Нелсън Демил
Сияен ангел (24)

24.

Пресякохме границата между Шинекок и Саутхамптън и бившата ми новобранка ми показа преки пътища до къщата на Таморов — мисля, че се опитваше да е полезна.

— Още ли си ядосан? — попита ме по едно време.

Не бях сигурен какво пита — дали съм ядосан на нея или на Бък, но предвид всичките ни разговори, когато ме мамеше, май се чувствах малко като глупак и съответно ме беше яд на самия мен. Така де, ако бяха пратили мъж вместо добре изглеждаща жена, със сигурност щях да го разкрия.

— Гневът пречи на добрата преценка и доброто изпълнение на работата — посъветва ме госпожица Фарадей.

— Повече ми харесваше, когато беше зелен новобранец.

— Не е вярно. — Тя смени темата. — Разбирам защо Бък искаше да работя с теб.

— В такъв случай разбираш защо аз не искам да работя нито с теб, нито с него.

— Е, в такъв случай ще ти кажа, че Бък е човекът, който пръв надуши всичко това. Преди два месеца руският външен министър уведоми Държавния департамент, че Павел Фрадков ще бъде назначен в руската мисия в ООН — обясни тя. — Работата на Бък е да проучва тези типове. Той е един от последните воини от Студената война в разузнаването на Държавния департамент и знае всичко, което има да се знае за бившия Съветски съюз. Дори е написал меморандум за Владимир Путин по времето, когато е бил офицер от КГБ, в който се препоръчва той да бъде наблюдаван внимателно.

Явно госпожица Фарадей беше впечатлена от стария Бък, което изкривяваше възприятията й за него, както бяха изкривени и моите от двойната му игра в Йемен.

Тя продължи:

— И когато видя снимката на Павел Фрадков в документите за дипломатическа виза, пратени от руснаците до Държавния департамент, въпреки годините и променената външност го разпозна като доктор Аркадий Урманов, ядрен физик от времето на Съветския съюз.

— Бък е умен — съгласих се. — Което не може да се каже за онзи, който е пуснал този тип в страната.

— Понякога можем да ги привлечем на наша страна. Дори имаме програма, по която купуваме руски ядрени физици и им даваме работа в Щатите.

— Ами Горски и Петров? И за тях ли имате работа?

Тя помълча за момент, после каза:

— Ние… някой… искаше да разбере какво кроят.

— Е, вече знаете.

Тя нямаше какво да ми отговори и попита:

— Какво е станало в Йемен?

Съжалих, че бях изгубил самообладание с Бък в нейно присъствие.

— Може да съм интерпретирал случилото се погрешно.

— Сигурна съм, че е така. Бък е патриот — уведоми ме тя.

Също като Адолф Хитлер. И като Василий Петров.

Сложих край на разговора, като се обадих на Скот Калиш. Той вдигна.

— В момента шофирам и говоря на спикърфон — казах му. — Пътувам с федерален новобранец, госпожица Тес Фарадей.

— Добре, в такъв случай ще говоря бавно. Аз съм в Тимбър Пойнт — каза той.

Иначе казано, в централата на Морското бюро на окръг Съфолк. Почувствах се виновен, че го откъснах от повторенията на „Закон и ред“.

— Как върви?

— Не много добре. Мислех си, че ще открием някъде амфибията. Освен издирването по вода и въздух изпратихме сигнал за повишена бдителност на всички полицаи по яхтклубове, публични докове и…

— Амфибията вече е на палубата на някой кораб, Скот. Трябва да намериш кораба.

— В морето има стотици кораби. И четирите ни хеликоптера са включени в издирването. Използваме прибори за нощно виждане и прожектори. Но никой от тях не е забелязал амфибията, която описа — нито във водата, нито на борда на голям кораб.

Това не беше добре.

— Вдигнах десет пристанищни екипа — продължи Калиш. — Претърсват районите източно и западно от къщата на Таморов, от брега до морския път Феъруей, който започва на трийсетина километра навътре в океана. Общо казано, покриваме около две хиляди и шестстотин квадратни километра. И с времето районът на издирване става все по-голям.

— Това ми е ясно. Бреговата охрана също е вдигната.

— Добре, ще координираме действията си. Ние дори не знаем колко бърз е корабът, в каква посока се движи и как изглежда — напомни ми той.

— Изглежда с амфибия на палубата. Ако е покрита с платно, използвайте инфрачервените камери.

— Благодаря за съвета.

Подминах сарказма му.

— Имаме информация, че корабът се движи на запад, към Ню Йорк.

— Откъде знаеш?

Знаех го, защото ако на борда му имаше атомна бомба, Ню Йорк щеше да стане епицентър, както живописно ми бе обяснил Бък. Но в света на разделената информация не бях сигурен дали мога да споделя това със Скот Калиш. Хвърлих поглед към Тес, която поклати глава.

— Не мога да ти кажа. Но все пак ми се довери.

— Добре… ще се съсредоточим върху пътуващите на запад кораби.

— Добре. Обади се на колегите си от Морското бюро на окръг Насау и им кажи да поемат издирването от твоите хора. Освен това някой ще трябва да се обади на Пристанищния отдел на нюйоркската полиция. Прибери останалите си хора.

Последва кратко мълчание, след което Калиш каза:

— Нямам нищо против да ти помагам, Джон, но влязохме в преразход. Колко важна е тази операция? И разходите ми покрити ли са?

Отново погледнах Тес, която протегна ръка към телефона. Дадох й го.

— Капитан Калиш, обажда се Тес Фарадей от разузнаването на Държавния департамент.

Той не отговори. Сигурно се чудеше как новобранец е бил повишен така бързо.

— Имаме основания да смятаме, че амфибията се е срещнала с кораб, на който вероятно има въоръжени терористи — продължи тя.

Последваха няколко секунди мълчание.

— Аз пък си мислех, че става дума за амфибия с група руски проститутки, тръгнали на парти — каза накрая Калиш.

— Не мога да се впускам в подробности, капитане, но ще се погрижа човек от Вашингтон да се свърже пряко с вас.

— Няма да е зле. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

Тес ми върна телефона.

— Такава е работата, Скот — казах му. — Голяма и гадна.

— Добре… но е напълно възможно корабът да е на сто и петдесет километра южно от морското трасе. Или да е на котва и да изчаква.

— Така е… — Общо взето, не разполагахме с информация, а онази, която беше налична, вече бе стара. — Изглежда ми логично корабът да е с руска регистрация. Можеш ли да разбереш какви руски кораби пътуват към нюйоркското пристанище?

Той се замисли за момент.

— Да и не. Да, ако системата за автоматична идентификация на кораба работи. Тогава Брегова охрана може да установи местоположението на всеки приближаващ съд с цялата информация за него — име, отправно пристанище, товар и така нататък.

— Звучи добре.

— Но ако корабът има някакви лоши намерения, може да изключи САИ предавателя си — добави той. — Както би го направил самолет. Разликата е, че самолетът ще се вижда на екрана като неидентифициран, докато радарът не покрива така добре морето. Теоретично кораб в открито море може да изчезне, като изключи предавателите си.

— Разбирам. — Но още не разбирах защо Петров си мисли, че може да прекара излъчващ радиация кораб покрай всички патрулни катери и покрай старите пристанищни фортове, които са оборудвани с много чувствителни детектори. Не можех да използвам думата „ядрен“, така че попитах: — Възможно ли е кораб с терористи да мине през всички пропускателни пунктове? Дай ми няколко сценария.

— Добре… ами, теоретично може да се промъкне покрай Бреговата охрана и пункта Амброуз, ако е изключил САИ предавателя си. И предполагам, че може да влезе право в пристанището, без да бъде забелязан, особено нощем. Но в края на краищата трябва да спре на някой док, за да разтовари терористите — добави той.

Всъщност корабът трябваше само да влезе в пристанището и да взриви атомната бомба, след като е приближил Манхатън.

Скот Калиш обаче си мислеше, че на кораба има момчета от Пясъчландия, въоръжени с АК-47 и ръчни гранати или нещо подобно.

— Не разбирам думите „руснаци“ и „терористи“ в едно изречение — каза той.

— Не всички терористи се казват Абдул — казах аз и се опитах да поясня глупостите си: — Може би „саботьори“ е по-подходяща дума.

Калиш не остана удовлетворен от обяснението ми.

— Така и не получавам ясна представа за заплахата или мисията.

— По-късно ще поговорим за това.

— Приемам, че ако на кораба има терористи… или саботьори — продължи той, — трябва да подхождаме предпазливо и да сме готови за въоръжен отпор.

— Правилно приемаш.

— Нямаше да е зле да получа тази информация по-рано.

— Така е. Но не бяхме сигурни.

— Аз и сега не съм сигурен за мисията и заплахата.

Наистина исках да съм честен със Скот, но не можеш да викнеш „атомна бомба“ и да изкараш акъла на всички, особено ако не си сигурен. Мислите ми обаче непрекъснато се връщаха към Аркадий Урманов, който не беше дошъл в Америка да си търси работа. Макар че все още беше възможно просто да купонясва с приятелчетата си.

— Още нещо? — попита Калиш.

Погледнах Тес, която ме гледаше така, сякаш казваше: „Не го казвай.“

— Джон? Още нещо?

Време беше за важни решения. Кодовата фраза за операция със засечена радиация е Сияен ангел и Тес може би не я знаеше.

— Моли се да те води сияен ангел — казах на Калиш.

— Сериозно ли говориш? — попита той след миг мълчание.

— Не се безпокой за бюджета. — Ядрен удар по Манхатън щеше да струва много повече. — Това е всичко, което мога да ти кажа, Скот.

— Мамка му… Ако знаех по-рано, щях да накарам всички да не се откъсват от детекторите на радиация.

Добре дошъл в клуба на разделената информация, Скот. Погледнах Тес, която не изглеждаше особено доволна от мен, и казах на Калиш:

— Току-що научих.

— Добре… е, в известен смисъл това прави кораба по-лесен за намиране… но… Господи…

Реших да сменя темата.

— Някакъв резултат с мобилния телефон на Таша?

Той не отговори. Мислите му още витаеха в Атомландия.

— Скот?

— Не… но хората работят по въпроса.

— Добре. Пътувам към Таморов. Трябват ми двама детективи от окръга, които да ме чакат на Джин Лейн. Да се оглеждат за черен миниван „Додж“ и за черния ми шевролет. Може да се наложи да се кача на един от хеликоптерите или катерите — добавих.

— Добре… можеш да ги вземеш от пост Шинекок на Брегова охрана. Просто ми кажи.

— Добре.

Понечих да затворя, но Скот каза:

— Получавам доклад… задръж малко.

— Добри новини, надявам се.

— Да… ако ти беше онзи, когото търсим. От юг идва мъгла. Типично за това време на годината.

— Дръж ме в течение.

Затворих.

— Добре се справяше — каза ми Тес. — Докато не спомена онова, за което не може да се говори.

— Той трябва да си свърши работата.

— И после някой друг да реши да му каже. Не ти.

— Когато с Бък ме помолихте да работя с вас, знаехте какво ще получите — уведомих я. — Обади се на хората си във Вашингтон и им кажи да се свържат със Скот Калиш.

Тя взе телефона ми и започна да пише есемес.

— Бък пътува към поста Шинекок на Бреговата охрана. Ще го посъветвам да отиде в Тимбър Пойнт и да се види лично с капитан Калиш.

— Кажи му, че трябва да е честен с него.

Тя изпрати съобщението.

— Какви според теб са шансовете на Калиш да открие неизвестен кораб в открито море?

— За момента не са добри. Но в някакъв момент корабът ще попадне в обхвата на детектор на радиация.

— Радиацията не може ли да се екранира с олово?

— Да и не.

— Кажи ми за да.

— Ами… от онова, което помня от курсовете, ако се намира в оловен контейнер, устройството може да не излъчва достатъчно гама-лъчи, които да бъдат засечени от детектор — от разстояние. Но отблизо ще го засече.

— Какво означава отблизо?

— Зависи от количеството изпускана радиация, чувствителността на детектора и дебелината на оловния щит. Най-добрият щит е водата — уведомих я. — Затова големият страх е, че някой кораб със закрепена за корпуса бомба може да се промъкне покрай детекторите.

— Можем ли да спрем всички кораби в морето?

— Всички легитимни кораби ще се подчинят на сигнал на Бреговата охрана. За съжаление корабът, който искаме да спрем, няма да се подчини. Нито пък да отговори.

— Добре… Тогава можем ли да затворим пристанището?

Проиграх наум този сценарий.

— Физически е трудно да спреш голям кораб, твърдо решил да влезе в пристанището. Полицията и Бреговата охрана имат съдове, с които да извършат десант на неприятелски кораб, движещ се с пълна скорост, но не е лесно — особено ако има въоръжена съпротива.

— А не може ли корабът… да бъде взривен или нещо такова?

Задаваше въпроси, които вече си бях задал, и отговорите не бяха добри.

— Дори катерите на Брегова охрана нямат достатъчно мощни оръжия, способни да спрат голям кораб, а всички наземни батареи, пазещи подхода към пристанището на Ню Йорк, са били премахнати след Втората световна война. Ще е нужен военен кораб или самолети. Както и да е, искаме ли наистина да стреляме по кораб, на борда на който може да има ядрено оръжие? Или неволно да потопим друг кораб?

Тя се замисли.

— Искаш да кажеш, че кораб с ядрено оръжие на борда може да влезе направо в пристанището и да се взриви.

— Ами… възможно е. Особено ако е кораб, който изглежда легитимен. Или ако е тръгнал на самоубийствена мисия.

Тя помълча известно време.

— Онези, които са планирали това в Москва, са знаели, че в сигурността на пристанищата има дупки.

— Достатъчно големи, че през тях да мине кораб.

Тес отново помълча.

— Може пък Бък да е прав и да тълкуваме погрешно онова, което виждаме — рече накрая.

— Всички ще се радваме, ако се окаже, че ни гони параноята.

Тя не отговори и продължихме мълчаливо. Наистина беше трудно да повярваш, че се случва подобно нещо. Приличаше на абстрактен проблем в тренировъчен курс. Намери атомната бомба, детектив. Дадохме ти улики. Мисли. Нима Абдул е по-умен от теб?

Не е. Но Иван би могъл да е.

Мамка му!