Нелсън Демил
Сияен ангел (21)

21.

Василий Петров стоеше на мостика и следеше движението на Глеб по камерите. Видя, че Глеб е извадил пистолета си, което означаваше, че Горски му е казал за липсващия моряк; забеляза обаче, че Глеб явно не е обучен да се движи тактически с оръжие. Освен това явно не подозираше, че осигуреният от СВР „Грач“, подобно на Урмановия „Макаров“, не работи. СВР не даваше опасни оръжия на потенциално ненадеждни хора.

Превключи на камерата в дока и видя, че Горски и Урманов са се качили в лодката. Но спазваха инструкциите и не бяха отворили куфара.

Петров чу Глеб да се изкачва по спиралното стълбище и се обърна към отворената врата.

Глеб огледа вестибюла, забеляза кръвта при вратата на капитана и влезе в мостика.

Двамата се погледнаха с пистолети в ръка. Накрая Глеб прибра своя и остави сака си на изцапаната с кръв палуба.

— Добре дошли — каза Петров.

Глеб кимна и отиде до дългата извита конзола. Тръгна покрай нея отляво надясно, като оглеждаше уредите. Хвърли поглед към радара, после отиде при монитора и започна да натиска бутоните, като превключваше от камера на камера и гледаше касапницата в общото помещение на екипажа, в бара и трапезарията, в камбуза и накрая в салона. После попита:

— Къде е приятелят ми капитан Уелс?

— В каютата си.

Глеб кимна, без да откъсва поглед от мъртвите проститутки в салона.

— Кои са те?

— Няма значение.

— Приличат ми на руски момичета.

Петров не отговори.

— И защо да мисля, че моята съдба ще бъде различна? — попита Глеб.

— Защото сте ми нужен.

Глеб погледна полковника.

— Докога?

— Докато хвърлим котва в пристанището на Ню Йорк и не откарате амфибията до кея в Бруклин.

— А после?

— После отиваме на летището и отлитаме за дома.

Глеб продължаваше да го гледа изпитателно.

— Американците имат поговорка — трима могат да пазят тайна, ако двама от тях са мъртви.

Петров не отговори.

— Какво ще стане с Аркадий, когато престане да ви е нужен? — попита Глеб.

— Задавате прекалено много въпроси, капитане.

— Вие самият също би трябвало да задавате — посочи Глеб. — След като Аркадий изпълни задачата си, аз съм единственият необходим ви човек за завършване на мисията.

— Капитане, нужен е по-добър човек от вас, за да ме убие. Или да убие Виктор. Не ме провокирайте — посъветва го Петров.

Глеб запали цигара и погледна изцапания с кръв стол и под.

— Гадна работа.

— Някой да ви е казвал друго?

— Парите не са достатъчно добри.

Петров се усмихна.

— Ще ви купя нова кола в Москва.

— Уверявам ви, повече никога няма да се видим. — Глеб смени темата и попита: — Мислите ли, че онзи моряк е още на борда?

— Къде другаде би могъл да е?

— Би трябвало да е в океана със спасителна жилетка. Моряците ги учат как и кога да напускат кораба.

Петров се замисли над думите му, но не отговори.

— Оттук могат да му потрябват около десет часа, за да стигне до брега — продължи Глеб. — Но може да бъде прибран и от някой минаващ кораб.

— Да приемем, че той не е фактор.

— Да приемем, че е. Радарът на траулера засече два скоростни плавателни съда. И видяхме два хеликоптера, които летяха така, сякаш издирваха нещо.

— Значи издирват кораб в беда. Не и „Хана“.

— Е, би трябвало да знаете повече от мен по този въпрос.

— Би трябвало и знам.

— На траулера има един човек от вашата чудесна организация. Казва се Леонид. Та той ми заръча да ви предам нещо.

Петров не отговори.

— Каза, че ако смятате, че мисията е компрометирана, трябва да продължите с аварийния план. Донесох пет кила пластичен експлозив. — Глеб кимна към сака си. — Можем да пробием дупка в корпуса и да потопим „Хана“ и тайните й. След това ние двамата, вашият човек Виктор и физикът ще се качим в моята лодка и ще отплаваме за траулера, който ще ни върне у дома заедно с черния сандък.

— Не съм дошъл тук за това, капитане.

Глеб сви рамене.

— Решението си е ваше. Но имайте предвид, че американците може и да ни търсят.

— Е, май се заседяхме твърде много тук — каза Петров. — Време е да потегляме.

Глеб отиде при радара и каза:

— Елате тук. — Посочи екрана. — Виждате ли тази светлина? Виждате ли колко бързо се движи?

Петров не отговори.

— Защо му е на някой да пътува с четирийсет или петдесет възела в тази мъгла?

— Вече ви казах защо.

Глеб погледна полковника.

— Е, виждам, че сте инат. Или храбрец. Или може би… ами, подбуждан от любовта към Родината. Или нещо друго.

— Не ви плащат два милиона швейцарски франка, за да ми правите психоанализа.

Глеб се разсмя.

— Добре. В такъв случай отплаваме за Ню Йорк. Ще изключа всички светлини на палубата и мостика, а вие ще обиколите кораба и ще изключите вътрешните светлини, които могат да се видят през илюминаторите.

— Защо не изключите захранването оттук?

— Защото ще се включи аварийното осветление. Разбирам малко от кораби, Василий. Все пак съм капитанът на този кораб.

Петров не отговори.

— И махнете флага на принца от кърмата. Можете ли да направите всичко това?

— Мога, щом ще се почувствате по-добре, но съм сигурен, че не ни търсят.

— Да действаме така, сякаш ни търсят, и да не ги улесняваме. Ще изключа системата за автоматична идентификация на яхтата и така ще изчезнем от мониторите и компютрите на Бреговата охрана. Няма да изчезнем от радара, но ще сме само мигаща светлина, без идентификатор. САИ не е задължителна за всички плавателни съдове, така че това няма да събуди подозрението на Бреговата охрана.

Петров кимна.

— Освен това ще изключа джипиеса и радара и ще плавам по компас. Ще оставя една радиостанция включена, за да следя движението на полицията и Бреговата охрана.

Петров отново кимна. Оригиналният план не налагаше „Хана“ да се крие. Яхтата на принца фигурираше в системата за автоматична идентификация на Бреговата охрана и извършваше увеселително плаване. Трябваше да потеглят в 4:00 сутринта и два часа по-късно, по изгрев-слънце, да влязат в пристанището на Ню Йорк. Но положението май се беше променило — ако подозренията на Глеб и Леонид бяха верни.

— Ще се насоча на юг, към морския път, за да не изглеждаме на радара като самотен кораб между брега и трасето.

Петров нямаше какво да отговори. Глеб продължи:

— Но ще плаваме по-бързо от бавната върволица кораби, чакащи да влязат в Амброуз Буй, и това може да привлече внимание. Така че няма да е зле да поддържаме тяхното темпо.

Петров обмисли всичко това и каза:

— В моята работа, капитане, разчитаме на бързината. Ако ни търсят, ще ни намерят, ако им дадем време. Затова трябва да сме пред тях. И трябва да потеглите направо за Ню Йорк на пълна скорост. „Хана“ може да развие двайсет и пет възела, което означава, че след по-малко от два часа ще бъдем на входа на пристанището.

Глеб се замисли.

— Мисля, че по-бавният подход край търговското трасе е по-добър. По-лесно е да се скриеш в тълпата.

— Гледате ли футбол, капитане?

— Да.

— В такъв случай знаете, че ако топката се движи бавно към вратата, защитата си е на мястото и вероятността за гол е нищожна.

Глеб мълчаливо дръпна от цигарата.

— Но ако топката се движи бързо, преди защитата да успее да реагира, между топката и мрежата стои само вратарят. Така че ако смятате, че американците ни търсят, ще отплавате веднага и ще стигнем вратата преди защитниците да са се намесили.

— Това не е футбол, полковник — посочи Глеб. — Противниковият отбор е въоръжен.

— Което е още една причина да се движим по-бързо.

— И имат детектори на радиация.

— Поради което ще потопим лодката ви в наводнения док.

Глеб помълча, после каза:

— Може да стигнем до целта, но там може да ни чака целият противников отбор.

— Достатъчно е само да доближим — отвърна Петров. И напомни на капитана: — Тази топка избухва.

— Да, избухва. Но май забравяте плана за измъкване с амфибията от „Хана“ до кея в Бруклин и пътуването до летището.

Петров не отговори веднага, после каза:

— Вие и Виктор можете сами да извършите това пътуване.

Глеб го погледна.

— Е, ако искате да се самоубивате, ваша работа. Но преди това всички можем да бъдем убити или заловени.

— Уверявам ви, капитане, ще се качите на полета за Москва.

Глеб го изгледа.

— Когато човек от СВР ме уверява подобни неща, мога да съм сигурен само в едно.

— Можете да сте сигурен, че ако не подкарате веднага този кораб, капитане, вече не сте нужен.

Глеб пое дълбоко дъх и запали нова цигара.

— Просто посочвам някои проблеми, които трябва да обмислите, полковник. И ви напомням, че все още можем да прекратим мисията, като потопим кораба. Траулерът ще остане на мястото си още трийсет минути.

— Благодаря за напомнянето. А сега потегляме. И ако откажете, наистина ще потопим кораба и когато стигнем до траулера, двамата с колегата ми Леонид ще проведем много кратък военен трибунал и ще ви екзекутираме на място. Така че имате избор как искате да умрете — докато изпълнявате дълга си или заради това, че не сте го изпълнили.

Погледите на двамата се срещнаха, после Глеб погледна навън и пак дръпна от цигарата.

— Е, мъглата помага.

— Потегляйте, капитане.

— Вдигането на котвата обикновено се прави от двама души, но тъй като вие и Виктор не сте на разположение, мога да го направя и сам, макар че ще отнеме малко време…

— Побързайте.

Петров взе фенерче и остави капитан Глеб да си върши работата.

Докато вървеше през вестибюла, чу шум. Погледна през рамо и видя, че плъзгащата се врата на мостика се затваря.