Пиърс Браун
Червен изгрев (33)

33.
Извинения

Касий ме буди посред нощ.

— Севро намери Рок — казва той тихо. — Много е зле. Ела.

— Къде?

— На север. Не могат да го преместят.

Излизаме в галоп от замъка под лъчите на двете луни. Ранен зимен сняг танцува на вихрушки из въздуха. Когато поемаме на север покрай река Метас, откъм калта се чува засмукващо жвакане. Няма никакви други звуци, освен бълбукането на водата и шумът на вятъра сред дърветата. Докато избърсвам съня от очите си, поглеждам към Касий. Той е взел йонМечовете ни и внезапно в стомаха ми зейва яма, когато разбирам кое какво е. Касий не знае къде е Рок. Ала знае нещо друго. Знае какво съм направил аз.

Това е клопка, от която не мога да избягам. Сигурно в живота има такива моменти. Все едно се взираш в земята, докато падаш отвисоко. Да виждаш края си, не значи, че можеш да го избегнеш, поправиш, предотвратиш.

Яздим още двайсет минути.

— Не беше изненадващо — неочаквано проговаря Касий.

— Кое?

— От повече от година знаех, че Юлиан е обречен да умре. — Снегът безшумно пада, докато шляпаме заедно в калта. Разгорещеният кон мърда между краката ми. Крачка по крачка през калта. — На изпита се издъни. Никога не е бил от най-умните, не точно както те го искаха. О, той беше мил и усещаше емоциите — можеше да усети тъга или гняв от километър. Но емпатията е качество на низшите Цветове.

Нищо не казвам.

— Има вражди, които са неизменни, Дароу. Кучетата и котките. Ледът и огънят. Август и Белона. Моето семейство и семейството на АрхиГубернатора.

Очите на Касий са втренчени напред дори и когато конят му се препъва, а дъхът му замъглява въздуха.

— Та въпреки онова, което предвещаваше новината, Юлиан се развълнува, когато получи писмото, че е приет, подпечатано с личния печат на АрхиГубернатора. И на мен, и на другите ми братя ни се струваше, че тук има нещо нередно. Никога не съм смятал, че Юлиан е от онези, които ще се класират. Обичах го, всичките ми братя и братовчеди го обичаха — но ти се срещна с него. О, ти се срещна с него — не беше с най-острия ум, но и най-тъпият не беше; нямаше да е в последния един процент. Не беше нужно да го бракуват. Но името му беше Белона. Име, омразно за нашия враг. И затова той приложи бюрокрация, използва титлата си и надлежно предоставената му власт, за да убие едно мило момче. Да откажеш на покана от Института е незаконно. А и той беше в такъв възторг, и ние — майка ми и баща ми, братята и сестрите ми, братовчедите и близките ни — така се надявахме за него. Той тренираше толкова усърдно… — Тонът му зазвучава подигравателно. — Но най-накрая нахраниха вълците с Юлиан. Или е редно да кажа вълка?

Той спира коня си и впива в мен изгарящ поглед.

— Как разбра? — питам, загледан напред в тъмната вода. Снежинки се разтварят в черната повърхност. Планините са само засенчени могили в далечината. Реката ромоли. Не слизам от коня.

— Че си свършил мръсната работа на Август? — засмива се Касий презрително. — Аз ти се доверявах, Дароу. И затова нямаше нужда да гледам онова, което ми изпрати Чакала. Но когато Севро се опита да ми го открадне, докато спях във Великата гора, разбрах, че има нещо. — Той забелязва реакцията ми. — Какво? Мислеше си, че си другаруваш с тъпаци?

— Понякога. Да.

— Е, тази вечер го гледах.

Холо. Покрай Рок и Лея бях забравил за пратката. И по-добре. По-добре да му се бях доверил и да не бях пращал Севро да я открадне. Може би тогава той щеше да я изхвърли. Може би щеше да е по-различно.

— Какво си гледал? — питам.

— Холо, на което ти убиваш Юлиан, братко.

— Чакала се е сдобил с холо — изсумтявам. — Значи неговият Проктор му го е дал. Сигурно това означава, че играта е нагласена. Предполагам, за теб няма значение, че Чакала е синът на АрхиГубернатора и те манипулира, за да се отърве от мен.

Той трепва.

— Не знаеше, че Чакала му е син, а? Сигурно си щял да го познаеш, ако го видиш, и затова е пратил Лайлат.

— Нямаше да го позная. Никога не съм се срещал с отрочето на това копеле. Преди Института той ги криеше от нас. А семейството ми ме държеше настрана от него след… — Гласът му притихва, а погледът му се потапя в далечен спомен.

— Ние можем да го победим заедно, Касий. Не бива да се разделяме…

— … защото си убил брат ми? — Той се изплюва. — Няма ние, копеле! Слез от кръвогадния си кон.

Слизам и Касий ми хвърля единия от йонМечовете. Стоя срещу приятеля си в калта. Няма кой да ни гледа освен гарваните и луните. И Прокторите. Моят Секач е на седлото — той поне е извит, ала е безполезен срещу йонМеч. Касий ще ме убие.

— Нямах избор — казвам му. — Дано го знаеш.

— Ще гниеш в ада, копеле манипулативно! — крясва той. — Ти ми позволи да те наричам брат?!

— А какво би очаквал от мен? Да оставя Юлиан да ме убие при Посвещението? Ти би ли го направил?

Това го кара да се вцепени.

— Заради начина, по който си го убил. — Касий се умълчава. — Ние идваме принцове и се предполага, че тази школа ще ни научи да бъдем зверове. Но ти си дошъл звяр.

Смея се тъжно.

— А какъв беше ти, като разпори Тит?

— Не бях като теб! — крещи.

— Аз ти позволих да го убиеш, Касий, та Домът да забрави, че дузина момчета се изпикаха обилно и продължително върху лицето ти. Така че не се отнасяй с мен като с някакво изчадие.

— Ти си изчадие! — ехидно заявява той.

— Ох, затваряй си проклетия плювалник и да се свършва! Лицемер!

Дуелът не е продължителен. Тренирам с него от месеци. Той цял живот е разигравал дуели. Ударите на остриетата отекват отвъд течащата река. Пада сняг. Калта лепне и жвака. Задъхваме се. Парата от дъха ни се кълби. Бронята ми потраква, докато остриетата дрънчат и стържат. Аз съм по-бърз от него, движа се по-плавно. Почти уцелвам бедрото му, но той познава механиката на тази игра. С леко движение на китките отбива оръжието ми настрана, пристъпва напред и забива йонМеча си през бронята в корема ми. Той би трябвало веднага да обгори раната и унищожи нервите и да ме остави увреден, ала жив, но Касий е изключил йонния заряд и затова усещам единствено ужасно стягане, когато чуждият метал се плъзва в тялото ми, и как топлината избликва навън.

Забравям да дишам. После изпъшквам. Тялото ми потреперва. Прегръща меча. Усещам мириса от шията на Касий. Той е близо. Толкова близо, както когато придърпа главата ми и ме нарече „брат“. Косата му е мазна.

Достойнството ме напуска и заскимтявам като куче.

Пулсиращата болка разцъфва — започва като натиск, метал, изпълващ стомаха ми, и се превръща в мъчителен ужас. Треперя, за да си поема дъх, ловя въздуха с уста. Не мога да дишам. Сякаш имам черна дупка в червата. Падам назад със стон. Боли. Това е едно. А сега е друго — ужас и страх. Тялото ми знае, че така свършва животът. После мечът излиза и започват мъките. Касий ме оставя, окървавен и подсмърчащ, в калта. Всичко, което съм аз, изчезва и ставам роб на тялото си. Заплаквам.

Отново се превръщам в дете. Сгушвам се около раната. О, Господи, ужасно е! Не разбирам болката. Тя ме поглъща. Не съм мъж — дете съм. Нека по-скоро умра. Потъвам в студената, тъй студена кал. Треперя и ридая. Не мога да се сдържа. Тялото ми действа само. Предава ме. Металът е пробил вътрешностите ми.

Кръвта ми изтича. С нея изтичат и надеждите на Танцьора, саможертвата на баща ми, мечтата на Ео. Не мога да мисля за тях. Калта е черна и студена. Толкова боли! Ео… Мъчно ми е за нея. Мъчно ми е за дома. Какъв беше вторият й подарък? Така и не разбрах. Сестра й така и не ми каза. Сега познавам болката. Никой не заслужава това. Никой! Нека пак бъда роб, нека видя Ео, нека умра. Само не това!