Пиърс Браун
Червен изгрев (31)

31.
Падането на Мустанга

Яздя, пременен за война. Целият в черно. Косата ми е чорлава, прихваната с ремък от козе черво. Ръцете ми са покрити с налакътници от дуростомана, плячкосани в битка. Кирасата ми от дуростомана е черна и лека — тя ще отбие всяко острие освен йонен нож или бръснач. Ботушите ми са кални. Напреки на лицето ми са изрисувани черни и червени ивици. Секачът е метнат на гърба ми. Навсякъде — ножове. Девет червени изображения на кръстосани кости и десет вълка покриват хълбока на Квиет. Лея ги нарисува. Всяка кост е изваден от строя противник — често медБотовете успяват да ги излекуват и да ги хвърлят обратно във въргала. Всеки вълк е роб. Касий язди до мен. Той сияе. Дуростоманата, която получи като дар, е лъсната и блести ярко, също както мечът и косите му — те подскачат като златни пружини около царствената му глава. Все едно никога момчета не са се нареждали в кръг и не са пикали върху него.

— Брей, аз съм напълно убеден, че съм мълнията — заявява Касий. — А ти, мой замислени приятелю, си гърмът.

— Тогава аз какво съм? — пита Рок и пришпорва коня си до нас. Разхвърчава се кал. — Вятърът?

— Ти си въздух под налягане — изсумтявам. — Нагорещен.

Домът язди зад нас — всички, освен Куин и Джун, които останаха като гарнизон в нашата крепост. Рискуваме. Яздим бавно, та Минерва да разбере, че идваме. Онова, което не знаят, е, че съм бил там през нощта, броени часове преди това, а сега там е Севро. Още имам набита кал под ноктите.

Разузнавачите на Минерва се стрелват през своите скалисти хълмове. Разиграват зрелище, за да ни се подиграят, но в действителност ни преброяват, за да разгадаят по-добре стратегията ни. Ала въпреки това изглеждат объркани, когато навлизаме в тяхната територия, обрасла с висока трева и маслинови дръвчета. Толкова объркани, че прибират разузнавачите си зад стените. Никога досега не сме нападали в пълен състав, както сега. Виещите — нашите разузнавачи, яздят напълно на показ черните си коне, а черните им наметала пърхат като гарванови крила. Нашите убийци от висшия Подбор се движат като авангард на основната войска — жестокият Викс, канарата Полукс, злобната Касандра, мнозина от бандата на Тит. Робите подтичват около собствениците си — онези, които са ги пленили.

Аз яздя най-отпред, с Касий и Антония от двете ми страни. Днес тя носи знамето. Само неколцина стрелци вардят стените и затова казвам на Касий да провери дали няма да ни нападнат от засада от двете страни, ако наоколо има някой от Минерва. Той се отдалечава в галоп.

Крепостта на Минерва е опасана от сто метра гола земя, която проливните дъждове от миналата седмица са превърнали в кал. Това е полето за убийства. Стъпиш ли в кръга, стрелците ще се опитат да ликвидират коня ти. Ако въпреки това не отстъпиш, ще се опитат да убият теб. Почти двайсет коня и от двата Дома лежат из полето. Касий поведе кърваво нападение над един боен отряд на Минерва чак до самата крепостна порта само преди два дни.

Зад полето за убийства се стеле трева. Цели океани от трева, на места толкова висока, че Севро може да се изправи в цял ръст и пак да не се вижда. Стоим в края на калния кръг сред поляна, обрасла с диви есенни цветя. Земята жвака под краката ни и Квиет изцвилва под мен.

— Пакс! — провиквам се тогава. — Пакс!

Запокитвам името към стените, докато главната им порта се отваря тежко, тъй тежко, както някога, през онази нощ, когато двамата с Касий се промъкнахме вътре. Мустанга излиза на кон. Тя се понася в бавен тръс през калта и спира недалеч от нас. Погледът й обхваща всичко.

— Дуел ли ще има? — пита тя, ухилена. — Пакс от Мъдрата и благородна Минерва срещу Жътваря от Кървавия касапски дом?

— Толкова вълнуващо звучи от твоите уста — прозява се Антония. По нея няма и едно мръсно петънце.

Мустанга не й обръща внимание.

— А сигурен ли си, че никой не се крие в онази трева и не ни причаква в засада, когато излезем, за да подкрепим нашия шампион? — пита ме Мустанга. — Трябва ли да я подпалим, та да разберем?

— Всички сме довели — отвръща Антония. — Знаеш броя ни.

— Да. Мога да броя, благодаря. — Мустанга не я и поглежда. Гледа само мен. Изглежда разтревожена, гласът й се снишава. — Пакс ще те смаже.

— Пакс, как са ти топките? — провиквам се над главата й. Тя трепва, когато внезапно вътре в крепостта забива барабан. Само че не е барабан. От портата излиза Пакс. Бойната му секира се удря в щита му. Мустанга му изкрещява да се върне и той се подчинява като куче, но ударите на брадвата по щита не секват. Договаряме се за залога: да поделим всички останали роби между двама ни. Яко възнаграждение.

— Мислех, че Красавеца ще се дуелира? — пита Мустанга, после вдига рамене. Погледът й постоянно се плъзва към тревата. — Къде е онзи, лудият? Твоята сянка — онзи, водачът на глутницата вълци? В тревата ли се крие? Не ми се ще пак да изникне зад мен.

— Севро! — провиквам се аз. Една ръка се надига сред Виещите. Лицата, взиращи се изпод черните вълчи наметки, са покрити с кал. Мустанга брои. И петимата Виещи са в наличност. Всъщност цялата ни войска освен един — Куин — е в наличност. Ала въпреки това Мустанга не е доволна. Трябва да изтеглим армията си на шестстотин метра от края на калния кръг. Тя ще изгори всичката трева в разстояние сто метра от мястото, където сме застанали в момента. Когато тревата изгори, опожарената земя ще бъде полето на дуела. Десет войници по неин избор заедно с десетима по мой избор ще се наредят в кръг, в който ще се бием. Останалите й войници ще останат вътре в крепостта, а моите ще стоят на разстояние шестстотин метра.

— Нямаш ми доверие? — питам. — Не съм скрил войници в тревата.

— Добре. Значи никой няма да изгори.

Никой не изгаря. Когато огънят догаря и цялата територия на полето за убийства е покрита с пепел, дим и кал, аз изоставям армията си. Десетима ме придружават. Пакс удря с бойната си секира по щит, украсен с женска глава със змии вместо коса. Медуза. Никога досега не съм се бил срещу човек с щит. Бронята му е прилепнала и покрива всичко освен ставите му. Държа шокова пика в ръката, която съм боядисал в червено, и Секача си в другата, боядисан в черно.

Сърцето ми се разбумтява, докато се нареждат в кръг около нас. Касий ми махва да отида при него. Дори и в приглушената светлина той сияе цветно. Споделя ми иронична усмивка.

— Никога не спирай да се движиш! Това нещо е като крават. — Оглежда Пакс. — А ти си по-бърз от това кръвогадно копеле, нали? — Следва намигване. Той ме тупва по рамото. — Нали така, братко?

— Правилно, по дяволите. — Връщам му намигането.

— Гръм и мълния, братко! Гръм и мълния!

Пакс има телосложение на Обсидиан. Като нищо е над два метра висок и, кърваво проклятие, движи се като пантера! При това 0,37 грави той може да ме запокити на трийсет метра оттук, че и повече. Питам се доколко ли високо скача. Подскачам да си разтегна краката. Близо три метра. Без проблем мога да му отнеса главата. Земята още пуши.

— Скок-подскок, скакалец малък — мърмори той. — За последно скачаш с тия крачета.

— Какво рече? — питам.

— Казах, че за последно скачаш с тия крачета.

— Странно — измърморвам аз.

Той примига насреща ми и се намръщва.

— Кое е… странното?

— Гласът ти е като на момиче. Да не ти е станало нещо на топките?

— Ти, малък…

Мустанга се приближава в тръс с тяхното знаме и казва нещо в смисъл, че момичетата никога не се предизвиквали една друга на тъпи дуели.

— Дуелът е до…

— … докато единият се предаде — довършва Пакс нетърпеливо.

— До смърт — поправям го аз. Всъщност няма значение. На този етап просто се ебавам с тях. Нужно ми е само да дам сигнал.

— Докато единият се предаде — потвърждава Мустанга. Тя приключва с необходимите приготовления и дуелът започва. Почти. Поредица от припуквания еква в небето и заглушава звуковия сигнал, когато Прокторите слизат при нас от Олимп. Те се спускат, въртейки се, от своята рееща се нависоко планина — идват от няколко различни кули. Днес всеки от тях носи своя знак — страхотни украшения за глава от бляскаво злато. Доспехите им са зрелищни. Не са им нужни, но обичат да се контят. Днес са си донесли маса. Тя плава върху свой собствен гравиАсансьор, отрупана с огромни гарафи с вино и подноси с храна, и те сядат около нея за вечеря.

— Дано сме ви достатъчни като развлечение! — провиквам се нагоре. — Може ли да пуснете малко вино? От много време не съм близвал!

— Успех срещу титана, дребен смъртен! — провиква се надолу Меркурий. Бебешкото му лице се смее весело и той бавно поднася гарафа вино към устните си. Малко от него се излива от височина половин километър в небето, облива бронята ми и се стича надолу като кръв.

— Сигурно ще трябва да им разиграем шоу — дудне Пакс.

С Пакс се поглеждаме и се ухилваме искрено. Това, че всички са дошли да гледат, си е един вид комплимент. После Нептун — украшението й за глава с тризъбец потреперва, докато тя поглъща пъдпъдъче яйце — ни подвиква да почваме най-сетне и брадвата на Пакс връхлита към краката ми като страховита метла. Знам, че той иска да подскоча, защото смята да нападне напред с щита и да ме фрасне във въздуха като муха. Ето защо първо отстъпвам назад, а след това отскачам напред, когато ръката му завършва удара. И той се движи, ала нагоре, в очакване да ме пресрещне и затова се целя точно покрай десницата му и с всичка сила забивам шоковата пика под мишницата му. Тя се строшава на две. Но той не пада дори и докато токът пронизва тялото му. Вместо това ме халосва с опакото на ръката си толкова мощно, че изхвърчам през целия кръг и се пльосвам в калта. Счупен кътник. Устата ми се пълни с кръв и кал. Камшичен удар. Вече се търкалям.

Изправям се със залитане, стиснал Секача. Целият съм в кал. Поглеждам към стените. Тяхната армия се е наредила на парапета — не е удържала и е дошла да гледа как се бият шампионите. Точно това се иска. Мога да дам сигнала. Портата е отворена, ако се наложи да изпратят помощ. Най-близкият наш конник е на шестстотин метра оттук, твърде далече. Това съм го планирал. Ала не давам сигнал. Днес искам сам да постигна победа, колкото и да е себично. Моята армия трябва да знае защо водачът съм аз.

Връщам се в кръга. Нищо умно не мога да кажа. Той е по-силен. Аз съм по-бърз. Това е всичко, което сме научили един за друг. Тази битка не е като битката на Касий. Няма красива форма. Само бруталност. Той ме трясва с щита. Стоя близо до него, за да не може да замахне с брадвата. Щитът съсипва рамото ми. Всеки удар прострелва с агонизираща болка кътника ми. Той пак се хвърля напред с щита и аз подкачам, дръпвам ръба с лявата си ръка и се мятам над него. От китката ми проблясва нож и когато прелитам над Пакс, мушвам към очите му. Не уцелвам и одрасквам забралото на шлема му.

Увеличавам малко разстоянието помежду ни, вадя нож и пробвам един познат номер. Той презрително отбива хвърчащото острие с щита си. Но когато го сваля и ме поглежда, аз съм във въздуха и се стоварвам върху щита му с цялата си тежест. Толкова е внезапно, че смъква щита надолу — само на косъм. Със свободната си ръка набутвам кал в шлема му.

Той ослепява. Едната му ръка стиска брадвата, другата — щита. С никоя от тях не може да си избърше забралото. Щеше да е много просто, ако можеше. Ама не може. Удрям го десетина пъти по китката, докато изтървава секирата. После вземам чудовищното оръжие и го фрасвам с него по шлема. Бронята все пак не се пропуква. Той за една бройка не ме праща в безсъзнание с щита си. Пак замахвам с тежката секира и най-сетне Пакс се свлича. Падам на коляно, задъхан.

После надавам вой.

Всички надават вой.

Вой еква над земите на Минерва. Вой от моята далечна армия. Вой от моите десет убийци от висшия Подбор, наредени в този дуелен кръг. Вой откъм полето за убийства. Мустанга чува ужасяващия звук зад гърба си и обръща коня си. Лицето й изразява ужас. Вой от смеещите се Проктори — освен Минерва, Аполон и Юпитер. Вой от търбусите на умрелите коне сред полето за убийства — онези близо до отворената й порта.

— Те са в калта! — крясва Мустанга.

Почти права е. Но мисли като Златна. Някой изпищява, щом вижда Севро и неговите Виещи да разрязват зашитите кореми на мъртвите, подути коне, разпръснати из калта около портата, и да изскачат от тях. Сякаш се раждат демони — те се изплъзват от подутите черва и разрязаните стомаси. Десетина от най-добрите войници на Дом Диана излизат оттам заедно с тях. Такт с косата си на шипове изскача от корема на сивкава кобила и хуква заедно с Бурена, Паламидата и Клоуна. Всички са на по-малко от петдесет метра разстояние от тежката и бавна порта.

Стражите на Минерва до един са се качили на бастионите да гледат дуела. Не могат да отбият внезапната светкавична атака на войниците демони, като затворят бавната си порта. Едва успяват да заредят и натегнат лъковете си, преди Севро, Виещите и съюзниците ни да се промъкнат през затварящата се врата. От другата страна на крепостта войниците на Дом Диана бавно ще се катерят по стените с въжетата, които използват, за да се качват на глупавите си дървета. Да. Сега подсвирването се чува оттам. Един страж ги е видял. Никой няма да му се притече на помощ. Моята армия напредва, дори и фалшивите Виещи, които взехме назаем от Диана и предрешихме като Севро и бандата му.

Унищожаваме Дом Минерва за минути. Високо горе Прокторите все така вият и се смеят. Струва ми се, че са пияни. Всичко приключва, преди Мустанга да успее да предприеме каквото и да било, освен да се втурне в галоп през калното поле, през все още тлеещата трева. Дузина конници препускат подире й, сред тях са Викс и Касандра. Ще я хванат преди мръкнало, а аз съм виждал как постъпва Викс с пленниците и ушите им — затова яхвам Квиет и също я последвам.

Мустанга зарязва коня си в края на една горичка в южна посока. Спешаваме се и оставяме трима войници да пазят конете, ако тя завие обратно. Касандра хлътва в гората. Викс тръгва подире ми — преследва ме целенасочено, сякаш мога да знам къде се крие Мустанга. Това не ми харесва. Не ми харесва да съм в гората с Викс и Касандра. Само един нож в гръбнака, и край. И двамата са готови на това. За разлика от Полукс те вероятно ме мразят, а моите Виещи и Касий са далече. Ала все пак никакъв нож не ме застига.

Намирам Мустанга по погрешка. Две златни очи се взират от една кална яма и срещат моите. Викс е с мен. Той изругава, че имал страшен мерак да обуздае кръвогадната кобила и да я види как изглежда с юзда. Застанал там, втренчен в храстите със злобна ухилена гримаса, изглежда побъркан, извратен и зъл — като обгоряло дърво след пожар. Викс има по-малко телесни мазнини от всички, които съм виждал, и всяка вена и сухожилие играят под изпънатата му кожа. Езикът му се стрелва по съвършените му зъби. Знам, че ме подстрекава, и затова го отвеждам по-далече от калната яма.

Ео не заслужаваше да умре като робиня на Обществото. И въпреки своя Цвят Мустанга също не заслужава никакви юзди.