Нелсън Демил
Сияен ангел (33)

33.

След десетина минути плаване Конте се обърна към мен.

— Какво сте намислили?

Не знаех къде е „Хана“, но знаех къде отива, така че казах:

— Нюйоркското пристанище.

— Нямам право да излизам извън района на юрисдикцията ми — уведоми ме сержант Конте от капитанската седалка. — Няма да ходим в пристанището — добави, за да е сигурен, че го разбирам.

Очаквах подобен отговор.

— Имате право да излизате извън района на юрисдикцията си, когато участвате в преследване — напомних му. — Такъв е законът.

— Знам закона, детектив. Просто не виждам преследването.

Доводът му беше добър, така че опитах друг подход.

— Аз съм федерален агент на правоприлагаща служба, а госпожица Фарадей е служител от федерална разузнавателна служба. За нас няма граници на юрисдикция във войната срещу тероризма.

— Трябва да говоря с някой началник.

— Обадете се на капитан Калиш.

Той посегна към радиостанцията, но аз го посъветвах да използва мобилния си телефон, така че никой друг да не чуе разговора — и да не научи, че съм на катера.

Конте намери Калиш и му обясни защо се обажда, после ми връчи телефона.

— Какво правиш, по дяволите? — попита Калиш.

— Мислех, че сержант Конте току-що ти е обяснил.

— Виж, заради теб вече съм си сложил врата на дръвника…

— Оценявам го и се надявам, че си получил признание за теорията ми как е била скрита радиацията…

— И ако онова, което предполагаш, наистина се случи, нито ти, нито моите хора бихте искали да сте там.

— Отиваме в пристанището, за да се погрижим да не се случи.

— Уверявам те, че операцията може да продължи и без вас.

— Изгубих човека, когото наблюдавах, Скот. Трябва да го намеря.

— Преживей го. И ми дай Конте.

Погледнах сержант Конте, който разделяше вниманието си между управлението на катера и опитите да дешифрира казаното от мен за отиването в пристанището, за да се погрижим нещо да не се случи. Полицай Андерсън също беше цялата слух.

Тес ме гледаше и не можех да кажа дали одобрява тази разходка до епицентъра на ядрен взрив. Май трябваше да я попитам.

— Джон? — каза Калиш. — Дай ми Конте.

— Скот, нека обясня ситуацията на Пит и Никола и да гласуваме.

— Да гласувате? Ние не гласуваме. Аз гласувам. И гласувам против.

Време беше да се позова на служебно положение. Или да поискам дължима услуга. За съжаление, нямах служебно положение, на което да се позовавам, а двамата със Скот не си дължахме услуги. Така че апелирах към чувството му за дълг.

— Виж, Скот, разбираш колко е важно…

— Бъди така добър да ми дадеш сержант Конте или ще му се обадя по радиото и всички ще чуят какво имам да му кажа.

Тес поиска телефона и тъй като не исках Калиш да използва радиото, й го дадох.

— Капитан Калиш, обажда се Тес Фарадей. Включвам на спикърфон.

— Добре. Конте, обърни катера — каза той.

— Разбрано — отвърна сержант Конте, намали скоростта и започна десен завой.

— Капитане — каза Тес, — смятаме, че събитието няма да се случи преди осем и четирийсет и шест или девет и три сутринта, и мисля, че сте съгласен.

— Може и да съм съгласен, но не бих рискувал живота на никого заради едно предположение. Така че вие, детектив Кори и моите хора можете да патрулирате в района цяла нощ. — И добави: — Това е заповед.

Катерът вече плаваше на изток, обратно към мястото, от което тръгнахме.

Тес заговори спокойно и разумно.

— Бих искала да обясним ситуацията на сержант Конте и полицай Андерсън и да видим дали ще се съгласят да ни откарат до пристанището.

— Последния път, когато ги видях, не проявяваха склонност към самоубийство.

Това определено привлече вниманието на Конте и Андерсън и двамата се спогледаха.

— Искаме само да ни откарат набързо до пристанището — каза Тес. — Когато стигнем там, двамата с детектив Кори ще се прехвърлим при някой екип на полицията или Бреговата охрана, а вашите хора могат да се върнат в района си на действие.

Калиш помълча за момент, после попита:

— Откъде знаете, че няма да стигнете там точно когато се случи?

— Двамата с Джон сме склонни да поемем този риск и бихме искали да попитате хората си дали и те са склонни.

Трябваше да призная, че Тес се справя добре. Освен това имаше кураж, а Калиш харесваше хората с кураж.

Скот отново се умълча, после каза:

— Добре… Разяснете им положението и нека после Конте се свърже с мен.

Тес затвори и върна телефона на Конте.

— Какво става, по дяволите? — попита той.

Реших да сложа край на глупостите.

— Предполагаме, че на борда на „Хана“ има атомна бомба куфар с мощност десет килотона.

Конте нямаше какво да отговори. Андерсън ме зяпна.

— Смятам, че е нагласена да се взриви или в осем и четирийсет и шест, или в девет и три сутринта — продължих аз. — Сещате се защо. Но може и да греша за времето.

Конте кимна. Андерсън също.

Запознах ги с основните неща, които знаехме, макар че подробностите не бяха толкова важни за тях като думите атомна бомба, нюйоркско пристанище и 08:46. Или 09:03. Или по-рано, ако Петров се е уплашил.

Двамата ме изслушаха, после Андерсън попита:

— Сигурни ли сте?

— Не сто процента, но сме почти сигурни — отвърна Тес.

— Мамка му — каза Конте и впери поглед напред. — Мамка му!

Двамата с Тес мълчахме.

Накрая Никола Андерсън се обърна в седалката си към нас и попита:

— Защо искате да отидете там?

— Всъщност не искам да ходя там. Но трябва да ида — отвърнах и обясних: — Онзи тип, Петров, е моя отговорност тази нощ.

— А моята служба е отчасти отговорна за допускането на тези хора в страната — добави Тес.

— Морското бюро на полицията на Съфолк не ги е пускало в страната — посочи Конте.

И погледна партньорката си.

— Ако искате само еднопосочен превоз, мисля, че можем да го направим — каза Андерсън и погледна Конте. — Става ли?

Той се поколеба.

— Става.

Почувствах се длъжен да им напомня една подробност и казах:

— Може да плаваме към атомна гъба.

— Разбрахме — отвърна Конте. — Няма да се задържаме, след като ви прехвърлим на друг екип.

— Съгласни.

Пит Конте започна да обръща още преди да се обади на Калиш.

„Е — помислих си, — внимавай какво си пожелаваш, особено ако си желаеш смъртта“. Всъщност нямах подобни желания, но имам проблем с егото и бях бесен, че онези надути гъзове от Федерал Плаза 26 са ме превърнали в маргинал. Майната им и на тях, и на техния тих край. Разбира се, освен това изпълнявах дълга си и защитавах страната си. Не беше само заради мен. Добре де, може и да беше.

Погледнах Тес, която се взираше в мен, и изсумтях:

— Трябваше да ти кажа какво мисля да направя.

— Можеш да си сигурен, че се досетих много преди да се кача на този катер.

Толкова ли съм ясен на всички? Докато мислех върху това, Конте се обади по телефона на Калиш и докладва:

— Насочваме се на запад.

— Разбрано. Нещо друго? — попита Калиш.

— Не.

— Успех.

И това беше всичко.

Насочихме се на запад към Ню Йорк с петдесет възела. Катерът буквално летеше над водата.

Мъглата се разкъсваше и зърнах други два катера на Морското бюро на полицията на Съфолк и един хеликоптер.

Радарът показваше и други съдове в района, включително дългата опашка търговски кораби, чакащи реда си за Амброуз Буй. Забелязах, че светлините им не се движат, така че явно опашката бе спряна.

Получих есемес и прочетох съобщението от Кейт:

Конференцията се проточи, после имаше късна вечеря. Скапана съм, изключвам телефона и си лягам. Ще говорим утре. Обичам те, К.

Значи беше останала във Вашингтон, което беше добре. И щях да мога да говоря с нея сутринта. Може би.

Помнех обаче, че в есемеса си до нея й бях казал, че е важно да ми се обади. И тя май не проявяваше любопитство към факта, че използвам чужд телефон. Сигурно наистина беше много уморена.

Невежеството в брака е блаженство, но невежеството по избор е просто глупост. Детективите искат да знаят нещата, но за съжаление днес нямах особен късмет с откриването както на човека, когото следя, така и на жена си. Денят всъщност беше от онези, в които не можех да открия собствения си задник с двете си ръце.

— Кой беше? — попита Тес.

— Жена ми. Останала е във Вашингтон за през нощта.

— Добре. Трябва да се обадя на Бък. Да му кажа къде съм.

— Ако му кажеш къде си, вече няма да си тук. Аз също.

Тес определено схващаше стила на работа на Кори, така че кимна и каза:

— Ако иска да говори с мен, ще ми се обади.

— Точно така. — Същото се отнасяше и за жена ми.

Помислих си дали да не отговоря на есемеса на Кейт или да се обадя в хотелската й стая, но в момента имах по-належащи проблеми от изчезналата ми жена. Реших да оправя въпроса утре. Ако имаше утре.

Конте пое по курс, който ни приближи до южния бряг на Лонг Айланд, където мъглата се беше разпръснала и океанът бе по-спокоен. Продължавахме да се движим с петдесет възела и Конте каза, че ще стигнем моста Верацано след по-малко от деветдесет минути.

Загледах се към западния хоризонт.

— Ако видите ярка светлина…

— Обръщаме и потегляме обратно — довърши Конте.

— Точно така.

Половин час по-късно се озовахме в района на Морското бюро на окръжната полиция на Насау и видях на радара как екипите им водят издирването. Забелязах маяка на Джоунс Бийч на пет километра от нас, а после и светлините на град Лонг Бийч покрай брега.

Пресякохме въображаема граница и влязохме в административен район Куинс на Ню Йорк и в далечината през Джамайка Бей видях самолетите, които излитаха и кацаха на летище „Кенеди“. Бях изненадан, че от Вашингтон не са спрели входящия трафик, както бяха направили на 11 септември, но явно за тях заплахата не беше толкова ясна и непосредствена, колкото се струваше на мен. В превода между работещите на терен и онези в столицата винаги се губи нещо. Както и да е, радвах се, че Кейт няма да лети тази нощ.

Десет минути по-късно плавахме покрай брега на Бруклин и видях Брайтън Бийч. Сутринта си мислех, че наблюдението ми ще приключи точно там. Видях светлините на Кони Айланд и емблематичната парашутна кула, висока двайсет и пет етажа, от която си изкарвах ангелите като хлапе. Няколко минути по-късно завихме на северозапад към Грейвсенд Бей и пред нас заблестяха светлините на моста Верацано, минаващ през Теснините между Бруклин и Статън Айланд — входа към нюйоркското пристанище.

Виждах и поне десет съда между нас и моста. Конте намали скоростта, направи справка с радара и ни каза, че навсякъде около нас има катери на Бреговата охрана и на Пристанищния отдел на НЙПУ. Освен това виждахме и чувахме хеликоптери над главите си.

Беше очевидно, че при входа на пристанището има достатъчно съдове за изпълнение на мисията, и всички знаехме, че нашият катер няма да допринесе кой знае колко. Но също така разбирахме, че има моменти, в които само демонстрацията на намерение е достатъчна.

Конте отново намали скоростта и се обърна към мен.

— Тук ли искате да се прехвърлите, или в пристанището?

— В пристанището.

Той погледна Андерсън, после каза:

— Добре.

Минахме под дългия километър и половина мост и влязохме в Ню Йорк Бей. Вече се намирахме в зоната на взрива.

Мъглата в залива се беше разкъсала и се стелеше на туфи като някакви сиви острови. Не виждах други съдове наоколо, но над нас кръжаха хеликоптери.

Конте намали скоростта до десет възела и Андерсън започна да следи радара и радиостанцията, като следеше и морските и полицейските канали.

Вече можех да различа силуета на Долен Манхатън, на около пет километра право напред. Е, бях казал на Хауард Фенстърман, че пътувам за Манхатън, и удържах на думата си.

На запад се намираше брегът на Ню Джърси — километри пристанищни кейове и складове. На изток беше Бруклин, още километри складове, терминали и докове за товарни кораби.

Погледнах далечните брегове, високите небостъргачи и ниските складове, съставящи пристанището на Ню Йорк. Били са необходими повече от триста години за построяването на всичко това. А за унищожаването му щяха да са нужни не повече от пет секунди.

През разкъсаната мъгла ляво на борд зърнах осветената Статуя на свободата, изправена гордо в залива. А в далечината, където някога се извисяваха Кулите близнаци, сега виждах Лъчите близнаци — двете колони светлина от прожекторите, които се включваха всеки 11 септември от 2002 г. насам в памет на загиналите при атаката. Тес също ги видя, както и Конте и Андерсън, но никой не каза нито дума.

Конте намали до пет възела и погледна радара.

— В пристанището няма много действащи екипи. Разчитат повече на хеликоптерите и използват всички налични съдове, за да запречат Теснините.

— Ясно. — Добра стратегия, ако „Хана“ беше все още в океана. Но ако вече бе влязла в пристанището, Петров вече се намираше в последната зона, готов да нанесе удара си.

— Искате ли да извикам полицейски екип? — попита Конте. Не отговорих и той продължи: — Или съд на Бреговата охрана?

— Защо?

— Защо ли? За да можете да се прехвърлите на друг съд и да се разкарам оттук.

— Мислех си, че искате да останете.

— Откъде ви хрумна това?

— Стигнахте дотук.

Конте погледна Андерсън и я попита, сякаш ме нямаше:

— Кой е този тип?

— Не мисля, че съм добре дошъл на борда на друг съд — уведомих ги.

— Защо?

— Дълга история.

— Е, тогава ще ви откарам на брега, докато ми разкажете историята — рече Конте.

Тес се намеси:

— Ще се обадя и ще поискам разрешение да се качим на съд на Бреговата охрана.

Не исках да се качвам на съд на Бреговата охрана или на какъвто и да било съд, където бях персона нон грата и вероятно щях да бъда закопчан. Исках да се кача на борда на „Хана“ и можех да го направя само от този катер.

— Нека останем тук един час — казах на Конте и Андерсън. — Ако дотогава не открием кораба, двамата с Тес ще се прехвърлим на друг съд. На някой от тези, които са наоколо.

Конте прие думите ми като предизвикателство — дали да се направи на мъжкар, или да подвие опашка.

Така че погледна отново Андерсън, а тя каза:

— Нямам нищо против да изчакаме.

— Предлагам нещо по-добро, детектив — каза ми Конте. — Ще останете, докато не ми кажете, че искате да се махнем.

Е, момчетата са си момчета — особено пред момичетата. А момичетата също май нямат нищо против да гледат смъртта в очите.

— Споразумяхме се — казах само.

Погледнах си часовника — 02:35.

Добрата новина бе, че ако бомбата избухнеше преди 08:46, нямаше да усетим нищичко. И нямаше да ми се налага да ходя до Федерал Плаза 26, за да ме уволнят.