдил на смърт. И бе направил това, защото я беше забелязал да разговаря с високия Деп от фирмата за кетъринг, който изглеждаше не на мястото си, и вероятно му бе дала телефонния си номер, което не бе позволено.

Горски също излезе на балкона.

— Май на борда на ислямския кораб има алкохол, Виктор — отбеляза Петров.

— И оскъдно облечени проститутки — разсмя се Горски.

— Е, далече сме от Мека.

И двамата се разсмяха.

Петров погледна към горната палуба, където се намираше мостикът и където господар бе капитан Уелс.

— Показателно е, че тези араби не доверяват управлението на модерен кораб на собствените си сънародници.

Горски с готовност се съгласи.

— Ако не беше петролът им, още щяха да живеят в шатри. А сега украсяват яхтите си като шатри.

Петров се усмихна.

— Единствената полза от тези хора е да ги използваме като пешки в играта срещу Запада. А в този случай — да им помогнем да станат по-добри терористи.

Горски разбираше презрението на Петров към арабите и мюсюлманите като цяло. Но знаеше, че това презрение скрива неохотното му уважение към джихадистите и муджахидините, срещу които двамата се бяха борили в Чечня и другаде и срещу които бащата на Петров се бе сражавал в Афганистан.

Петров си погледна часовника и каза:

— Скоро мостикът ще се поеме от капитан Глеб.

Горски кимна. Беше доволен, че полковник Петров е така уверен в плана. Лично според него замисълът зависеше от прекалено много неизвестни и променливи фактори, но беше работил с Петров години наред и бе свидетел как полковникът със силата на волята, интелекта и куража си бе постигнал наистина много за себе си и за страната си. Петров често казваше:

„Вярвай в себе си и в каузата на новата Руска империя. Ислямистите вярват в своя бог и това ги прави опасни, но не и задължително компетентни. Американците вярват в превъзходството си, но единствената им цел е да останат на върха. И двете страни са обсебени една от друга, така че когато всичко приключи, Русия ще стои над труповете на исляма и Запада. Историята е на наша страна“.

А единствената цел на Петров бе баща му да е доволен, а самият той да стане генерал като него. Колкото до новата Руска империя, Горски не знаеше доколко полковникът вярва в нея. Обаче вярваше в себе си и това правеше работата с него по-лесна, отколкото с човек, вярващ в някаква кауза или бог.

Петров се върна в салона и Горски го последва.

До гледащата към кърмата врата стоеше стюард, облечен в традиционна арабска носия, който сякаш по даден знак отвори и обяви на английски:

— Негово кралско височество принц Али Фейсал.

Урманов стана от мястото си и се обърна към вратата. Петров и Горски също се обърнаха натам.

Принцът влезе и тримата руснаци се поклониха.

Али Фейсал, облечен в светлокафяви панталони и бяла блуза с къси ръкави, тръгна направо към полковник Петров и усмихнато протегна ръка.

— Добре дошли на борда на „Хана“, полковник.

Двамата се ръкуваха.

— Благодаря, че ни приехте, ваше височество — отвърна Петров също на английски.

— Ние сме приятели, така че ви моля да ме наричате Али.

Петров кимна. Всъщност не бяха никакви приятели. Георгий Таморов ги беше запознал преди три месеца на един прием на ООН, на който полковник Петров бе предложил на принца да се срещнат в бъдеще насаме, за да обсъдят един общ проблем — ислямските радикали. Радикалите в Руската федерация водеха война за независимост; онези в Саудитска Арабия пък искаха да сложат край на монархията, която според тях беше упадъчна и корумпирана, и да я заменят с по-чиста ислямска държава. Беше иронично, че двете страни, които нямаха нищо общо помежду си, бяха изправени срещу един и същи враг и този враг беше ислямът.

На приема на ООН Петров бе споменал, че в Чечня е попаднал на интересна информация, която може да бъде полезна на кралското семейство в борбата му срещу вътрешните си врагове. Освен това беше намекнал, че двамата могат да обсъдят и друг общ проблем — цената на суровия петрол, която и двете страни биха искали да видят покачена с няколко долара на барел. Във връзка с това Петров спомена общия им приятел Георгий Таморов и принцът прояви интерес и се съгласи да се срещнат насаме. Петров предложи да се видят на яхтата на принца, далеч от любопитни очи и уши, като добави, че може да осигури компаньонки за вечерята и евентуално нещо по-силно от алкохол. Принцът кимна в знак на съгласие и двамата се разбраха разговорът да си остане между тях.

Петров знаеше, че преди десет години подобна среща щеше да е малко вероятна. Тогава Русия бе пречупена, цареше хаос, духът на хората също беше пречупен. Сега, под управлението на Владимир Путин, унижението от загубата бе започнало да отстъпва пред нова самоувереност и Русия отново заемаше полагащото й се място в света. И затова саудитците, американците, европейците, китайците и много други с радост се срещаха с руснаците, за да обсъждат световните дела.

Петров беше казал на принца, че би искал да доведе двама свои колеги, които да запознаят негово височество и с други въпроси, и принцът се бе съгласил и бе попитал за имената им, което се очакваше. В Москва беше решено Петров да се придържа максимално към истината и затова полковникът бе дал името на Горски, а сега каза:

— Това е господин Виктор Горски, за когото ви казах. Той е мой асистент в Съвета на ООН по правата на човека.

Разбира се, принцът се беше поинтересувал за Виктор Горски и бе останал доволен, че агентът на СВР е с дипломатически статут.

Колкото до ядрения физик доктор Аркадий Урманов, СВР го превърнаха в господин Павел Фрадков от ГРУ, руското военно разузнаване, и Петров го представи като такъв.

— Какво може би знаете, господин Фрадков също работи с мен и има дипломатически статут, както и ваше височество — каза той и добави с усмивка: — Така че всички сме дипломати от ООН и сме се събрали да обсъдим световния мир и разбирателство.

Принцът отвърна на усмивката, покани руските си гости да седнат и всички се настаниха около инкрустирана със слонова кост масичка за кафе.

— Вечерята ще бъде сервирана след час — каза принцът. — Какво ще кажете за аперитив?

— Само вода, моля — отвърна Петров.

Принцът каза нещо на стюарда и той излезе.

Петров погледна домакина си. Според биографията от СВР Али Фейсал беше на трийсет и една, с типични саудитски черти, включително дългия нос, който вероятно беше резултат от кръвосмешението в кралското семейство. Петров подозираше, че принцът не може да се похвали с особено блестящ ум, но Али Фейсал беше амбициозен и според профила на СВР се стремеше да изпъкне сред многото други принцове в кралството. Петров не знаеше каква е причината за това и не му пукаше — важното беше, че амбициозният млад идиот ще се върже на предложението да обсъждат важни въпроси. Всъщност единственото качество на принца за тази среща (освен доверчивостта му) бе фактът, че притежава яхта, която редовно плава до Ню Йорк.

Донесоха бутилирана вода — газирана и обикновена — в кофички лед, резенчета лимони и кристални чаши с гравиран кралски герб.

— Боя се, че нямаме руска минерална вода — извини се принцът. — Ще приемете ли френска?

— Ще се престорим, че е шампанско — отвърна Петров.

Всички се разсмяха учтиво на лошата шега.

Стюардът наля газирана вода на всички и полковник Петров вдигна наздравица:

— За негово кралско височество принца, за неговия чичо краля и за бъдещото сътрудничество между великите ни страни.

Всички се чукнаха и принцът добави:

— И за вашия президент.

Всички пиха.

Петров знаеше, че въпреки дружелюбността си принцът може би изпитва известни опасения от полковника от СВР. Най-малкото защото Петров бе избил много мюсюлмани чеченци, а баща му бе избил още повече едноверци на принца в Афганистан. Но на приема на ООН Петров ясно беше дал да се разбере, че няма враждебно отношение към исляма, а единствено към ислямските екстремисти, които бяха врагове и на двете страни.

Разбира се, бяха засегнали и темата за американците и двамата се бяха съгласили, че Америка и Израел са основните виновници за положението в Близкия изток. Принцът се съгласи още, че съюзът между Америка и Саудитска Арабия е от полза предимно за американците и евреите и следва да бъде преразгледан, а полковник Петров обеща да сподели с него мнението на СВР по въпроса.

Всъщност принцът, макар да не го знаеше, щеше да бъде важен играч в това преразглеждане, когато „Хана“ влезеше в пристанището на Ню Йорк и ядреното устройство на борда й се задействаше — това щеше да сложи край на саудитско-американския съюз, който и без това беше обтегнат, защото в атаката от 11/9 бяха участвали петнайсет саудитци.

Освен това Петров знаеше, че принц Али Фейсал и монархията играят двойна игра и отпускат огромни средства за медресетата — ислямските фундаменталистки училища в Близкия изток — с което дразнеха американците, които не можеха да попречат на тази политика. Така, когато „Хана“ се превърнеше в оръжие за масово унищожение, американското правителство и обществото лесно щяха да повярват, че саудитският принц се е сдобил със съветска миниатюрна атомна бомба на черния пазар. Петров знаеше, че подобни устройства се предлагат на цена милион долара за килотон. И американците лесно щяха да решат, че принц Али Фейсал, племенникът на краля, е станал джихадист и мъченик за исляма. Може би дори щяха да отговорят на удара с удар.

Петров беше възхитен от двойната изгода на този план, предложен за първи път от баща му. „През милисекундата на разцепването на ядрото — бе казал генералът — американците и саудитците ще бъдат разделени като атома и ще бъдат лошо ранени от една и съща експлозия“.

Принцът бе поласкан, че го молят за тайна среща, макар че в действителност нямаше никакво влияние — той бе декадент, плейбой и дилетант, който си играе на дипломат в ООН. Ироничното бе, че когато атомната бомба на борда на „Хана“ унищожеше Долен Манхатън, този пройдоха щеше да бъде възхваляван от мнозина свои едноверци като атентатор самоубиец и щеше да получи повече почести, отколкото би могъл да заслужи през целия си живот.

Петров се усмихна на принца.

— Корабът ви е великолепен.

— Благодаря. Интериорът е изцяло по мой проект — отвърна принцът.

— Имате отличен вкус.

Петров погледна към Горски, който се сети, че трябва да каже нещо, и повтори:

— Наистина отличен вкус.

Петров знаеше, че Виктор Горски кара някои хора да се чувстват неудобно. Горски приличаше на онова, което беше — убиец. И не правеше никакви опити да се преструва на приятен, което дразнеше Петров. Но беше добър в работата си, пък и какъв смисъл да си любезен с човек, когото ще убиеш след час.

Петров погледна Урманов, който изглеждаше потънал в мисли, макар че всъщност беше ужасно нервен. Този човек беше проектирал ядрени оръжия, чиято цел бе да убиват милиони хора, а щеше да му призлее, ако види кръв.

Разбира се, Петров знаеше, че Урманов не се е включил в мисията по своя воля. От СВР му бяха предложили да избира между две възможности — биваше ги в това. И Аркадий Урманов бе направил по-добрия от два лоши избора.

Освен това, макар да не бе запознат с всички аспекти на мисията, Урманов несъмнено знаеше, че всички на тази яхта скоро ще бъдат мъртви — разбира се, с изключение на полковник Петров, Виктор Горски, руския капитан и самия него. Макар да грешеше, като слагаше и себе си в списъка.

— Господин Фрадков не е от разговорливите — каза Петров на принца. — А и английският му не е много добър.

Принцът кимна. Сигурно се чудеше как този офицер от военното разузнаване ще го запознава с интересната информация, с която разполага, и как успява да си върши работата в Америка с лошия си английски.

— Как мина пътуването ви до „Хана“? — попита той.

Петров се усмихна.

— Дамите се забавляваха.

— Добре. „Хана“ означава щастие на арабски — уведоми гостите си Али Фейсал.

— Да, много подходящо име — отвърна Петров.

— Освен това е и името на жена ми.

— На коя по-точно? — попита Горски.

Принцът го погледна.

— На първата, разбира се. — И се пошегува: — Сега и другите ми жени искат яхти с техните имена.

Горски не се усмихна и принцът се извърна от него и попита Петров:

— А как беше партито в дома на господин Таморов?

— Много забавно. Праща ви поздрави и с нетърпение очаква да се срещнете в дома му в града в сряда.

— Аз също очаквам с нетърпение да го видя отново.

Всъщност Георгий Таморов нямаше никаква представа, че ще се среща с принца, нито пък му беше известно, че Петров е на яхтата. Колкото по-малко знаеше, толкова по-добре. А и дори да заподозреше, че има някаква връзка между Василий Петров и ядрената експлозия в пристанището на Ню Йорк, щеше да си държи езика зад зъбите. Русия се беше променила, но КГБ бе сменил само името си, но не и своята ДНК, и дори богатите олигарси разбираха това.

Петров си погледна часовника. Вечерята скоро щеше да бъде сервирана и трябваше да се захване с истинската си работа — да планира как да избие всички на борда на „Хана“.

— Кой ще вечеря с нас? — попита той домакина.

— Имам още шестима гости. Четирима са мои сънародници, които ще ви представя по време на вечерята. Другите двама са бизнесмени от Китай. За съжаление техният английски не е добър.

— Настанете ги до господин Фрадков — пошегува се Петров и всички, с изключение на Аркадий Урманов, се разсмяха.

— Както помоли полковник Петров, не съм споменавал имената ви — увери ги принцът. — И ще ви представя само по малко име и като руски петролни директори, които ще ми гостуват, докато не пристигнем в Ню Йорк.

Петров кимна. Явно на негово височество му харесваше тази игра на секретна дипломация.

— Капитан Уелс и другите офицери ще бъдат ли с нас?

— Не. Те ще вечерят другаде.

— А дамите?

— За тях съм поръчал бюфет тук, в салона. Може би след вечерята ще се съберем тук за малко… отпускане.

Петров кимна и погледът му обходи дългия салон, докато се мъчеше да реши как точно да застреля проститутките. Може би най-добре беше да остави работата на Горски, който също проявяваше интерес към голямото помещение.

Двамата бяха проучили плановете на „Хана“ и Петров беше сигурен, че познават голямата яхта достатъчно добре, за да си свършат работата преди някой да вдигне тревога, да се опита да напусне кораба или да окаже въоръжена съпротива.

Като стана дума за това, трябваше да зададе следващия си въпрос така, че да не прозвучи прекалено любопитно или необичайно. Той погледна принца.

— Предполагам, че имате охрана на борда.

Принцът го погледна в очите.

— Капитан Уелс има карабина и пистолет, макар че ги държи скрити и заключени. Въоръжени сме по-добре, когато плаваме в опасни води с пирати, но оръжията ще са проблем, ако служители от митницата решат да се качат на борда.

— В Америка има триста милиона оръжия — отбеляза Петров. — Така и не мога да разбера защо честен човек не може да донесе още няколко от страната си за лична защита.

Принцът нямаше какво да отговори на това.

— Един от стюардите ми, Карим, онзи с традиционните дрехи, е личният ми телохранител. Е, когато сме на брега — добави той и се усмихна. — Надявам се, че тук не ми е нужен бодигард.

Петров отвърна на усмивката и обмисли следващото си питане.

— Надявам се голямата ми група да не се окаже прекален товар за персонала и екипажа ви.

— Имам седмина работливи сомалийски стюарди — увери го принцът. — А френският ми готвач Андре разполага с четирима помощници, които са източноевропейци и са свикнали на продължителна и здрава работа. — Той се усмихна. — Боя се, че саудитците са станали изнежени и лениви.

Както и негово височество, помисли си Петров.

— Имате направо копие на ООН на борда — каза той. — Капитан британец…

— Помощник-капитан ирландец и двама италианци, машинистът и щурманът. Както и седем моряци от цял свят.

Числата отговаряха на информацията, която бе дадена на Петров.

— Същинска Вавилонска кула — отбеляза той.

— Общият език, езикът на морето, е английският — увери ги принцът. — Така че няма да имате проблеми в общуването. Целият екипаж и персоналът са дали клетва да пазят тайна — добави той и се пошегува: — Каквото се случи на „Хана“ си остава на „Хана“.

— Да — каза Петров, докато пресмяташе броя на гостите, прислугата и членовете на екипажа, които трябваше да бъдат открити и елиминирани.

Двамата с принца побъбриха още няколко минути, докато Горски и Урманов мълчаха и отпиваха вода.

Принцът прочисти гърлото си.

— Колкото до дамите…

Той погледна полковника.

— На кея ще бъдем посрещнати от високопоставен служител от консулството на Руската федерация — увери го Петров. — Няма да има никакви проблеми.

Принцът кимна.

— Може би ще поискате да се освежите.

Той стана и гостите му също станаха.

— Стюардът ще ви отведе до каютите ви. — Принцът си погледна часовника — „Ролекс“ с инкрустирани диаманти. — Коктейлите ще бъдат сервирани в трапезарията след половин час. Облеклото е неофициално. Елате, както сте.

Докато принцът се обръщаше, Петров и Урманов леко се поклониха, но не и Горски. Той изчака домакина да излезе и каза, без да се обръща към никого конкретно:

— Светът ще бъде по-добро място без него.

— Бъди добър гост, Виктор — сгълча го Петров. — Не е виновен, че се е родил богат, в кралско семейство и мюсюлманин.

Горски се усмихна.

— Поне нашите олигарси работят здравата, за да откраднат парите им.

Петров също се усмихна и погледна доктор Урманов, който не се усмихваше. Запита се дали ученият знае, че вече е мъртвец.

Планът на Москва беше доктор Урманов да пристигне на „Хана“ с лодката от риболовния кораб заедно с капитан Глеб и ядреното устройство. Но Петров бе настоял Урманов да бъде под негов контрол в Ню Йорк, за да може да го прецени и да го отхвърли, ако се усъмни, че няма да е склонен да приведе бомбата в готовност. Е, беше склонен, в противен случай нямаше да стигне дотук. Пък и обещаните два милиона швейцарски франка бяха добър мотиватор. А евентуалното заточение в Сибир — още по-добър.

Отначало в Москва бяха разтревожени, че ще трябва да вкарат Урманов в Америка под чуждо име и в ролята на дипломат от ООН. Но това беше правено и преди, винаги успешно, и СВР увери Кремъл, че никой от разузнаването на Държавния департамент няма да открие истинската самоличност на неизвестния пенсиониран физик при проучването на дипломатите.

Така Петров беше наложил своето и двамата с Горски използваха възможността да разпитат Урманов в Ню Йорк за ядреното устройство и всички необходими стъпки за премахването на евентуални проблеми, които можеха да възникнат при привеждането му в готовност. Така или иначе Петров и Горски разполагаха с кодовете на бомбата и Петров лично щеше да я задейства и да нагласи часовниковия механизъм. Доктор Урманов беше необходим само ако възникне някакъв технически проблем. А ако часовниковият механизъм не работеше, устройството имаше и самоубийствен детонатор, задействан с радиосигнал, и Петров беше готов да го използва.

По един или друг начин Ню Йорк щеше да има съмнителната чест да стане третият град в света, унищожен от ядрено оръжие. Проектът „Манхатън“ се завръщаше у дома.