Нелсън Демил
Сияен ангел (16)

16.

След като и последните светлини изчезнаха на западния хоризонт, амфибията с Василий Петров, Виктор Горски и доктор Аркадий Урманов приближи дълга бяла яхта, хвърлила котва в международни води на дванайсет морски мили от брега на Саутхамптън.

Яхтата беше кръстена „Хана“ и Петров знаеше, че думата означава щастие на арабски. Щастие ще е на уговореното място в уреченото време.

Илюминаторите и палубите светеха и Петров забеляза флаг в бяло и зелено, който се развяваше на кърмата. Не беше национален, а личният флаг на Негово Кралско Височество принц Али Фейсал от Саудитска Арабия.

Кормчията насочи амфибията към десния борд на шейсет и пет метровата яхта и дванайсетте дами се развълнуваха, когато разбраха накъде пътуват. Някои от тях скочиха на крака и вторият член на екипажа им направи знак да си седнат по местата.

— Ако паднете зад борда, няма да ви спасяваме — каза им Петров на руски.

Дамите се разсмяха, а Петров се усмихна.

— Сядай! — рязко заповяда Виктор Горски, убиецът от СВР.

Дамите седнаха.

Петров погледна седящия срещу него Урманов. Изглеждаше унесен.

— Докторе, върху математически формули ли умувате? Или страдате от морска болест?

Урманов погледна сънародника си, но не отговори.

Петров беше раздразнен от него и още повече от идиотите от ГРУ, които бяха избрали Урманов за тази мисия. Ученият бе започнал да се превръща в проблем, когато разбра, че онова, което се е съгласил да направи, е напълно реално.

Амфибията продължи към десния борд на яхтата и когато приближиха, Петров видя голяма врата в корпуса, под ватерлинията, на петнайсетина метра от кърмата.

Когато приближиха още, вратата започна да се вдига, пускайки морето в кораба.

На Петров му бяха казали, че това била уникална особеност на кораба. Повечето такива врати се намираха над ватерлинията и по-малките съдове се качваха на борда с помощта на рампа и скрипци. Но италианските корабостроители, проектирали „Хана“, бяха измислили за принца специален док, който може да се наводни и малките лодки направо да влизат и излизат без забавянето и неудобствата на рампата и въжетата. „Чудесно инженерно постижение“, помисли си Петров. И се оказа, че тази специална черта решава един от проблемите, които имаха той и Москва — как да скрият радиацията от ядреното устройство, което по-късно щеше да пристигне на борда на „Хана“. То имаше оловен щит, навремето достатъчен, но вече не, защото американските детектори на радиация бяха станали по-усъвършенствани. Хилядите литри вода обаче, наред с щита, щяха да се погрижат детекторите на нюйоркското пристанище да си останат тъмни и мълчаливи.

Всъщност най-големият страх на американските служби за ядрена сигурност беше точно в тази посока — атомна бомба, прикрепена под водата за корпуса на кораб, влизащ в някое пристанище. Е, най-лошите страхове на американците скоро щяха да се сбъднат, макар че бомбата нямаше да бъде закрепена от външната страна на корпуса, където сонарът можеше да засече някакви необичайни изменения в очертанията; това ядрено устройство щеше да бъде затворено херметично в наводненото отделение на „Хана“, където щеше да остане неоткриваемо.

Петров и Горски се спогледаха и си кимнаха.

Кормчията насочи носа към отворената врата, изключи двигателя и лодката се плъзна през отвора в наводнения док. От двете страни имаше кейове и кормчията зави към онзи към кърмата, където ги очакваха от екипажа на яхтата. Петров забеляза, че другият кей е празен — но това нямаше да е така задълго. Тази нощ друга лодка щеше да пристигне от руски риболовен кораб (рибата плува) и да достави смъртоносната пратка, не по-голяма от пътнически куфар, но с достатъчно мощност, за да изравни със земята Долен Манхатън.

Петров погледна доктор Урманов, който бе запознат със съвсем малко детайли от операцията, но знаеше, че устройството ще пристигне и че работата му е да се погрижи то да е в работно състояние и заредено. Урманов беше проектирал през 70-те тези миниатюрни ядрени оръжия, наричани от американците бомби куфари, и тогава те работеха перфектно на изпитанията. Само че устройствата бяха сложни и своенравни и се нуждаеха от периодична поддръжка и от специалист, който да ги зареди — или от самия изобретател, ако се открие някакъв сериозен проблем. Петров знаеше, че устройството, което ще бъде доставено на яхтата, ще е с мощност между десет и дванайсет килотона. Лично той би предпочел нещо по-мощно, но дванайсет килотона беше пределът за миниатюрните бомби, които бяха проектирани да бъдат малки, сравнително леки, самостоятелни и лесни за транспортиране — като пътнически куфар, идеален да се натовари на кораб или самолет. Петров се усмихна.

Внезапно се включиха подводни светлини и създадоха драматичен ефект, който развълнува дамите още повече.

— Като във филм за Джеймс Бонд! — възкликна една от тях.

Да, помисли си Петров, точно като във филм за Джеймс Бонд. И втората част щеше да е още по-драматична.

Един моряк хвърли въже към амфибията и помощникът я завърза. Вратата вече се затваряше, отделяйки ги от морето.

Дамите взеха плажните си чанти и с помощта на моряците се качиха на полираните дъски на кея. Изглеждаха радостни и възбудени, докато оглеждаха луксозно обзаведената приемна, която водеше към кърмата, където зад стъклените врати се виждаше платформа за плуване.

— Виктор! — извика една. — Дай ни телефоните, за да се снимаме!

Горски потупа сака си, в който се намираха не телефоните им (тях ги бяха изхвърлили в морето), а оръжията, които дамите щяха да видят съвсем скоро.

— Ще има достатъчно време за снимки — ако се държите добре!

— Суров човек си, Виктор.

Определено.

Петров, Горски и Урманов се качиха без чужда помощ и Петров погледна отново към празния кей от другата страна. Спасителната лодка, която щеше да пристигне от руския траулер, щеше да бъде управлявана от новия капитан на „Хана“, известен на Петров единствено като Глеб. Глеб беше изучил плановете и работните параметри на яхтата и дори беше прекарал няколко часа на борда й в Монте Карло преди няколко месеца по любезната покана на капитана, англичанин на име Уелс, който нямаше представа, че руският му гост един ден ще заеме мястото му.

Петров никога не се беше срещал с Глеб. Глеб не беше агент на СВР, а бивш капитан на товарен кораб, но беше работил с разузнаването и преди и от Москва казаха, че можело да му се вярва, че ще прави онова, което му се казва, и ще си държи устата затворена. В противен случай капитан Глеб щеше да бъде сполетян от участта на доктор Урманов, който нямаше да напусне този кораб.

Глеб беше уверил работодателите си от СВР в Москва, че може да управлява „Хана“ сам, да я вкара в пристанището на Ню Йорк без лоцман и да я закотви срещу брега на остров Манхатън. Някъде преди зазоряване, докато часовникът отброяваше оставащото време, Петров и Горски, с Глеб зад руля, щяха да потеглят с амфибията (която нямаше означения, свързващи я с „Хана“) към един кей в Бруклин, който в момента се преустройваше и не се използваше. На една съседна улица имаше паркиран „Форд Мустанг“ (конят чака), ключовете от който бяха у Петров. Тримата щяха да отидат до летище „Кенеди“ и да се качат с фалшиви паспорти на частен самолет (птичката ще лети) за Москва. И докато закусваха на борда, в 8:46 ч. — точно по времето, когато първият отвлечен самолет се бе врязал в Северната кула на 11 септември — южният край на остров Манхатън щеше да бъде погълнат от огнена топка, в чийто център щеше да е яхтата на саудитския принц.

Да, помисли си Петров, планът беше отличен и макар да му се искаше килотоновете да са повече, мощността на бомбата беше достатъчна да убие няколко хиляди души и да причини срив за трилиони долари на Уолстрийт. Спомни си нещо, което му бе казал баща му навремето: „Победата се измерва не с броя на убитите, а с броя на уплашените“. И сега уплашени щяха да бъдат триста милиона души.

Един моряк на мостчето, свързващо двата кея, натисна бутон и нивото на водата започна да спада. Петров знаеше, че мощните помпи на „Хана“ могат да изпомпват седем хиляди литра вода в минута. Нещо повече, яхтата беше годна за плаване дори с наводнен док и точно така щеше да влезе в пристанището на Ню Йорк и ядреното устройство щеше да бъде потопено в сто хиляди литра морска вода.

Нивото на водата спадна почти напълно и амфибията легна на дъното. Петров разбираше, че изкарването на лодката без помощта на моряците ще е малко по-трудна задача от пристигането, но Глеб бе уверил авторите на операцията в Москва, че това няма да е проблем. И Петров се надяваше наистина да е така — не искаше да остане на борда на „Хана“, докато часовникът цъка.

Знаеше, че самоубийствените мисии имат много повече шансове за успех от мисиите, включващи измъкване. Тази мисия не бе самоубийствена, макар че можеше да стане и такава. Най-важното бе ядреното устройство да се взриви в нюйоркското пристанище и да унищожи не само Долен Манхатън, но и всички доказателства за участието на руснаци в атаката, която щеше да бъде приписана на саудитския принц.

Петров погледна Горски, чиито мисли несъмнено вървяха в същата посока. Горски беше добър в две неща — да убива хора и да оцелява, за да продължи да убива. Петров се радваше, че е избрал за тази мисия бившия си личен убиец от войната в Чечня.

Двамата си кимнаха и насочиха вниманието си към обстановката. По две стълбища покрай левия и десния борд се стигаше до горните палуби и двама моряци водеха дамите нагоре.

Появи се мъж със сива брада и бяла униформа.

— Добре дошли на борда на „Хана“, господа — обърна се той към руснаците на английски с британски акцент. — Аз съм капитан Уелс и ви нося поздрави от негово височество.

— Благодаря, капитане — отвърна Петров.

— Принцът ще ви посрещне лично в салона след половин час. Междувременно стюардът ще ви заведе до каютите ви, където можете да се освежите. — Капитан Уелс погледна новопристигналите. Може би очакваше, че тъй като са руснаци, ще пият, защото ги посъветва: — Моля да бъдете точни.

— Няма да караме принца да чака — отвърна Петров.

Капитан Уелс кимна и даде знак на стюарда да вземе саковете им, но Петров го спря.

— Ще ги занесем в салона. Това са подаръци за принца.

— Както желаете.

Капитан Уелс понечи да остави гостите на принца, но реши да им даде още един съвет.

— Вие сте отговорни за поведението на дамите.

— А вие, капитане, не сте — рязко отвърна Горски.

— Бъди учтив, Виктор — предупреди го Петров на руски. Искаше да напомни на Горски, че трябва да спечели доверието и благоразположението на капитана, за да може лесно да го убие по-късно, но доктор Урманов едва ли би искал да чуе това. — Запази грубостта си за после.

Убиецът се усмихна.

Капитан Уелс изгледа Виктор Горски и си каза, че този човек му прилича на мутра, макар че сигурно всички руснаци, занимаващи се с петрол, изглеждат така.

— Приятен ден — каза капитанът и ги остави.

Стюардът каза, че ще ги заведе до каютите им, но Петров му нареди да ги отведе направо в салона и добави, че сами ще си носят багажа.

— Мисля, че сме сбъркали бизнеса, господа — отбеляза той на руски, докато се качваха по стълбите. — Истинските пари са в петрола, а не в ядрената енергетика.

Горски се разсмя.

Урманов не.