Нелсън Демил
Сияен ангел (26)

26.

Шофьорите на лимузини подочуват разни неща, така че попитах Дмитрий:

— Къде отиде полковник Петров?

— Не говори английски.

— Имам два въпроса към теб, Дмитрий — кой става и къде е Петров?

Той поклати глава.

Е, не съм голям любител на разпитите с подсилени методи, но ако времето е малко и животът на много хора е в опасност, трябва да правиш онова, което трябва. Хванах го в душеща хватка и го натиках под водата. Той се замята като ранен морж и когато го пуснах, изглеждаше готов за разговори. Започнах с лесен въпрос.

— Кога очакваш полковник Петров да се върне?

Той пое дълбок хриплив дъх.

— Каза утре.

Всъщност утре можеше и да няма. Но Дмитрий не го знаеше, макар че знаеше други неща, които исках да науча.

— Обаждал ли се е, откакто замина?

Той поклати глава.

— Ти звъня ли му?

— Каза никакви обаждания. Никакви есемеси. Телефон изключен.

Което означаваше, че телефонът на Петров е с извадена батерия и не може да се определи местоположението му. Е, дори да бе вярно, това не беше категорично доказателство, че полковник Петров е замислил нещо лошо. Понякога момчетата от СВР махат батериите, освен това редовно сменят мобилните си телефони.

— Къде отиде Петров? — попитах отново.

Дмитрий се поколеба, но после си спомни изживяното под водата.

— Каза… парти.

— Къде е това парти?

— Казва… как се казва…? Ийст Хамптън.

Ийст Хамптън? Е, това разбиваше доста теории. Като тази, че Петров е отишъл на среща с руски кораб, носещ атомна бомба, предназначена за Манхатън. Значи можех спокойно да се прибера у дома.

Но ако амфибията с тримата руснаци и дванайсетте момичета наистина бе пристанала или излязла на сушата в Ийст Хамптън, Скот Калиш вече щеше да я е открил.

— Моля… казва ви…

— Млъквай. — Реших да проверя дали казва истината. — Кои бяха двамата мъже с него?

Дмитрий отново се поколеба.

— Павел Фрадков — използваше псевдонима на Аркадий Урманов. — И Виктор Горски.

— Карал ли си ги някога преди?

— Не.

— Какво работят те?

— Не знам — каза той и ми напомни: — Аз само шофьор.

— За какво си говореха в колата?

— Аз… не слуша.

Натиснах главата му на няколко сантиметра от водата и я задържах така. Знаех, че Дмитрий отчаяно се опитва да се сети за нещо, което може да го спаси от поредното изживяване на прага на смъртта, и се надявах, че ще се справи.

Накрая той каза:

— Чува… една дума…

— Повтори думата, ако обичаш.

Той помълча малко, после каза:

— Якут. Как го казвате?

— Откъде да знам, по дяволите?

— Якут. Голяма лодка на богати.

— Имаш предвид яхта ли?

— Да. Якут. Фрадков казва така в кола. Полковник казва да не се говори. Затова ви казва.

— Натам ли е отплавала лодката на Петров? — попитах. — Към яхта?

— Така мисли.

— Яхтата към Ийст Хамптън ли отива?

— Моля ви, не знам.

— Руски якут ли?

— Не знам.

— Как се казва този якут?

— Чува само якут.

Добре, ако можеше да се вярва на Дмитрий, амфибията беше откарала Петров и спътниците му на яхта. И може би яхтата е пътувала към Ийст Хамптън. Защо тогава някой си мисли, че в това има нещо лошо? Е, може би заради пътниците — полковник от СВР с разрешително да убива, убиец от СВР и атомен физик, специалист по ядрени оръжия. Най-невинните в онази амфибия бяха проститутките.

— Какъв е номерът на телефона на Петров?

Той се поколеба, може би от страх или лоялност, но накрая ми го каза.

— А сега телефоните на Фрадков и Горски.

— Не зная. Ако зная, кажа.

Звучеше логично. Само да можех да прекарам повече време с Дмитрий и да видя дали няма да се сети още нещо от разговора на пътниците си по време на дългото возене. Времето ми като неуправляем фактор обаче вероятно изтичаше, а трябваше да говоря с Георгий Таморов преди федералните да съберат театралната си трупа и да цъфнат. Пък и честно казано, ако се забавех още в джакузито с Дмитрий, колегите ми щяха да започнат да си мислят разни неща.

Пуснах Дмитрий, но преди да се разделим го предупредих:

— Приятелите ти в басейна ще кажат на полковник Петров, че си говорил с ФБР. Можем да те защитим, ако доброволно продължиш да сътрудничиш. Изборът си е твой. Сибир или Брайтън Бийч.

Той кимна.

Излязох от джакузито и докато изцеждах водата от гащетата си с длани, Бет дойде при мен.

— Този господин, Дмитрий, е шофьор към руската мисия в ООН — казах й. — Той е потенциален свидетел, така че трябва да бъде изолиран и държан отделно от сънародниците си.

Тя погледна Дмитрий, който още беше във ваната.

— Явно трябва да е нещо важно, щом предприемаш такъв вид разпити.

— Дмитрий не се оплаква — отбелязах и добавих: — Важно е.

Знаех, че иска да ми каже, че изглеждам добре по мокри гащета, но тя се овладя и направи знак на Дмитрий да излезе от джакузито.

Междувременно аз си обух панталоните, облякох си ризата и си взех обувките, чорапите и кобура с пистолета.

За да компрометирам още повече Дмитрий пред сънародниците му, посочих бара и казах:

— Иди да си вземеш нещо за пиене.

Той нямаше нужда да му се повтаря и побърза да се омете.

— Намираш се в район под моята юрисдикция — напомни ми детектив Пенроуз. — Спазвай правилата и закона.

— Винаги го правя. Междувременно имам нужда от помощта ти.

— Каква е цялата тази дандания?

— Това поверителна и разделена информация.

— Навремето споделяше с мен — напомни ми тя.

— Навремето те наричах Бет.

Тя ме погледна.

— Наричай ме Бет, моля.

— Е… добре, Бет. — Споделих: — Възможно е да има ядрено устройство на кораб, плаващ за Манхатън.

Тя май ме чу и се огледа, сякаш се мъчеше да върже партито с атомна бомба на кораб.

— Руснаците ли? — попита накрая.

— Невинаги става дума за купон.

— Не разбирам…

— Обади се на Скот Калиш. Но първо извикай униформени и автобус за задържаните. Искам всички да бъдат прибрани за разпит — но не за атомни бомби. Обвиненията са проституция и общуване с проститутки. Освен това имаме хора с оръжие, вероятно без разрешително.

Тя кимна, но не каза нищо. Още си мислеше за бомбата.

— Освен това провери визите им, имиграционния им статус и тъй нататък — продължих. — Потърси наркотици и прибери всички мобилни телефони. И попитай дамите дали са се чували с приятелките си, които са отплавали с амфибията. И виж дали няма да успееш да намериш нашите телефони, които ни взеха онези от охраната. Освен това виж дали Дмитрий няма да си спомни още нещо за това къде е тръгнал Петров.

— Ще стане пълна каша — каза тя. — И международен скандал.

— Надявам се това да е единственият ни проблем тази нощ.

Тя кимна.

— Трябва да се обадя на ФБР.

— Първо трябва да решиш дали ставащото тук е от компетенцията на федералните — посочих и добавих: — Те не обичат да им се обаждат в неделя.

— Още колко време ти трябва да се правиш на самотен рейнджър?

— Два часа.

— Един.

— Добре. И благодаря за помощта.

Тръгнах към къщата.

— Обади се, преди да тръгнеш — извика тя след мен.

Отвърнах с бързо махване и отворих стъклената врата.

Беше ред на Георгий Таморов. Но първо трябваше да се обадя на Скот Калиш и да му дам възможна следа. Полковник Петров и приятелчетата му са отплавали за среща с яхта. С якут. Но защо? Да купонясват? Дано.