Нелсън Демил
Сияен ангел (31)

31.

Госпожица Фарадей ни изкара на правилния път и някъде отпред видях през мъглата светлините на поста на Бреговата охрана.

Некстелът ми — всъщност некстелът на Мат — издаде мелодичен звън и погледнах съобщението:

Кори, обади ми се ВЕДНАГА — Фенстърман.

Явно беше научил, че телефонът на Мат Конлън е у мен.

— Кой беше? — попита Тес.

— Фенстърман.

Тя не си направи труда да ме съветва да му се обадя.

Контролен специален агент на ФБР Хауард Фенстърман, както помнех от времето, когато беше юридически аташе в Йемен, много държеше на правила, процедури, вериги на командване и всичко останало, така че със сигурност отново щях да получавам вести от него, но той нямаше да получи от мен.

Около поста на Бреговата охрана имаше триметрова телена ограда. Спрях до портала и вдигнах слушалката на интеркома.

— Джон Кори, ФБР.

Порталът се плъзна настрани и дежурният, млада жена със синя униформа, излезе от постройката, докато вкарвах колата вътре и свалях прозореца.

Връчих документите ни на младата дама, на чиято идентификационна табелка пишеше „Мълинс“.

— Сър, каква работа ви води насам?

— Имаме среща с пристанищен екип на окръжната полиция.

Тя ни върна документите и тъй като наскоро се бе срещала с Бък Харис, попита:

— Какво става тази нощ?

— Изгубил се кораб — отвърна Тес.

Матрос Мълинс не се поинтересува защо разузнаването на Държавния департамент и ФБР проявяват интерес към това, но все пак хвърли поглед към преносимия детектор на радиация на таблото, каза: „Добре… моля, продължете към навеса за лодки“ и ни упъти.

Старият пост Шинекок на Бреговата охрана бе живописен, особено във виещата се мъгла. Минахме покрай няколко бели постройки с дъсчена обшивка и продължихме към тухления навес, където осветеният от прожектори американски флаг висеше унило на висок пилон.

Паркирах до навеса и слязохме. Тес прибра детектора в джоба си, макар че катерът също щеше да има такова устройство.

На доковете нямаше съдове на Бреговата охрана и предположих, че всички са изпратени да издирват „Хана“. Всъщност не се виждаше жива душа, но в края на втория док видях катер.

Некстелът ми иззвъня и погледнах екрана:

ФП26.

Оставих го да си звъни, докато не се включи гласовата поща.

Тес отново не настоя да отговоря на повикването. Беше се качила на борда на чудесния кораб „Кори“. Жалко, че не можех да накарам жена си да направи същото.

Тръгнахме към навеса и влязохме в просторно слабо осветено помещение.

Мъж и жена с широки якета в синьо и оранжево стояха при кафе-бара в другия край. На гърбовете им пишеше ПОЛИЦИЯ СЪФОЛК и бяха въоръжени с картечни пистолети MP5. Обърнаха се, когато приближихме.

— Джон Кори — представих се. — А това е Тес Фарадей.

Мъжът се представи като сержант Пит Конте, а жената бе полицай Никола Андерсън. Ръкувахме се.

— Е, значи тръгваме на лов за яхта — каза сержант Конте.

— Да. Благодаря, че ни вземате.

— Няма проблем.

Конте наближаваше четирийсетте и лицето му бе загрубяло от дългите часове в морето. Никола Андерсън беше по-красива и изглеждаше твърде млада за полицай, но пък може аз да остарявам.

Както и да е, знаех, че службата в Морското бюро е добра, докато не престане да е добра. Слънчевите летни дни в морето са приятни. Студените зимни нощи и дебненето на лоши типове не са чак толкова приятни. Няма идеална работа.

Конте погледна новия си екипаж и попита:

— Обучавани ли сте и имате ли опит в овладяване на неприятелски съд?

— Навремето редовно се качвах на ферибота за Статън Айланд — уверих го аз.

Той се разсмя, а полицай Андерсън се усмихна.

От Скот Калиш Конте знаеше, че съм бивш служител от НЙПУ, така че бяхме братя и всичко беше наред. Не беше обаче толкова сигурен за госпожица Фарадей, така че я попита:

— Вие идвате ли?

— Не — отвърнах аз.

— Да — поправи ме тя.

— По-добре да се разберете по този въпрос — посъветва ни сержант Конте. — Кафе?

— Имате ли клозет на катера? — поинтересувах се.

— Не. Но пък имаме кофа.

Това като че ли напълно устройваше Тес и тя си наля кафе.

— Пълни сме догоре е държавно гориво, така че можем да останем в морето около пет часа — уведоми ни Конте.

— Добре. Имате ли разпечатки за мен?

Той бръкна в пазвата си и извади няколко сгънати листа.

Поставих ги на плота и погледнах разпечатките на уебсайта.

Цветната снимка показваше голяма висока блестяща бяла яхта с името „Хана“, изписано със златни букви. На заден план се виждаше плаж, синьо небе и палми. На кърмата се вееше и флаг, на който имаше нещо като кралски герб. Сигурно е хубаво да си принц.

Прегледах плановете и видях, че „Хана“ има пет палуби, много луксозни каюти, дълга трапезария, огромен салон с балкони и плувен басейн. Василий Петров би трябвало да се наслаждава на живота, вместо да крои как да затрие цял град. Задник.

Погледнах плана на долната палуба и видях дока с два кея в задната част на кораба. Имаше врата отстрани и си спомних обяснението на Калиш, че докът се пълни. Представих си как седемметровата амфибия с Петров и приятелчетата му влиза през отвора в яхтата. Дамите сигурно са били много развълнувани. Запитах се дали Петров не възнамерява да се измъкне от „Хана“ с амфибията. Или смяташе да се изпари заедно с кораба?

Още не можех да реша дали става дума за самоубийствена мисия, или Петров има план за бягство. А и дори да беше готов да умре, не бях сигурен, че хората с него изгарят от желание да дадат живота си за Майка Русия. Запитах се и за съдбата на дванайсетте дами.

Насочих отново вниманието си към плановете и забелязах, че на кърмата до дока има нещо, означено като ПЛАЖЕН КЛУБ. Посочих го на Конте и Андерсън.

— Повечето големи яхти имат такова нещо — каза Конте и посочи плановете. — Това е платформа за плуване, точно над морското ниво. Можеш да разположиш там шезлонги и маси и да плуваш в морето. Стига корабът да не се движи.

Погледнах отново така наречения плажен клуб, видях, че в края му има изход, от който се стига до двете стълбища, водещи към следващата палуба, и казах:

— Платформата за плуване е начин да се проникне в „Хана“.

— По-добре, отколкото да се мъчим да хвърляме абордажни куки на шест метра нагоре до главната палуба — съгласи се Конте.

— Първо трябва да открием яхтата — напомни ни Андерсън и се обърна към мен и Тес. — Имате ли някаква нова информация?

— Най-новата е тази, която знаете и вие — отговори Тес. — Става въпрос за яхта на име „Хана“, разполагаме със спецификациите й, така че се надяваме, че ще бъде видяна или засечена с инфрачервени скенери.

— Съмнявам се, че все още е в нашия район — каза сержант Конте.

— Не знаем дали е така, но знам, че ще сме готови да помагаме, когато целта бъде открита — отвърнах аз.

— Да — каза Конте. — Каква е преценката на опасността?

— Според сведенията на борда има най-малко трима въоръжени терористи.

— Какво търсят на яхтата на саудитски принц?

— Може да са я превзели и да са качили и други хора на борда. Не знаем със сигурност.

— Колко голям е екипажът?

— Може би двайсет или повече души, вероятно има и гости. Плюс дванайсет проститутки.

Конте ме погледна.

— За какво става въпрос?

— За това, което ви е казал капитан Калиш.

— Той каза, че някакви руснаци от ООН и руски проститутки са отишли на парти на яхта. После станали терористи.

— Да.

— Освен това каза да следим внимателно детекторите на радиация.

— Правилно.

— Атомна бомба ли търсим?

— На борда на кораба може да има радиоактивен материал — отвърна Тес. — Може би достатъчен за мръсна бомба. Има вероятност от облъчване, но смятаме, че радиоактивният материал е изолиран.

Конте кимна. Полицай Андерсън изглеждаше разтревожена.

Добре, помислих си, по-добре да признаеш малък кошмар вместо голям. Изглежда по-достоверно, отколкото упорито да отричаш всичко. Госпожица Фарадей знаеше как да баламосва.

— Е, ако на борда има източник на радиация, той не може да бъде скрит — посочи Конте.

— Точно така.

Защо тогава нито един катер или хеликоптер не е засякъл радиацията? Ами защото допреди час не я търсеха. Но сега… Погледнах отново плановете на „Хана“. Докът. Обърнах се към Конте и Андерсън.

— Корабът може ли да плава с наводнен док?

— Според спецификациите, да — отвърна Конте.

Е, може би това беше отговорът. Не бях сигурен как ядреното устройство е попаднало на борда на „Хана“, но бях сигурен как Петров го е скрил от детекторите. Под водата.

Конте беше стигнал до подобно заключение и изсумтя:

— Дявол да го вземе! Мислите, че радиоактивният материал може да е в наводнения док ли?

— Изглежда логично.

Той се замисли и каза нещо, което вече знаехме.

— Точно от това сме се страхували винаги. От атомна бомба, прикрепена към корпуса на кораб.

— Да. — Или в този случай — атомна бомба в наводнено помещение в самия кораб.

Всеки път, когато започвах да се съмнявам, че наистина става въпрос за ядрена атака, се появяваше нещо друго, което да сочи в тази посока. Бък беше прав. Руснаците имаха план.

Обърнах се към Конте.

— Обадете се на капитан Калиш да го уведомите за тази вероятност и му кажете да предаде на всички екипи.

— Да. Това променя играта — каза той.

Свърза се с Калиш по мобилния си телефон и докато му предаваше лошите новини, Тес каза, че трябва да посети клозета.

— Натам — посочи Андерсън.

— Мога ли да използвам телефона ти? — попита ме Тес.

— Не.

Тя се поколеба, после каза:

— Не потегляй без мен.

„Не ме изкушавай“.

Тя тръгна към тоалетната.

Радиостанцията на некстела ми се включи.

— Джон, Хауард съм. Чуваш ли ме?

Реших да сложа край на досадните позвънявания. Дръпнах се настрана от Конте и Андерсън и отговорих:

— Да, чувам те.

— Къде си?

— Пътувам към Манхатън.

— Кога ще пристигнеш?

— След около два часа.

— Искам да те видя, когато пристигнеш.

— Получих есемеса.

— Къде са Конлън и Лански?

— Някъде зад мен.

— Защо използваш телефона на Конлън?

— Изпуснах моя в кенефа.

— Ясно… Не мога да се свържа с Лански.

— Сигналът тук е лош. — Или Лански е в някой шумен бар. Или пък не ти вдига.

— Търся ви и аз не знам откога.

— Хауард, не съм директор на „Некстел“. Пусни оплакване.

— Къде е Тес Фарадей?

— Където е непрекъснато. В дамската тоалетна.

— Помислих си, че пътувате.

— Пишпауза.

— Добре. Ще се видим след два часа.

— Неделя вечер е, Хауард. Прибери се у вас. Това може да почака.

Последва пауза, след което Хауард Фенстърман попита:

— За какво става въпрос?

— Ако ти не знаеш, аз също не знам.

— Добре… виж, длъжник съм ти от Йемен. Така че ще застана на твоя страна, ако си откровен с мен.

— Ако искаш да ми върнеш услугата, прибери се у вас.

— Наредено ми е да те изчакам.

— Да се срещнем някъде по средата. Живееш на Лонг Айланд, нали? Избери някое място.

— Мястото е Федерал Плаза 26. В кабинета ми — най-късно след два часа.

— Разбрано.

Той се изключи.

Е, с малко късмет този разговор реши въпроса с Хауард Фенстърман за следващите два часа. Или за повече, ако Федерал Плаза 26 изчезнеше. Харесвах Хауард въпреки някои гадости в Йемен, исках да го разкарам от зоната на взрива и се опитах, но… Е, може пък всичко това да се окажеше маловажно. По един или друг начин.

Което ми напомни нещо. Набрах мобилния на Кейт и веднага се включи гласовата поща. Значи още беше в „Шератон“ във Вашингтон и спеше с изключен телефон — или вече летеше към дома.

Оставих съобщение.

— Кейт, използвам телефона на едно от момчетата ми, Мат Конлън. Обади се на този номер веднага щом чуеш това. Важно е. — И добавих: — Обичам те.

Опитах домашния ни номер, но се включи телефонният секретар. Оставих същото съобщение.

Помислих си, че ако не се свържем тази нощ, на сутринта един от нас или и двамата можем и да престанем да получаваме и изпращаме съобщения. И двамата бяхме изпуснали асансьора в Северната кула минути преди самолетът да се вреже в нея. Така че в известен смисъл живеехме с подарено време. Късметът често е резултат от изпуснат самолет или асансьор, а участта е онова, което боговете ти дават, когато късметът ти свърши.

Върнах се при бара и попитах:

— Вие двамата ли сте целият екипаж?

Конте затвори телефона си.

— Катерът е с двучленен екипаж, тричленен в лошо време. Под палубата има места за дванайсет души. Повече хора ли искате?

Исках, но нямах намерение да ги чакам, пък и повече хора означава по-ниска скорост и по-голям разход на гориво.

— Ще се справим и така.

— Приятелката ви идва ли?

Така си мислеше тя. И може би щеше да е по-добре да не я изоставям, за да не ме издъни. Освен това виждах ситуация, в която не бих отказал още един човек — стига да изкарахме достатъчно късмет да открием „Хана“ и да се качим на борда.

— Детектив?

А и ако трябва да съм честен… ами, започвах да свиквам с нея.

— Идва.

— Какво толкова прави там?

— Има ли телефон в дамската тоалетна?

— Не — отвърна полицай Андерсън.

Докато обмислях дали да не пусна някое не особено разумно подмятане за жените в дамската тоалетна, Тес се появи и каза:

— Готова съм.

— Тогава да тръгваме — каза сержант Конте и излязохме през задната врата на осветения док. — Калиш смята, че може и да сте прав за наводнения док. Ще предаде това на всички служби.

— Добре.

— За радиоактивен материал ли става въпрос? — попита той. — Или за атомна бомба?

— Радиоактивен материал.

Той помълча секунда-две.

— Е, каквото и да е, ако е под водата, няма да задейства детекторите ни. Значи имаме проблем.

— Правилно.

Беше станало по-хладно, но нямаше вятър. Морето бе тихо и мъглата просто се стелеше над водата. Катерът бе напълно неподвижен и единственият звук идваше от стъпките ни по бетонния док.

Приближихме и огледах малката лодка, с която щяхме да излезем в океана. Корпусът бе от алуминий, опасан с нещо като огромна синя тръба, върху която с бели букви пишеше „Окръжна полиция Съфолк“.

Кабината заемаше близо половината от осемметровата палуба. На покрива й различих радар, антена на инфрачервен радар, джипиес и високочестотна антена. Имаше също прожектор, сини полицейски светлини, високоговорител и сирена за мъгла, но за съжаление не видях оръдие, с което да потопим „Хана“.

Конте мина по алуминиевото мостче и стъпи на планшира на левия борд, следван от Андерсън. Преди да се качим на борда, Тес се обърна към мен.

— Последен шанс.

— Мина и замина.

Прескочих планшира, подадох ръка и й помогнах да се качи. Спогледахме се и влязох в кабината.

Помещението имаше врати към кърмата и левия и десния борд. Конте каза, че били устойчиви на атмосферни влияния и звуконепроницаеми, също като прозорците. Стените също бяха изолирани, за да заглушат шума на големите външни мотори, така че пътуването щеше да е сравнително тихо според Конте, който сигурно бе глух за рева на двигателите.

— Сложете си плавателните якета — каза Конте.

Двамата с Тес намерихме обемистите якета на двете задни седалки и ги облякохме.

Забелязах двете бронежилетки, наметнати на облегалките на двете предни седалки, и Конте се извини, че нямат други на борда.

— С Ники не знаехме, че ще си имаме компания. Може да ви прострелят, но поне няма да се удавите.

Полицейският хумор е гаден и черен. Почувствах се като у дома.

— Да ви се намират още картечни пистолети?

— И оръжие ли искате? Това е основният пакет.

Много смешно. Но не беше отговорът, който исках.

Конте седна на капитанската въздушна седалка, а Андерсън се настани на мястото на щурмана и каза:

— Предстои здраво друсане със скорост петдесет възела. Както виждате, зад мен има една въздушна седалка и една не толкова удобна сгъваема седалка зад капитана.

— Седни на въздушната седалка, Джон — предложи Тес. — Ти си по-стар.

Седнах на сгъваемата седалка.

Конте завъртя прекъсвачите и запали двигателите „Мъркюри“, всеки с мощност 225 конски сили.

Конте и Андерсън направиха проверка на системите и се увериха, че радарът, джипиесът, инфрачервеният радар и двигателите работят нормално. Андерсън излезе и отвърза катера, после се върна на мястото си, пресегна се през вратата на левия борд и освободи последното въже от средния кнехт.

— Готово. — Обърна се към нас. — Предпазните колани.

С Тес се закопчахме, Конте даде газ и потегли, а Андерсън наду сирената, за да покаже, че отплаваме.

Андерсън следеше радара, лота и джипиеса. Конте поведе катера успоредно на Понког Бридж, след което зави на югоизток и се понесе на висока скорост през мъглата.

Както ни бе обещано, в кабината бе сравнително тихо, за да можем да се чуем един друг.

За по-малко от пет минути преминахме протока Шинекок и излязохме в Северния Атлантик.

Конте даде още газ.

— Дръжте се. — Кърмата на катера приклекна и носът застана почти вертикално, после се отпусна на четирийсет и пет градуса. Движехме се с петдесет възела или почти сто километра в час.

— Имам план за патрулиране, освен ако нямате предвид нещо друго — извика Конте.

Наистина имах.

— Насочете се на запад.

Той зави надясно и се понесохме успоредно на сушата, на около двайсет километра от брега.

Бяха излезли малки вълни и катерът подскачаше над водата.

— Дръжте се — предупреди ни полицай Андерсън.

На юг виждах светлините на дългата опашка товарни кораби и танкери, плаващи на запад към Амброуз Буй с крайна цел пристанището на Ню Йорк.

При петдесет възела катерът можеше да мине под Верацано след по-малко от два часа. Погледнах си часовника. Половин час след полунощ. 11 септември беше дошъл и отминал без инциденти. По това време обикновено всеки служител на органите за сигурност и всеки нюйоркчанин въздъхваше с облекчение. Аз обаче не бях сигурен за 12 септември.