Пиърс Браун
Червен изгрев (41)

41.
Чакала

Той дръпва рязко ръката си. Бърз е.

Аз съм по-бърз.

Забивам кинжала си в дланта му и я приковавам на масата. Той зяпва от болка. Някаква странен, дивашки дъх излиза със съскане от устата му, когато дръпва кинжала. Но аз съм по-едър от него и съм го забил на десет сантиметра в масата. Зачуквам го с една гарафа. Той не може да го извади. Облягам се назад и го наблюдавам как се мъчи. В първоначалната му безумна паника има нещо първично. А после, когато се окопитва — нещо решително човешко, което изглежда още по-брутално хладнокръвно от насилието, което му приложих. Успокоява се по-бързо от всеки, когото съм виждал някога. Поема си дъх два-три пъти и пак се обляга на стола си, все едно нищо не се е случило.

— Уф, да му се не види — процежда той.

— Мислех си, че трябва да се поопознаем повече — казвам и посочвам себе си. — Чакал, аз съм Жътваря.

— Твоето име е по-хубавото — отговаря той. Поема си дъх. Още веднъж. — Откога знаеш?

— Че ти си Чакала ли? Догадка. Че за нищо не ставаш ли? Отпреди да вляза в крепостта. Никой не се предава без борба. Един от пръстените ти не ти беше по мярка. И другия път да си криеш ръцете. Несигурните ревльовци винаги си крият ръцете или си играят с тях. Но ти наистина нямаше шанс. Прокторите знаеха, че идвам насам, и са решили да ми заложат капан и да ме провалят, като ти кажат, че идвам, та ти да се промъкнеш тук и да се опиташ да ме изловиш по бели гащи. Грешката е тяхна. И твоя.

Той ме гледа и трепва, когато се обръща и вижда трезвите ми войници да стават от земята. Почти петдесет на брой. Исках да видят как ще го подведа.

— Уф… — въздъхва Чакала, щом осъзнава, че клопката му вече нищо не струва. — Моите войници?

— Кои? Тези, дето бяха с тебе, или онези, които си скрил в крепостта? Може би в подземията? Може би под пода на някой тунел? Не бих се обзаложил, че в момента се смеят и се радват, пич. Пакс е звяр, а Мустанга за всеки случай ще му помага.

— Значи затова я отпрати.

И за да не попита случайно защо се преструваме, че сме се натряскали с гроздов сок.

Пакс ще е намерил скривалището им. Гръмотевиците продължават да ехтят. Дано Чакала е укрил голяма част от войската си в тази засада. Ако не е, ще стане кофти, защото, щом крепостта на Юпитер е негова, сигурно разполага и с армията на Юпитер, а в нея има войници от Юнона и мнозина от Вулкан, а скоро — и от Марс. Силите му ще са два пъти колкото моите, а ние ще сме единствените останали на бойното поле. Но тук той е в ръцете ми.

Чакала е прикован, кърви и е обкръжен от армията ми. Засадата му е провалена. Загуби, ала не е безпомощен. Вече не е Луциан. Все едно ръката му не е прикована. Гласът му не трепва. Не е сърдит — само вдъхва такъв страх, че да се напикаеш в ботушите. Напомня ми за мен самия, преди да изпадна в ярост. Тих. Спокоен. Исках моите войници да го видят как се гърчи. Но той не се гърчи и аз им нареждам да напуснат. Само десетимата Виещи остават — старите и новите.

— Щом ще разговаряме, моля те, извади този кинжал от ръката ми — казва ми Чакала. — Ако щеш, вярвай, но боли. — Не се държи толкова игриво, колкото загатват думите му. Въпреки решителността му лицето му е бледо, а тялото му се е разтреперило от шока.

Усмихвам се.

— Къде е остатъкът от армията ти? Къде е онова момиче, Лайлат? Дължи едно око на моя приятел.

— Пусни ме и ще ти поднеса главата й на тепсия, ако искаш. Ако ми дадеш една ябълка, дори ще й я сложа в устата, за да заприлича на прасе на пиршество. Ти избираш.

— Ето на̀! Ето как си получил името си, нали? — питам и ръкопляскам подигравателно.

Чакала изцъква съжалително с език.

— На Лайлат й хареса как звучи и ми се лепна. Затова ще й натикам ябълката в устата. Искаше ми се да съм нещо по-… царствено от Чакал, но то името само ти излиза. — Той кима към Севро. — Като малкия Гоблин там и неговите Отровни гъби.

— Как така „Отровни гъби“? — пита Паламидата.

— Така ви наричаме. Отровни гъби, върху които да клечат Жътваря и Гоблина. Но ако искате по-добро име, след като свърши тази игричка, трябва просто да убиете големия гаден Жътвар. Не да го зашеметите — убийте го. Забийте меч в гръбнака му и ще можете да станете Императори, Губернатори, каквито си щете! Татко с радост ще ви угоди! Много е просто! Услуга за услуга.

Севро изважда ножовете си и поглежда сърдито своите Виещи.

— Не е толкова просто.

Паламидата не помръдва.

— Струва си да опитате — въздъхва Чакала. — Признавам, аз съм политико, не съм боец. Та ако ще разговаряме, трябва да кажеш нещо, Жътвар. Приличаш на статуя. Не говоря статуйски. — Притежава студена харизма, пресметлива.

— Наистина ли яде членовете на собствения си Дом?

— След месеци в тъмното ядеш това, което намери устата ти. Ако ще и още да мърда. Всъщност не е кой знае колко впечатляващо. По-малко човешко, отколкото би ми харесало, много прилича на животинското. А и всеки би постъпил така. Но да разравяш гадните ми спомени не е начинът да се водят преговори.

— Ние не водим преговори.

— Хората винаги водят преговори. Това представлява разговорът. Някой притежава нещо, знае нещо. А някой иска нещо. — Усмивката му е любезна, но очите му… В него има нещо сбъркано. Сякаш друга душа се е вселила в това тяло от времето, когато той беше Луциан. Виждал съм актьори… но това е различно. Сякаш е толкова разумен, че чак не е човек. — Жътвар, ще накарам баща ми да ти даде каквото си искаш. Флотилия. Цяла армия Розови да ги чукаш. Гарвани, с които да завоюваш каквото си щеш. Ще имаш примно положение, ако победя в тази годинка на обучение. Ако победиш ти, ще последва още обучение. Още изпити. Още зор. Чувам, че семейството ти е затънало в дългове и Посрамено — трудничко ще е да се издигнеш сам.

Почти бях забравил, че имам фалшиво семейство.

— Сам ще заслужа лаврите си.

— Жътвар, Жътвар, Жътвар. Ти си мислиш, че това е краят на играта? Не е така. Не е така, драги ми господине. Но ако ме пуснеш, тогава трудностите… — той махва във въздуха със свободната си ръка — се изпаряват! Баща ми ще стане твой покровител. Здравей, командване. Здравей, слава. Здравей, власт. Само се сбогувай с това — той посочва ножа — и нека бъдещето ти започне. Като деца бяхме врагове. Нека сега бъдем съюзници като мъже. Ти си мечът, аз — писалката.

Танцьора би поискал да приема предложението. То би гарантирало оцеляването ми. Гаранция за бърз възход. Ще попадна в залите на имението на АрхиГубернатора. Ще бъда близо до човека, убил Ео. Ех, аз искам да приема. Но тогава ще се наложи да позволя на Прокторите да ме победят. Ще трябва да оставя този малък пръдльо да победи, а баща му да се усмихва и да се гордее. Кърваво проклятие, ще трябва да гледам как онази самодоволна усмивка плъзва по лицето му! Я да се шлакат! Ще ги боли!

Вратата се отваря и в стаята се вмъква Пакс, ухилен до уши.

— Кръвогадост, ех, че яка нощ, Жътвар! — смее се той. — Изловихме ги тия лайненца — в кладенеца! Петдесет бройки! Като че тука долу си имат дълги тунели. Сигурно така са превзели крепостта! — Затръшва вратата, сяда на края на масата и заръфва останало парче месо. — Мокра работа, ха-ха! Оставихме ги да излязат горе и стана хубавичка касапница, да ти кажа. Чудничка! Хелга щеше да е във възторг! Сега всичките са роби. Мустанга ги поробва, докато си говорим. Уффф, обаче тя е в шантаво настроение. — Млъква, за да изплюе един кокал. — Ха! Значи това е той? Чакала? Бледен е като гъза на Червен. — Вглежда се в него. — А стига бе. Ковнал си го.

— Мисля, че си изсирал и по-големи лайна от него, Пакс — додава Севро.

— Изсирал съм, я! И по-цветни също. Тоя е бозав като Кафяв.

— Дръж си езика, глупако! — сопва се Чакала на Пакс. — Че може и без него да останеш!

— А ти — без пишка, ако продължаваш да се репчиш. Ха! И тя ли е дребна като тебе? — избоботва Пакс.

Чакала не обича да му се подиграват. Той се втренчва мълчаливо в Пакс, а после пак мята бърз поглед към мен, както змията стрелва езика си.

— Ти знаеше ли, че Прокторите ти помагат? — питам. — Че се опитваха да ме убият?

— Разбира се — свива рамене той. — Моите дарове са… над средните.

— И не възразяваш срещу измамата?

— Измами или ще те измамят. Не е ли така?

Звучи ми познато.

— Е, вече не ти помагат. Късно е. Сега е време сам да си помогнеш. — Забивам още един нож в масата. Той знае за какво е. — Чух веднъж, че ако чакал попадне в капана, си прегризва лапата, за да се освободи. С ножа може би ще е по-лесно, отколкото със зъби.

Той се изсмива късо, като лай.

— Значи ако си отрежа ръката, мога да си тръгна? Наистина ли?

— Вратата е там. Пакс, натискай ножа, за да не мами.

Дори и да е ял други хора, няма да го направи. Той може да жертва приятелите и съюзниците си, но не и себе си. Ще се провали на този изпит. Той е Ауреат. Няма защо да се страхувам от него. Той е малък. Слаб е. Досущ като баща си. Намирам пръстена му на Плутон в ботуша му и му го надявам на пръста, та неговите Подборници и баща му да гледат как тяхната гордост и радост се предава. Ще разберат, че аз съм по-добър.

— Прокторите може да ме подбутват, но въпреки това трябва сам да спечеля, Дароу.

— Чакаме.

Той въздъхва.

— Казах ти, аз съм нещо по-различно от теб. Ръката е инструментът на селяка. Инструментът на Златния е неговият разум. Да беше от по-добро потекло, можеше и да разбереш, че тази жертва почти нищо не значи за мен.

А после започва да реже. Когато кръвта му шурва, лицето му се облива в сълзи. Той реже и дори Пакс не може да гледа. Чакала е стигнал до средата, когато вдига очи към мен с разумна усмивка, която ме убеждава в пълното му безумие. Зъбите му тракат. Той се смее — на мен, на ставащото, на болката. Никога не съм срещал такъв като него. Сега знам как се е почувствал Мики, когато се срещна с мен. Това е изчадие, въплътено в човек.

Чакала се гласи да счупи китката си, че да му е по-лесно, когато Пакс изругава и му дава йонНож. Той ще я пререже с един удар.

— Благодаря, Пакс — кимва Чакала.

Не знам какво да правя. Всичко вътре в мен крещи. Трябва да го убия сега! Да му прережа гърлото! Такъв човек не бива да го пуснеш. Не бива да се изпикаеш върху него и да го пратиш пак сред пустошта. Той дотолкова надминава Касий, че ме избива на смях. Ала вече му казах, че може да си тръгне, ако отреже и той реже. Боже мили!

— Ти си кръвогадна откачалка! — въздъхва Пакс.

Чакала измърморва нещо за глупаци. „Та това е само ръка“, казва. Моите ръце са всичко за мен. За него са нищо.

Когато приключва, той седи там с почти изцяло обгорен чукан. Лицето му е бяло като сняг, но е направил турникет от колана си. Споделяме мига, когато разбира, че няма да го пусна да си тръгне.

После забелязвам как изкривено пространство влиза през отворен прозорец. Прокторите дойдоха, както се надявах, но аз съм разсеян и неподготвен. И когато виждам как малък звуков детонатор тупва на масата и Чакала го грабва с единствената си ръка, разбирам, че съм допуснал голяма грешка! Дадох на Прокторите време да му помогнат. Всичко забавя движение, ала аз мога само да гледам.

Със същата ръка, с която държи миниатюрния детонатор, Чакала замахва нагоре с йонНожа на Пакс и го забива в гърлото на грамадния ми приятел. Изкрещявам и се мятам напред точно когато Чакала натиска бутона на детонатора.

От уреда се изстрелва звуков заряд и ме запокитва в другия край на стаята. Виещите се забиват в стените. Пакс отхвърча към вратата. Чаши, храна, столове се пръскат като оризови зрънца, издухани от вятъра. Лежа на пода. Клатя глава и се мъча да се окопитя, докато Чакала идва към мен. Пакс се изправя със залитане на крака, от ушите му тече кръв, от гърлото също. Чакала ми казва нещо и вдига ножа. Тогава Пакс се мята напред — не върху Чакала, а върху мен. Теглото му ме смазва, а тялото му закрива моето. Едва си поемам дъх. Не виждам какво се случва, но го чувствам през тялото на Пакс. Разтърсване. Спазъм. Десет удара — Чакала забива ножа в Пакс и яростно се опитва да стигне до мен, както бясно животно рови в земята, той рови в Пакс, за да ме убие, докато лежа повален на земята.

А после — нищо.

По лицето ми капе кръв, стопля тялото ми. Кръвта на моя приятел.

Опитвам се да отместя Пакс. Успявам да се измъкна изпод него. Чакала е избягал, а кръвта на Пакс изтича. Зъл дух надава вопли в ушите ми. Прокторите също са си отишли. Виещите се изправят, олюлявайки се. Когато поглеждам отново Пакс, той е мъртъв, устните му са извити в кротка усмивка. По камъка струи кръв. Гърдите ме стягат, падам на коляно и ридая.

Той не пророни последни думи. Не се сбогува.

Хвърли се върху мен. И го убиха дивашки.

Мъртъв.

Верният Пакс. Прегръщам грамадната му глава. Боли ме, като гледам повален моя великан. Той заслужаваше повече. Такова меко сърце в такова кораво тяло. Пакс никога вече няма да се засмее. Никога няма да застане на мостика на разрушител. Никога няма да носи мантията на рицар или скиптъра на Император. Мъртъв. Това не биваше да се случва. Аз съм виновен. Трябваше просто да приключа с нещата, и то бързо.

Какво бъдеще можеше да има той!

Севро застава зад мен с пребледняло лице. Виещите са станали и са бесни. Четирима ронят безмълвно сълзи. От ушите им се стича кръв. Светът е беззвучен. Не можем да чуваме, но глутница вълци няма нужда от думи, за да разбере, че е време за лов.

Той уби Пакс. Сега ние ще убием него.

Дирята от кръвта на Чакала води към един от ниските шпилове на централната кула, а оттам се загубва в двора. Дъждът я е измил. Скачаме от шпила — група от единайсет души — върху по-ниска стена и се претъркулваме върху нея. После слизаме в двора и Севро, нашият следотърсач, ни повежда през един заден вход към ниските скалисти планини.

Нощта е бурна. Косо валят дъжд и сняг. Блестят светкавици, боботят гръмотевици, но аз ги чувам сякаш насън. Тичаме заедно с Виещите в олюляваща се колона. Катерим се над тъмни зъбери, покрай отвесни пропасти и търсим нашата каменна кариера. Повитите ботуши забавят хода ми, но те трябва да са покрити. Планът ми все още може да проработи, дори и след всичко това.

Не зная как ни води Севро. Загубен съм сред хаоса. Мисля само за Пакс. Той не биваше да умира. Притиснах Чакала натясно и го оставих да си прегризе лапата и да се измъкне. Спомням си как го гледаше Мустанга. Тя знаеше кой е. Знаеше и искаше да поговорим насаме. Каквато и да е връзката между тях, тя беше лоялна към мен. Но как така го познава?

Севро ни отвежда в планинските проходи, където снегът все още е до коляно. Тук има следи. Снегът вдига вихрушки около нас. Студено ми е. Наметката ми е подгизнала. Секачът удря по гърба ми. Ботушите ми жвакат. А кръвта е покапала по снега. Хукваме нагоре по хълма през снежния проход между два скалисти върха. Виждам Чакала. Той се препъва на стотина метра пред мен. Пада в снега, но пак се изправя. Железен е, щом е стигнал толкова далече. Ще го хванем и ще го убием заради стореното с Пакс. Не трябваше да заколва моя великан. Моята глутница започва жално да вие. Чакала се оглежда назад и продължава да върви, олюлявайки се. Няма да избяга.

Побягваме нагоре по снежния склон. Нощ и мрак. Вятърът духа отстрани. Надавам вой, но след звуковия заряд той е приглушен, сякаш обвит в памук. После нещо странно разкривява вихрушките пред нас. Силует. Невидим, безплътен силует, очертан от падащия сняг. Проктор. Сякаш камък потъва в корема ми. Тук ще ме убият. За това ме предупреждаваше Фичнър.

Аполон деактивира наметалото си, усмихва ми се през шлема и извиква нещо. Не чувам какво казва. После той размахва пулсЮмрук и Севро и Виещите се разхвърчават, когато миниатюрен звуков заряд отхвърля петима от нашата глутница обратно надолу по хълма. Тъпанчетата ми надават вопъл. Може би никога няма да бъдат същите. Отново пулсЮмрук. Хвърлям се на земята. Болка пронизва стъпалото ми. Завърта ме. После болката изчезва. Ставам и се втурвам към Аполон. Юмрукът му изхвърля към мен мощен заряд. Отбягвам го. Въртя се, въртя се като пумпал. Скачам. Мечът ми се стоварва върху главата му и застива във въздуха. В пулсБроня не може да проникне нищо освен бръснач. Знаех го. Но трябва да се проявя като актьор.

Аполон ме гледа, непроницаем в своята броня. Издухал е глутницата ми със заряд надолу по хълма. Виждам Чакала да драпа по планинския склон. Сега изглежда по-силен. Следва го изкривяване във въздуха. Някой от другите Проктори му дава сили. Мисля, че е Венера.

Закрещявам и в крясъците ми се излива всичката ярост, трупала се в мен, откакто минах под ножа на Мики.

Аполон казва нещо, което не чувам. Наругавам го и отново замахвам с ножа си. Той го улавя и го захвърля в снега. Невидимият слой пулсЩит около юмрука му ме блъсва в лицето — без никакво докосване, ала нервите ми се сгърчват в агония. Изпищявам и се строполявам. После той ме хваща за косата и се издигаме сред бурята. Аполон се издига с гравиБотушите си, докато не стигаме триста метра височина — аз вися от ръката му. Снежни вихрушки се носят около нас. Той пак проговаря и нагажда честотата така, че пострадалите ми уши да чуват.

— Ще използвам прости думи, за да е сигурно, че ще разбереш. Хванахме твоята малка Мустанг. Ако не загубиш при следващия си сблъсък със сина на АрхиГубернатора така, че всички Подборници да са свидетели, ще я унищожа.

Мустанга.

Първо Пакс. А сега и момичето, което пя песента на Ео край огъня. Момичето, което ме извади от калта. Момичето, което се гушеше до мен, докато димът се виеше над малката ни пещера. Умницата Мустанга, която пожела да ме последва по свой избор. И ето къде я заведох. Не очаквах това. Не бях го планирал. Хванали са я.

Стомахът ми се свива. Не пак. Не като татко. Не като Ео. Не като Лея. Не като Рок. Не като Пакс. Няма да убият и нея. Това копеле няма да убие никого.

— Кърваво проклятие, ще ти изтръгна сърцето!

Както ме държи за косата, той ме удря в корема. Изражението му е странно — опитва се да проумее казаното от мен. Кърваво проклятие. Сега се реем във въздуха, високо. Много високо. Вися като обесен, а той ме удря отново. Изстенвам. Но докато стена, си спомням едно нещо, което научих от Фичнър, когато го тупнах по рамото сред гората. Щом Аполон ме държи за косата и не усещам неговия пулсЩит, значи е изключен. И е изключен по цялото му тяло. То е покрито с материални откатДоспехи навсякъде, освен на едно място.

— Ти си глупава малка марионетка, сега го разбирам — изрича той небрежно. — Побъркана, сърдита малка марионетка. Няма да ме слушаш, нали? — Въздъхва. — Ще намеря друг начин. Време е да ти прережа конците.

И ме пуска.

Увисвам там, на педя от протегнатата му ръка.

Никъде не мърдам, защото под кожите и плата съм обут с гравиБотушите, които откраднах от Фичнър, когато го нападнах в щаба на Аполон. А щитът на Аполон е изключен. Той ме вбеси. Прокторът се опулва срещу мен объркано. Вадя пръстеНожа и забивам острието през забралото в окото му четири пъти, като мушкам нагоре, за да умре.

— Жънеш това, което си посял! — крясвам му, докато губи съзнание. Цялата ярост, която усещам да се надига в мен, ме заслепява и ме изпълва с пулсираща, осезаема омраза, която се изпарява едва когато ботушите на Аполон се деактивират и той пропада надолу във вихъра на бурята.

Откривам своите Виещи, наобиколили тялото му. Снегът е червен. Те се взират в мен, докато се спускам с пръстеНожа, мокър от кръвта на Безподобен белязан. Не възнамерявах да го убивам. Но той не биваше да я отвлича. И не биваше да ме нарича „марионетка“.

— Хванали са Мустанга — казвам на глутницата си.

Те гледат мълчаливо. Чакала вече не е важен.

— Затова сега ще превземем Олимп.

Усмивките, които си разменят, са смразяващи като снега.

Севро се изкикотва.