Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Червен изгрев (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Red Rising, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2017 г.)

Издание:

Автор: Пиърс Браун

Заглавие: Червен изгрев

Преводач: Светлана Комогорова — Комата

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Алианс Принт

Отговорен редактор: Мирослав Александров; Светлана Минева

Редактор: Вихра Манова

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-954-28-1668-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/732

История

  1. — Добавяне

38.
Падането на Аполон

Мечокът е грамаден — по-голям от кон, колкото фургон. Бял като обезкървен труп. Очите му са жълто-червени. Остри като бръснач черни зъби, дълги колкото ръката ми до лакътя. Никак не прилича на мечките, които съм виждал по холото. По гръбнака му минава червена ивица. Лапите му са като длани с осем пръста. Не е творение на природата. Изработен е от Ваятелите за спорта. Докаран е в тези гори да убива, в частност да убие мен. Със Севро го чухме да реве преди месеци, когато отивахме да преговаряме с Диана. Сега усещам дъха му.

Стоя тъпо за секунда. После мечокът отново изревава и ми се нахвърля.

Претъркулвам се и побягвам. По-бързо не съм тичал през живота си. Направо летя. Но мечокът е по-бърз, макар и не толкова пъргав — гората се тресе, когато той мачка храстите и събаря дърветата.

Притичвам покрай едно масивно божие Дърво и се хвърлям през къпинака. Там земята заскърцва под нозете ми и докато листата и снегът се разпадат под стъпките ми, разбирам върху какво се намирам. Оставям мястото между мен и мечока и го причаквам да си пробие път през шубраците. Той изскача и се мята върху мен. Отскачам назад. После звярът изчезва с писък, пропада в покрита яма върху легло от дървени колове. Радостта ми щеше да живее по-дълго, ако не бях пристъпил с танцова стъпка назад и попаднал във втори капан.

Земята се преобръща. Е, не тя, а аз. Кракът ми се изпъва нагоре и политам из въздуха, увиснал на въже. Вися с часове, твърде уплашен да извикам армията си — страх ме е от Проктор Аполон. Лицето ме смъди и сърби от кръвта, стичаща се в главата ми. После познат глас прорязва нощта.

— Брей, брей, брей — обажда се той присмехулно отдолу. — Като че имаме да дерем две кожи.

Севро се ухилва, когато му разказвам, че съм се съюзил с Мустанга. В лагера, където тя подготвяла издирвателни отряди, за да ме търсят, славата му сред северняците го е изпреварила. Минервийците се боят от него. От друга страна, Такт и останалите Умрели коне са във възторг.

— Гледай ти, другарчето ми по търбух! — провлачва Такт. — Защо куцаш, приятелю мой?

— Майка ти ме язди, та ме скапва! — изсумтява Севро.

— Ха, за да я цункаш по брадичката, трябва да се повдигнеш на пръсти!

— Не брадичката й се опитвах да цункам.

Такт плясва засмяно с ръце и придърпва Севро в противна прегръдка. Тия двамата са много особени. Но предполагам, че спотайването в конски трупове сближава — създава ужасяващи близнаци.

— Къде беше? — пита ме Мустанга тихо по-настрана.

— След малко — казвам.

Севро сега има само едно око. Значи той е едноокият демон, за когото ме предупреди пратеникът на Аполон.

— Винаги съм се питал що за побъркани дребосъци бяхте вие, Виещите — подхвърля Мустанга.

— Дребосъци? — пита Севро.

— Не… не исках да те обидя.

Той се ухилва.

— Аз съм дребосък.

— Е, ние от Минерва ви мислехме за призраци. — Тя го тупва по рамото. — Ти не си. А аз не съм истински мустанг, ако си се чудил. Нямам опашка, виждаш ли? И не — пресича тя Такт, — никога не съм носила седло, щом смяташе да попиташ.

Точно това смяташе да попита.

— Тя става — измърморва ми Севро настрана.

— Харесват ми — казва Мустанга за Виещите малко по-късно. — Покрай тях се чувствам висока.

— Пррррекрасно! — Такт вдига със сумтене кожата на кръвогръба. — Вижте, вижте! Намери се нещо по мярка на Пакс!

Преди да се присъединим към групата около големия огън, подклаждан от Пакс, Севро ме дръпва назад и вади едно одеяло. В него е увит моя Секач.

— Запазих ти го, след като го намерих в калта — обяснява той. — И го наточих. Свърши времето за бой с тъпи остриета.

— Ти си приятел. Дано го знаеш — тупвам го по рамото. — Не приятел за играта — вече си ми истински приятел, когато излезем оттук и тъй нататък. Знаеш го, нали?

— Не съм идиот. — Но въпреки всичко се изчервява.

От него научавам край огъня, че Виещите — Паламидата, Шибаната мутра, Клоуна, Бурена и Чакълчето, утайките от стария ми Дом, се задържали там не повече от ден, след като съм изчезнал.

— Касий каза, че Чакала те хванал — разказва Севро с пълна уста гъгричав хляб. — Много вкусни ядки! — Набива така, като че не е виждал храна от седмици.

Седим край огъня във Великата гора, окъпани от светлината на пукащите дърва. Мустанга, Милия, Такт и Пакс се облягат до нас в снега на едно повалено дърво. Всичките сме се сврели един в друг като животни. Седя до Мустанга. Кракът й под кожите е преплетен с моя. Кожата на кръвогръба смърди и припуква над огъня. В пламъците капе мазнина. Пакс ще я носи, като се изсуши.

Севро издирил Чакала, след като Касий му пробутал лъжата. Дребничкият ми приятел не навлиза в подробности. Мрази подробностите. Просто потупва по празната си очна орбита и заявява:

— Чакала ми е длъжник.

— Значи си го видял? — питам.

— Тъмно беше. Видях ножа му. Дори не чух гласа му. Трябваше да скоча от планината. Дълго падах, докато стигна при останалите от глутницата. — Толкова обикновено го казва. И все пак забелязах, че куца. — Не можехме да останем в планините. Хората му… са навсякъде.

— Но взехме част от планините с нас — обажда се Паламидата и с майчинска усмивка потупва скалповете, окачени на кръста й. Мустанга потръпва.

На юг цари хаос. Аполон, Венера, Меркурий и Плутон — само те са останали, но чувам, че Меркурий пропаднал до отряд от блуждаещи скитници. Жалко. Бях привързан към техния Проктор. Той без малко да ме избере при Подбора, щеше да ме избере, ако можеше. Питам се как ли са се развили нещата тогава.

— Севро, с тоя крак за колко време можеш да пробягаш, да речем, два километра? — питам.

Другите са озадачени от въпроса, но Севро само свива рамене.

— Не ме забавя. При това слабо грави — минута и половина.

Отбелязвам си по-късно да му обясня идеята си.

— Имаме да обсъждаме по-важни неща, Жътвар — усмихва се Такт. — Сега чух, че си увиснал с главата надолу в гората в капана на ей тая тука. — Тупва дребната Паламида по бедрото и тя се усмихва, когато той задържа ръката си. Сбирката от скалпове е онова, което предизвиква нежността му. — Нали не смяташе, че ще се измъкнеш и няма да разкажеш?

Не е толкова забавно, колкото може би подозира.

Опипвам пръстена си. Да им кажа означава да подпиша смъртните им присъди. Аполон и Юпитер ме подслушват сега. Поглеждам Мустанга и в мен зейва празнота. Рискувам да я загубя само за да спечеля тяхната нагласена игра. Ако бях добър човек, нямаше да сваля пръстена. Щях да си държа езика зад зъбите. Но имаме планове за съставяне, богове за разжалване. Свалям пръстена и го поставям на снега.

— Хайде за малко да се престорим, че не сме от различни Домове — предлагам. — Хайде всички да си поговорим като приятели.

Без коне и без транспорт нямам предимство пред врага сред заобикалящите ни земи. Още един урок. Създавам си предимство, нова стратегия. Карам ги да се боят от мен.

Тактиката ми се изразява във фрагментация. Разделям армията си на шест отряда от по десет души — командваме ги аз, Пакс, Мустанга, Милия и — след изненадваща препоръка на Милия — Найла. Бих дал на Севро собствен отряд, но той и неговите Виещи не желаят да се отдалечават повече от мен. Обвиняват себе си за белега на корема ми.

Моята армия нахлува във владенията на Аполон като изгладнели вълци. Не нападаме крепостта им — извършваме нападения върху техните фортове. Палим складовете им с припаси. Обстрелваме конете им със стрели. Замърсяваме водните им запаси, съобщаваме на пленниците фалшиви новини и ги пускаме да избягат. Избиваме козите и прасетата им. Нацепваме речните им лодки с брадви. Крадем оръжия. Не позволявам да се вземат пленници, освен ако не са ученици от Венера, Юнона или Бакхус, поробени от Аполон. Всички останали пускаме да избягат. Страхът и легендата трябва да се разпространят. Това моята армия разбира по-добре от всичко. Те са догматици. Разказват си истории за мен около лагерния огън. Пакс е тарторът им — той си мисли, че аз съм мит, превъплътен в човек. Мнозина от моите войници започват да изрязват моя Секач по дървета и стени. Такт и Паламидата изрязват Секачи в плът. А по-трудолюбивите войници от моята армия правят знамена от изцапани вълчи кожи, които развяваме в битка на върховете на копия.

Разделям робите от Дом Церера и другите пленници, за да ги интегрирам в различни отряди. Знам, че чувството им за вярност се изменя. Малко по малко. Те започват да говорят за себе си не като за хора от Церера, Минерва или Диана, а по името на отряда си. Четирима войници от Церера, най-дребните, пращам при Севро във Виещите. Не зная дали от хлебарите ще станат елитни воини, както от утайките на Марс, но ако някой може да им изреже детските тлъстинки, то това е Севро.

Страх мъчи Аполон цяла седмица. Нашите редици нарастват. Техните намаляват. Освободените роби ни разказват за ужаса, обзел крепостта, за тревогата, че ще изляза от тъмното с моите кървави вълчи наметки, за да горя и осакатявам.

Не ме е страх от Дом Аполон — те са тромави тъпаци, неспособни да се приспособят към моята тактика. Страх ме е от Прокторите и от Чакала. За мен те са едно и също. След провалилия се опит на Аполон за покушение над живота ми се боя, че ще действат по-директно. Кога ли ще се събудя със забит в гръбнака бръснач? Това е тяхната игра. Мога да умра във всеки момент. Трябва да унищожа Дом Аполон и да изкарам Проктор Аполон от играта, преди да е станало късно.

С лейтенантите ми сме седнали около нашия огън в гората да обсъдим тактиката за следващия ден. Намираме се на няма и три километра от крепостта на Дом Аполон, но те не смеят да ни нападнат. Ние сме вдън гората. Те се спотайват — боят се от нас. Ние също не ги нападаме. Знам, че Проктор Аполон би провалил и най-хитрото нощно нападение.

Преди да започнем, Найла пита за Чакала. Севро с тих глас разказва какво е научил. Заговорва по-високо, когато разбира, че всички слушаме:

— Крепостта му е някъде в ниската част на планините. Подземна е, не е сред високите върхове. Точно до Вулкан. Вулкан започнали примно. Бързо-бързо. На третия ден атакували светкавично Плутон. Сръчни лайнари. Плутон не били готови. Обаче Чакала овладял положението и се оттеглил обратно в дълбоките им тунели. Вулкан нахлул с вой и с най-съвременни оръжия от техните ковачници. Всичко щяло да приключи. Чакала — да бъде роб още от първата седмица нататък. И затова той разрушил тунела — няма план, няма изход, — за да запази шанса си да спечели играта. Убил десетима от собствения си Дом, висшеПодборни — с купища. МедБотовете не успели да спасят никого. Затрупали четирийсет души от останалите в тъмните пещери. С много вода и без храна. Прекарали там четирийсет дни, докато прокопаят изход. — Той се усмихва и си припомням защо Фичнър го нарече Гоблина. — Познай с какво са се хранили?

Ако Чакал се хване в капан, прегризва си лапата. Кой ми го е казал?

Огънят припуква между нас. Бих очаквал Мустанга да се размърда неловко, но вместо това виждам как гневът й се разпалва с всяка разкрита подробност. Чиста ярост. Челюстта й играе, а лицето й пребледнява. Стисвам ръката й под завивката, но тя не стисва моята в отговор.

— Как разбра всичко това? — избоботва Пакс.

Севро чуква с пръст един от извитите си ножове и той иззвънтява тихо в нощта. Звънтенето отеква из гората, отскача от дърветата и се връща до слуха ни като изгубена фраза. После не чувам нищо от гората, нищо освен пукането на огъня. Гърлото ме стяга и улавям погледа на Севро. Той ще трябва да намери Такт.

Обгръща ни полеЗаглушител.

— Здравейте, деца — обажда се глас в мрака. — Опасно е да разпалвате такъв ярък огън нощем. А вие как сте се сгушили всичките като кученца! Не ставайте. — Гласът е напевен, фриволен. Звучи странно след толкова месеци, изпълнени с трудности. Ничий глас не звучи така. С лека стъпка той идва при нас и се пльосва до Пакс. Аполон. Този път не е довел мечок, само носи великанско копие, чието острие сипе пурпурни искри.

— Проктор Аполон, добре дошъл — поздравявам аз. Стражите се надигат над нас в короните на дърветата със стрели, прицелени в Проктора. Махвам им да ги спуснат и го питам защо е дошъл, сякаш никога не сме се срещали. Присъствието му излъчва съвсем простичко послание: „Приятелите ми са в опасност“.

— Да ви кажа да се завръщате у дома, скъпи ми номади. — Той отваря гарафа вино и я подава по кръга. Никой не отпива освен Севро, който задържа гарафата.

— Прокторите не бива да се месят. Така е по правилата — обажда се смутено Пакс. — С какво право идвате тук? Това е мръсна игра.

Мустанга повтаря въпроса му.

Ауреатът въздъхва, но преди да успее да каже нещо, Севро се изправя и се оригва, а после тръгва нанякъде.

— Къде отиваш? — озъбва му се Аполон. — Не бягай от мен!

— Отивам да пикая. Изпих ти всичкото вино. Тука ли да пикая? — Той вирва глава и се опипва по плоския корем. — Може и да се изсера.

Аполон набърчва нос, оставя Севро и пак ни поглежда.

— Да повлияеш на някого, надали е мръсна игра, мой приятелю великане — обяснява той. — Просто съм загрижен за благополучието ви. В края на краищата аз съм тук, за да ви напътствам в учението. Най-добре за вас ще е да се върнете на север, това е всичко. По-добра стратегия, да кажем. Довършете битката си там, сплотете силите си, а после се разширявайте. Във войната има такива правила: не се излагай на показ, когато си слаб. Не подстрекавай врага си към битка, когато той те превъзхожда. Нямате кавалерия. Нямате подслон. Оръжията ви са жалки. Не се учите както трябва.

Усмивката му е приветлива. Тя разрязва красивото му лице като полумесец, докато той върти пръстените на пръста си и чака отговора ни.

— Много любезно от ваша страна, че сте загрижен за нашето бъдеще — отвръща Мустанга на подигравателен висшеЖаргон. — Твърде любезно наистина! Стопля ми кокалите. Обръщам специално внимание — ни повече, ни по-малко — на факта, че вие сте от друг Дом. Но кажете ми, знае ли моят Проктор, че сте тук? А Прокторът на Марс? — Тя кимва към смълчаната Милия. — А на Юнона? Като непослушко ли се проявявате, добри ми господине? Ако не е така, тогава защо е този полеЗаглушител? Или другите гледат?

Погледът на Аполон става суров, въпреки че все така се усмихва.

— Ще бъда съвсем откровен — вашите Проктори не знаят каква игра сте подхванали вие, деца. Виргиния, ти имаше своя шанс. И загуби. Не си позволявай да се сърдиш. Дароу те победи честно и почтено. Или съвместното ви зимуване ви е заслепило за факта, че може да има само един Дом победител и само един победоносен Прим? Наистина ли сте толкова заслепени? Това… момченце не може да ви даде нищо.

Погледът му обхожда всички.

— Ще повторя, тъй като всичките сте позабравили: победата на Дароу не значи победа и за вас. Никой няма да ви предложи чиракуване, защото вижда в него ключ към вашия успех. Вие просто го следвате — като генерал Ней или Малкия Аякс, — а тях кой ги помни? Та този Жътвар дори няма свое знаме! Той ви използва и нищо повече! Той ви прави за срам и съсипва шансовете ви за кариера след тази Първа година.

— С цялото ми уважение, Проктор, ама сте много досаден — обажда се Найла без обичайната си любезност.

— А ти все още си робиня — посочва той знака й. — Годна за всякакви злоупотреби.

— Само докато заслужа правото да нося ето това — Найла посочва вълчата наметка на Мустанга.

— Верността ти е трогателна, ала…

Пакс го прекъсва:

— Ти би ли ми позволил да те нашибам с камшика до кръв, Аполоне? Дароу ми позволи. Дай ми да те нашибам и ще ти се подчинявам като Розов! Кълна се в гробовете на своите предци, тези от Телеман и…

— Ти си само една бюрократична Феичка! — изсъсква Милия. — Бъди така добър да се разкараш.

Моите лейтенанти са верни, макар и да се потрисам при мисълта какво биха казали Такт или Севро, ако бяха край огъня с нас. Навеждам се напред и се вторачвам в Аполон. Все пак трябва да го предизвикам.

— Стори ни едно добро, а? Вземи си съвета, заври си го отзад и се разкарай.

Някой се разсмива във въздуха над нас — женски смях. Други Проктори са вътре в полеЗаглушителя и гледат. Виждам силуети сред пушека. Колко от тях ни наблюдават? Юпитер? Венера може би, съдейки по смеха? Би било идеално!

Огънят трепка по лицето на Аполон. Ядосан е.

— Ето каква е познатата ми логика. Зимата може да застудее, деца. Когато навън стане студено, животните измират. Например вълците, мечките, мустангите…

Имам отговор и той е идеално засукан:

— Питам се, Аполоне, какво ли ще се случи, ако Подборниците открият, че уреждаш победата на сина на АрхиГубернатора? Ако, да кажем, си нагласял играта като престъпен бос от базара.

Аполон се вцепенява. Продължавам:

— Когато се опита да ме убиеш в гората с оня тъп мечок, не успя. Сега идваш тук като отчаян глупак, какъвто бездруго си, да заплашваш приятелите ми, които никак не ги блазни идеята да ме предадат. Наистина ли ще ни избиеш всичките? Знам, че можеш да изрежеш каквото си искаш от заснетия материал, който гледат Подборниците. Обаче как ще обясниш на нашите Подборници защо сме изпукали до един?

Лейтенантите ми се преструват на шокирани.

Продължавам:

— Да кажем, че Император на флотилия, да кажем, Легат, да кажем, който и да е Подборник от всички останали Домове открие, че АрхиГубернаторът плаща на Прокторите да мамят, да елиминират конкуренцията, тъй че синът му да победи, а техните деца да загубят? Мислиш ли, че ще има последици за подкупените Проктори? За АрхиГубернатора? Минава ли ти през ума, че те може и да се загрижат, защото децата им умират в нагласена игра? Или ти плащат, за да разрушиш системата на меритокрацията? Най-добрите ще се издигнат. Или тези с най-добрите връзки?

Аполон стисва челюсти.

Той поглежда нагоре към останалите Проктори. Те мъдро остават невидими. Сигурно е изтеглил късата клечка да слезе тук и да бъде лице на тяхната измама. Когато заговаря, лейтенантите ми мълчат.

— Ако действително разберат, деца, то последствия ще има за всички — заплашва Аполон. — Тъй че бъдете свободни да си държите езиците зад зъбите, докато ги имате.

— Или какво? — пита яростно Мустанга. — Какво си наумил да правиш?

— От всички хора точно ти трябва да знаеш! — изсъсква той. Не го разбирам, но този маскарад вече приключва. Откакто Севро се махна, броя секундите. Прокторите — не. Обръщам се към Мустанга.

— За колко време Севро може да пробяга два километра?

— При тази гравитация — според мен за минута и половина. Макар че той си пада малко лъжец, та най-вероятно ще е по-бърз.

— А колко далеч оттук е крепостта на Аполон?

— О, на три километра, бих казала, може би малко повече.

Аполон скача на крака и се оглежда за Севро.

— Великолепно — кимвам. — Мустанг, я кажи, знаеш ли какво най-много харесвам на полеЗаглушителите?

— Че нито звук не може да проникне навън?

— Не. Че нито звук не може да проникне вътре.

Аполон изключва полеЗаглушителя и чуваме крясъците. Те идват отдалече, от три километра. От бастиони. От крепостта на Аполон. МедБотове се спускат с писък към виковете и прорязват далечното небе.

— Венера! Ти не ги ли следеше? Тъпа… — изръмжава Аполон към въздуха.

— Малкият си свали пръстена! — извиква невидима жена. — Всичките си свалиха пръстените! Нищо не виждам, когато не носят пръстените си и не са в полеЗаглушител!

— Но всички вече пак са си ги сложили — казвам. — Я си извади дейтапада и ми кажи какво виждаш.

— Ти, малък… — Аполон свива юмруци. Дръпвам се назад. Мустанга застава между нас, Пакс също.

— Хо-хо… — избоботва Пакс и започва да се удря по гърдите с грамадната си брадва; бронята под кожената му наметка думка ритмично. — Хо-хо!

Разхвърчават се снежинки, когато Аполон се издига над гората с останалите Проктори по петите. Ще пристигнат твърде късно. Да изрязват каквото си щат, да се намесват колкото си искат, битката за Дом Аполон започна, а Севро и Такт са завзели бастионите.

Пристигам с моите лейтенанти на бойното поле тъкмо навреме да видя как Такт изкатерва най-високата кула с нож между зъбите. Там, застанал на ръба на стометровия парапет като някакъв нехаен гръцки шампион, той си смъква гащите и се изпикава върху знамето на Дом Аполон. Пълзял е през лайна, за да спечели това знаме. Робите, заловени от нас през седмицата, ни казаха кои са слабите места на крепостта — грамадните дупки в тоалетните, и Такт, Севро и Виещите ги използваха за ужасяващо експедитивно време. Войниците на Дом Аполон бяха събудени от демони, омазани с изпражнения. Ух, как ужасно смърдят моите войници завоеватели, когато ми отварят портата! Вътре цари страшен хаос.

Крепостта е висока, бяла, натруфена. Площадът й е кръгъл и има шест величествени входа, водещи към шест величествени вити кули. Овце и крави се тълпят в импровизирани кошари в далечния край на площада. Стражите на Аполон са се оттеглили там. Повечето от съюзниците им се изсипват подире им през вратите на кулите. Имат тройно числено превъзходство над моите войници. Но моите са свободни хора, не роби. Те ще се бият по-добре. И все пак не числеността заплашва да обърне битката срещу нас, а Примът на Аполон, Новас. Прокторът му е дал собственото си пулсОръжие — копие, сияещо с пурпурни искри. Върхът му докосва една от Умрелите коне от Диана, момичето отскача три метра назад като счупена играчка и се гърчи на земята, докато механизмите му се разстройват.

Събирам войските си на площада, непосредствено до входа. Мнозина, като Такт, все още са в кулите. При мен са Пакс, Милия, Найла, Мустанга и още четирийсет зад гърба ми. Вражеският Прим строява собствените си войски. Само оръжието му е способно да ни унищожи.

— Мустанг, готова ли си със знамето? — питам. Усещам ръката й на кръста си, точно под бронята ми. Не нося шлем. Косата ми е привързана с кожен ремък. Лицето ми — почернено със сажди. Дясната ми ръка стиска моя Секач. Лявата — скъсена шокова пика. Найла носи знамето на Церера.

— Пакс, ние сме сърпът. Момичета, вие събирате жътвата.

Войниците ми в кулите надават вой, когато хукват и скачат отвисоко, за да се влеят в битката, нахлуват на площада от всевъзможни посоки. Мръсните им вълчи наметки вонят. Калдъръмената настилка между моята войска и тази на Аполон е затрупана с високи до глезените навеи от сняг. Прокторите блещукат горе във въздуха и чакат пулсКопието набързо да се разправи с моята армия.

— Хвани техния Прим — прошепва Мустанга в ухото ми, посочва високото кораво момче и ме шляпва по дупето. — Плени го.

— Двайсет метра и спри, Пакс. — Той кимва, приел заповедта ми.

Прим е мой! — изревавам на своята и на тяхната армия. — Новас, курво кръвогадна! Ти си мой! Ти, охлюв, лочещ пикня! Ти, лайно мръсно! — Щом високият побъркан нашественик със Секача закрещява на техния Прим, войските на Аполон инстинктивно побягват. — Поробете останалите! — надавам вопъл аз.

После двамата с Пакс атакуваме.

Останалите хукват подире ни и се опитват да ме настигнат. Оставям Пакс да ме надбяга. Той крещи, размахал бойната си брадва в атака към Новас и групата му телохранители — момчета и момичета с тежки брони и алени отпечатъци от длани на шлемовете. Те предвождат атаката на врага домакин, устремени право към Пакс, наклонили копия, за да спрат безумния му устрем. Височки са, дръзките убийци, които отдавна са станали твърде нагли, за да разберат, че са в опасност, или да усетят страх, докато кроят планове как да посрещнат Пакс с оръжие.

После Пакс спира.

И без да прекъсвам хода си, аз скачам напред и ръката му улавя стъпалото ми. Оттласвам се и той ме мята на десет метра напред във въздуха. Докато летя, не спирам да вия — като страшилище, изтръгнато от кървавите кошмари, и най-сетне се блъсвам в телохранителите. Трима падат. Случайно копие закача корема ми и одира ребрата ми точно когато един тризъбец пронизва въздуха там, където преди малко е била главата ми. Стъпвам, люшвам се хоризонтално, завъртам крака. Оттласквам се и се въртя, врязвам се надолу диагонално, докато се снишавам и удрям някакъв висок човек по ключицата. Още едно копие се насочва към мен — блъсвам го встрани, изтичвам по дължината му, скачам и забивам коляно в лицето на един Аполонов висшеПодборен. Той пада назад и ме повлича със себе си — коляното ми се е заклещило в забралото на шлема му. Замахвам като побъркан, докато се спускам от високата си удобна позиция, и зашеметявам още трима висшеПодборни с широк замах, а после пропадам към земята.

Падаме върху снега. Носът на висшеПодборния е счупен и той е загубил съзнание, но коляното ми е изтръпнало и разкървавено от удара, когато го изтръгвам от шлема му. Претъркулвам се настрана — очаквам копията да ме нарежат на филета. Не ме нарязват. С една безумна атака съм счупил главата на Аполоновата армия. Пакс и моите войници нахлуват като желязна завеса, докато с Новас оставаме в центъра на хаоса. Той е висок и силен. Връхлитаща дъга от копието му пръсва щита на един Виещ на парчета. Отхвърля Милия назад, закача ръката на Пакс с копието и го събаря на земята като играчка. Аз съм по-висок и по-силен.

— Новас, момиченце такова! — крясвам. — Ти, Розов лигльо!

Щом ме вижда да се приближавам, очите му пламват.

Битката колективно си поема дъх, когато той завива към мен като лос, нападащ водача на глутница вълци. Дебнем се. Той се нахвърля пръв. Отскачам и се завъртам по дължината на копието, и най-накрая минавам зад гърба му. После с един масивен замах, все едно сека дърво с моя Секач, му чупя крака и му вземам копието.

Той хленчи като дете. Сядам на гърдите му, преизпълнен със задоволство, че не съм хленчил така, когато ми чупиха и прекрояваха краката в работилницата на Мики. Прозявам се демонстративно въпреки вихрещия се около мен хаос.

Мустанга поема юздите на битката.

Само едно момиче от Дом Аполон успява да избяга. Бърза е, но е маловажен член на Дома им. Кой знае как, тя скача от най-високата кула и просто каца на земята със знамето на своя Дом. Почти като магия. Но виждам около нея изкривяване. Проктор Аполон запазва позицията си в играта. Момичето намира кон и препуска надалече от моята армия. Пакс мята копие по нея. Мерникът му е точен и би приковал шията на коня за торфа, но внезапен полъх на вятъра по чудо отнася копието далече встрани. Накрая Мустанга взема коне от конюшните на Аполон и препуска след нея заедно с Паламидата и Чакълчето от Виещите. Връща се в галоп, наведена над шията на коня си, като се шляпа по дупето със знамето.

Армията ми изревава, когато Мустанга влиза в тръс на площада на завладяната крепост. Вече сме освободили робите от Дом Церера — те са спечелили своето място в моята армия. Махвам на Мустанга от височината на бастиона, на който съм седнал със Севро и Такт. Краката ни безгрижно са увиснали от ръба. Дом Аполон падна за по-малко от трийсет минути въпреки намесата на Аполон с пулсКопието.

Проктор Аполон разговаря с Юпитер и Венера в небето. Те блещукат в лъчите на зората, сякаш нищо не се е случило. Но знам, че ще му се наложи да напусне играта — знамето и крепостта са превзети. Той вече не може да ми навреди.

— Край с тебе! — дразня го. — Твоят Дом падна!

Армията ми отново изревава. Радвам се на рева им и на зимния въздух, докато слънцето наднича над западния хоризонт на Валес Маринерис. Повечето гласове щяха да са на роби. Но вместо това те ме следват по своя воля. Скоро дори и тези от Дом Аполон ще ме последват.

Смея се като безумец, огънят на победата пари във вените ми. Победихме един Проктор. Но Юпитер все още може да ни навреди. Неговият Дом далече на север стои непокорен, несломен. Бързо ме обземат гняв и още една, по-мрачна страст — наглост, яростна, безумна наглост. Грабвам пулсКопието, замахвам и го запращам с всичка сила по събраните Проктори. Армията ми наблюдава тази безочлива постъпка. Тримата Проктори се разпръсват, когато пулсКопието пронизва защитата им, и се обръщат да ме погледнат. В очите им гори огън. Но страстта в мен не се утолява само с някакво си хвърляне на копие. Мразя ги тия глупаци и интриганти! Ще ги унищожа!

— Юпитер! Ти си следващият. Ти си следващият, кучешко лайно!

Пакс изревава името ми. След това гласът на Такт го повтаря, а после — Найла от една далечна кула. И скоро сто гласа го скандират из цялата превзета крепост — от двора чак до високите парапети и кули. Те удрят с мечове и копия по щитовете, а после ги запокитват по Прокторите. Сто снаряда се удрят в пулсЩитове, без да причинят никаква вреда, и мнозина от моята армия трябва да се разпръснат, та да не ги пронижат падащите оръжия — ала това е сладка гледка, сладко е звънтенето на металния дъжд по калдъръма. И отново извикват името ми. Скандират ли, скандират името на Жътваря към Прокторите, защото сега знаят срещу кого се бием.