Нелсън Демил
Сияен ангел (35)

35.

Бяхме на път да се сблъскаме и Конте рязко зави надясно. Двамата с Тес се проснахме на носа и се вкопчихме в релинга, докато катерът правеше острия завой.

— Обърни! — извиках към кабината.

Конте продължи завоя и след минута се озовахме зад „Хана“, която продължи през канала към Манхатън със скорост десетина възела. Скъсихме разстоянието бързо, макар че сега се движехме в дирята на големия кораб и катерът подскачаше на вълните.

— Качвам се на борда! — извиках на Конте и Андерсън.

Двамата кимнаха и Конте увеличи скоростта.

— Качваме се на борда — каза Тес.

Ясно.

Намирахме се на по-малко от шест метра от кърмата на „Хана“ и се надигнах на коляно, като се държах за релинга и преценявах скока си от носа на катера върху платформата за плуване на „Хана“. Якето ми беше тежко, но можеше да се окаже полезно, ако допусна грешка.

Когато приближихме още, видях стъклената врата в края на платформата за плуване. Сигурно беше заключена. Всеки полицейски патрул обаче има инструмент халиган — многофункционална щанга за отваряне на врати и разбиване на стъкло.

— Имате ли халиган? — извиках към кабината.

— Да! — Андерсън ми го подаде през отворения прозорец.

Грабна и бронежилетка и един MP5 с резервен пълнител и ми даде и тях. Хвърлих жилетката на Тес и насочих картечния пистолет към „Хана“. Очаквах от яхтата да открият огън, но не виждах никого на тъмния кораб. Искаше ми се да мисля, че Петров и приятелчетата му не знаят, че всеки момент ще си имат неканени гости, но несъмнено онзи, който управляваше кораба, в момента ни наблюдаваше от камерата на кърмата.

Носът на катера беше на няколко стъпки от платформата.

— Прикривай ме! — извиках на Тес, докато чаках носа да се сниши.

— Не, ти ме прикривай. — Тя се изправи, метна бронежилетката на платформата за плуване и скочи.

Обърнах се към кабината.

— Щом скоча, се разкарайте оттук!

— Успех! — извика ми Конте.

Преметнах картечния пистолет през рамо и когато носът се сниши отново, видях Тес коленичила на платформата, с насочено към вратата оръжие. Беше мой ред. Можеха и да ме прострелят, но поне нямаше да се удавя. Скочих върху дървената платформа и се претърколих през рамо към стъклената врата, изправих се и замахнах с халигана, но бронираното стъкло издържа. Пъхнах изтънения край между двете крила, натиснах и вратата се отвори. Извадих глока си и се отпуснах на коляно, погледнах през рамо и видях, че катерът е обърнал на юг, към изхода на пристанището. Оттук нататък трябваше да се оправяме сами.

Тес застана до мен с бронежилетката в ръце.

— Сложи си я — казах й.

— Заменям жилетката срещу автомата.

— Сложи си я!

Тя свали якето и си сложи жилетката. Огледахме помещението зад вратата.

Това беше докът и видях, че наистина е наводнен. Трябваха ми няколко секунди да осъзная, че помещението е осветено от подводни светлини. Отляво и отдясно имаше стълбища, които водеха нагоре към главната палуба; пак отляво имаше и мостче, което свързваше двата кея. Откъм нас различих амфибията, с която беше заминал Петров с приятелите си. Е, намирахме се на правилното място.

Пристъпихме приведени навътре. При отсрещния кей забелязах нещо тъмно под водата и когато очите ми свикнаха със светлината, видях, че е потопена лодка.

— Носиш ли ПДР-а? — прошепнах на Тес.

Тя извади от джоба си преносимия детектор на радиация. Чух тихо писукане, после още едно и видях как червената лампичка замига: показваше слабо излъчване, което би трябвало да се очаква, ако атомната бомба е потопена във вода и защитена с олово. Вече нямаше никакво съмнение, че се намираме в присъствието на сияен ангел.

— Това трябва да е — каза Тес. — Но как ще…?

— Залегни!

Проснахме се на пода и насочих глока към отсрещния кей, където бях забелязал някакво движение.

На кея седеше мъж с провесени над водата крака. Познах го веднага дори на слабото осветление — Аркадий Урманов.

С Тес се спогледахме.

— Помощ! — извика Урманов.

Не очаквах да чуя точно това, но отговорих:

— Добре. Каква?

— Вързан съм. Развържете ме!

Доколкото можех да преценя, Урманов си беше свършил работата с привеждането на бомбата в готовност и вече беше нежелан свидетел. И по някаква извратена причина Петров бе решил Урманов да умре от собственото си творение. Явно полковникът беше гаден началник.

— Трябва да изпомпате водата. Ваше ляво. На пътеката. Бутоните за помпата.

Погледнах мостчето и видях контролния панел.

— Развържете ме!

Всичко по реда си, приятел.

— Стой тук и ме прикривай — казах на Тес.

Понечих да се втурна към мостчето, но в последния момент зърнах някакво движение. Вратата от отсрещната страна на дока се беше отворила и видях приклекнал човек. Преди да успея да насоча пистолета си, видях проблясъци от стрелба, но не чух гърмежи. Е, знам какво е оръжие със заглушител, така че моментално се проснах на пода и извиках на Тес:

— Залегни!

Аркадий Урманов нададе крясък, последван от стон.

Насочих глока към мястото, където бях видял проблясъците, и изстрелях пет куршума. Гърмежите отекнаха оглушително в огромното пространство.

Тес направи същото. Претърколихме се настрани, изхвърлихме пълнителите и се претърколихме отново, докато презареждахме.

Нямаше ответен огън, така че стрелецът не издаде позицията си. Или може би го бяхме улучили. Погледнах към Урманов и видях, че се е отпуснал напред. Сигурен бях, че е мъртъв — а с него си бяха заминали и шансовете ми да го накарам да обезвреди бомбата.

Тес беше на около пет-шест метра от мен, легнала по корем на палубата и насочила пистолета напред, но изчакваше появата на мишена. Онзи, който бе стрелял по нас, правеше същото. Кой беше? Петров? Или Горски? И двамата бяха обучени убийци, а убийците знаят кога да се правят на мъртви. Междувременно атомната бомба се намираше на десетина метра от мен в потопена лодка, която виждах, но не можех да достигна. И бях сигурен, че таймерът вече не е настроен за 08:46.

Погледнах нагоре към мостчето, където според Урманов се намираше контролният панел на помпата. Щях да се втурна към него, но там стоеше Виктор Горски — да, той беше, — който изключи подводните светлини и гаражът потъна в пълен мрак.

Знаех, че вече се е махнал, но въпреки това стрелях, за да привлека вниманието му, и секунда по-късно Горски отвърна на огъня. Чух как куршумите се забиват в дървения под около нас, докато двамата с Тес стреляхме към проблясъците.

Горски спря да стреля и останах да лежа неподвижно, като се ослушвах за Тес. Надявах се тя да е жива, а противникът ни — мъртъв.

— Добре ли си? — попитах тихо.

— Да. Стреляй с автомата — посъветва ме тя.

Правилото е никога да не разкриваш автоматичното оръжие, докато не видиш целта, след което я изненадваш. Горски беше използвал своето, но автоматът му беше със заглушител и сигурно имаше много муниции, докато аз нямах.

Докато преценявах за и против изваждането на тежката артилерия, нов откос прониза мрака и чух как куршумите изсвистяха над главата ми. Един се заби в стъклената врата зад нас — потвърждение, че дори професионалистите стрелят високо в тъмното.

Добре, значи Горски беше жив и нямаше намерение да се маха. Но ако възнамеряваше да се спаси от експлозията, в един момент трябваше да се махне. Ако обаче беше на самоубийствена мисия, всички щяхме да споделим еднократното изживяване на ядрен край. Аз обаче не бях стигнал дотук и не се бях озовал на няколко метра от атомна бомба само за да видя как избухва в лицето ми. Трябваше да се добера до нея. Което означаваше да се отърва от Горски и автомата му.

А после какво? Ами, карал съм сапьорски курсове за обезвреждане на конвенционална бомба. „Когато сте изправени пред непознато взривно устройство, трябва да търсите три компонента — енергийния източник, експлозивния заряд и детонатора“.

Колко по-различна може да е една атомна бомба?

„Най-сложните взривни устройства имат съставна верига. Ако срежете една жица, водеща към заряда, сигналът се прехвърля в другите и устройството се задейства. Но ако успеете да отстраните някой от трите компонента…“

Да бе. По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Горски покриваше цялото открито пространство със заглушения си автомат, а самата бомба беше под вода. Намирахме се в патова ситуация, а в този случай часовникът отмерваше времето и патовата ситуация се равняваше на победа за Горски и Петров.

Но Василий Петров беше нетърпелив и импулсивен човек и явно не виждаше нещата по същия начин, защото гласът му прогърмя от някакъв високоговорител:

— Убий ги!

Горски, който разбираше, че е поставил в шах неканените гости, не стреля и Петров извика отново:

— Убий ги!

Не е приятно изживяване някой да вика: „Убий ги!“ и да видиш проблясъци, последвани от звука на забиващи се около теб куршуми. Така де, онзи задник не можеше да ни види, но ако изстреляш достатъчно куршуми в нужната посока, рано или късно ще улучиш целта. Време беше да се махаме.

Взех халигана и прошепнах на Тес:

— Трябва да му излезем в гръб. Разделяме се и се качваме по стълбите. Среща на главната палуба.

— Добре…

— На три. Едно, две… — Метнах халигана над водата. — Три!

Чух как халиганът пада на отсрещния кей. Миг по-късно зад нас се забиха куршуми и двамата спринтирахме към лявото и дясното стълбище.

Изкачих моето за около три секунди и видях, че Тес вече е горе, с изваден пистолет — покриваше задната палуба.

Все още имаше лунна светлина, както и светлините от Бруклин, който пълзеше от дясната ни страна. Прецених, че ще приближим Манхатън след двайсетина минути — или по-малко, ако яхтата ускореше, след като излезе от канала.

Отгоре имаше хеликоптер, така че не бяхме сами, но само на теория, докато някой не вземеше решение за атакуване на „Хана“. Конте и Андерсън несъмнено бяха докладвали положението, но като се има предвид бюрокрацията и веригата на командването, заповедта за атака можеше да бъде дадена след десет или петнайсет минути, последвана от подробен план на действията, а по това време шоуто вече щеше да е приключило.

— Сега какво? — попита Тес.

— Ако не можем да се доберем до бомбата, трябва да се доберем до задника, който я контролира, и до другия задник, който управлява кораба. Поне единият от тях е на мостика.

Отървах се от тежкото яке и бързо отидох при вратата, която според плановете водеше към бара и трапезарията. Държах глока в дясната си ръка и картечния пистолет в лявата. Посочих вратата и Тес рязко я отвори. Втурнах се в бара, но преди да успея да се хвърля на пода и да се претърколя, се препънах в нещо и се озовах лице в лице с някой, който си имаше трето око на челото.

 

 

Василий Петров обърна гръб на екрана. Въпреки слабата светлина в дока успя да разпознае мъжа и жената. Виктор беше прав — трябваше да ги убие още в къщата на Таморов.

— Май са ни взели на абордаж, полковник — каза Глеб.

— Виктор ще ги убие.

— Но още не е. Успя да убие единствено Аркадий, който не беше подвижна въоръжена мишена.

Петров не обърна внимание на сарказма и се загледа напред към грейналите очертания на Долен Манхатън. Би се радвал да види постапокалиптичните снимки и новините за радиоактивната пустош, но това нямаше да стане, макар че баща му щеше да ги види и да се гордее със саможертвата на сина си.

Глеб беше настроил автопилота да изведе „Хана“ при терминала на ферибота на самия край на Манхатън, така че от капитана вече нямаше нужда. Петров обаче искаше повече скорост. Така че каза:

— Пълен напред, капитане.

— Как ще се махнем от кораба?

Петров беше готов за този въпрос.

— Слагаме спасителни жилетки и скачаме. Когато стигнем до брега, отиваме при колата или хващаме такси до дипломатическия комплекс в Бронкс, където ще сме в безопасност.

Погледна към Глеб, за да види дали се връзва на думите му.

— Няма да стигнем далеч преди американците да ни хванат или експлозията да ни убие — посочи Глеб.

— Знам какво правя, капитане.

— И аз знам какво правите.

Глеб включи радара и погледна екрана. На няколкостотин метра от „Хана“ имаше четири съда, а отгоре се чуваше хеликоптер.

— Заобиколени сме от неприятелски съдове, а на борда има поне двама въоръжени американци. — Погледна Петров. — Свършено е.

Петров се взираше в силуета на Манхатън.

— Свършено е, полковник.

— В обхват сме, капитане. — Петров извади дистанционното от джоба си.

— Да, ако искаме да умрем при ядрена експлозия. Аз не искам. Дайте ми това нещо.

Петров го погледна и видя, че е насочил пистолета си към него.

— Дайте ми го — повтори Глеб.

Петров вдигна дистанционното.

— Това ли имате предвид? — И извади своя „Макаров“. — Или… това?

Глеб дръпна спусъка и остана изненадан, когато чу само глухо цъкане.

— Май днес имаме проблем с дефектни оръжия — каза спокойно Петров, насочи пистолета си и изстреля куршум между очите на Глеб. Главата на капитана рязко се отметна и той падна на палубата.

Петров прибра пистолета в джоба си и застана зад щурвала. Погледна светлината на автопилота. Скоростта и курсът на яхтата бяха настроени и ако ги оставеше така, „Хана“ щеше да продължи към остров Манхатън с десет възела. Но ако увеличеше скоростта, автопилотът щеше да се изключи и щеше да се наложи да управлява яхтата ръчно. Искаше повече скорост, но не и да отменя определения курс, ако му се наложи да напусне мостика — или ако бъде убит. Сега му оставаше само да промени таймера на ядреното устройство.

Автопилотът показваше, че с тази скорост „Хана“ ще приближи върха на Манхатън след шестнайсет минути. Погледна часовника на таблото — 06:11. Настрои времето на взривяване на 06:27, после повтори процедурата на резервното устройство. Пусна двете дистанционни на пода и стреля по тях, с което реши не само своята участ, но и участта на Ню Йорк. Би пуснал куршум и в собствената си глава, за да не чака смъртта, но искаше да гледа как силуетът на Манхатън се приближава. Може би в момента на експлозията щеше да има миг на ослепителна прелест. Това беше добър начин да умреш.

 

 

„Е — помислих си, — ако трябва да умираш, добре е да умреш в бар“.

Нямах представа кои са тези хора, но знаех, че са попаднали на неподходящо място в неподходящо време.

Следван плътно от Тес, влязох в трапезарията и видях на пода още два трупа. Забелязах също, че масата е подредена за десет души, но гостите нещо се бавеха с коктейлите.

Извадих плановете на кораба от джоба си и Тес ги освети с фенерчето си. Видях в предната част на яхтата помещение, означено като ВЕСТИБЮЛ: там имаше асансьор и спирално стълбище, свързващо палубите. Тръгнахме натам с извадени оръжия.

Стигнахме вестибюла и свалих картечния пистолет. В тактически ситуации никога не се ползва асансьор.

— Тръгвам по стълбите с лице напред — прошепнах на Тес. — Следвай ме със задник напред.

Започнах да се изкачвам, като вземах по две стъпала наведнъж, с насочен напред MP5, а Тес ме следваше заднешком и ни прикриваше с глока си.

Нямах представа колко неприятели има на борда, но бяха най-малкото двама. Петров и Горски. Вероятно имаше и руски капитан. Може би и още няколко убийци от СВР, дошли с капитана и бомбата, а може би не, ако Москва искаше да ограничи броя на хората, знаещи за мисията. Именно затова бяхме открили Урманов вързан в очакване на смъртта. Така че се надявах, че единствените други руснаци на борда са момичетата от партито, а ако се съдеше по видяното в бара, купонът бе свършил.

Оставаше екипажът. Може би двайсет души. Къде бяха? Дали Петров и Горски ги бяха очистили? Ако беше така, Петров се очертаваше като най-лошия пътник на борда на кораб от времето на граф Дракула.

Стигнах вестибюла на палубата със салона и приклекнах, насочил автомата към тъмното пространство. Корабът беше притихнал и чувах дишането си.

Тес застана до мен, все така с насочен надолу пистолет.

На следващата палуба се намираше мостикът, където беше и капитанската каюта. Изправих се и пристъпих към спиралното стълбище.

Тес обаче тръгна към стъклените врати на салона и ми направи знак да я последвам.

Е, трябва да провериш всичко, за да си сигурен, че не оставяш неприятели зад гърба си, но в главата си чувах как часовникът цъка.

 

 

Радиостанцията на Петров изпращя.

— Не съм сигурен, че още са тук — каза Горски.

— Във всички случаи трябва да останеш там — отвърна Петров. — Пази устройството и убий всеки, който се качи на борда от платформата.

Горски отговори след цяла секунда:

— Американците ще ни атакуват отстрани и ще са много…

— От мостика не виждам никакви съдове — каза Петров.

Макар че ги виждаше на радара.

— Но те знаят кои сме, полковник. И защо сме тук.

— За тях вече е късно, Виктор.

Отново кратко мълчание. После Горски каза:

— Късно е и за нас.

Петров не отговори.

— Ще умрем пи?

— Да, ще умрем.

Горски не каза нищо.

— Бъди храбър — каза Петров. — Остани на поста си като капитан Глеб. Не можем да позволим да ни пленят. Не можем да предадем страната си. Ще се погрижат за семейството ти — увери го той. — Ако изпълниш дълга си.

Горски отново не каза нищо и Петров нямаше какво повече да му каже, така че прекъсна връзката и насочи вниманието си към радара и прозореца. Беше сигурен, че Виктор Горски ще изпълни дълга си. А и да не го направеше, нямаше значение, защото в този момент нищо не можеше да спре „Хана“, освен може би оръдията на военен кораб. Но дори американците да имаха такъв кораб в района, дали щяха да рискуват да стрелят по кораб, за който се подозира, че има ядрено устройство на борда?

Петров се взираше в приближаващия се силует на Манхатън. После погледна Статуята на свободата в пристанището. И напсува всички американци.

 

 

Последвах Тес в дългия салон. Тя спря и рязко пое дъх.

— Боже мой…

Оказа се, че Таша и приятелките й са били кукли за еднократна употреба, които с лекота могат да се жертват в преследването на безумна цел като световно господство. Е, двамата с Бък бяхме съгласни за едно — че руснаците трябва да се следят по-внимателно.

Нямаше какво повече да гледаме, така че се върнахме във вестибюла и предпазливо пристъпихме до спиралното стълбище. Знаехме, че на мостика има поне един човек — и че врагът има автоматично оръжие и знае как да го използва.

Заслушахме се за някакъв звук отгоре, но единственото, което чувах, беше тиктакането в главата ми.

Взех тактическо решение.

— Единственият ни шанс да не допуснем шибаната бомба да унищожи Манхатън е да се разделим — казах на Тес. — Връщам се в дока, убивам Горски, изпомпвам водата и обезвреждам бомбата. Ти се качваш на мостика, опитваш се да се отървеш от онзи там и насочваш кораба към средата на пристанището.

Погледнах я на слабата светлина и видях, че разбира, че това е единственият ни ход. Тя кимна.

— И ако ти се удаде възможност, скочи от кораба.

Тя ме погледна и погледите ни се срещнаха.

— Е… беше ми приятно да работя с вас, детектив.

— Да. И на мен ми беше приятно. После ще те черпя — обещах.

Тя тръгна нагоре по спиралното стълбище, а аз бързо се спуснах на долната палуба.

Е, има добри планове и отчаяни планове. Петров също имаше отчаян план, който очевидно включваше умиране за Родината. Би могъл да спре кораба и да вдигне бяло знаме — или пък да скочи зад борда, но не го правеше, така че ние също нямаше да го направим.

* * *

Тес Фарадей спря в края на спиралното стълбище. Видя, че вратата на мостика е затворена. Същото се отнасяше и за другите две врати във вестибюла.

Изкачи последните няколко стъпала и се завъртя в кръг с насочен напред пистолет. Забеляза кървавите дири по пода, които водеха към капитанската каюта и корабния офис — следите от извлечените трупове. Нямаше смисъл да проверява там.

Обърна се към вратата на мостика. Зад нея, както бе казал Кори, беше задникът, който контролираше бомбата — и яхтата.

Пое дълбоко дъх, натисна бутона за отваряне и приклекна с насочен напред пистолет, готова да изстреля деветте патрона в пълнителя. След минута всичко можеше да приключи.

Но вратата не се плъзна настрани.

Тес отстъпи назад, прицели се и започна да стреля.

Усети рязка болка в ръката и осъзна, че е улучена от рикошет и че вратата е бронирана.

— По дяволите!

От интеркома до вратата се разнесе глас е руски акцент:

— Наблюдавам ви през камерата. Къде е приятелят ви?

— Отвори вратата и вдигни ръце!

— Не те чувам. Натисни бутона на интеркома.

Тес натисна бутона и си пое дълбоко дъх.

— Виж… знаем какво правиш и знаем, че това не е атака на саудитците. Знаем всичко и ако искаш да започнеш шибана Трета световна война…

— Млъкни.

— Виж… полковник Петров… помислете за…

— Млъкни!

— Задник! — Тес махна пръст от бутона и зарита вратата. — Копеле мръсно! Спри!

Гласът на Петров отново прозвуча от говорителя:

— Ще умреш след тринайсет минути.

 

 

Тичах през тъмния коридор на долната палуба между каютите за гости към двойната врата, която водеше към дока — и към Виктор Горски и атомната бомба.

Стиснах картечния пистолет в дясната си ръка, изритах вратата и се проснах по корем, като се взирах в мрака.

Пулсът туптеше в ушите ми, но това бе единственото, което чувах, и не виждах нищо, освен слаба лунна светлина от вратата, водеща към платформата за плуване от другата страна на наводнения док.

Добре, бях излязъл в гръб на Горски, но къде беше той?

Щом аз не го виждах, той също не ме виждаше. Но несъмнено ме беше чул как се мятам напред и се просвам на палубата, така че знаеше горе-долу къде съм и очаквах да видя проблясъците на автомата му и да чуя как куршумите се забиват около мен — или в мен. Мъчех се да овладея дишането си, но без особен успех.

Някой трябваше да направи ход. Но времето още беше на страната на Горски и той не трябваше да прави нищо. Освен ако не беше решил, че не иска да е в центъра на ядрен взрив. Така че можеше да си е сложил спасителна жилетка и да е излязъл на платформата — и да ме е оставил сам с бомбата. Писах тази мисъл към добрите пожелания.

Бавно се надигнах и внезапно подводните светлини се включиха. Бързо се обърнах към мостчето. Виктор Горски беше там, на няма и шест метра, насочил картечния си пистолет към мен.

Разбрах, че съм мъртъв, но Горски май се поколеба за половин секунда или пък светлината го беше заслепила. Използвах тази половин секунда да се метна във водата точно когато видях проблясъците от дулото и чух как куршумите се забиват там, където се намирах преди миг.

Гмурнах се към дъното. Виждах пръските от куршумите — и знаех, че те губят скоростта си във водата.

Намерих опора и наполовина тръгнах, наполовина заплувах към мостчето. Въздухът ми свършваше, но ако излезех на повърхността, щях да вдишам горещо олово.

Горски продължаваше да стреля във водата, като отчаяно се мъчеше да преодолее законите на физиката. Явно губеше самообладание.

Стигнах под мостчето. Надявах се, че Горски няма да се сети за единствения начин, по който може да си спаси задника — да скочи и да ми прави компания във водата. Той обаче не мислеше достатъчно добре и аз протегнах ръка, докато картечният ми пистолет се подаде над повърхността, прицелих се право нагоре и дръпнах спусъка — надявах се, че MP5 наистина могат да стрелят и мокри.

Усетих как оръжието заподскача в ръката ми и погледнах през водата. Горски лежеше по лице на мостчето, може би с няколко куршума в топките и задника. Честито!

Водата около мен порозовяваше. Излязох на повърхността, поех дълбоко дъх, пресегнах се и се хванах за ръба на мостчето. Лицето на Горски беше точно над мен, отворените му очи ме гледаха през решетката, устните му се движеха. Пъхнах дулото на картечния пистолет в устата му и дръпнах спусъка…

Сега оставаше да се погрижа за бомбата.

 

 

Василий Петров гледаше монитора. Възможно ли бе Горски да е мъртъв? Продължи да се взира в тъмния образ на екрана, после видя как американецът излиза от водата на мостчето, намира бутона за помпите и включва осветлението. Гаражът се освети и Петров продължи да гледа как онзи мъж, Деп, претърсва тялото на Горски, след което изтичва към потопената спасителна лодка и ядреното устройство.

Не беше възможно да обезвреди бомбата дори да беше обучен. Просто нямаше достатъчно време водата да се оттече и той да успее да отвори заключения куфар.

Погледна часовника на таблото. После отново картината на екрана.

До детонацията оставаше толкова малко време, че Петров знаеше, че не е нужно да прави нищо… но американецът беше намерил инструментите на Урманов… така че май трябваше да слезе долу и да го убие. Първо обаче трябваше да убие жената от другата страна на вратата.

* * *

Тес стоеше с изваден пистолет, взираше се във вратата и мислеше как да се добере до Василий Петров и евентуалните му другари на мостика.

— Виждам моя човек Горски на монитора — каза гласът на Петров. — Уби вашия приятел в гаража.

Стомахът на Тес се сви.

— Свършено е. Спасявай се. Скрий се!

Тес се прицели в интеркома, стреля и го накара да млъкне.

— Копеле!

Погледна кръглата камера на тавана и изстреля три куршума и в нея.

— Начукай си го.

Забеляза в тавана прозорец и видя, че е с панти. Намираше се на три метра над главата й и не можеше да го стигне, но някъде трябваше да има стълба.

Огледа се и видя до бутона на асансьора лост с надпис ПОКРИВЕН ЛЮК. Дръпна го и от тавана се спусна сгъваема стълба.

Тес сложи нов пълнител в глока и започна да се качва по стълбата, която щеше да я отведе до покрива над мостика и до полегатото предно стъкло, където можеше да легне по корем, да погледне в мостика и да изпразни пълнителя във Василий Петров.

 

 

Изправих се на мостчето, натиснах бутона с надпис ПОМПИ и чух как се включват. Намерих ключа за осветлението, включих го и гаражът светна.

Забелязах и бутон с надпис ВРАТА, вероятно за вратата в корпуса. Погледнах амфибията. Тя беше начин да се изнесем, ако помпите не работеха достатъчно бързо, за да мога да стигна до бомбата. Въпросът беше колко бърза е амфибията и колко голяма е бомбата. Надявах се, че няма да ми се наложи да разбера.

Надявах се също Тес да изкара по-голям късмет на мостика, но усещах, че корабът продължава да се движи, което означаваше, че лошите още владеят положението.

Претърсих тялото на Горски да видя дали няма нещо като дистанционно или код за спиране на часовниковия механизъм, но открих единствено малък пистолет и нож. Колкото до допълнителни пълнители за MP5, явно ги беше изразходвал, когато беше избил всички. Прибрах пистолета в джоба си.

Нивото на водата продължаваше да спада. Слязох от мостчето и изтичах към потопената лодка. Погледнах Урманов, чието отпуснато тяло бе цялото в кръв. Още един задник, взел лошо решение.

Забелязах някакъв сак — като онзи, с който Урманов се беше качил на амфибията. Клекнах и го отворих. Вътре имаше алуминиева кутия, в която открих малки прецизни инструменти, очевидно за куфара бомба.

Погледнах черния сандък, който още беше под водата. Оставаха може би две-три минути, преди да мога да се добера до него. Скочих в лодката и го огледах. Имаше закопчалка и катинар с код.

По дяволите!

Една жица излизаше отстрани на куфара. Проследих накъде отива и видях във водата черна топка. Това вероятно беше антената, която приемаше радиосигнали от дистанционно управление и ги предаваше на устройството. Дистанционното несъмнено бе у Петров, така че вече нямаше съмнение, че задникът е преместил таймера от 08:46 на… сега.

Оставих жицата включена с идеята, че ако Тес успее да се добере до мостика и да вземе дистанционното и ако тя или аз разберем как точно работи, ще можем да спрем таймера. Малко вероятно, но… Е, имах нужда да си отдъхна. Но всъщност ми трябваше чудо.

Нивото на водата бе спаднало до два-три сантиметра над куфара. Застанах до него, клекнах в студената вода, извадих глока и доближих дулото до водната повърхност. Прицелих се в катинара и стрелях три пъти.

Куршумите го улучиха и той се завъртя на халката. Стрелях още четири пъти, хванах повредения катинар и дръпнах. Държеше.

— По дяволите!

Седнах в потопената лодка и зачаках водата да спадне още няколко сантиметра. Секунди, минути, сантиметри.

Високоговорителят изпращя и чух гласа на Петров.

— Какво правите, господин Деп?

Погледнах към мостчето, където се намираше високоговорителят, и оформих с устни: „Начукай си го“.

— Виждам ви, но не ви чувам. Идете на мостчето и използвайте интеркома — каза той. — Трябва да говоря с вас.

— Не, задник, трябва да умреш.

— Не ви чувам, господин Деп.

— Казвам се Кори. — Показах му среден пръст и погледнах куфара. Капакът вече беше над водата.

— Убих приятелката ви — каза Петров.

Поех дълбоко дъх, свалих картечния пистолет и го насочих към капака.

— Не стреляйте по устройството. — Гласът на Петров беше малко загрижен. — Може да го взривите.

Или да спра часовника. Е, и двете възможности бяха приемливи. Тес би се съгласила.

— Бягайте.

Насочих оръжието към катинара, който вече беше над водата, и изпразних последния пълнител по него.

Петров не коментира.

Клекнах и задърпах катинара. Отново бе издържал.

— По дяволите!

Спомних си халигана, който бях захвърлил, за да отвърна на огъня на Горски, и го видях на кея. Скочих горе, грабнах го и се върнах при полупотопената лодка. Напъхах изтънения край между катинара и халката и завъртях — и напомних на Бог, че наистина е крайно време да си отдъхна. Катинарът издържа, но пък халката се откъсна от куфара.

— Благодаря ти, Господи!

Захвърлих катинара и халката настрани и вдигнах тежкия обшит с олово капак, докато поддържащите подпори се застопориха. И ето че пред мен беше бомбата.

Нямаше циферблати, нямаше превключватели, нямаше тиктакащи часовници. Само гладка метална плоча, закрепена с четири болта. Четирите цветни порта очевидно бяха за кабелите на зареждащото устройство, с което още по-очевидно не разполагах.

Добре, да се върнем към първобитните методи. Извадих глока и го насочих към блестящата метална плоча.

Очаквах Петров да се обади пак, но високоговорителят мълчеше. Може би беше скочил от кораба, но не мислех, че това влиза в плановете му. А може пък да лъжеше за Тес и тя да го е очистила… но корабът продължаваше да се движи и не чувах ничий глас по високоговорителя. Нито гласа на Петров, нито гласа на Тес.

Поех дълбоко дъх и дръпнах спусъка, като се чудех дали ще чуя съскането на изпържена електроника или Големия взрив. Имаше само един начин да разбера.

 

 

Тес се качи по стълбата и се плъзна тихо по бялото фибростъкло на покрива, между радара и антените.

Отпред се открояваше силуетът на Манхатън. Намираше се на около пет километра и се приближаваше. На източния хоризонт се виждаше розова зора. Денят се очертаваше да е хубав.

Видя отгоре хеликоптер — летеше на бавни кръгове; на няколкостотин метра отляво имаше катер на Бреговата охрана — движеше се успоредно на „Хана“, — а отдясно имаше съд на Пристанищния отдел на нюйоркската полиция.

Махна им с ръка с надеждата, че знаят, че на яхтата има агент: Не стреляйте.

Хвана глока с две ръце и се плъзна над ръба на покрива, докато не успя да надникне в слабо осветения мостик. Видя на пода труп, но той не беше на Петров, който се намираше отляво и гледаше някакъв екран на конзолата. Насочи пистолета към него и се прицели.

Петров внезапно вдигна очи, видя лицето й само на няколко стъпки от него и посегна към оръжието си.

Тес стреля три пъти в стъклото и моментално осъзна, че куршумите не го пробиват. Петров отвърна на огъня, но със същия резултат.

Останаха да се гледат за момент през напуканото стъкло, после Тес скочи на крака и изпразни пълнителя си в покрива, над мястото, където стоеше Петров. Оказа се, че той също е брониран.

— Мамка му!

Хвърли се обратно към люка, скочи от три метра във вестибюла и бръкна в джоба си за резервен пълнител.

Преди да успее да презареди, усети някакво движение и погледна към мостика. Вратата се плъзгаше настрани. От другата й страна стоеше Василий Петров, насочил пистолета си към нея.

— Кучка!

Тес видя как дулото избълва огън. Нещо я удари в гърдите и я отхвърли към асансьора.

Петров стреля отново и още веднъж я улучи в бронежилетката. Тя падна на пода.

За момент на лицето му се изписа удовлетворение, после объркване.

Докато Петров натискаше отново спусъка, Тес се метна към спиралното стълбище.

Прелетя през парапета и падна на долната палуба.

Петров застана отгоре и отново стреля, като този път я улучи в лявото бедро.

Тес се претърколи, сложи пълнител в глока и го изпразни нагоре, после се хвърли в салона и хукна по окървавения килим, препъна се в един труп, прескочи го и продължи към вратата на откритата тераса.

Раната й започваше да пулсира. Тя пое дълбоко дъх и погледна назад към салона, но не видя Петров.

Докато слизаше по външната стълба към главната палуба, видя голям кораб на триста метра дясно на борд. Носът му изглеждаше странно и Тес осъзна, че е ледоразбивач. Смятаха да вземат „Хана“ на таран и да я потопят — яхтата заедно с нея. Е… умен ход. Може би единственият, който оставаше.

Нямаше представа къде е Петров, но се надяваше да я е последвал, за да може да го убие преди да го направи бомбата.

Тръгна предпазливо през главната палуба към стълбището за дока и заслиза по него. Раната на бедрото вече болеше много и тя се хвана за парапета с една ръка, а с другата продължаваше да държи глока.

Нямаше причина да слиза в дока, освен да се увери с очите си, че Кори е мъртъв. И ако наистина беше така, значи Горски бе жив и тя щеше да го убие.

* * *

Преди да стрелям по ядреното устройство, получих момент на просветление и си спомних за алуминиевата кутия на Урманов. Не ме бива с разни инструменти, но пък еволюирам бързо.

Намерих нещо, което приличаше на отвертка, с тази разлика, че върхът имаше много странна форма с три зъба. Погледнах четирите дупки в ъглите на металната плоча, в които вероятно имаше болтове, пъхнах нещото в една от тях и завъртях, но болтът не помръдна. Мамка му!

Канех се да зарежа идеята, но после си помислих, че тъй като бомбата е руска, едва ли са предвидили да е удобна за потребителя, така че завъртях по часовника, което всъщност би трябвало да затегне болта, и усетих как той се развърта.

Бързо развих четирите болта, но нямаше къде да хвана плочата, за да я махна. После забелязах тесен процеп в десния край на плочата, достатъчно голям, за да можеш да пъхнеш острие в него. Извадих джобното си ножче — швейцарско, — пъхнах острието в процепа и повдигнах плочата два-три сантиметра, колкото да хвана ръба и с пръсти. Ако я вдигнех, дали щеше да гръмне?

Имаше само един начин да разбера. Направих го и бомбата не гръмна.

Хвърлих плочата във водата и погледнах във вътрешностите на атомната бомба. „Мътните да ме вземат“.

Малко съм гнуслив от радиационно облъчване, но разбирах, че точно в момента то не е най-големият ми проблем.

„… ако успеете да отстраните някой от трите компонента…“

Потърсих електронен таймер — едно от нещата, които можеха да се отстранят, — но не открих. Часовникът явно бе вътрешен, част от електрониката, невидим за човешки очи. Разбира се, Петров имаше дистанционно и можеше да види колко минути са ни останали, но аз не можех.

Затърсих захранващ източник, но не видях нищо, което да прилича на батерия, така че явно беше заровена дълбоко в електронните вътрешности на чудовището.

Третият компонент бе експлозивният заряд… но в този случай той се състоеше от два елемента — радиоактивната сърцевина и конвенционален експлозив, който се намираше около нея. И всичко това се намираше в кълбото с размерите на плажна топка, в което се взирах и което нямаше как да отворя. Не че исках да го правя.

В кълбото влизаха две жици — по една от всяка страна. Те водеха към детонаторите вътре. И излизаха от батерия, която не можех да видя, а някъде във веригата беше и часовникът, който също не можех да видя. По дяволите!

Добре… сега какво? Да срежа жица? „Ако срежете една жица, водеща към заряда, сигналът се прехвърля в другите и устройството се задейства“. Лоша идея, ако можеше да се вярва на инструктора по обезвреждане на бомби.

Усещах, че по челото ми е избила пот, но ръцете ми бяха много спокойни — и направо молеха да направя нещо с тях.

И тогава разбрах, че всъщност в ситуацията не може да има загуба. Ако извадех късмет и обезвредях бомбата — чудесно. А ако се взривеше, толкова далеч от града пораженията щяха да са… ами, приемливи. Така че ако се извадех от уравнението, беше ясно какво трябва да направя. Хванах двете жици, като си давах сметка, че трябва да бъдат дръпнати едновременно — ако извадех първо едната, сигналът вероятно тутакси щеше да се прехвърли в другата и да изпрати електрически заряд в детонатора, който пък щеше да задейства експлозива, ядрото щеше да достигне критична маса… и щеше да си свърши работата.

Подръпнах двете жици като репетиция и чух в главата си глас, който ми каза: „Потопи електрониката във вода, тъпако“.

После друг глас каза:

— Джон! — Приличаше повече на гласа на Тес, отколкото на Бог.

Изправих се и я погледнах. Стоеше на отсрещния кей и по левия й крачол имаше кръв.

— Добре ли си?

— Добре съм… Петров каза, че Горски те е убил.

Не бях сигурен как точно е разговаряла с полковник Петров и не ми пукаше, но ми пукаше за здравословното му състояние.

— Той мъртъв ли е?

— Не. Той… може би е след мен.

Мамка му!

Тя закуца към мостчето.

— Кой управлява кораба? — попитах я.

— Не знам… Видях труп на мостика.

Е, трупът определено не управляваше. Значи го правеше или Петров, или автопилотът.

— Горски е мъртъв — осведомих я. — На мостчето.

— Добре.

— Колко далеч сме от Манхатън?

— Може би на… три километра или по-малко.

Значи може би имахме шест минути — или по-малко.

Тя тръгна по мостчето и прекрачи Горски, сякаш беше кучешко лайно. Погледна бомбата, докато вървеше към мен, и възкликна:

— Отворил си я!

— Да.

— Знаеш ли какво да правиш?

— Знам.

— Слава богу.

Понечих да се хвърля към мостчето, за да отворя вратата в корпуса и да наводня гаража и бомбата, която, ако беше като мобилния ми телефон, щеше да свърши за нула време.

Но Василий Петров имаше други идеи.

— Вдигни ръце и се дръпни от бомбата — каза той. Стоеше при двойната врата, насочил картечния си пистолет към Тес. — Или ще я застрелям.

Така и така щеше да я застреля, но нямаше да го направи, докато стоя пред бомбата, така че знаех, че мога да опитам да извадя глока. Или жиците на детонатора.

— Дръпни се! — И понечи да стреля, но Тес знаеше моите трикове и се метна във водата. Тя обаче беше дълбока само половин метър и Тес падна тежко, но все пак Петров я изгуби от поглед.

Използвах момента да извадя глока и изстрелях двата останали в него патрона, след което ударникът изцъка.

Петров беше свален, но не и извън играта. Изправи се на коляно, целият окървавен. Вдигна картечния си пистолет и се прицели в мен, но се поколеба заради бомбата. Не искаше да я взриви преждевременно, докато аз исках и затова го подканих:

— Стреляй, задник!

Той не стреля, а се изправи, отиде със залитане до ръба на кея и погледна Тес, която лежеше във водата. Беше се ударила при падането, а и бях видял, че е изгубила много кръв.

Петров се прицели в нея, но преди да успея да извадя малкия пистолет, който бях взел от Горски, Тес вдигна глока си, стреля и Петров се олюля на ръба на кея и падна отгоре й. Тес се извъртя и стреля пак — в главата му. Човек с пръснат мозък няма как да не е мъртъв, нали? „Досвидания, задник такъв“.

Водата около Тес и Петров беше червена и трябваше да сложа турникет на раната й, но единствената ми работа сега беше да отворя вратата и да наводня гаража. Излязох от лодката, за да се кача на кея.

— Моля, помогнете ми — каза някой.

Обърнах се и видях през двойната врата да влиза някакъв тип със сини дочени панталони. Ризата му беше разкопчана, по гърдите му имаше кръв и той се държеше за корема с двете си ръце.

— Кой си ти?

— Михаил. Моряк. Българин съм — увери ме той. — Не руснак. Всичките ми другари са мъртви. Ранен съм. Моля ви…

— Обърни се и легни на палубата. — Понечих да извадя пистолета на Горски, но Михаил имаше същия и го насочи към мен.

— Не мърдайте.

Какво ставаше, по дяволите…?

— Ако трябва да съм честен, не съм ранен — каза Михаил. — Освен това съм колега на покойния полковник Петров и на покойния Виктор Горски. Включих се в круиза, за да се уверя, че всичко ще мине добре.

— Е, не мина — посочих очевидното.

— Виждам. Освен това съм тук, за да елиминирам всички свидетели — продължи той. — Включително и колегите си.

— Вече е направено.

— Благодаря. — Той също посочи очевидното: — А сега е ваш ред.

Е, бях абсолютно вбесен, че този тип ме е изиграл. Подобно нещо не се случва често, но и един път е напълно достатъчно. Погледнах към Тес, но тя още лежеше по гръб в спадащата вода, с Петров върху нея. „Мамка му!“

— След няколко минути няма да има никакви свидетели. Няма да те има и теб, задник — казах, за да съм сигурен, че Михаил разбира положението.

— Намалих скоростта — отвърна той и вдигна нещо като мобилен телефон. — И си дадох още десет минути да напусна кораба. — Кимна към амфибията. — Но преди да го направя, искам да науча от вас какво знаете вие и ЦРУ за Операция Нула и как научихте за нея.

Не обичам да ме бъркат за човек от ЦРУ, но не повдигнах въпроса.

— Каква е изгодата ми?

— Бърз куршум в главата. Алтернативата е няколко куршума в корема. Ще е много болезнено — увери ме той.

Вече знаех от последния път, когато ме простреляха в корема, но и двете алтернативи не ми се виждаха особено привлекателни или убедителни.

Михаил усети това и продължи по кея, за да застане така, че да може да ме застреля, без да улучи бомбата.

— Какво знаете?

— Знам, че си хуй сплескан и ще умреш. — Погледнах отново Тес, но тя не помръдваше.

Михаил забеляза, че куфарът е отворен, и това го притесни.

— Обърнете се и затворете капака.

Значи възможностите ми се свеждаха до две — да посегна към пистолета или да се обърна и да издърпам жиците на детонатора, което или щеше да взриви бомбата преждевременно, или да я убие преди този задник да убие мен.

Труповете по принцип привличат вниманието на хората и Михаил направи грешката да погледне към Урманов, докато минаваше покрай него. Извадих пистолета на Горски от джоба си в същия миг, когато Михаил отново погледна към мен.

Не знам кой щеше да получи първия куршум, защото внезапно чух оглушителен трясък и стон на разкъсан метал. Корабът рязко се наклони ляво на борд. Излетях от лодката и паднах във водата. За миг останах зашеметен, но бързо скочих на крака, преместих се вляво и насочих пистолета към кея над мен.

Михаил се появи, насочил оръжието си към мястото, където ме беше видял за последно. Шибан аматьор. Изстрелях три куршума и открих, че пистолетът на Горски е със заглушител, в мига, когато Михаил откри, че съм точен стрелец.

Чувах как водата нахлува в кораба и усещах как „Хана“ започва да се накланя на десния си борд. Явно бяхме взети на таран. Добрата новина бе, че бомбата ще се озове под водата. Лошата — че потъвахме бързо.

Изтичах при Тес, която се мъчеше да се измъкне изпод трупа на Петров.

Издърпах го и й помогнах да се изправи. Тя не изглеждаше добре, но главата й беше наред.

— Видях ледоразбивач…

— Ясно. Да вървим.

Вдигнах я на кея, качих се след нея и й помогнах да се изправи.

— Ще те отнеса до платформата за плуване. Спасителното ти яке е там — напомних й. — Готова ли си?

— Джон, бомбата…

— Електрониката ще се изпържи — уверих я. — Да тръгваме.

Но тя продължаваше да се взира в бомбата.

— Може да мине много време преди водата…

Чувах как морето нахлува в кораба, но не виждах никаква вода да влиза в дока. Затова се възползвах от допълнителното време, дадено ни от Михаил, върнах се към План А, изтичах на мостчето, изключих помпите и натиснах бутона с надпис ВРАТА.

Чух как се задействаха хидравлични мотори и вратата на десния борд започна да се отваря. Морето нахлу. Яхтата се наклони още повече и си помислих, че всеки момент ще се преобърнем. Добра идея ли беше да отварям вратата? Но бомбата вече се намираше напълно под вода и ако наистина беше като мобилния ми телефон, с нея бе свършено. Ако не — беше свършено с нас.

Амфибията се издигаше с водата.

— Стой там! — извиках на Тес, която куцаше към мен по наклонения кей.

Изтичах по мостчето до отсрещния кей, скочих в амфибията и освободих двете въжета.

Погледнах таблото, което изглеждаше сравнително просто, като на многото спортни катери, в които съм се возил. Запалих двигателя и рязко завъртях кормилото. Амфибията обърна и я насочих към мястото, където бе коленичила Тес.

— Скачай!

Тя се плъзна в лодката и седна до мен, а аз се насочих към отворената врата.

Водата беше стигнала нивото на водата отвън, така че не плавахме срещу течение. Това беше добрата новина. Лошата бе, че „Хана“ се бе наклонила толкова зле, че горната част на отвора беше само на метър и половина от водата и намаляваше все повече и повече. Дадох газ до дупка.

— Сниши се!

Докато излитахме през отворената врата, предното стъкло закачи ръба, откъсна се и прелетя над главите ни.

Но вече бяхме в залива. Слънцето тъкмо изгряваше.

Отдалечих се още от „Хана“, в случай че бомбата е още жива, после погледнах назад. Голямата яхта беше полегнала във водата, на няколко градуса от потъване.

В далечината видях ледоразбивача, който беше изпълнил мисията си и сега се движеше към Теснините.

Не виждах никакви други кораби наоколо, но един полицейски хеликоптер увисна над нас.

— Стойте на място! — изрева глас по високоговорителя.

Изключих двигателя и двамата станахме. Тес ме прегърна през рамо и двамата помахахме — стараехме се да изглеждаме дружелюбно.

Тес се обърна към изгряващото слънце.

— Дълъг ден беше.

— Надявам се да си научила нещо.

Свалих ризата си и я стегнах около бедрото й. „Хана“ вече изчезваше под водата и отнасяше тайните си със себе си. Поне докато не я вдигнат. После трябваше да решат кои от тези тайни да бъдат оповестени. Знам как стават тия работи.

Двата мемориални лъча, които се включват по здрач на 11 септември и угасват призори, угаснаха. До следващата година.

Тес ме прегърна. Погледнахме се и се целунахме пред камерата на хеликоптера. Мисля, че после ще мога да обясня това.

Тя легна на пейката и аз коленичих до нея.

— Добре ли си?

— Имам нужда от питие.

По-скоро имаше нужда от половин литър кръв, но й казах:

— Имаме уговорка за среща.

Чух приближаващи двигатели и вдигнах глава. Катери на Бреговата охрана и на полицията приближаваха към нас.

Е, ситуацията е коригирана. Наблюдаваната цел е открита. Край на обиколката.

Мамка му.