Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Червен изгрев (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Red Rising, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2017 г.)

Издание:

Автор: Пиърс Браун

Заглавие: Червен изгрев

Преводач: Светлана Комогорова — Комата

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Алианс Принт

Отговорен редактор: Мирослав Александров; Светлана Минева

Редактор: Вихра Манова

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-954-28-1668-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/732

История

  1. — Добавяне

19.
Посвещението

Щом се събуждам, повръщам. Втори юмрук се врязва в пълния ми стомах. После и трети. Празен съм и се задъхвам. Давя се в повръщаното. Кашлям. Бухам. Мъча се да се измъкна. Мъжка ръка ме сграбчва за косата и ме запокитва в стената. Господи, силен е, проклетникът му! И е с повече пръсти. Посягам за моя пръстеНож, но вече са ме извлекли в коридора. Никога не са ме малтретирали така — дори и новото ми тяло не може да се съвземе от ударите им. Те са четирима, в черно — Гарваните, убийците. Открили са ме. Знаят ме какъв съм. Свършено е. Това е краят. Лицата им са безизразни черепи. Маски. Изваждам ножа, който взех на вечеря, от пояса си и съм готов да намушкам единия от тях в слабините. После виждам златото, проблясващо на китките им, и те ме обсипват с удари, докато изпускам ножа. Това е изпит. Ударите им срещу по-висш Цвят са разрешени от онзи, който ги е снабдил с гривните. Изобщо не са ме разкрили. Изпит. Ето какво е това. Изпит е.

Можеха да използват зашеметители. Този бой си има своето предназначение. Това е нещо, което повечето Златни никога не са преживявали. Затова изчаквам. Свивам се на кълбо и ги оставям да ме бият. Тъй като не се съпротивлявам, те решават, че са си свършили работата. Има нещо такова — когато най-сетне остават доволни, вече съм същински парцал.

По коридора ме влачат мъже, близо три метра високи. Нахлузват на главата ми торба. Въздържат се от технологии, за да ме изплашат. Питам се колко ли от тези хлапета са изпитвали подобна физическа сила върху себе си? Колцина от тях са били така лишени от всичко човешко? Торбата смърди на смърт и пикня, докато ме влачат. Започвам да се смея. Кърваво проклятие, досущ като в моя пържилник! После един юмрук се стоварва върху гърдите ми и аз се сгърчвам, останал без дъх.

В качулката има и вграден микрофон. Не дишам тежко, ала дъхът ми се чува по-силно, отколкото е редно. Учениците са над хиляда. Сигурно десетки от тях са застигнати от същата участ, ала не чувам нищо. Те не искат да чувам другите. Трябва да мисля, че съм сам, че Цветът ми не означава нищо. Учудващо се чувствам обиден, че смеят да ме удрят. Не знаят ли, че съм Златен, кърваво проклятие да ги стигне дано? После изсумтявам, за да потисна смеха си. Ефикасни номерца.

Вдигат ме във въздуха и ме запокитват със сила на пода. Усещам вибрация, мирис на изгорели газове. Скоро политаме във въздуха. Нещо в торбата на главата ми обърква ориентацията. Не мога да кажа в коя посока летим и колко високо сме се издигнали. Звукът от собственото ми хрипкаво дишане е станал ужасен. Мисля, че торбата освен това извежда навън кислорода, защото дишам учестено. И все пак не е по-зле от пържилник.

След час или два?… се приземяваме. Влачат ме за петите. Главата ми се удря в камък и отскача, тялото ми се разтърсва. Чак много по-късно свалят торбата от главата ми в гола каменна стая, осветена от една-единствена лампа. Тук вече има друг човек. Гарваните събличат дрехите ми, откъсват безценния медальон с Пегаса. Тръгват си.

— Тук е студено, а, Юлиан? — изкикотвам се, изправен там с червената кърпа, все още омотана около челото ми. Гласът ми отеква. И двамата сме голи. Преструвам се, че куцукам с десния крак. Знам къде се намираме.

— Дароу, ти ли си? — обажда се Юлиан. — Добре ли си?

— Екстра съм. Ама ми прецакаха десния крак — излъгвам аз.

И той се изправя, като се подпира с лявата ръка. Тя при него е водеща. Изглежда висок и хилав на светлината на лампата. Като прегънат сноп сено. Ала съм обрал повече ритници и удари от него, с купища. Може да са ми спукани ребрата.

— Какво е това според теб? — пита той, прикрил интимните си части.

— Посвещението очевидно.

— Но те ни излъгаха. Казаха, че щяло да бъде утре.

Тежката дървена порта изскърцва на ръждивите си панти и Проктор Фичнър влиза, надул балонче от дъвка.

— Проктор! Сър, вие ни излъгахте! — протестира Юлиан и отмята хубавата си коса от очите.

Движенията на Фичнър са мудни, но очите му са като на котка.

— Лъжите изискват твърде много усилия — изсумтява той лениво.

— Ала… как смеете да се отнасяте с нас така! — крясва Юлиан. — Трябва да знаете кой е баща ми. А майка ми е Легат! Мога още ей сега да повдигна срещу вас обвинение в покушение! И ранихте Дароу в крака!

— Един часът след полунощ е, тестова лентичке за урина! Значи е утре. — Фичнър отново надува балонче от дъвка. — Освен това сте двама. Уви, за вашия клас има само едно свободно място. — Той подхвърля златен пръстен, гравиран с вълка на Марс и звездния щит на Института, на мръсния каменен под. — Това бих могъл да го замажа, ама изглеждате като ръждивоглави момчетии. Само единият ще излезе жив оттук.

И той излиза оттам, откъдето влезе. Вратата изскърцва и се затръшва. При този звук Юлиан трепва. Аз — не. И двамата се взираме в пръстена, а мен ме изпълва гадното чувство, че съм единственият в стаята, който е наясно какво се случи току-що.

— Какво си въобразяват, че вършат? — чуди се Юлиан. — Да не би да очакват от нас да…

— Да се бием до смърт? — довършвам. — Да. Точно това очакват. — Въпреки буцата в гърлото ми аз свивам юмруци, венчалният ширит на Ео е плътно прилепнал около пръста ми. — Възнамерявам да си сложа този пръстен, Юлиан. Ще ми го дадеш ли?

Аз съм по-едър от него. Не съм толкова висок, но това няма значение. Той няма шанс.

Аз трябва да го получа, Дароу — измърморва той и вдига поглед. — Аз съм от Семейство Белона. Не мога да се прибера у дома без него. Знаеш ли кои сме ние? Ти можеш да се върнеш у дома, без да те е срам. Аз — не. На мен той ми е по-нужен, отколкото на теб!

— Няма да се връщам, Юлиан. Жив оттук ще излезе само един. Чу го какво каза.

— Те не биха го сторили… — пробва той.

— Нима?

— Моля те! Моля те, Дароу! Просто си върви у дома. Ти нямаш толкова нужда от него, колкото аз. Нямаш! Касий… Толкова ще го е срам, ако не се справя! Няма да мога да го погледна! Всеки един от моето семейство е Белязан. Моят баща е Император. Император! Ако синът му не успее да премине дори през Посвещението… Какво ще си помислят войниците му?

— Той все така ще те обича. Моят би ме обичал.

Юлиан поклаща глава. Поема си дъх и изпъчва рамене.

— Аз съм Юлиан ау Белона от Семейство Белона, драги ми господине.

Не искам да постъпвам така. Не мога да обясня как страшно не ми се ще да наранявам Юлиан. Но кога ли е имало значение какво искам аз? Моите хора имат нужда от това. Ео жертва щастието и живота си. И аз мога да жертвам желанията си. Мога да принеса в жертва това крехко князче. Мога да принеса в жертва дори душата си.

Правя първото движение срещу Юлиан.

— Дароу… — измърморва той.

Дароу беше добър в Ликос.

Аз не съм. Мразя себе си заради това. Сигурно плача, защото не виждам ясно.

Правилата, обноските и моралът на Обществото отпадат. Нужна е само една каменна стая и двама души, които се нуждаят от едно и също дефицитно нещо. Ала промяната все пак не става за миг. Дори и когато удрям Юлиан в лицето и кръвта му омазва кокалчетата ми, това не изглежда като битка. В стаята е тихо. Неловко. Чувствам се грубиян, когато го удрям. Все едно играя на сцена. Камъкът студенее под стъпалата ми. Кожата ми настръхва. Дъхът ми отеква.

Те искат да го убия, защото не се е справил добре на изпитите им. Силите ни са неравни. Аз съм косата на Дарвин. Природата, която отвява плявата. Не умея да убивам. Никога не съм убивал човек. Нямам нож, нямам тупалка, нямам пържачка. Изглежда невъзможно с голи ръце да накарам кръвта на това момче от плът и мускули да изтече. В мен напира смях, а Юлиан се смее. Аз съм голо дете, което пляска друго голо дете в студена стая. Колебанието му е очевидно. Стъпалата му се движат така, сякаш се мъчи да си припомни някакъв танц. Но когато лактите му се издигат на нивото на очите, ме обзема паника. Не зная как се бие той. Замахва вяло към мен по непознат, артистичен начин. Колеблив е и се бави, ала плахият му юмрук попада в носа ми.

Залива ме гняв.

Лицето ми изтръпва. Сърцето ми бие гръмовно. Качило се е в гърлото ми. Вените ми се издуват.

Чупя му носа с прав удар. Боже, колко са силни ръцете ми.

Той надава вопъл, привежда се, блъсва ме и сграбчва ръката ми под странен ъгъл. Тя изпуква. Атакувам с чело. То го улучва точно между очите. Сграбчвам го за тила и отново удрям с чело. Той не може да се изтръгне. Удрям пак. Нещо пропуква. Кръв и слюнка оплискват косата ми. Зъбите му се врязват в скалпа ми. Залитам назад, сякаш танцувам, завъртам обратно лявото си стъпало, пристъпвам лъкатушно напред и забивам десния си юмрук в гърдите му, като влагам цялата си тежест в него. Моите кокалчета на Пъклолаз раздробяват подсилената му гръдна кост.

Разнася се силно, хрипливо издихание и пращящ звук като от трошащи се съчки.

Той се прекатурва напред и пада на земята. Зашеметен съм от челния удар. Виждам в червено. Виждам двойно. Пристъпвам със залитане към него. По бузите ми струят сълзи. Той трепери. Когато го сграбчвам за златната коса, усещам, че тялото му вече е омекнало. Като мокро златно перо. От носа му шурти кръв. Той е притихнал. Вече не помръдва. Вече не се усмихва.

Промълвявам името на жена си, когато падам на земята и прегръщам главата му. Лицето му се е превърнало в кървав цвят.