Нелсън Демил
Сияен ангел (19)

19.

Полковник Петров излезе от каютата си в коридора, където го чакаше Горски. Двамата носеха опакованите си картечни пистолети, а в джобовете си бяха напъхали резервни пълнители и плановете на яхтата. Под широките блузи с къси ръкави бяха скрити малки пистолети „Макаров“ в кобури на кръста. Въоръжението им се допълваше от бойни ножове.

— Не искам никакви тела зад борда, независимо дали са живи или мъртви — прошепна Петров на Горски. — Не искам да открият на брега трупове с куршуми в тях, които могат да бъдат свързани с този кораб. Всички следи от присъствието ни тук и от стореното ще се изпарят в пристанището на Ню Йорк.

Горски се подразни, че Петров смята за необходимо да му обяснява тези неща, сякаш е безмозъчен убиец, който изобщо не помисля за фините детайли в работата си.

— Да, полковник.

— И запомни, че не можем да поддържаме връзка чрез мобилните си телефони — продължи Петров. — И не можем да използваме радиостанциите на екипажа или интеркома, защото могат да ни чуят. Затова трябва да действаме самостоятелно, но съгласувано. Задачите ясни ли са?

Горски кимна.

— Познаваш ли този кораб така добре, както собствената си къща?

— По-добре, защото не съм си бил вкъщи от половин година.

Петров се усмихна.

— Чувстваш ли се уверен, Виктор?

— Да, полковник.

— Добре. Е, време е да поднесем подаръците си. Стреляй ниско. — Двамата с Горски си стиснаха ръцете. — Ще се видим на мостика, след като приключим.

Петров тръгна към кърмата и се качи по стълбите на главната палуба.

Горски пое в обратната посока, през офицерските помещения, където имаше малък асансьор и спирално стълбище, свързващо всички палуби. Качи се по стълбището на мостика.

Един моряк слизаше към Василий Петров. Щом го видя, му направи път, застана мирно и поздрави госта на принца.

— Добър вечер, сър.

Петров не искаше да го убива тук, но запомни лицето и телосложението му, както беше направил със стюардите и членовете на екипажа, които вече беше видял. Следващия път, когато ги видеше, тези лица щяха да са на миг от смъртта. И ако не видеше някое лице, значи човекът се е скрил и трябва да бъде открит.

— Къде отивате? — попита той.

— Да вечерям, сър.

Мъжът беше на около трийсет и говореше със славянски акцент.

— Руский? — попита го Петров.

— Не, сър. Българин.

Петров кимна.

— Приятна вечеря.

— Благодаря.

Петров се качи на главната палуба. Дамите вече се бяха събрали тук за шампанско и потапяне в басейна. Несъмнено принцът ги бе наблюдавал от салона горе и сигурно вече си беше избрал някоя. Или няколко. Петров се усмихна.

Мина през двойната врата и влезе в облицования с ламперия бар до трапезарията.

Около бара имаше седем души, донякъде по-добре облечени от него — четиримата саудитски гости, двамата китайски бизнесмени и самия домакин принц Али Фейсал, който го видя да влиза и го поздрави.

— Добре дошъл, Василий.

— Извинете за закъснението.

— Заповядайте при нас.

Но Василий Петров не помръдна от мястото, което щеше да бъде позицията му за стрелба.

Видя, че барманът е същият стюард, който ги беше обслужил в салона. Имаше и друг стюард — традиционно облеченият Карим, който бе личен телохранител на принца и сега сервираше ордьоврите. Запита се дали е въоръжен. Отдясно на бара се влизаше в дългата трапезария, частично отделена с матирано стъкло; други двама стюарди правеха последни приготовления за вечерята.

— Елате. Какво пиете?

— Минерална вода — отвърна Петров, но не пристъпи към бара и шестимата гости и принцът го погледнаха озадачено.

— Не виждаш ли, че човекът носи пакет? — обърна се Фейсал към Карим. — Вземи го.

Стюардът остави подноса с ордьоврите и забърза към руския гост.

— А къде са Виктор и Павел? — поинтересува се принцът.

— Точно зад мен.

Петров погледна през рамо, но не да търси сънародниците си, а за да се увери, че никой не стои зад гърба му. И докато Карим посягаше за пакета, полковникът скъса хартията и изстреля един куршум — ниско, в слабините. Стюардът рухна на пода.

Мъжете не чуха заглушеното оръжие, не можеха да осъзнаят онова, което виждаха, и замръзнаха, вперили смаяни погледи първо в кървящия стюард, после в Петров и накрая в оръжието в ръцете му.

Петров се прицели ниско, за да не улучи чашите и бутилките зад бара, и изстреля дълъг откос отляво надясно в групата мъже — някои бяха отхвърлени назад към бара, а други рухнаха на място. Единствено барманът продължи да стои, смаян и зашеметен. Погледна с ужас Петров, вдигна ръце, сякаш можеше да се защити, и извика:

— Не!

Петров изстреля един куршум в гърдите му и стюардът отлетя назад, блъсна се в чашите и бутилките и изчезна зад бара.

Петров бързо влезе в трапезарията, където другите двама стюарди бързаха към него. Ясно беше, че са чули звъна на стъкло, но не и приглушените изстрели и падащите върху дебелия килим тела.

Стюардите замръзнаха и се вторачиха в Петров, после забелязаха оръжието. Полковникът го издигна и изстреля по един куршум в коремите им. Двамата се превиха и рухнаха на колене на мраморния под, притиснали кървящите си рани. Петров пристъпи към тях и изстреля по още един куршум в главите им, после се обърна и се върна в бара.

Никой от седмината на пода не изглеждаше мъртъв, макар че всичко бе в кръв. Петров извади пистолета си и тръгна от човек на човек, като ги прострелваше в главата. Накрая стигна до принца, който седеше на пода, опрял гръб на бара, притискаше раната си и стенеше. Погледите им се срещнаха.

— Ти даде живота си за сразяването на Америка и ще бъдеш славен в целия ислямски свят, докато се издигаш към рая — искрено каза Петров. После се усмихна и добави: — Аз, за съжаление, няма да получа тази чест.

Дръпна спусъка и застреля принц Али Фейсал в челото.

Не беше забравил за бармана и заобиколи бара. Човекът лежеше по гръб в локва кръв. Гърдите му бяха неподвижни и раната не кървеше, но за всеки случай Петров пусна куршум в гърлото му.

Отиде при Карим и го претърси за оръжие. Намери единствено кама, която му напомни за американската поговорка „Не носи нож на престрелка“.

Погледна си часовника. Четири минути от началото до края.

Сложи нови пълнители в пистолета и автомата, който уви в кърпата на бармана.

Беше ред на камбуза.

 

 

Виктор Горски влезе във вестибюла в горния край на спиралното стълбище. Отляво имаше врата, на чиято месингова табела пишеше КАПИТАН, а отдясно — друга врата с надпис КОРАБЕН ОФИС.

Зад него се намираше вратата на асансьора, а напред беше мостикът, където двама мъже в бели униформи седяха в кресла с високи облегалки пред дълга конзола с уреди. Мъжът отляво беше обърнал стола си към другия и двамата разговаряха. Нито един от тях не беше капитан Уелс.

Горски забеляза също, че на преградата от дясната страна на входа към мостика има интерком и циферблат, който според инструктажа би трябвало да задейства плъзгаща се бронирана врата. Самата преграда също беше бронирана. Добра мярка за сигурност в случай на пирати или бунт. Или на убийци.

Горски излезе на светлия мостик с пакета си и мъжът с обърнатия стол го видя.

— Мога ли да ви помогна, сър? — попита офицерът с ирландски акцент.

От снимките, направени от Глеб в Монте Карло, Горски го разпозна като Конърс, помощник-капитан.

— Търся капитан Уелс. — И вдигна пакета. — Имам нещо за него.

— Той е в каютата си, сър. Можете да почукате — отвърна Конърс.

— Да, благодаря.

Мъжът отдясно, когото Горски разпозна като машиниста Донато, също завъртя стола си и погледна Горски и пакета в ръцете му.

— Каютата му е там — каза с италиански акцент и посочи.

Горски се озърна през рамо и пристъпи по-навътре, като се мъчеше да застане така, че куршумите му да не улучат конзолата или извитото предно стъкло, което също бе бронирано, но щеше да се напука.

Конърс стана.

— Елате, ще ви заведа.

— Благодаря. Улеснявате ме.

Конърс мина покрай Горски, който извади скрития под блузата „Макаров“ и го простреля в кръста. Помощник-капитанът се просна по очи на палубата.

Донато завъртя напълно стола си и зяпна колегата си, който лежеше по лице с разширяващо се кърваво петно по бялата риза. Погледна объркано Горски, после видя пистолета. Горски стреля в слабините му и мъжът изпъшка изненадано. Горски го гледаше как се свлича на пода, притиснал чатала си с две ръце. Когато се опита да се изправи, Горски го простреля в тила.

Пусна куршум в главата и на помощник-капитана и излезе от мостика, като натисна бутона, за да затвори плъзгащата се врата.

Отиде до вратата на капитана и почука.

— Влез.

Горски скри пистолета под ризата си, отвори вратата и видя капитан Уелс, с униформа, да седи в удобно кресло в просторната си каюта. Беше преметнал крак върху крак и четеше някаква книга. Уелс като че ли се изненада от посещението.

— Господин… Горски, нали?

— Точно така.

— С какво мога да ви помогна?

— Двама от офицерите ви, господин Конърс и господин Донато, бяха така добри да ме разведат из мостика и исках да ви благодаря.

— Не е нужно да ми благодарите, господин Горски.

— Имам подарък — Горски вдигна пакета — за хората ви. Къде мога да намеря другия офицер?

— Мисля, че господин Лентини е в корабния офис — малко нетърпеливо каза Уелс. — Точно зад вас.

— Благодаря. И исках да ви уверя, че дамите ми няма да ви безпокоят на последното ви пътуване.

Капитан Уелс го погледна в очите и разбра, че нещо не е наред. Но преди да успее да измисли как да стигне до оръжието си, руснакът извади пистолет и стрела право през книгата в гърдите му. Капитан Уелс, все още държащ четивото си, погледна надолу и Горски стреля в темето му.

— Бон воаяж.

Горски се обърна, излезе от капитанската каюта, затвори вратата, пресече вестибюла и почука на вратата на корабния офис.

— Влез.

Горски пак скри пистолета и отвори вратата. Щурманът Карло Лентини, с бяла униформа, седеше зад компютърна клавиатура.

— Да? — каза той, без да вдига глава.

Горски не отговори и Лентини го погледна.

— Кой сте вие…? О… — Стана от стола си. — С какво мога да ви помогна?

— О, не ставайте, господин Лентини.

Офицерът се поколеба, после седна и зачака посетителя да каже нещо.

— Какво правите? — поинтересува се Горски.

Щурманът погледна неканения си гост и нещо в тона и поведението му го разтревожи.

— Аз… ами попълвам корабния дневник.

— Къде ще вечерят офицерите?

— Тази вечер ще се съберем в капитанската каюта.

— А кой ще бъде на вахта?

— Някой от моряците.

— Кой ще ви донесе вечерята?

— Стюард. Защо…?

— Кога?

— Скоро.

— Добре. — Горски си погледна часовника. — Направете последен запис в дневника си, господин Лентини. — Извади малкия пистолет. — Всички офицери на борда бяха убити в двайсет и един часа… — стреля в гърдите на щурмана, който се завъртя заедно със стола, и пусна втори куршум в основата на тила му — и вечеряха в Ада.

Излезе от корабния офис, затвори вратата и зае позиция във вестибюла зад спиралното стълбище, до асансьора, в очакване на стюарда и моряка.

Ловът на хора, подобно на лова на животни, имаше два основни елемента — преследване и дебнене. Лично той предпочиташе преследването, но понякога се налага и да чакаш в засада. Убиването е изкуство. Да те убият — не.

 

 

Василий Петров преметна през рамо увития в кърпа картечен пистолет, бързо мина покрай двамата мъртви стюарди и пресече дългата трапезария, чиято маса беше подредена за десет души. През големите прозорци видя, че морето е спокойно, макар че от юг идваше мъгла. Това можеше да се окаже проблем за срещата с риболовния траулер и спасителната лодка с капитан Глеб. Но те се бяха подготвили за срещи в лошо време и Петров беше сигурен, че Глеб и атомната бомба след по-малко от час ще бъдат на борда на „Хана“. Надяваше се, че Глеб е инструктиран за труповете по целия кораб.

Влезе в камбуза.

Четиримата кухненски работници слагаха украса на десетте предястия — риба с някакъв гъст розов сос. Петров не харесваше френската кухня и беше доволен, че няма да му се налага да яде тази гадост.

Един от работниците го видя, потупа готвача по ръката и кимна към вратата.

Шеф Андре, висок слаб мъж, вдигна глава от заниманието си.

— Да?

Петров знаеше, че камбузът ще е проблем — сбутани стоманени шкафове и посуда, открити пламъци и газови бутилки. Лошо място за автоматично оръжие. Освен това петимата от кухненския персонал — трима мъже, една жена и готвачът — се бяха пръснали и се движеха бързо в изпълняване на задачите си.

— Да, мосю?

— Негово височество ми позволи да видя кухнята ви.

— Да? Какво желаете да видите?

— Фото, s’ill cou plait. — Петров извади мобилния си телефон. — Ще стане бързо.

Готвачът се поколеба, после си даде сметка, че е по-добре да угоди на госта на принца вместо да протестира, и даде знак на тримата мъже и жената да застанат до него на пътеката между работната маса и килера за храна.

Всички се събраха плътно един до друг на тясната пътека и Петров вдигна телефона си. Никой не попита какво е увитото в кърпа нещо, преметнато през рамото му, дори и да се чудеше.

— Усмивка!

Наистина щеше да ги снима, но беше махнал батерията от телефона си, за да не могат американците да проследят сигнала му.

— Още една, моля.

Всички се усмихнаха отново, макар че готвачът Андре май губеше търпение.

Петров пусна телефона в джоба си, вдигна картечния пистолет, дръпна кърпата и изстреля нисък откос. В продължение на половин секунда никой изобщо не разбра, че от ръцете му излизат пламъци. Жената дори продължаваше да се усмихва, докато падаше. Рикошетите изкараха искри от пода и кухненското оборудване, след което настъпи тишина.

Петров превключи на единична стрелба и застана над петимата облечени в бяло простреляни. От коремите и краката им се лееше кръв. Всички бяха живи и Петров започна с жената, която вече започваше да вика от болка. Застреля я в главата, след което последователно нанесе на останалите четирима coup de grace, както би се изразил Андре.

Намери по-голяма кърпа за картечния пистолет и го метна на рамо, отиде до печката и спря газта под тенджерите и тиганите. Надуши нещо неприятно, погледна през стъклената врата на фурната и видя парчета овче месо в тава. Кой би ял подобно нещо? Изключи фурната и излезе.

Беше ред на помещението на екипажа.

 

 

Виктор Горски чакаше стюарда и моряка.

Държеше все още опакования като подарък автомат под мишницата на лявата си ръка, за да може да извади с дясната пистолета от джоба на панталона си. Дотук му беше достатъчен само той — за тази работа нямаше нужда от автоматична стрелба. Това обаче щеше да се промени в салона с дамите.

Чу тихия хидравличен вой на асансьора и зае позиция до вратата.

Вратата се отвори и се появи количка за храна, следвана от облечен в бяло стюард, който я избута във вестибюла към вратата на капитана, без да види стоящия зад него Горски.

Стюардът погледна затворената бронирана врата на мостика, почука на вратата на капитана и зачака. После отиде до вратата на мостика и натисна бутона на интеркома.

— Абди съм. Вечеря.

Изчака още няколко секунди. Личеше му, че е объркан и не знае какво да прави. Да позвъни отново? Или да въведе кода и да отвори вратата на мостика, която едва ли бе виждал затворена?

Извади от джоба си радиостанция и понечи да се обади, но Горски се намеси:

— Извинете.

Стюардът стреснато се обърна, позна госта и се отпусна, макар че не знаеше откъде е дошъл. Сигурно се беше качил по стълбите.

— Да, сър?

— Чакам моряка, който ще застане на вахта.

— Би трябвало да е на мостика.

— Не е там.

Стюардът си погледна часовника.

— Сигурно ще дойде всеки момент. Защо…?

— Ще изчакам.

Горски можеше да застреля стюарда още сега, без да се тревожи, че куршумът ще пробие бронираната врата или преградата и ще улучи нещо важно на мостика. Не искаше обаче морякът да завари труп във вестибюла.

— Капитанът ви чака — каза Горски.

— Почуках.

— Ами почукайте пак.

Стюардът се поколеба, погледна руснака, който стоеше от другата страна на парапета на стълбището с някакъв пакет, после се върна при вратата на капитана и почука отново.

Погледна госта и сви рамене.

— Може би е в корабния офис.

— Не е.

Явно стюардът намираше ситуацията за необичайна и посегна отново за радиостанцията си, а Горски за пистолета.

Откъм стълбището се чуха стъпки.

— Това трябва да е Малкин — каза стюардът. Изглежда, изпитваше облекчение, че някой друг ще поеме нещата в свои ръце. Самият той имаше много гости, за които да се грижи. Или поне така си мислеше.

От спиралното стълбище се появи главата, а после и раменете на мъж със синя риза. Морякът се качи във вестибюла, погледна затворената врата на мостика, после видя стюарда при вратата на капитана.

— Защо вратата на мостика е затворена, Абди?

Стюардът сви рамене и кимна към госта при асансьора, който беше оставил пакета си на пода.

Морякът Малкин се обърна и видя Горски.

— Да, сър?

Горски извади пистолета, вдигна го с две ръце, стреля в гърдите на двамата мъже и те отлетяха към стената. Морякът се свлече бавно на пода, а стюардът залитна напред и се стовари върху количката.

Горски бързо заобиколи стълбището, отвори вратата на капитанската каюта и избута вътре количката с тялото на стюарда, после хвана моряка за яката и завлече и него там. Двамата още бяха живи и Горски ги довърши с по един изстрел в главата, излезе и затвори вратата.

Прибра пистолета в джоба си, взе пакета и бързо се спусна по стълбището към салона, като вземаше по три стъпала наведнъж. Докато слизаше, чуваше музика и женски смях.

 

 

Василий Петров се спускаше бързо от камбуза на главната палуба към машинната, преметнал през рамо увития в кърпа MP5. Не срещна никого по стълбите, но в тесния коридор, който водеше към помещенията на екипажа, внезапно се появи моряк. Човекът спря и се долепи до стената, та бързащият гост да мине покрай него.

Петров го подмина, после внезапно се завъртя, извади пистолета и застреля мъжа в главата.

Импровизираното убийство е добро като планираното, но не и в коридор — тук можеше да се превърне в проблем. Петров се огледа и отвори врата с надпис КЛАПАНИ, зад която имаше плетеница вертикални и хоризонтални тръби. Извлече трупа по пода и го напъха в тясното пространство, затвори вратата и продължи към средата на кораба.

Чуваше гласове зад голямата врата в края на коридора и бързо си представи разположението — голямо общо помещение за почивка и храна, пет малки каюти по левия борд за готвача и кухненския персонал, за които вече се беше погрижил.

Откъм десния борд имаше двойни каюти за седмината моряци и седемте стюарди, а по-нататък към носа се намираха килерът и камбузът.

Опита се да определи колко души ще има зад вратата. Вече беше премахнал четирима стюарди в бара и трапезарията и знаеше, че един или двама ще са при дамите в салона, където всички вече би трябвало да са мъртви, ако Горски работеше по график. Останаха двама стюарди, но те не би трябвало да са тук поради многото гости на борда. Това означаваше, че в помещението на екипажа би трябвало да има само моряци — с изключение на онзи при клапаните. Корабът беше хвърлил котва, така че можеше да завари шестимата останали моряци, включително и българина, да вечерят — а това можеше да направи неговия живот и тяхната смърт по-лесни.

Свали увития в кърпата картечен пистолет и сложи пръст на спусъка. Увери се, че под нея има достатъчно място за изхвърлените гилзи, отпусна ръка и отвори вратата с надпис ЕКИПАЖ.

Четирима млади мъже с бели джинси и сини ризи седяха на маса в дъното на голямото общо помещение, вечеряха и гледаха плоскоекранен телевизор. Българинът, когото бе срещнал на стълбите, не беше сред тях. Значи се намираше другаде, както и седмият моряк. Може би бяха в каютите си.

По телевизията даваха някакъв американски военен филм. Храбрите млади войници уверено стреляха в зле облечени брадати мъже с калашници. Действието се развиваше в Ирак или може би Афганистан. Имаше много кръв. Петров се зачуди дали принцът би одобрил този филм.

Един от моряците го забеляза и каза нещо на другите трима, които откъснаха погледи от екрана и спряха да се хранят.

Никой от тях не стана, но поне един го разпозна, защото попита на руски:

— Изгубихте ли се?

— Не — отговори Петров на английски. — А вие?

Мъжът се разсмя нерешително и попита също на английски:

— Какво е това, сър?

— Подарък от готвача за екипажа.

Никой не отговори и Петров попита:

— Къде са колегите ви?

— Малкин е на вахта на мостика — отговори рускоговорещият. — Диас пък току-що отде да помага на дамите в салона. По всякакъв възможен начин. — И се усмихна.

Другите трима се разсмяха. Петров също се усмихна. Вече имаше информация за шестима моряци — Диас мъртъв при тръбите, Малкин на мостика и вече също извън играта и тези четиримата, които след секунди щяха да споделят участта им. Оставаше само българинът.

— А къде е българският ви колега?

Никой не отговори и Петров си даде сметка, че е прекалил с въпросите и че мъжете се взират в него и поглеждат увитата в кърпата ръка.

— Какво ни носите? — попита един.

Петров, който още стоеше на прага, хвърли поглед през рамо и вдигна увития в кърпата картечен пистолет.

— Смерть.

Изстреля дълъг откос по мъжете на масата, кърпата запуши и се подпали.

Петров я махна и я захвърли настрани, докато прекосяваше бързо помещението. Четиримата бяха изпопадали на пода и лежаха в разширяващи се локви кръв. Петров превключи на единична стрелба и ги застреля в главите, обърна се и погледна масата, която беше покрита с капки кръв, храна и счупени чинии. Видя оцеляла купа с нарязани ябълки, взе си един резен и надникна в килера и кухнята. Бяха празни. Тръгна от врата на врата и провери всички каюти. Те също бяха празни. Седмият моряк, българинът, липсваше.

Петров взе радиостанцията от колана на един моряк и се заслуша, но никой не говореше по честотата. Е, ако Горски бе имал също толкова успешен лов, „Хана“ вече бе кораб призрак. Прибра радиостанцията в джоба си, намери калъф за възглавница в шкафа за бельо и скри картечния пистолет в нея.

Отново погледна плоскоекранния телевизор. Някакъв американски снайперист се беше прицелил в брадат мъж с тюрбан и калашник. Да, наистина беше Афганистан, но му напомняше за Чечня. Извади пистолета си и бързо изстреля два куршума — един по американеца и един по ислямския боец. Екранът се превърна в калейдоскоп от цветове, след което почерня. Петров се усмихна и излезе.

* * *

Виктор Горски се спусна по спиралното стълбище на палубата със салона. Стъклени врати водеха към дългото помещение, където имаше шведска маса. Дамите, все още по бикини и горнища, пренебрегваха храната и наблягаха на шампанското, което им поднасяха двама стюарди. От тонколоните по стените се лееше тиха музика и Горски позна „Лебедово езеро“ на Чайковски. Вероятно принцът беше поръчал музиката специално за руските си гости.

Една от дамите го видя и му извика на руски:

— Какво става, Виктор? Влизай. Защо стоиш там?

Той влезе в салона и огледа дългото двайсет метра помещение с прозорци от пода до тавана. Отляво се намираше балконът, на който в момента имаше три момичета. В отсрещния край на салона беше откритата площадка, на която пушеха и пиеха други три дами.

— Къде е любовникът ти, Виктор? — поинтересува се едно от момичетата в салона.

Другите се разсмяха, но млъкнаха, когато Горски ги погледна. Той се усмихна насила.

— Напусна ме заради готвача.

Дамите отново се разсмяха и една посегна към опакования като подарък автомат.

— Това за нас ли е?

Горски вдигна пакета над главата си.

— Да. Но трябва да го заслужите.

Един стюард дойде при него.

— Какво ще обичате, сър?

— Просто дойдох да видя дали за дамите ми са се погрижили добре.

— Да, сър. Вечерята е сервирана в трапезарията — напомни му стюардът.

— Благодаря.

— Да ви заведа ли там?

— След мъничко.

Горски забеляза, че другият стюард държи радиостанцията си и явно се опитва да се свърже с някого. Или пък някой го търсеше. Но кой можеше да е останал жив, че да се обажда? Или да отговаря на повикване? Така или иначе, време беше да действа, преди някой от стюардите да е усетил, че нещо не е наред.

— Дами! — извика той на английски. — Моля за вашето внимание!

Шестте дами в салона го погледнаха.

— Съберете се всички — каза той и се обърна към стюардите. — Доведете останалите.

Единият излезе на балкона, а другият с радиостанцията отиде на откритата площадка.

— Какво има, Виктор? — попита едно момиче.

— Добри новини.

— Няма да ни се наложи да спим с арабските пръчове ли? — попита тя на руски.

Всички се разсмяха.

Горски се усмихна.

Дамите от балкона и площадката влязоха и двамата стюарди понечиха да излязат, но Горски ги спря.

— Моля, останете. Ще отнеме само минутка.

Горски стоеше неподвижно, загледан в дванайсетте жени. Изпита тъга. Беше убивал жени и преди, но не рускини — а само мюсюлманки, които бяха врагове на Руската федерация.

— Виктор! Защо гледаш така? Да не си пиян? — попита Таша.

Той я погледна. Таша беше дала телефона си на американеца. Искаше му се да я разпита за онзи тип, но полковник Петров не се интересуваше от никаква информация, която би довела до отмяната на мисията. Пък и след като бяха започнали убийствата на „Хана“, мисията вече не можеше да бъде спряна.

Дамите започнаха да губят търпение; Горски знаеше, че вече сигурно са пияни и съответно общуването с тях е по-трудно от обичайното.

— Искаме си телефоните, Виктор — извика една.

Всички я подкрепиха.

— Телефоните! Върни ни ги!

Той пое дълбоко дъх.

— Добре, но първо принцът има подарък за всички вас. — Вдигна пакета и макар да беше зле опакован и със странна форма, каза: — Вътре има диамантени огърлици. И принцът иска снимка на всички вас с тях.

Дамите се развълнуваха.

— Отвори го! — извика една.

— Да, но първо… — Той посочи столовете около масата за кафе. — Трябва да седнете и ще ви ги дам за снимката.

Някои от дамите бяха изгубили търпение, но всички отидоха при масата. Таша пое нещата в свои ръце: настани шест момичета да седнат и три да застанат зад тях. Самата тя и другите две клекнаха отпред.

— Отлично — каза Горски.

На една от дамите й хрумна нещо.

— Свалете си горнищата, за да може принцът да вили диамантите върху кожата ни.

Всички решиха, че идеята е чудесна, и се съблякоха.

Горски забеляза, че стюардите вече проявяват повече интерес да останат в салона, и им каза:

— Моля, дайте на всяка дама по чаша шампанско.

— Давай диамантите, Виктор — запротестира една от дамите. — По дяволите шампанското!

Всички се разсмяха.

— Моля ви — каза Горски. — Принцът заслужава великолепна снимка.

Това се очертаваше по-трудно от работата му на мостика. Но той знаеше, че ще е така.

Стюардите раздадоха чаши и започнаха да наливат шампанско.

Горски се качи на дивана и се обърна към дамите и двамата стюарди.

Трийсет патрона в пълнителя, четиринайсет мишени. Вероятно щеше да му се наложи да презареди.

— А сега ни дай диамантите, Виктор — каза едно момиче, стана и тръгна към него с протегнати ръце.

Горски разкъса хартията.

— Какво…? — ахна Таша. — Боже мой!

 

 

Петров бързо претърси палубата — машинното отделение, пералнята, складовите помещения и всички други места в трюма на големия кораб, като викаше:

— Има ли някой! Изгубих се! Как да изляза оттук?

Никой не му отговори.

Отиде на долната палуба, където бяха докът, платформата за плуване и каютите за гостите и офицерите.

Първо тръгна към кърмата и надникна в дока.

— Ехо! Има ли някой?

Отиде до стъклената врата, водеща към платформата за плуване. Резето беше дръпнато. Никой не беше излизал навън и следователно не бе напуснал кораба оттук. Отвори вратата и излезе на платформата.

Пълзящата над водата мъгла се сгъстяваше, небето беше пълно със звезди, а на изток изгряваше полумесецът. Морето си оставаше спокойно. Забеляза в далечината светлините на хеликоптер — летеше необичайно ниско. Погледна си часовника. Капитан Глеб щеше да пристигне след половин час. А те още имаха работа на борда на „Хана“.

Напусна платформата, залости отново вратата и мина през дока. Тръгна по дългия широк коридор между десетте каюти, като чукаше на заключените врати и отваряше незаключените.

— Ехо! Има ли някой?

Никой не отговори, освен доктор Урманов, който още беше заключен в каютата си.

— Останете вътре! — извика му Петров.

Помисли си, че би било добре, ако Горски е попаднал на последния моряк. Щеше обаче да е лошо, ако българинът е видял труповете и се е скрил някъде. Е, бяха очаквали подобно нещо при планирането и стига онзи да нямаше достъп до радиостанциите на мостика, можеше да продължава да се крие като плъх, докато корабът не се изпари в атомната гъба.

Но мисълта за мостика с всичките му средства за комуникация го тревожеше, макар че Горски би трябвало вече да е свършил работата си в салона и да се е върнал там. Петров мина през офицерското отделение и взе асансьора до мостика.

 

 

Виктор Горски остана прав на дивана, като оглеждаше касапницата в салона.

Да, наистина беше трудно и макар да се бе опитал да го направи бързо, мишените бяха твърде много и трябваше първо да премахне мъжете, а след като изпразни пълнителя, някои от дамите затичаха или запълзяха към изходите и се наложи бързо да презареди и да ги свали една по една с къси откоси. Всички бяха ужасени и писъците им още отекваха в ушите му.

Но поне не улучи нито един прозорец, така че докато „Хана“ влизаше в нюйоркското пристанище и хвърляше котва, нямаше да има никакви външни признаци за насилието на борда.

Слезе от дивана, извади пистолета и огледа полуголите оплескани с кръв жени. Някои бяха ранени само в краката и плачеха, опитваха се да изпълзят или го умоляваха да ги пощади. Той бързо ги довърши една по една, докато пълнителят не свърши. Презареди и продължи.

Стигна до Таша, която лежеше по гръб с рана в корема и драскотина на бедрото. Тя плачеше, но май не толкова от болка, колкото от мъка.

— Съжалявам — рече той.

Тя го погледна и успя да отрони:

— Защо…?

— Затвори очи, Таша.

Тя затвори очи и той я застреля в сърцето.

Остави двамата смъртно ранени стюарди за накрая. После отиде при бара, изми си ръцете и си наля шампанско.

Погледна си часовника. Двайсет и две минути, откакто се бе качил на мостика. Оперативният офицер в Москва беше очаквал да се справят за петнайсет. Но онези малоумни чиновници не разбираха нищо.

Уредбата продължаваше да свири „Лебедово езеро“. Горски много го харесваше.

 

 

Василий Петров излезе от асансьора във вестибюла на най-горната палуба.

Държеше картечния пистолет в една ръка, с пръст на спусъка и включен на автоматична стрелба.

Забеляза, че вратата на мостика е затворена, и се запита дали Горски я е затворил, или офицерите са усетили нещо и са се изолирали там. Усети как сърцето му се разтуптява по-бързо, но после видя петната кръв по стената и пода до капитанската каюта и разбра, че Горски се е справил добре. Заля го облекчение.

Бързо отиде до вратата с надпис КОРАБЕН ОФИС, вдигна оръжието, рязко отвори и падна на коляно.

Щом се увери, че Горски е влизал и тук, стана, затвори вратата и отиде при капитанската каюта.

Трябваха му няколко секунди да осмисли сцената. Не беше сигурен как точно се е стигнало до нея и не му пукаше, но видя, че морякът Малкин е мъртъв. Един стюард лежеше проснат напречно на количка за храна, а капитан Уелс седеше в стола си и гледаше някаква книга в скута си с мъртвите си очи.

Петров затвори, отиде при вратата на мостика и натисна звънеца на интеркома.

Никой не отговори.

Натисна бутона за отваряне, вдигна картечния пистолет и приклекна. Вратата се плъзна настрани и той видя двамата мъртви офицери на пода.

Изправи се и бързо отиде при конзолата, за да вили дали няма поражения.

— Бях много внимателен.

Петров рязко се обърна и видя стоящия на прага Горски. Пое дъх и се озъби.

— Така можеш да си изпросиш куршума, Горски.

На Горски му идеше да отговори: „Ти щеше да си мъртвецът“.

— Разчитам на бързата ви преценка, полковник.

Петров подмина отговора му.

— Приключи ли в салона?

— Всичко е готово.

— Докладвай.

— Сам виждате. Четиримата офицери, един моряк и един стюард. Колкото до дамите… всички си отидоха, както и двама стюарди.

— Значи и седемте стюарди са налице.

— Как стигнахме до тази бройка?

— Четирима бяха с принца и шестимата му гости.

Горски кимна.

— Всичките ли готвачи бяха в камбуза?

— Още са там. — Петров се усмихна.

Горски също се усмихна и попита:

— Сетихте ли се да спрете газта?

— Не забравям нищо, Виктор.

— Да, полковник. А как мина визитата ви в помещенията за екипажа?

— Четирима, плюс един в коридора.

Замълчаха за секунда, очаквайки другият да посочи, че един моряк липсва. Накрая Петров каза:

— Значи, освен ако не си забравил някой, един липсва.

Горски кимна.

— Всъщност се разминах с него на едно стълбище. Българин. Каза, че отива да вечеря, но го нямаше в трапезарията на екипажа. — Петров се усмихна. — Е, не може да отиде далеч.

— Може, ако вземе амфибията — посочи Горски.

Петров погледна уредите на конзолата. Нищо не показваше, че някой отваря вратата на дока и го наводнява.

Горски отиде до монитора, показващ образи от охранителните камери, и увеличи картината, но не видя никого; амфибията си беше на подпорите на сухия док.

— Мисля, че няма смисъл да се тревожим за един моряк — каза Петров.

На Горски не му хареса, че полковникът подценява проблема. Правеше го твърде често и един ден това можеше да се окаже фатално за него. Или за мисията. Помисли си отново за мъжа и жената от къщата на Таморов. Проблемите, били те истински или въображаеми, трябваше да се решават бързо и радикално.

— Ще ида да го потърся — каза той.

Петров си погледна часовника.

— Глеб скоро ще пристигне. Ще следваме плана. Аз ще остана на мостика, а ти ще слезеш в дока и ще го отвориш за капитан Глеб. Не забравяй да вземеш и ядрения физик.

Горски кимна.

— Ще ти се обадя по системата за общо оповестяване, когато видя лодката на Глеб. — Петров се усмихна. — Никой друг няма да ме чуе.

Горски не се засмя на шегата, а му напомни:

— Морякът ще ви чуе. И щом е българин, значи знае или поне разбира руски.

— Е, тогава опитай да го намериш на път към амфибията. — Петров отново се усмихна. — Надушваш живите така добре, както полицейските кучета надушват трупове.

Горски не отговори.

Петров внезапно се почувства по-добре.

— Свърши чудесна работа, Виктор.

— Благодаря, Василий. Ти също.

— Почти всички парчета са си по местата. Остава само да чакаме новия си капитан и товара. И после отплаваме за Ню Йорк.

Горски кимна. Оптимизмът на полковника може би бе оправдан. Бяха на път да изпълнят успешно най-важната военна мисия, провеждана от Русия след Великата отечествена война срещу германците. За полковника това означаваше генералски пагони и удобен пост в Москва до края на живота му. И разбира се, баща му щеше да се гордее с него. А на Горски му бе обещано всяко назначение, което поиска — стига да е в Русия. Нито на него, нито на Петров нямаше да им бъде позволено да напуснат отново страната. Не и след онова, което щяха да направят в Ню Йорк. Щяха да отнесат тайната си в гроба.

— Ще махна труповете от мостика, за да не смущават капитан Глеб — каза Петров. — А ти тръгвай към дока…

Ритмичният звук на перки проникна в почти звуконепроницаемия мостик. Двамата погледнаха през стъклото и видяха светлините на хеликоптер ляво на борд, на около двеста метра височина, летеше на запад.

— Пътнически хеликоптер от Хамптънс — каза Петров.

Горски не отговори, макар да знаеше, че пътнически хеликоптер няма да лети така ниско и толкова далеч от сушата. Можеше обаче да е хеликоптер на Бреговата охрана, издирващ изгубен плавателен съд.

— Тръгвай — каза Петров. — Глеб скоро ще пристигне.

Или пък, помисли си Горски, Бреговата охрана издирваше тях.

— Тръгвай!

Горски продължи да гледа отдалечаващите се светлини, докато не изчезнаха, после извади пистолета си, обърна се, излезе и се спусна по спиралното стълбище към долната палуба. Надяваше се да открие моряка да се опитва да избяга с амфибията. Или може би си беше сложил спасителна жилетка и бе скочил през борда. Самият той би постъпил точно така. Можеше пък и да направи онова, което биха направили повечето моряци — да се качи на мостика, за да види дали офицерите не са там. Е, там имаше офицер — полковник Петров от СВР.

Докато се спускаше към долната палуба, започна да осъзнава, че положението изобщо не е добро. Един моряк беше изчезнал, а току-що над тях бе прелетял хеликоптер. Тези факти не бяха свързани помежду си, но беше възможно хеликоптерът да е свързан с двамата сервитьори, за които още си мислеше, че никога преди не са се занимавали с кетъринг.

Контролиращият мисията офицер в Москва им беше дал начин да прекратят мисията дори на този етап. Но това нямаше да се случи, щом начело беше полковник Василий Петров. Полковник Петров бе мечтал твърде дълго как седи в частния самолет и отпива от кафето си, докато огненото кълбо поглъща Ню Йорк. Това беше единственият начин, по който той щеше да се прибере у дома.