Нелсън Демил
Сияен ангел (15)

15.

— Не съм въоръжен — заяви Бък Харис и разпери ръце така, че да мога да ги виждам.

— Аз пък съм.

Той пристъпи към мен и попита:

— Ще си стиснем ли ръцете?

— А какво ще кажеш просто да те изритам в топките?

— Долавям гняв, Джон.

Тес се намеси:

— Каквито и проблеми да имате за решаване помежду си, могат да почакат. Мисията е на първо място.

Не знаех, че съм на мисия. Бях на прецакано наблюдение. Но май Тес и Бък бяха на мисия.

Погледнах Бък Харис на лунната светлина. Още изглеждаше добре за човек на седемдесет и няколко, макар да бе блед в сравнение с последния път, когато го видях с йеменския му тен.

Бъкминстър Харис беше стар боец от Студената война, остатък от дните, когато всички трябваше да се безпокоим от ядрено самоунищожение. Признавам, че бе очарователен джентълмен, когато не кроеше да ме убие.

Той имаше да каже нещо по темата.

— Вероятно си разбрал погрешно какво се случи в Йемен.

— Изобщо не ми е минавало през ума — казах аз, отчасти заради Тес. — Значи дори да ми е изглеждало, че ти и приятелчето ти от ЦРУ се опитвахте да пречукате мен, Кейт и Бренър, сме ви разбрали съвсем погрешно. Моля, приеми извиненията ми.

— Изобщо не си изгубил сардоничното си остроумие.

— И се целя все така добре.

— Мисля, че вие двамата трябва да си поговорите насаме — каза Тес и ме погледна. — Просто го изслушай и реши.

После се обърна и тръгна към залива.

Така че двамата с Бък останахме сами. Може би.

— Има ли някой с теб? — попитах.

— Не.

— Ако лъжеш, мъртъв си.

— Имаш думата ми.

— И ти моята. — Кимнах към Тес. — Коя е тя?

— Не е от ЦРУ, ако това ти е грижата. — Той се потупа по джоба. — Мога да ти покажа документите й.

— Леко и бавно, Бък.

Той пъхна ръка в джоба си и извади калъф за документи.

— Хвърли ми го.

Той ми го подхвърли и аз го отворих и го погледнах на слабата светлина. Различих снимката и името, Тес Фарадей, както и печата на Държавния департамент. Разбира се, това не означаваше нищо — шпионите носят такива документи, каквито им трябват, и Бък разбираше, че не си падам по ЦРУ и че чувствата са взаимни. Всъщност Управлението гледаше на мен — и на Кейт — като на недовършена работа.

Прибрах документите на Тес в джоба си.

— Обърни се, опри ръце на ей онова дърво и се разкрачи.

Бък се подчини без възражения и го обискирах. В този бизнес, когато декларираш, че си невъоръжен, по-добре наистина да е така, в противен случай разговорите приключват.

— Обърни се.

Той се обърна, възвърна достойнството си и се огледа.

— Доста подходящо място за паууау. Ще изпушим лупата на мира и ще заровим томахавката.

— Повече би ми харесало да ти я забия в шибаната глава.

— Не се потапяш в духа на това място, Джон.

— Кажи ми защо да не те убия.

— Защото трябва да чуеш какво имам да кажа за полковник Петров.

— Разполагаш с три минути.

Той седна на земята и облегна гръб на дървото. Приличаше на уморен стар воин, призован за пореден път да изпълни дълга си, защото старият враг внезапно се е появил отново.

Покани ме да седна, сякаш ще пушим лула на мира или нещо подобно, но аз отклоних поканата.

Погледнах към брега. Тес беше навила крачолите си и бе нагазила до колене във водата. Тези хора — имам предвид всичките шестнайсет агенции на американската разузнавателна общност — са си малко смахнати. Затъкнах пистолета в колана си.

— Говори.

Бък започна:

— Тес редовно ме държеше в течение и когато се обади от кръчмата в Саутхамптън, реших, че си заслужава да дойда от града. А когато се обади от ресторанта, бях радостен, че съм го направил.

— Аз също.

— Трябва да забравиш Йемен.

— На път съм да го направя.

Той ме погледна.

— Джон… разбираш, че изпълнявах заповеди… заповеди, с които не бях напълно съгласен, нито ми допадаха.

— Ако търсиш съчувствие, ще го намериш в речника между „сифилис“ и „шибаняк“.

Номерът с „изпълнявах заповеди“ не мина, така че Бък реши да изпробва чара си.

— Поздравявам те за дръзкото ти решение да се промъкнеш на партито на Таморов. Онова, което видяхте, промени всичко тази нощ. — Бък усети, че не съм очарован, и смени темата. — Как е Кейт?

— Пропиляваш трите си минути.

Той пропусна забележката ми покрай ушите си.

— Зарадвах се, когато чух, че са я повишили. Но бях озадачен, че си се захванал… с по-малко отговорна работа.

— Бък, що не си го начукаш?

Той продължи:

— Ти си забележителен човек, Джон, но не мисля, че в Антитерористичната спецчаст те оценяваха по достойнство.

Бък владееше отлично руски, така че го изпробвах.

— Ебис в жопу.

Той се усмихна и продължи:

— Шефът ти Том Уолш те подронваше. Което е странно, тъй като толкова харесва Кейт.

— Опитваш се да ме накараш да те застрелям ли?

— Просто правя наблюдение. Тес пък започна да те харесва прекалено много. Едва не я отстранихме от случая.

— Вече го направих и взех оръжието й. Ето колко вярвам на нейните глупости и на твоите.

— Дори в един маскарад някои неща са истински.

— Говори за Василий Петров — посъветвах го настоятелно.

— Добре. Полковник Василий Петров е син на Владимир Петров, генерал от КГБ, който навремето ръководеше СМЕРШ.

— Това ми е известно.

— В такъв случай знаеш, че синът работи в същата област.

— Мислех си, че е делегат в ООН по въпросите за правата на човека.

— Е, такъв е, но не разбира много от работата си. — Бък се замисли за момент. — Тес ми каза, че Петров и двамата му спътници са се държали малко странно на партито на Таморов.

— Точно така.

Той се усмихна.

— Когато руснак не пие на парти, нещо не е наред. — Замисли се отново. — И после Петров, Фрадков и Горски са се качили на амфибия и са отплавали.

— Правилно.

— Разбрах, че сте вдигнали окръжната полиция да издирва амфибията по въздух и море.

— Точно така.

— Какви според теб са шансовете им да открият лодката или къде е бил откаран Петров?

Не отговорих.

— Полковник Петров — продължи той — разбира от шпионаж толкова, колкото от човешки права. Той е убиец.

— Всички го знаем, Бък.

— Виктор Горски също е убиец.

— А Фрадков?

— Той е друга работа. Ще се върна на Павел Фрадков по-късно. Но засега бих искал с капитан Калиш да продължите да търсите изчезналите руснаци.

Следващата ми спирка вероятно щеше да е къщата на Таморов, така че попитах:

— Какви са отношенията между Петров и Георгий Таморов?

— Добър въпрос. И отговорът е, че не знаем. Но ако трябва да предполагам, бих казал, че са такива, каквито изглеждат — на взаимна изгода. Таморов търси приятелството на силен полковник от СВР, а полковник Петров се радва на гостоприемството на богат олигарх.

— Петров не се наслаждаваше особено на партито. Дори не му се отвори парашутът с някоя дама.

Бък се усмихна насила.

— Обаче е взел със себе си дванайсет млади дами. Така че изглежда, че Петров е използвал имението на Таморов като място, на което да срещне амфибията, която вероятно е откарала него и приятелите му на друго парти.

И може би, помислих си аз, Петров и Горски са взели от къщата на Таморов и някои инструменти на занаята си, които не биха могли да носят в колата си. Но само при положение че Петров е намислил нещо. Така де, дали се е измъкнал с лодка от преследвачите си от ГНД, защото крои нещо? Или защото отива на друго парти? Това беше въпросът.

Бък затвори очи и ми се стори, че е задрямал, но той каза:

— Опитах да убедя колегите си, че руската заплаха не се приема сериозно. Разузнавателната, военната и дипломатическата общност наливат огромни средства във войната срещу ислямския тероризъм заради единайсети септември. И не обръщат внимание на събуждащата се мечка.

Можех да очаквам подобно нещо от Бък, чиито дни на слава бяха зад гърба му. Но бях съгласен с него, че Студената война се е завърнала и никой не обръща внимание на това.

Междувременно Бък не ми даваше обещаните обяснения, така че попитах:

— Петров да не би да е тръгнал да пречука някого?

— По-късно ще стигна дотам. — Той смени темата. — Предупредих и Бреговата охрана и те се съгласиха да пратят няколко катера и хеликоптер и да се включат в издирването. Но както съм открил, техните ресурси са ограничени в сравнение с онова, което има на разположение полицията.

Кимнах. Дори в тази епоха на антитероризъм и контрабанда на наркотици Бреговата охрана на Съединените щати е със скромни възможности. От друга страна, Морското бюро на полицията на окръг Съфолк разполага с около двайсет плавателни съда с различни размери и способности и с четири хеликоптера за издирване, спасителни операции и налагане на закона. Освен това има пристанищни полицаи, които също разполагат с катери. С две думи, Скот Калиш имаше на разположение повече ресурси по вода и въздух, отколкото Бреговата охрана. Поради което и му се обадих.

— Тес ми докладва, че Петров и приятелите му носели три сака, когато се качили в амфибията — каза Бък.

— Правилно.

— И нищо по-голямо? Като куфар например?

Преди да успея да се поинтересувам защо пита, чух стъпки и видях Тес да идва към нас.

Тя ме погледна, после погледна седящия под дървото Бък.

— Мисля, че почти приключихме — каза й Бък и се усмихна. — Джон реши да не ме убива.

— Днес — обясних аз.

Тес отново ме погледна.

— Разбираш ли колко важно е това?

— Честно казано, не.

Тя погледна Бък.

— Още не съм стигнал до Павел Фрадков — обясни той.

— В такъв случай да стигнем до Павел Фрадков — предложих аз.

Бък стана и ме погледна.

— Доколкото разбирам, колите ви са оборудвани с преносими детектори на радиация.

Това не исках да чувам.

— И госпожица Фарадей ми каза, че не е чула никакво бибипкане дори когато сте били много близо до колата на Петров — продължи той. — Така че вероятно то е вече на кораба, с който се е срещнал Петров.

— Кое е на кораба?

— Знаеш за какво говоря.

Наистина знаех.

Малко неща ме плашат, но атомните бомби са начело на много краткия ми списък. Прочистих гърлото си.

— Имаш предвид атомна бомба.

— Точно така. Вероятно достатъчно малка, за да се побере в куфар — добави той.

— Защо мислиш така?

— Защото Василий Петров е масов убиец психопат. И подобно на баща си и техния президент мегаломан копнее за славните дни на съветската империя. А единствените, които стоят на пътя им, сме ние.

Бък видя, че не се връзвам напълно, и смекчи малко тревогите си.

— Не сме сигурни, че става въпрос точно за това, но ако събереш две и две, видяното на партито на Таморов няма смисъл, освен ако не е в този контекст.

Помислих си за всичко, което се бе случило, откакто Петров се беше качил в колата, и не можех да стигна до заключение, свързано с атомна бомба.

— Липсва парче от пъзела — казах на Бък. — Фрадков.

— Точно така. Павел Фрадков, чието истинско име е Аркадий Урманов, е атомен физик. Навремето е работил по съветската програма за миниатюризация на ядрените оръжия. Бомби в куфари.

Мътните да го вземат!

— Миниатюрните бомби са темпераментни и се нуждаят от периодични… ами, настройки — уведоми ме Бък. — Страхът, че могат да попаднат в ръцете на терористи, е съвсем реален. Но никой не знае дали наистина ще се взривят, ако не са били поддържани редовно през трийсетте години, откакто са произведени повечето от тях. За да си сигурен в това и за да активираш правилно устройството, не е зле да разполагаш със специалист по атомни оръжия, който разбира от тези работи.

— Особено такъв, който не е пил цяла нощ — добави Тес.

Както казваме в криминалните разследвания, уликите се трупаха — и сочеха в една и съща посока.

Обърнах се към Бък.

— Предполагам, че Петров и приятелчетата му са се срещнали с руски кораб.

— Аз бих предположил същото. И че на този кораб може да има атомно устройство. Ако е бомба куфар, може да е най-големият модел, горе-долу с размерите на пътнически куфар, с мощност около десет килотона. — Бък поясни: — За сравнение, бомбата от Хирошима според преценките е била с мощност между дванайсет и шестнайсет килотона.

Погледнах Тес. Дали бе знаела всичко това?

— Освен това трябва да приемем, че корабът, с който са се срещнали Петров и Фрадков, пътува към Ню Йорк — каза Бък.

Не отговорих, но предположението беше добро.

— Корабът ще влезе в пристанището и в някой момент, преди или след като пристане, бомбата ще се взриви и огненото кълбо ще унищожи напълно всичко в радиус четиристотин метра и ще изпепели сградите в радиус осемстотин метра от епицентъра — продължи Бък. — А освен това имаме поражения от ударната вълна, радиоактивно замърсяване, прекъсване на комуникациите и масова паника. Повече от половин милион ще загинат при взрива, а след него вероятно още толкова.

Отново не отговорих.

— Ако приемем, че целта е Уолстрийт — продължи Бък, — цялата южна част на остров Манхатън ще бъде заличена, заедно с финансовия и правителствения център, наред с вашите офиси на Федерал Плаза 26 и строителната площадка на Световния търговски център. Ще изчезнат също пристанищата, мостовете, тунелите и метрото в целия исторически район, който ще остане радиоактивна пустош години наред. Да не говорим за Статуята на свободата и пораженията по пристанищата на Бруклин и Ню Джърси. — И добави ненужно: — Това ще бъде осакатяващ финансов и психологически удар срещу Америка, от който ще има да се възстановяваме десетилетия.

— Схващам. Много е трудно обаче, всъщност е невъзможно да вкараш кораб с радиоактивни материали през пристанищните фортове, които са оборудвани с детектори на радиация — уведомих го. — Освен това патрулните катери на Пристанищния отдел на нюйоркската полиция също са оборудвани с детектори, както и катерите на Брегова охрана. А ако руснаците се опитат да свалят бомбата от кораба и да я вкарат в града, няма да минат през митницата, която също има детектори на радиация на кейовете.

— Сигурен съм, че руснаците имат някакъв план.

Наистина трябваше да имат. Помислих си обаче, че руски кораб, бил той товарен или пътнически, ще е обект на особено внимание на пропускателния пункт Амброуз Буй, преди да приближи пристанището на Ню Йорк. Помислих си също, че руснаците едва ли биха искали да ги хванат с атомна бомба на борда на техен кораб. И че ако бомбата се взриви, ще бъде установено, че руският кораб е бил в епицентъра, и това може да доведе до ядрена война. Така че някои неща не се връзваха.

Освен това защо Петров, Горски и онзи ядрен специалист Урманов трябва да се качват на амфибия и да се срещат с кораба с бомбата? Биха могли да се качат още в Русия. Така че Бък може би грешеше и Петров в момента пиеше водка на борда с Таша в скута му. Аз щях да стигна точно до това заключение — ако не беше Урманов.

Бък прекъсна мислите ми.

— Не знаем дали Петров и приятелите му смятат да се измъкнат от взрива, или става въпрос за самоубийствена мисия. Мисля, че човек като Петров би искал да види резултата от делото си, така че вероятно има план да се махне заедно с двамата си спътници. Но за младите дами и всички останали на борда на въпросния кораб мисията е самоубийствена, макар да съм сигурен, че те не го знаят.

„И никога няма да разберат — помислих си, — защото ще станат едно с вселената в момента на Големия взрив“. Надявах се това да не е самоубийствена мисия за Петров, защото самоубийствените мисии като онази от единайсети септември имат повече шансове за успех от онези, при които извършителите се нуждаят от план за измъкване. Имаше много неща за обмисляне. Особено нещата, които не се връзваха.

Бък май си помисли, че се нуждая от още улики. Само че не разполагаше с такива, така че ми разказа история.

— Недалеч оттук — започна той — има една местност, Насау Пойнт. Чувал ли си за нея?

— Бил съм там.

— Същото се отнася и за Алберт Айнщайн, който прекарал там лятото на трийсет и девета в къща под наем.

— Заслужавал си е почивката.

— През юли същата година — продължи Бък — Айнщайн бил посетен от двама известни физици, Юджийн Уигнър и Лео Силард, които го убедили да напише писмо до президента Рузвелт и да го предупреди за германската програма за създаване на атомна бомба.

Всъщност бях чел прочутото писмо от Насау Пойнт, така че знаех накъде отива разговорът, но Бък обичаше да разказва истории и затова го оставих да продължи.

— В това писмо Айнщайн казва нещо, което… е, което е предупреждение от миналото към нас от бъдещето. — Бък ме погледна. — Айнщайн е написал на Рузвелт следното: „Една-единствена бомба от този тип, превозена от кораб и взривена в пристанище, спокойно може да унищожи цялото пристанище и част от заобикалящата го територия“. — Помълча за момент и каза: — Мисля, че този ден е дошъл.

„Е — помислих си, — ядреният кошмар май е започнал в умовете на учените много преди някой дори да е наясно какво представлява ядрената енергия“. Айнщайн е бил умен тип.

— Рузвелт приел това сериозно, както трябва да го приемем и ние — каза Бък.

С това май поучителната история завърши и Бък ме попита:

— Ти приемаш ли го сериозно?

— Правдоподобно е.

— Не всички мислят така.

— Предполагам, че скоро ще разберем.

Той не отговори на забележката ми, а попита:

— Някакви вести от капитан Калиш?

— Не.

— Няма да е зле да се обадиш в полицейското управление на Съфолк и да уредиш детективи, които да дойдат с нас в къщата на Таморов — каза Тес.

— Добре. — Май аз бях човекът начело и ченгето за работа. Но преди да тръгна за срещата с Таморов, се обърнах към Бък.

— Какво знаеш за Георгий Таморов?

— Не повече от онова, което знаят всички. Натрупал милиарди от петрол и газ и има финансови интереси по целия свят, включително в Америка. Близък е с Путин и е плейбой от глобален мащаб. Притежава „Фалкон 900“, който го вози до местата за забавление.

— А притежава ли товарни кораби или луксозни лайнери?

— Добър въпрос, но не. Сигурен съм обаче, че познава хора, които притежават.

Кимнах.

— Личен живот?

— Женен е за една и съща жена от около двайсет и пет години и имат син и дъщеря, които учат в университет в Англия.

— Доколкото помня, има собственост и в Манхатън.

— Да, къща в Трайбека и офиси недалеч от бившия Световен търговски център.

— Значи не би останал доволен, ако атомна бомба изпепели Долен Манхатън.

— Точно така. Затова не мога да си представя, че Таморов знае какво крои гостът му. Освен това съпругата му в момента е в Ню Йорк.

А съпругата на Петров не беше.

Така че тръгнах да се видя с Георгий Таморов и шофьора Дмитрий, които знаеха нещо.

Бък ми каза стандартното предупреждение.

— Всичко, което си чул тази нощ, е строго поверителна и разделена на части информация, която не бива да се повтаря пред никого и при никакви обстоятелства.

Не отговорих.

— Знаеш как да пазиш тайни, Джон, както го направи в Йемен. Вярваме ти.

Съжалих, че не мога да кажа същото.

— Да се молим, че грешим и че всички тълкуваме погрешно онова, което виждаме — каза Бък на Тес и мен.

Да бе. Също като в Йемен.

— Ще те оставя да се молиш и ще ти се обадя, когато разполагам с нещо — казах му и добавих: — Добър паууау се получи.

— Идвам с теб — каза Тес.

— Ти си уволнена.

Бък се намеси.

— Боя се, че трябва да настоя да вземеш Тес с теб.

— Сериозно?

— Моля те. — И обясни: — Тес има контакт за ресурси, които могат да ти потрябват на момента.

Може и да беше вярно, но Бък искаше също и някой да ме държи под око.

— Добре — казах, защото знаех, че мога да я разкарам по всяко време.

Бък не ми каза какъв ще е следващият му ход и аз не го попитах. Може би щеше да иде да дремне.

Той ни пожела късмет и ми протегна ръка, но аз не я стиснах.

— Имаме недовършена работа — напомних му.

Двамата с Тес тръгнахме обратно през гробището към шевролета.

— Вярваш ли в онова, което мисли Бък? — попита тя.

— А ти?

Тя повървя мълчаливо известно време.

— Просто надминава всичко, което мога да си представя…

Е, Алберт Айнщайн си го е представил много преди да бъде създадена първата бомба и затова днес си носим детектори на радиация.

— Кога научи за това? — попитах.

— Не бях напълно запозната, докато не се обадих на Бък от ресторанта.

Можеше и да е вярно, като се има предвид, че тя не искаше да нахълтвам на партито на Таморов. Проблемът с разделената на части информация е, че никой няма представа какво всъщност става. Или защо прави онова, което прави. Ако полицията действаше по такъв начин, нямаше да извърши нито един арест.

— Когато казах на Бък, че тримата руснаци са отплавали с амфибия, той заподозря, че става нещо — добави Тес.

— Подозирал е нещо много преди тази вечер. Именно затова е в Ню Йорк, а не във Вашингтон. И затова те е прикрепил към мен.

Тя не отговори.

Винаги съм смятал, че 11/9 нямаше да се случи, ако тези типове говореха открито помежду си. А сега бяхме изправени пред нещо, в сравнение с което 11/9 изглеждаше просто като лош ден в офиса.

Стигнахме до колата.

— Аз ще карам — казах и се настаних зад волана.

Тес седна до мен и посегна назад, където бяха всичките играчки, включително джобният детектор на радиация. Тя го взе и го сложи на таблото между нас.

— Мога ли да си получа пистолета?

Дадох й глока и документите и подкарах обратно по пътя към изхода от резервата.

Погледнах малкото устройство. Има два начина да засечеш радиация. Единият е с преносим детектор преди да е започнало разцепването на атомните ядра. За втория е твърде късно.