Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Червен изгрев (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Red Rising, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2017 г.)

Издание:

Автор: Пиърс Браун

Заглавие: Червен изгрев

Преводач: Светлана Комогорова — Комата

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Алианс Принт

Отговорен редактор: Мирослав Александров; Светлана Минева

Редактор: Вихра Манова

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-954-28-1668-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/732

История

  1. — Добавяне

Част IV
Жътвар

Стариците от Ликос казват, че когато човек го ухапе пъклена пепелянка, трябва цялата отрова да се изсмуче от раната, защото е проклета. Когато аз бях ухапан, обзалагам се, че чичо Нарол нарочно е оставил малко вътре.

34.
Северните гори

Агония.

И клаустрофобия.

Аз съм болен и ранен.

Болката е в сънищата.

Тя е в тъмното. Дълбоко в корема ми.

Събуждам се и изпищявам — нежна длан покрива устата ми. Съзирам някого.

Ео? Прошепвам името й и протягам ръка нагоре. Калната ми длан оцапва лицето й. Ангелското й лице. Дошла е да ме отведе в долината. Косата й е станала златна. Винаги съм мислел, че тя би могла да е Златна. Цветовете й са златни криле. На ръцете й няма Червени Сигли. Взела ги е смъртта.

Изпотявам се въпреки прииждащите дъждове и снегове. Нещо ме е подслонило. Потрепервам. Стисвам алената си превръзка за глава. По косата ми е полепнала кал. Ео я отмива. Нежно гали челото ми. Обичам я. Нещо вътре в мен кърви. Чувам Ео да си приказва сама, да приказва на някого. Не съм говорил отдавна. Имам ли време изобщо? В долината ли съм? Мъгла. Небе и огромно дърво.

Треперя и се потя. Изгний в ада, Касий! Аз бях твой приятел. Може и да съм убил брат ти, ала нямах избор. Ти, нагла шлака! Мразя го. Мразя Август. Виждам ги как заедно окачват Ео на бесилката. Подиграват ми се. Присмиват ми се. Мразя Антония. Мразя Фичнър. Мразя Тит. Мразя. Мразя. Изгарям, полудявам, потя се. Мразя Чакала. Прокторите. Мразя. Мразя себе си за всичко сторено от мен. Всичко, сторено от мен. За какво? За да спечеля една игра заради някого, който никога няма да узнае за нищо, което върша. Ео е мъртва. Няма изгледи някога да се върне и да види всичко, което съм сторил за нея.

Мъртва.

После се пробуждам. Болката е там, във вътрешностите ми. Тя ме пронизва. Но вече не се потя. Треската е минала и сърдитите червени линии на инфекцията са избледнели. Намирам се в пещера. На педя от мен гори малък огън и лежи спяща девойка. Покрита е с кожи. Тя кротко вдишва задимения въздух. Косата й е разрошена и златна. Тя не е Ео. Мустанга е.

Заплаквам безмълвно. Искам Ео. Защо не мога да я имам? Защо не мога да я върна към живот със силата на волята си? Искам Ео. Не искам това момиче до мен. Това боли още по-силно от раната. Никога не ще мога да поправя случилото се с Ео. Дори не бих могъл да командвам армията си. Не бих могъл да спечеля. Не бих могъл да победя Касий, да не споменаваме Чакала. Аз бях най-добрият Пъклолаз; тук съм нищо. Светът е твърде голям и студен. Аз — твърде малък. Светът е забравил Ео. Той вече е забравил саможертвата й. Нищо не е останало.

Пак заспивам.

Когато се пробуждам, Мустанга седи до огъня. Знае, че съм буден, но ме оставя да се преструвам. Лежа със затворени очи и я слушам как тананика. Знам тази песен. Тази песен чувам в сънищата си. Ехото от смъртта на моята любов. Песента, изпята от онази, която наричат Персефона. Тананика я Ауреат — ехо от мечтата на Ео.

Разридавам се. Ако някога съм чувствал, че има Бог, то е сега, докато слушам жалните акорди. Жена ми е мъртва, ала нещо от нея е останало.

На другата сутрин заговарям Мустанга.

— Откъде си чула тази песен? — питам, без да се надигам.

— По холото — отговаря тя и се изчервява. — Едно момиченце я пееше. Успокоява.

— Тъжна е.

— Като повечето неща.

Изминали са четири седмици, разказва ми Мустанга. Касий е Прим. Зимата е дошла. Церера вече не е под обсада. Войници на Юпитер идват понякога в гората. Чуват се звуци от битка между двете суперсили на Севера — Юпитер и Марс. Юпитер на запад, Марс на изток. Откакто реката е замръзнала, те могат да я прекосяват и да се нападат един друг. Нашите мишелови са се надигнали от зимните си дерета. Нощем вият гладни вълци. Гарвани долитат от юг и се събират на ята. Но Мустанга знае много малко и аз губя търпение.

— Да те поддържам жив малко ме разсейваше — напомня ми тя. Знамето й лежи под одеяло до краката ми. Тя е последната от Дом Минерва. Все още свободна. И не ме е поробила.

— Робите са тъпи — казва ми. — А ти вече за нищо не ставаш. Защо да те правя и тъп?

Минават дни, преди да проходя. Питам се къде ли са сега ония бързаци медБотовете. Грижат се за някой, симпатичен на Прокторите, без съмнение. Аз спечелих титлата Прим, а те така и не ми я дадоха. Сега зная защо Чакала ще победи. Те се отървават от конкуренцията му.

 

 

През следващите седмици Мустанга дебне с мен из гората. Вдървено си пробивам път през дебелия сняг, ала силата ми се завръща. Тя го отдава на лекарството, което намерила да лежи на видно място под един храст. Там го е сложил приятелски настроен Проктор. Когато зърваме елена, спираме. Опъвам лъка, но не мога да изтегля тетивата до ухото си. Раната боли. Мустанга ме наблюдава. Пробвам пак. Дълбока вътрешна болка. Пускам стрелата да лети. За вечеря ядем остатъци от заек. Вкусът му е странен и от него получавам спазми. Сега постоянно имам спазми. И заради водата също. Нямаме в какво да я преварим. Нямаме йод. Само сняг и едно поточе, от което пием. Понякога не можем да запалим огън.

— Трябваше да убиеш Касий или да го пратиш някъде далече — заявява Мустанга.

— Бих предположил, че си по-благородна — отвръщам, докато дера хванатия от нас заек.

— Обичам да побеждавам. Семейна черта. А понякога измамата влиза в правилата — усмихва се тя. — Всеки път, когато си върнеш знамето, получаваш чертичка за заслуги. Затова на няколко пъти уредих то да бъде отмъквано от други от Дом Диана. После препусках нататък да си го върна. За една седмица се издигнах до Прим.

— Мошеничество. И все пак твоята армия те обичаше — отбелязвам.

— Мен всички ме обичат. Яж си сега проклетия заек. Кльощав си като мъртвец!

Зимата застудява. Живеем вдън северните гори, далече на север от Церера и на северозапад от бившите ми владения. Все още не съм видял нито един войник на Марс. Не зная какво да правя, ако видя.

— Крих се от всички, освен от теб — обяснява Мустанга. — Това ме крепи жива и във форма.

— Какъв ти е планът? — питам.

Тя се засмива на себе си.

— Да съм жива и във форма.

— Справяш се по-добре от мен.

— В какъв смисъл?

— Никой от твоя Дом не би те предал.

— Защото не управлявах като теб — казва тя. — Трябва да си припомниш, че хората не обичат да ги командват. Можеш да се държиш с приятелите си като със слуги и те ще те харесват, но кажеш ли им, че са слуги, ще те убият! Във всеки случай ти твърде много наблягаш на йерархията и страха.

— Аз ли?

— Че кой друг? Бих го забелязала от километър! Ти се вълнуваше единствено от своята мисия, каквато и да е тя. Ти си като пусната стрела с много тъжна сянка. Още при първата ни среща разбрах, че би ми прерязал гърлото, за да получиш онова, което искаш, каквото и да е то. — Тя изчаква. — А какво искаш, между другото?

— Да победя.

— Ох, моля ти се! Не си толкова елементарен.

— А ти познаваш ли ме? — Мазнината от заека капе със съскане в огъня.

— Знам, че насън плачеш за момиче на име Ео. Сестра? Или момиче, което си обичал? Много съмнително на Цвят име. Като твоето.

— Аз съм селяндур от далечна планета. Не ти ли казаха?

— Нищо не биха ми казали. Не излизам много. — Тя махва с ръка. — Както и да е, няма значение. Има значение само това, че никой ти няма доверие, защото очевидно се интересуваш повече от своята цел, отколкото от тях.

— А ти си друга работа?

— О, съвсем друга, сър Жътвар. Аз обичам хората повече от теб. Ти си вълкът, който вие и хапе. Аз — мустангът, който те близва по ръката. Хората знаят, че с мен може да се работи. С теб? По дяволите, „убий или ще те убият“!

Права е.

Когато имах племе, се справях както трябва. Накарах всички момчета и всички момичета да ме заобичат. Накарах ги да си заработват прехраната. Научих ги как се убива коза, все едно знаех как се прави. Дадох им огън, все едно аз съм създал кибрита. Споделях с тях тайна — че ние имаме храна, а Тит — не. Те виждаха в мен своя баща. Спомням си го — личеше си в погледите им. Докато Тит беше жив, аз бях символ на доброто и надеждата. А после, когато умря… аз се превърнах в него.

— Понякога забравям, че целта на Института е да ме научи на разни неща — признавам пред Мустанга.

Трябва да се изуча по-добре от тях, не просто да ги победя. Ето как ще помогна на Червените. Аз съм момче. Глупав съм. Но ако се науча как се става водач, мога да бъда нещо повече от агент на Синовете на Арес. Мога да дам бъдеще на своите хора. Това искаше Ео.

 

 

Вълците сега са изгладнели. Вият в нощта. Щом с Мустанга убием някое животно, понякога се налага да ги подплашваме, за да си отидат. Но когато по здрач убиваме елен карибу, една глутница се спуска от северните земи. Излизат измежду дърветата като тъмни привидения. Сенки. Най-големият е едър колкото мен. Козината му е бяла. Козината на останалите е сива, вече не е черна. Тези вълци сменят козината си със сезона. Гледам как ни обкръжават. Всеки се движи със своя собствена ловкост, ала и като част от глутницата.

— Ето така трябва да се борим — прошепвам на Мустанга, докато следим приближаването на вълците.

— Да поговорим по-късно за това, може ли?

Поваляме водача на глутницата с три стрели. Останалите побягват. С Мустанга се залавяме да одерем едрия бял звяр. Щом пъхва ножа си под козината, тя поглежда нагоре. Носът й е почервенял от студа.

— Робите не са част от глутницата и затова не можем да се борим като тях. Не че има значение. И вълците не постъпват както трябва. Твърде вярно следват водача си. Отрежеш ли главата, тялото отстъпва.

— Значи отговорът е в автономията — казвам.

— Може би. — Тя прехапва устна.

По-късно същата вечер дообяснява:

— Това е като ръката. — Седнала е уютно наблизо, кракът й докосва моя. Толкова близо, че по гръбнака ми полазва тръпка на вина. Карибуто се пече и изпълва пещерата с хубав, гъст аромат. Навън бушува виелица, а вълчата кожа се суши над огъня. — Дай ръка. Кой ти е най-ловкият пръст?

— Те всички са ловки в различни неща.

— Не се инати.

Казвам й, че е палецът ми. Тя ме кара да се опитам да захвана пръчка само с палеца си. Лесно я измъква от хватката ми. После ме кара да я хвана без палеца, само с останалите пръсти. С едно извъртане пръчката се освобождава.

— Представи си, че твоят палец са членовете на Дома ти. Пръстите са всички пленени от вас роби. Прим, или водачът, е мозъкът. Всичко върви почти кръвогадно безупречно. Нали така?

Този път не може да изтръгне пръчката от хватката ми. Оставям я и я питам какво иска да каже.

— Сега се опитай да направиш нещо повече от това просто да отвлечеш знамето. Движи си палеца обратно на часовниковата стрелка, а пръстите — по часовниковата стрелка, без средния.

Правя го. Тя се втренчва в ръцете ми и се смее невярващо.

— Магаре!

Съсипах демонстрацията й. Пъклолазите са сръчни в ръцете. Гледам я, когато и тя се опитва да го повтори. Много ясно, че не успява. Разбирам.

— Ръката е като Обществото — казвам.

Такава е структурата на армиите в Института. Йерархията е подходяща за прости задачи. Някои пръсти са по-важни от други. Някои са по-способни в определени неща. Всички пръсти се контролират от висшето командване, от мозъка. Мозъкът контролира ефикасно. Той кара палеца и пръстите ти да действат заедно. Но контролът, налаган от отделния мозък, е ограничен. Представи си всеки от пръстите да имаше собствен мозък, който взаимодейства с главния мозък. Пръстите се подчиняват, но функционират независимо. На какво би била способна ръката тогава? На какво би била способна една армия? Въртя пръчката из пръстите си и описвам сложни движения. Точно така.

Докато обяснява, тя задържа погледа си върху очите ми, а пръстите й проследяват линиите на дланта ми. Зная, че иска да откликна на нейното докосване, но аз принуждавам мислите си да се вглъбят в други неща.

Тази нейна идея не влиза в урока на Прокторите.

Техният урок е за еволюцията от анархия към ред. За контрола. За системното натрупване на власт, структурата на тази власт, а после — на запазването им. Това е модел, който показва, че Управлението на Йерархиите е най-доброто. Обществото е краят на еволюцията, единственият отговор. Мустанга току-що отшлака това правило или поне показа ограниченията му.

Ако можех да спечеля доброволната преданост на робите, създадената армия изобщо нямаше да прилича на Обществото. Щеше да е по-добра. Все едно, ако Червените от Ликос смятаха, че действително могат да спечелят Лавъра, щяха да са безкрайно по-производителни. Или ако Претор на борда на звездния си крайцер можеше да използва не само собствената си гениалност, но и тази на екипажа му от Сини.

Стратегията на Мустанга е мечтата на Ео.

Сякаш ме разтърсва електрошок.

— Защо не го изпробва с пленените от теб роби?

Не откликвам на докосването й и тя отдръпва ръката си от моята.

— Опитах.

После млъква за цяла нощ, а на другата сутрин започва да кашля.

През следващите няколко дни Мустанга боледува. Чувам течност да клокочи в белия й дроб и й давам бульон, сварен от костен мозък, вълче месо и листа в намерен от мен шлем. Изглежда, тя умира. Не зная какво да правя. Имаме много малко храна и затова излизам на лов. Но дивечът е оскъден, а вълците са гладни. Плячката е избягала от тази гора и оцеляваме, като се храним с дребни зайци. Мога само да я топля и да се моля откъм облаците да се спусне медБот. Прокторите знаят къде сме. Те винаги знаят къде сме.

Следващата седмица откривам човешки следи сред гората. Две дири една до друга. Проследявам ги до изоставен бивак с надеждата да имат храна, която мога да открадна. Там попадам на животински кости и недогорели въглени. Няма следи от коне обаче. Значи сигурно не са разузнавачи. Клетвопрестъпници, Посрамени, нарушили обета си след поробването им. Сега има много такива…

Вървя цял час по дирите им през гората и започвам да се тревожа. Те завиват обратно и водят към познато място — към нашата пещера. Когато се връщам, вече се е мръкнало. Чувам смях откъм дома, който деля с Мустанга. Усещам тънката стрела в пръстите си, когато я зареждам на лъка. Трябва да коленича, за да си поема въздух. Раната ме боли. Задъхвам се. Но не мога да им отпусна повече време. Не и ако са хванали Мустанга.

Те не ме виждат, когато заставам досами крайчеца на замръзналата кожа от карибу и заледения сняг, пазещ пещерата ни от стихии и погледи. Вътре огънят пука. През отдушниците, които с Мустанга майсторихме цял един ден, се процежда дим. Две момчета са седнали едно до друго, ядат остатъците от месото ни и пият водата ни.

Те са мръсни и дрипави. Косите им приличат на мазни плевели. Кожата им е изцапана и с черни точки. Някога са били красавци, убеден съм. Единият е седнал на гърдите на Мустанга. Момичето, спасило живота ми, лежи със запушена уста, разсъблечено по долни дрехи и трепери от студ. На врата на едното от момчетата има рана от ухапване и тя кърви. Те възнамеряват да я накарат да си плати за тази рана. Ножове се нажежават на огъня до червено. Едното момче очевидно се наслаждава на нейната голота. Протяга се да докосне кожата й, сякаш тя е играчка, предназначена да му доставя удоволствие.

Мислите ми са първични, вълчи. Връхлита ме ужасяващо чувство, чувство, което не знаех, че храня към това момиче. Не и досега. Нужно ми е време да се успокоя и ръцете ми да спрат да треперят. Неговата ръка се плъзва по вътрешната страна на бедрото й.

Прострелвам първото момче в капачката на коляното. Второто прострелвам, когато посяга за нож. Лошо се целя. Улучвам го в рамото вместо в окото. Хлътвам в заслона, стиснал ножа си за дране, готов да довърша момчетата, докато вият от болка. Нещо в мен — човечността — се е изключило и едва когато виждам очите на Мустанга, се спирам.

— Дароу… — казва кротко тя.

Дори и когато трепери, е красива — дребничкото момиче с живата усмивка, което ме върна към живота. Душата със светналия поглед, която пази жива песента на Ео. Треперя от ярост. Ако се бях върнал десет минути по-късно, тази нощ можеше да ме сломи завинаги. Не мога да понеса още една смърт. Особено смъртта на Мустанга.

— Дароу, остави ги да живеят — проговаря тя отново, прошепва ми го, както Ео би ми прошепнала, че ме обича. Това ме ранява чак до дълбините на душата ми. Не мога да понеса звученето на гласа й, преизпълнилия ме гняв.

Устните ми са се сковали. Лицето ми е вцепенено, не съумявам да се освободя от овладялата го гримаса на ярост. Извличам двете момчета навън за косите и ги ритам, докато Мустанга идва. Оставям ги да стенат в снега и се връщам, за да й помогна да се облече. Усещам я съвсем крехка, докато увивам кльощавите й рамене с животински кожи.

— Ножът или снегът? — пита тя момчетата, когато вече е облечена. Държи в треперещите си ръце ножовете, нажежени на огъня. Кашля. Зная какво си мисли. Пусни ги да си тръгнат и те ще ни убият, докато спим. Никой от тях няма да умре от раните си. Ако беше така, медБотовете щяха да дойдат. Или може би няма да дойдат за Клетвопрестъпници.

Те избират снега.

Радвам се. Мустанга не искаше да пусне в действие ножа.

Връзваме ги за едно дърво в края на гората и запалваме сигнален огън, та някой Дом да ги намери. Мустанга настоя да дойде, като през цялото време кашляше, сякаш се безпокоеше, че няма да я послушам. И беше права да си го мисли.

През нощта, след като Мустанга заспива, ставам, за да се върна и да убия Клетвопрестъпниците. Ако Юпитер или Марс ги открият, то те ще изпеят къде сме и ще ни пленят.

— Недей, Дароу — промълвява тя, щом дръпвам кожата от карибу. Обръщам се. Лицето й наднича сред одеялата ни.

— Ако останат живи, ще трябва да се преместим — отвръщам. — А ти вече си болна. Ще умреш.

Тук ни е топло. Имаме подслон.

— Тогава сутринта ще се преместим — обещава тя. — По-издръжлива съм, отколкото изглеждам.

Понякога това е вярно. Но този път — не.

Сутринта се будя и откривам, че през нощта се е сгушила в мен, за да се топли. Тялото й е тъй крехко. То трепери като листец на вятъра. Усещам аромата на косата й. Тя диша леко. Солени дири са засъхнали по лицето й. Искам Ео. Иска ми се това да бе нейната коса, нейната топлина. Но не отблъсвам Мустанга. Когато я прегръщам, усещам болка, ала тя идва от миналото, не от Мустанга. Тя е нещо ново, нещо, вдъхващо надежда. Като пролет за моята тежка зима.

Когато утрото настъпва, се преместваме по-навътре в гората и правим заслон с навес от повалени дървета и утъпкан сняг до една скала. Така и не разбираме какво се е случило нито с Клетвопрестъпниците, нито с нашата пещера.

Мустанга едва заспива заради тежката кашлица. Когато се унася, сгушена в мен, аз я целувам по тила леко-леко, та да не се събуди — въпреки че тайно ми се ще да се събуди само за да знае, че съм тук. Кожата й е гореща. Затананиквам песента на Персефона.

— Така и не успях да запомня думите — пошепва ми тя. Тази вечер главата й е полегнала в скута ми. — Иска ми се да ги знаех!

Не съм пял, откакто съм напуснал Ликос. Гласът ми е груб и продран. Думите на песента бавно идват на езика ми.

Слушай, слушай,

залеза си припомни

и яростта на слънцето,

и житните вълни,

как падахме, танцувахме

в зелените ливади,

не секна песента ни

за правди и неправди.

 

И

 

мой сине,

пламъците жежки припомни си ти —

листата бяха огън, сезонът се смени

и падахме, и падахме,

и пяхме песента,

килия да издигнем,

дълга като есента.

 

И

 

долу в долината

чуй, жътварят жъне, жъне,

жъне,

долу в долината

чуй, жътварят пее

за дълга, дълга зима.

 

Момиче мое,

припомни си ти студа,

валеше дъжд, мореше ни снегът

и падахме, танцувахме

във ледения ад

на зимната им песен

под ледения такт.

 

Обич моя,

припомни си ти плача,

когато зимата умря

за пролетните небеса —

те тътнеха, ревяха,

ала ние във земята

засяхме свойте семена,

засяхме песен

срещу алчността.

 

Мой сине,

тежките окови припомни си ти,

когато Златни дърпаха железните юзди —

крещяхме,

гърчехме се и пищяхме

за долината наша,

за която си мечтахме.

 

И долу в долината

чуй, жътварят жъне, жъне,

жъне,

долу в долината,

чуй, жътварят пее

за отишлата си зима.

— Странно… — прошепва Мустанга.

— Кое?

— Татко ми каза, че заради тази песен ще има размирици. Ще умират хора. Но мелодията й е толкова нежна. — Тя изкашля кръв върху една одрана кожа. — Ние пеехме край лагерния огън, сред природата, където той ни пазеше от… — Отново кашлица. — … от хорските… очи. Когато… брат ми умря… татко никога повече не запя с мен.

Зная, че тя скоро ще умре. Въпрос е единствено на време. Лицето й е бледо, усмивката й — немощна. Само едно мога да направя, след като медБотовете не идват. Ще трябва да я оставя, за да потърся лекарство. Някой от Домовете може да е намерил или да е получил лекарства за инжектиране като дар. Налага се да тръгна скоро, но първо е необходимо да й набавя храна.

Този ден, докато ловувам из зимната гора, някой ме следи. Сложил съм си новата бяла вълча наметка. Той също е с маскировъчно облекло. Не виждам кой е, но е там. Преструвам се, че лъкът ми има нужда от поправка, и крадешком поглеждам назад. Нищо. Тишина. Сняг. Вятърът свисти в крехките клонки. Когато отново тръгвам, пак ме следи.

Усещам го зад гърба си. Също като болката от раната в тялото ми. Преструвам се, че виждам елен, и бързо изтичвам през един гъсталак само за да се покатеря на високия бор зад него.

Чувам пук.

Той преминава под мен. Усещам го с кожата си, в костите си. Затова разклащам клоните под краката ми. Натрупалият се сняг рухва надолу. Сред снегопада се оформя разкривена кухина с формата на човек и тя ме гледа.

— Фичнър? — извиквам надолу.

Балончето му от дъвка отново се пуква.

— Можеш да слезеш, малчуган! — излайва той, деактивира призрачното си Наметало и гравиБотушите и потъва в снега. Облечен е в тънък черен термал. Работните ми дрехи, навлечени една върху друга, и смрадливите животински кожи не ме топлят и наполовина толкова.

Седмици са изминали, откакто съм го виждал за последно. Изглежда уморен.

— Смяташ да довършиш започнатото от Касий ли? — питам го, щом скачам долу.

Той ме оглежда целия и се ухилва мазно.

— Изглеждаш ужасно.

— И ти. Мекото легло, топлата храна и виното не ти понасят ли? — Виждаме Олимп едва-едва между скелетоподобните клони на зимните дървета.

Той се усмихва.

— Данните показват, че си отслабнал десетина кила.

— Бебешки тлъстинки — отвръщам. — ЙонМечът на Касий ги изряза. — Опъвам лъка си и се прицелвам в него. Чудя се дали е с пулсБроня. Тя спира всичко освен пулсОръжия и бръсначи. Само откатДоспехи могат да отбият тези оръжия — и то не много ефикасно. — Би трябвало да те застрелям.

— Няма да посмееш. Аз съм Проктор, малчуган.

Стрелям в бедрото му. Само че стрелата губи скорост, преди да се удари в невидимия пулсЩит, който затрептява в цветовете на дъгата, а стрелата отскача на земята. Значи ги носят постоянно, дори и когато не носят пулсБроня.

— Брей, много си сприхав. — Той се прозява.

ПулсЩит, гравиБотуши, призрачно Наметало — изглежда, има и пулсЮмрук, и бръснач. Снегът се стопява, щом докосне кожата му. Видя ме на дървото, значи сигурно в очите му е инжектирана оптика. Термоскопи и нощно зрение със сигурност. Има си джаджа, има си и анализаторМод. Знаеше колко тежа. Сигурно знае и броя на белите ми кръвни телца. Ами спектрален анализ?

Той пак се прозява.

— Тези дни на Олимп не си доспиваме. Много сме заети по цял ден.

— Кой даде на Чакала холото как убивам Юлиан? — питам.

— Брей, не си пилееш времето.

Когато заговорих, той направи нещо и звукът се локализира около нас. Не чувам нищо извън невидимия петметров купол. Не знаех, че имат такива играчки.

— Прокторите го дадоха на Чакала — съобщава ми той.

— Кои?

— Аполон. Всички ние. Няма значение.

Не разбирам.

— Предполагам, защото протежират Чакала. Прав ли съм?

— Както обикновено. — Балончето му от дъвка се пуква. — За съжаление, просто не ти е позволено да победиш, а ти набираше инерция. И затовааа…

Моля за обяснение. Той казва, че току-що ми е обяснил. Под очите му има тъмни кръгове и те гледат уморено въпреки колагена и козметиката, с която се е опитал да прикрие умората. Коремът му е наедрял. Ръцете му са все така кльощави. Нещо го тревожи и това не е само външността му.

— Позволено? — повтарям след него аз. — Позволено? На никого не може да му е позволено да победи. Мислех си, че кръвогадният смисъл на всичко това е сами да си издяламе стълбата към върха. Та значи, щом на мен не ми е позволено да победя, на Чакала му е позволено.

— Право в целта! — Тонът му не е особено радостен.

— Тогава във всичко това няма и грам смисъл. То покварява цялото начинание! — възкликвам разгорещено. — Нарушили сте правилата!

Очаква се най-добрият сред Златните да се издигне, ала те вече са избрали победителя. Това не само съсипва Института, съсипва Обществото! Властват най-пригодните. Така казват те. А сега предават собствените си принципи, като вземат страна в училищно сбиване. Пак и отново Лавъра! Лицемерие!

— И значи, какво е това хлапе? По предопределение — Александър Велики? Цезар? Чингис хан? Уигин? — питам. — Това са шлакани глупости!

— Адрий е син на нашия скъп АрхиГубернатор Август. Единствено това е важно.

— Да, вече ми го каза, но защо трябва той да победи? Просто защото баща му има власт?

— За съжаление, да.

— Обясни по-подробно.

Той въздъхва.

— АрхиГубернаторът тайно е заплашил, подкупил и придумал всичките дванайсет от нас, докато постигнем съгласие, че синът му трябва да победи. Но трябва да внимаваме с измамата. Подборниците, истинските ми шефове, наблюдават всеки ход от своите дворци, кораби и прочее. Те също са много важни хора. После трябва да се безпокоим и заради Съвета за Качествен контрол, Суверена, Сенаторите и всичките останали Губернатори. Защото, въпреки че съществуват много училища, всеки от тях може да ви наблюдава когато си поиска.

— Какво? Как?

Той почуква по пръстена ми с вълк.

— Биометрична наноКамера. Спокойно, в момента тя им показва нещо друго. Хвърлих полеЗаглушител, а и бездруго материалът се излъчва с половин ден закъснение заради монтажа. Във всеки един друг момент всеки Подборник, всеки Белязан може да ви наблюдава, за да реши дали би желал да ви предложи чиракуване, щом всичко това приключи. О, тебе много те харесват.

Хиляди Ауреати са ме наблюдавали.

Всичките ми вътрешности, вече изстинали, се стягат.

Деметрий ау Белона, Император на Шеста флотилия, баща на Касий и Юлиан, Подборник на Дом Марс, ме е гледал как убивам единия му син и измамвам другия. Това направо ми изкарва въздуха. Ами ако бях казал на Тит, че зная, че е Червен, защото аз съм Червен? Дали са го забелязали, че казва „кърваво проклятие“? Произнесъл ли съм на глас, че съм Червен, или е било само наум?

— Ами ако махна пръстена?

— Тогава изчезваш… освен за камерите, които сме скрили на бойното поле — намига той. — Не казвай на никого. Сега, ако Подборниците разкрият схемата на АрхиГубернатора… ще платим адски скъпо. Със сигурност ще възникне напрежение между Домовете в школата. Но, още по-важно, може да избухне Кръвна война между Август и Белона.

— А вие ще загазите, ако разберат за подкупите?

— За мен ще е смърт — и прави несполучлив опит да пусне усмивка.

— Ето защо изглеждаш така кошмарно. Ти си във вихъра на лайняна буря. А как се вписвам аз в това?

Той изхихиква ехидно.

— Мнозина Подборници те харесват. На тези от Дом Марс се полага първи да ти предложат чиракуване, но можеш да одобриш и предложения извън Дома. Ако умреш, те ще са много нещастни. Особено Мечът на Дом Марс. Името му е Лорн ау Аркос — несъмнено си чувал за него. Примно добър е с бръснача.

— Как… се… вписвам… аз? — повтарям.

— Не се вписваш. Остани жив. Не се пречкай на Чакала. Иначе Юпитер или Аполон ще те убият, а аз с нищо няма да мога да ги спра.

— Значи те са негови кучета пазачи, а?

— Да, наред с други.

— Ама ако ме убият, Подборниците ще разберат, че нещо не е наред.

— Няма. Аполон ще използва други Домове за целта или сами ще го извършим и ще изрежем кадрите от наноКамерите. Аполон и Юпитер не са глупаци, затова не се бъзикай с тях. Остави Чакала да си играе и ще имаш бъдеще.

— Както и ти.

— Както и аз.

— Разбирам — кимвам.

— Добре, добре! Бях сигурен, че ще проявиш разум. Да знаеш, много от Прокторите те харесват. Даже и Минерва. Отначало те мразеше, но тъй като ти пусна Мустанга, тя можа да остане на Олимп. Така срамът е много по-малък.

— Позволили са й да остане на Олимп? — питам невинно.

— Естествено. Така е по правилата на Института. След като победят твоя Дом, Прокторът си заминава у дома, за да си поеме последиците и да обясни къде е грешката на Подборниците. — Усмивката на Фичнър се разкривява, когато забелязва внезапно светналия ми поглед.

— Значи ако техният Дом е унищожен, те трябва да напуснат? А тези, които искат смъртта ми, са Аполон и Юпитер, казваш?

— Не… — проронва той умолително, внезапно доловил заплахата в гласа ми.

Накланям глава.

— Не?

— Не… не можеш! — изломотва той объркано. — Току-що ти казах, че Мечът на проклетия Дом Марс те иска за чирак! А има и други — Сенатори, Политици, Претори. Не искаш ли да имаш бъдеще?

— Искам да откъсна топките на Чакала. Това е всичко. После ще си намеря чиракуване. Струва ми се, че ако го направя, ще е впечатляващо.

— Дароу! Прояви разум, човече!

— Фичнър, моите приятели Рок и Лея умряха заради това, че АрхиГубернаторът се намесва! Да видим дали ще му хареса, като направя сина му Чакала свой роб.

— Ти си луд като Червен! — клати глава той. — Бъзикаш се с препитанието на Прокторите. Никой не е доволен от сегашното си положение. Всички те също чакат да се издигнат. Ако заплашиш бъдещето им, Аполон и Юпитер ще слязат и ще ти отрежат главата!

— Не и ако първо унищожа Домовете им. — Намръщвам се. — Защото, ако успея, те не трябва ли да напуснат? Така било по правилата — каза ми го един, на когото мога да разчитам. — Плясвам с ръце. — Виж, имам още една приятелка, която умира, и бих искал да получа антибиотици. Примно ще е, ако можеш да ми дадеш.

Той се опулва насреща ми.

— След всичко това, защо да ти давам?

— Защото досега си бил един пиклив стиснат Проктор. Дължиш ми дарове. А трябва да се погрижиш и за бъдещето си.

Той се засмива пораженчески.

— Тъй си е!

Вади лекарство за инжектиране от аптечката, закрепена на крака му, и ми го подава. Забелязвам как пулсБронята не ми причинява болка, когато ръката му докосва моята. Значи могат да ги изключват. Благодаря му, като го тупвам сърдечно по рамото. Той завърта очи. Бронята е изключена по цялото тяло. После се включва. Чувам микрожуженето от кръста му, където е закрепен генераторът. Сега, когато имам врагове Проктори, е полезно да го знам.

— Е, какво ще правиш? — пита Фичнър.

— Кой е по-опасен? Аполон или Юпитер? Бъди честен, Фичнър.

— И двамата са същински изчадия. Аполон е по-амбициозен. Юпитер е елементарен — той просто се кефи да се прави на бог.

— Значи първо Дом Аполон. След това ще смачкам и Юпитер. А когато те се махнат, кой ще закриля Чакала?

— Чакала — смее се той.

— Тогава ще видим дали наистина заслужава да победи.

Преди да си тръгна, Фичнър подхвърля едно пакетче на земята.

— Не че сега има значение, но ми дадоха това. Поръчаха ми да ти предам: да знаеш, че твоите приятели не са те изоставили.

— Кой?

— Не мога да кажа.

Който и да му го е дал, той ми е приятел, защото в кутията е моят Пегас, а вътре в него — хемантовият цвят на Ео. Окачвам огърлицата на врата си.